Тъгата на сукубата

Глава 12

— Човече, ако Джером ме беше заплашил, че ще ме прибере някъде, нямаше да душа наоколо.

— Не душа. Просто разсъждавам.

Питър поклати глава и отвори една бира. Седях с него и Коди в кухнята им в деня след нападението над Хю. Току-що бяха донесли пица с шунка и ананас, която двамата с Коди нагъвахме, а другият вампир просто гледаше.

— Защо не приемеш нещата такива каквито са? Джером е казал истината и се отнася за ловец на вампири.

— Не. Няма начин. Нищо не се връзва. Нито глупавия начин, по който се държат Картър и Джером. Нито нападението над Хю. Нито пък шибаната бележка, която получих.

— Мислех, че през цялото време получаваш шантави любовни бележки. „Сърцето ми кърви заради теб, Джорджина.“ Написано с истинска кръв. Нещо подобно.

— Да, нищо не може да трогне едно момиче така, както самоизтезанието — промърморих аз.

Отпих жадно глътка „Маунтин Дю“ и се върнах към пицата си. Наистина, по отношение на захарта и кофеина, „Маунтин Дю“ бе почти толкова добро, колкото и мокачиното.

— Ей, защо нищо не ядеш?

Питър вдигна бирата си като обяснение:

— На диета съм.

Взрях се в бутилката: „Голдън Вилидж“. Слабо газирано светло пиво. Замръзнах. Слабо газирано?

— Питър… ти си вампир. Не си ли поначало на нисковъглеродна диета13?

— Няма полза — изкиска се Коди, обаждайки се за първи път. — Вече му изтъкнах този довод. Не иска да чуе.

— Ти не би ме разбрала. — Питър замислено изгледа пицата ни. — Нали можеш да се преобразяваш, в каквото си поискаш.

— Да, но… — погледнах към Коди. — Наистина ли може да напълнее? Телата на безсмъртните не са ли… не знам… неподдаващи се на промени? Или неподвластни на времето? Нещо подобно?

— Ти би трябвало да знаеш по-добре от мен — отговори ми той.

— Ядем и други неща. — Питър засрамено поглади корема си. — Не само кръв. Всичко ми се лепи.

Това беше най-шантавото нещо, което бях чувала след смъртта на Дуейн.

— Стига, Питър. Ставаш смешен. Остава да отидеш в клиниката на Хю да молиш за липосукция.

Той засия:

— Мислиш ли, че ще помогне?

— Не! Изглеждаш добре. Изглеждаш такъв, какъвто винаги си бил.

— Не знам. Където и да отидем, все Коди привлича вниманието. Навярно трябва още да изруся бодличките си.

Пропуснах да отбележа, че когато е станал вампир, Питър е бил почти на четирийсет и косата му бе доста прошарена. Коди беше съвсем млад — едва на двайсет, и развяваше красива светлокафява лъвска грива. Безсмъртните, които преди това са били човешки същества, замръзваха непроменени във възрастта и вида, в които бяха станали безсмъртни. Ако двамата вампири все още посещаваха клубове и колежански барове, без съмнение Коди жънеше повече успехи.

— Губим си времето — обявих аз в желанието си да отвлека Питър от проблема с външния му вид. Искам да разбера кой нападна Хю.

— Исусе Христе, само за това мислиш! — отсече той. — Защо просто не изчакаш всичко да се изясни?

Добър въпрос. Не знаех защо. Нещо ме подтикваше да открия истината, да направя каквото мога, за да защитя себе си и приятелите си. Не можех просто да остана безучастна.

— Не е възможно да е бил смъртен. Не и според начина, по който Хю описа атаката.

— Да, но никой безсмъртен не би могъл да убие Дуейн. Вече ти го казах.

— Никой низш безсмъртен — изтъкнах аз. — Но някой от по-висшите…

Питър се засмя:

— О-хо, яко преувеличаваш. Смяташ, че наоколо има отмъстителен демон?

— Такъв със сигурност би могъл.

— Да, но няма мотив.

— Не е необх…

Внезапно ме заля странно усещане — сребристо, мило и звънливо. Напомняше ми за аромата на люляк и звъна на малки камбанки. Остро изгледах останалите.

— Какво… — започна Коди, но Питър вече беше тръгнал към вратата.

Сигналът, който усетихме, в някои отношения наподобяваше този на Картър, но беше по-лек, по-сладък и не толкова мощен. Ангел пазител.

Питър отвори вратата. Там важно стоеше Лусинда, стиснала в ръце една книга.

Едва не се задавих. Можеше да се очаква. Като цяло не общувах много с ангелите от района. Картър правеше изключение заради връзката си с Джером. Все пак знаех кои са местните, познавах и Лусинда. Тя не беше истински ангел като Картър. Пазителите бяха повече като райската противоположност на Хю — бивши смъртни, които изпълняват поръчки и завинаги са на служба.

Не се съмнявах, че Лусинда всекидневно върши всякакви добри дела. Вероятно работеше в кухня за бедни и четеше на сираци през свободното си време. Когато обаче беше край нас, тя се превръщаше в превзета малка кучка. Питър споделяше моето усещане.

— Да? — хладно попита той.

— Здравей, Питър. Днес косата ти е много… интересна — дипломатично отбеляза тя, без да помръдне от вратата. — Може ли да вляза?

Питър се намръщи от коментара й за косата му, но обноските му на домакин бяха прекалено добре развити, за да не я покани вътре. Може и да ме подиграваше заради човешките ми хобита, но този вампир имаше свръхчувство за собственост и етикет, граничещо с маниакално разстройство.

Тя отривисто влезе, благопристойна в карираната си, дълга до глезените пола и плътно прилепващото към врата бие на пуловера й. Късата й руса коса бе оформена в перфектна прическа.

Аз представлявах коренно различна гледка. С дълбокото си деколте, ултра впитите дънки и високите токчета стил „изпукай ме“ се чувствах, сякаш бих могла да легна на пода и да разтворя крака. Сериозният поглед, който ми хвърли, ясно внушаваше, че и тя си бе помислила същото.

— Очарована съм да те видя отново — тонът й беше официален и решителен. — Тук съм, за да ти предам нещо от господин Картър.

— Господни Картър? — попита Коди. — Това фамилното му име ли е? Винаги съм мислел, че е първото.

— Смятам, че той има само едно име — отбелязал аз. — Като Шер или Мадона.

Лусинда не отговори на нашите подмятания. Вместо това ми подаде една книга. „Мъжете са от Марс, жените — от Венера. Класическо ръководство за разбиране на противоположния пол.“

— Какво, по дяволите, е това? — възкликна Питър. — Май я показаха в едно токшоу.

Внезапно се сетих как на излизане от болницата Картър твърдеше, че има книга, която би ми помогнала за Сет. Незаинтересовано я метнах на плота.

— Шибаното чувство за хумор на Картър в действие.

Лусинда почервеня до наситено мораво.

— Как може толкова безгрижно да използваш такъв език? Говориш, сякаш… сякаш си в съблекалня.

Погладих деколтираната си блуза без ръкави:

— Няма начин. Никога не бих носила това в съблекалня.

— Да, дори не е в училищните цветове — каза Питър.

Не можах да устоя да не се пошегувам с ангела.

— Ако бях в съблекалня, вероятно щях да нося къса мажоретска поличка. При това без бельо.

Питър продължи да отиграва:

— И щеше да пуснеш от ония въздишки, нали? С ръце, подпрени на стената с душовете, и издаден задник?

— Типично за мен — съгласих се аз. — Винаги готова да поема някого от отбора.

Дори Коди се изчерви от безсрамието ни. Лусинда вече беше станала пурпурна.

— Вие… вие нямате чувство за приличие. Въобще никакво.

— Няма значение — казах й. — Щом отидеш в местния клуб или където и да висят останалите от хората ви, вероятно през цялото време носиш по-късичка версия на тази пола. Плюс чорапи до коленете. Хващам се на бас, че другите ангели наистина си падат по момичета с вид на ученички.

Ако Лусинда ми беше приятелка, подобен коментар само би ескалирал в още повече сарказъм и подигравателни забележки. Обаче ангелът пазител просто се наежи и предпочете да демонстрира превъзходството на собствените си морални принципи.

— Ние — обяви тя — не се държим един с друг по такъв непристоен начин. Ние спазваме приличие. Ние се отнасяме един към друг с уважение. Ние не се нападаме един друг.

Последното беше съпроводено от кратък поглед към мен.

— Какво искаш да кажеш?

Тя отметна косата си, колкото и малко да беше.

— О, мисля, че знаеш. Вече чухме за малкия ти изблик на насилие. Първо онзи вампир, после — импът. Вече нищо, свързано с теб, не ме изненадва.

Сега моето лице почервеня.

— Това са глупости! Отдавна съм извън подозрение заради историята с Дуейн. А Хю… глупаво е. Той ми е приятел.

— Какво ли означава приятелството за себеподобните ти? Той е също толкова лош. Доколкото чух, доста се забавлява докато разказва на всеки, който иска да узнае, за преобразяването ти с крила и камшик. И между другото, ако нямаш нищо против, това е най-голямото падение, за което някога съм чувала. Дори и за една сукуба. — Тя погледна към книгата, която бях метнала на плота. — Ще кажа на господин Картър, че си получила книгата.

В този момент тя елегантно се обърна и излезе, затваряйки вратата след себе си.

— Лицемерна кучка! — възнегодувах аз. — И въобще колко души знаят за преобразяването ми като демонична изкусителка?

— Забрави я — каза Питър. — Тя е никоя. И е ангел. Никога не се знае какво ще направят.

Намусих се. И тогава ме осени. Не можех да повярвам, че не се бях сетила за това преди. Може би Лусинда заслужаваше повече признателност.

— Това е!

— Кое? — смутолеви Коди с уста, пълна с полуизстинала пица.

— Някой ангел е убил Дуейн и е нападнал Хю. Страхотно. Беше прав, като каза, че демон не би имал причина да се обърне срещу нас. Но ангел? Защо не? Имам предвид истински ангел, не пазител като Лусинда.

Питър поклати глава:

— Един ангел би могъл да направи подобно нещо, но би било прекалено дребнаво. Великата вселенска битка на доброто срещу злото е по-голяма от нашите индивидуални боричкания и ти го знаеш. Да изваждаш от строя един по един агентите на злото би било разхищение на ресурси.

— А ако е ангел отцепник? — отбеляза Коди. — Някой, който не спазва правилата на играта?

Двамата с Питър изненадано се обърнахме към младия вампир. Тази вечер той повече или по-малко бе избягвал да се включва в разсъжденията ни.

— Няма такова нещо — отвърна наставникът му — или има, Джорджина?

Усетих, че очите на двамата вампири са вперени в мен в очакване на отговор.

— Джером казва, че няма лоши ангели. Веднъж станали лоши, те вече не са ангели, а стават демони.

— Добре, това обезсмисля теорията ти. Ангел, който е направил нещо лошо, ще падне и повече няма да бъде ангел, а Джером ще научи за него.

Намръщих се, все още заинтригувана, че Коди употреби думата „отцепник“, а не „паднал“.

— Може би греховете на ангелите са като греховете на хората… невинаги са „лоши“, ако човекът си мисли, че прави нещо „за добро“. Той все още не е преминал към другата страна.

Всички го обмислихме за момент. Хората постоянно действат водени от заблудата, че наистина има точен кодекс от правила кое е грях и кое — не. Правила, които някой може да наруши дори без да го осъзнава. В действителност повечето хора знаят кога грешат. Чувстват го. Грехът е повече субективно, отколкото обективно понятие. По времето на пуританите развращаването на душите не е било проблем за една сукуба, тъй като за тогавашните мъже почти всичко, свързано със секс и удоволствие, е било греховно. В наши дни повечето хора не смятат за греховен предбрачния секс, оттам — няма и грях. С годините сукубите са принудени да стават все по-изобретателни, ако искат да получат дозата си енергия и да покварят някоя душа.

Все пак по тази логика бе възможно някой ангел отцепник, който вярва, че прави добро, да не е извършил нищо греховно. Ако деянието не беше грях, нямаше да има и падение. Или щеше да има? Цялата концепция беше объркваща за ума и очевидно Питър си помисли същото.

— Каква е разликата? Какво подтиква един ангел към падение? Тук до голяма степен се сблъскваме с концептуален въпрос.

Щях да се съглася, но се сетих за нещо друго:

— Бележката.

— Бележката? — попита Коди.

— Бележката, която беше на вратата ми. В нея се казваше, че съм достатъчно красива, за да съблазня ангел.

— Да, доста си хубава.

Щом повдигнах вежда, Питър неохотно каза:

— Добре, подозрително е… но е и някак прекалено подозрително. Защо някой открито би оставил визитната си картичка?

Коди почти подскочи от мястото си:

— Може да е някой ангел психар, който обича главоблъсканици. Като в онези филми, в които убийците скриват улики в жертвите си, за да могат после да наблюдават как полицията сглобява пъзела.

При тази картина потръпнах. Запитах се какво зная за ангелите — почти нищо. За разлика от нас, силите на доброто нямаха същата тайна йерархия от началници и териториални деления, без значение на разказите им за херувими и серафими. В крайна сметка ние бяхме измислили средното управленско ниво, не те. Винаги оставах с впечатлението, че повечето ангели и радетели на доброто действаха като частни детективи или полеви агенти, изпълнявайки всякакви ангелски мисии по много рехаво организиран начин. Този отворен режим създаваше идеална възможност някой тайничко да си набележи страничен дневен ред. Участието на ангел щеше да обясни загадката, разсъждавах аз. При тях нещата бяха малко объркани. Типично, наистина. Вече объркваха малко и нас. Тях все пак щеше да ги е срам да си признаят, че един от техните се е провинил, и Картър, бидейки толкова близък с Джером, бе подмамил демона да мълчи по въпроса. Сарказмът му и опитите му да ми се подиграва всъщност бяха само слаби напъни да запази приличие.

Колкото повече разсъждавах върху тази изсмукана от пръстите теория, толкова повече я харесвах. Някой недоволен ангел, искащ да се превърне в герой, бе решил да упражнява насилие и да се бори със силите на злото. Теорията за ангела отцепник обясняваше как всеки от нас би могъл да се превърне в подходящата мишена и хвърляше светлина по въпроса защо никой от нас не бе усетил това създание, тъй като сега знаехме, че висшите безсмъртни могат да крият присъствието си. Което пък ме накара да се зачудя защо Картър и Джером също скриваха присъствието си. Дали се надяваха да хванат ангела неподготвен? Това и…

— Защо тогава тази личност е оставила Хю жив? — местех аз поглед от единия към другия вампир. — Един ангел би могъл да убие всекиго от нас. Хю каза, че не го е победил, нито някой ги е прекъснал. Нападателят просто се е отегчил и изчезнал. Защо? Защо е убил Дуейн, но не и Хю? Или не и мен, тъй като много добре знае коя съм?

— Защото Дуейн беше задник? — предположи Питър.

— Като оставим настрана личните качества, всички ние сме еднакво важни за страната на злото, а Хю — може би още повече.

Наистина, Хю беше в разцвета си, доколкото това можеше да се каже за безсмъртен. Той вече не беше неопитен новак като Коди, нито бе преситен и отегчен като мен и Питър. Хю знаеше достатъчно, за да бъде добър в професията си, и действително обичаше това, което правеше. Би трябвало да е първостепенна мишена за всеки ангел, склонен към саморазправа, и който иска да направи света по-добро място.

Коди се съгласи с Питър:

— Да, зли или не, някои от нас са по-привлекателни от други. Може би един ангел отчита това.

— Съмнявам се някой ангел да намира, който и да е от нас за привлекателен…

Спрях. Един ангел ни харесваше. Един ангел прекарваше много време с нас. Един ангел, който изглежда беше навсякъде, където напоследък бе и Джером, когато станаха тези нападения. Един ангел, който ни познаваше лично, който знаеше всичките ни навици и слабости. Какъв по-добър начин да ни проследи и проучи, от това да се приобщи към пиянската ни компания и да се прави на наш приятел?

Идеята беше толкова поразяваща, толкова опасна, че се стреснах дори от самата мисъл. Със сигурност не можех да я изрека на глас. Не още. Коди и Питър почти не повярваха в теорията за ангела. Съмнявах се, че щяха ме подкрепят, ако започна да обвинявам Картър.

— Добре ли си, Джорджина? — попита Коди, щом замълчах.

— Да… да… добре съм.

Хвърлих бегъл поглед към часовника на готварската печка и все още замаяна, скочих от стола си.

— По дяволите! Трябва да се върна в „Куин Ан“.

— За какво? — попита Питър.

— Имам среща.

— С кого? — дяволито ми се усмихна Коди и в отговор аз се изчервих.

— С Роман.

Питър се обърна към своя ученик:

— Кой е този?

— Страхотният тип от танците. Джорджина се беше залепила за него.

— Не е вярно. Прекалено много го харесвам, за да е така.

Те се засмяха. Докато си обличах палтото, Питър се поинтересува:

— Хей, би ли могла да ми направиш една услуга?

— Каква?

Умът ми все още бе зает със загадката, витаеща край нас. И с Роман. След последната ни среща бяхме говорили няколко пъти по телефона и аз все повече и повече се удивявах колко добре се разбираме.

— Нали знаеш онези компютърни програми в салоните за красота, които ти показват как ще изглеждаш с различни цветове и прически? Мислех си, че би могла да бъдеш една такава жива програма. Можеш да се преобразиш в мен и да ми покажеш как бих изглеждал с различни прически.

Двамата с Коди се втренчихме в него и в продължение на цяла една минута в стаята надвисна тишина.

— Питър — рекох накрая, — това е най-глупавата идея, която някога съм чувала.

— Не знам — почеса се по брадичката Коди, — що се отнася до него, не е лоша.

— Точно сега имаме прекалено много други неща, с които трябва да се справим — предупредих ги. Липсваше ми търпение да угаждам с любезности на Питър. — Няма да хабя енергията си заради твоята суета.

— Хайде — настоя той, — все още преливаш от нея заради онзи добър девственик. Можеш да отделиш малко.

Поклатих глава и взех дамската си чанта.

— „Наръчник на сукубата“. Колкото повече една трансформация ме отдалечава от истинския ми външен вид, толкова повече енергия изисква. Преобразяванията в друг пол са като трън в задника, а преобразяванията в друг вид са още по-зле. Да си играя с теб на салон за красота би изгорило повечето от запасите ми, а аз имам по-добри неща, за които да ги използвам.

Изгледах го предупредително:

— Имаш нужда от професионална помощ относно това как възприемаш вида на тялото си и неувереността си, приятелю.

Коди ме погледна с подновен интерес:

— В друг вид? Можеш ли да се превърнеш в голям отровен гущер или в морски таралеж?

— Лека нощ, момчета. Тръгвам си.

Докато излизах, дочух Питър и Коди да спорят дали би ми трябвало повече енергия ако се преобразя в някой наистина дребен бозайник или във влечуго с човешки ръст. Вампири. Честно казано, понякога бяха като деца.

Стигнах до къщи за рекордно кратко време. Сетих се да преобразя обувките си на висок ток в сандали и стигнах до вратата на сградата заедно с Роман. Щом го видях, всички неприятни мисли за ангели и конспирации се изпариха.

Беше ми казал да се облека по-обикновено за тази вечер. Той бе направил същото, но все пак бе успял да придаде на дънките и тениската си с дълъг ръкав вид като за модно ревю. Явно имах върху него същия ефект, тъй като ме сграбчи в голяма мечешка прегръдка и ме целуна по бузата.

— Хей, страхотна си — прошепна в ухото ми, като ме задържа в обятията си малко по-дълго от необходимото.

— Хей, ти също — отдръпнах се от него и му се усмихнах.

— Толкова си мъничка — отбеляза и покри с длан бузата ми. — Сладко е.

Тези очи заплашваха да ме погълнат и аз побързах да се отдръпна, преди да съм направила нещо глупаво.

— Да тръгваме… — Направих пауза. — Къде отиваме?

Той ме заведе до колата си, паркирана малко по-надолу по улицата.

— След като си толкова добра с краката, реших, че искам да отидем някъде, където да изпробвам координацията и на други части от тялото ти.

— В някоя хотелска стая?

— Проклятие. Толкова ли съм предвидим?

Няколко минути по-късно той паркира пред неугледна сграда с мигащ неонов надпис БОУЛИНГ ЗАЛАТА НА БЪРТ. Зяпнах я с открито отвращение, неспособна да прикрия чувствата си:

— Това ли е изборът ти на място за среща? Боулинг зала? Дори не е от хубавите.

Роман не изглеждаше засегнат от липсата ми на ентусиазъм.

— Кога всъщност за последен път си била на боулинг?

Подозирах, че беше някъде през седемдесетте.

— Не чак толкова отдавна.

— Точно така. Виждаш ли — той стана по-разговорлив, щом влязохме вътре и се приближихме до гишето, — струва ми се, че знам какво искаш. Твърдиш, че не излизаш сериозно с никого, но аз все пак съм останал с впечатлението, че излизаш доста. Четирийсет и четвърти номер, моля.

— Трийсет и шести.

Касиерката ни подаде по чифт нехигиенично изглеждащи обувки и аз се почувствах изключително благодарна, че бактериите не представляваха заплаха за мен. Роман плати и тя ни посочи с жест определената ни алея.

— Във всеки случай, както вече казах, въпреки твоите намерения ти все пак ходиш много по срещи. И не разбирам как би могло да е другояче с цялото това внимание, което привличаш.

— Какво би трябвало да означава това? — Седнах пред нашата пътека и свалих марковите си обувки, все още оглеждайки подозрително обувките под наем.

Роман спря да връзва своите и ми отправи продължителен, втренчен поглед.

— О, хайде, не може да си чак толкова сляпа. Мъжете те оглеждат през цялото време. Винаги го забелязвам, когато съм с теб. Докато минаваме през книжарницата или отиваме на бар като през онази вечер. Дори тук, на това място. Само докато се отдалечавахме от гишето видях поне трима мъже да спират и да те заглеждат.

— Искаш да ми намекнеш нещо ли?

— В крайна сметка, да. — Той стана и отидохме до поставката с топки за боулинг. — С твоята привлекателност мъжете сигурно през цялото време те молят за срещи и ти навярно понякога отстъпваш, точно както направи с мен. Така ли е?

— Може би.

Той спря, докато си избираше топка, и ми хвърли един от онези спиращи дъха и докосващи душата погледи.

— Е, разкажи ми за последната си среща.

— Последната ми среща? — Все пак не мислех, че срещата ми с Мартин Милър се брои.

— Последната ти среща. Имам предвид истинска среща, а не просто излизане за по едно питие. Среща, на която мъжът е дал най-доброто от себе си, за да планира вечер, за която смята, че ще те отведе в леглото.

Докато ровех из мозъка си, прецених тежестта на една флуоресцираща топка на оранжево-зелени ивици.

— Операта — казах накрая аз. — И вечеря в „Санта Лучия“.

— Добре измислено. А срещата преди нея?

— Исусе, колко си любопитен. Хм… да видим. Мисля, че беше откриване на изложба.

— Без съмнение съчетано с вечеря в ресторант, където изпънати като бастун келнери ти казват „благодаря“, след като дадеш поръчката си, нали?

— Може би.

— Точно както си мислех. — Той взе една морскосиня топка. — Ето защо не желаеш да ходиш на срещи и не искаш да се сближаваш с никого. Ти си така горещо желана, че луксозните петзвездни срещи са в реда на нещата. Нещо стандартно. Мъжете се опитват да преодолеят всички прегради заради теб, но ти бързо се отегчаваш от тях. — Очите му палаво заиграха: — Затова искам да се различа от онези загубеняци като те водя на места, където твоите малки елитни крачета никога не са си представяли, че ще стъпят. Солта на земята. Завръщане към корените. Към начина, по който трябва да протича една среща — двама души, погълнати повече един от друг, отколкото от елегантната обстановка.

Върнах се с него до нашата пътека.

— Отне ти ужасно много време да изкажеш мисълта, че искаш да опозная бедняшкия живот.

— Не искаш ли?

— Не.

— Тогава защо дойде с мен?

Огледах прекрасния му вид и си припомних разговора ни за класическите езици, който бяхме провели онази нощ. Хубав външен вид и интелект. Трудно за устояване.

— И ти самият едва ли си го опознал.

Той се усмихна и смени темата:

— Тази ли си избра.

Погледнах към еуфоричните цветове на топката:

— Да. Нощта вече стана достатъчно сюрреалистична. Помислих си, че може да отпаднат всякакви задръжки.

Очите на Роман се присвиха от смях и той обърна глава към пътеката:

— Хайде да видим как ще се справиш.

Пристъпих несигурно, опитвайки се да си спомня как ставаше. Вляво и вдясно от мен виждах играчите да пристъпват и да хвърлят с лекота. Повдигайки рамене, застанах пред алеята, изпънах ръка назад и хвърлих. Топката рязко политна напред, измина около пет метра и падайки шумно веднага влезе в улея. Роман застана до мен и мълчаливо загледахме как приключи пътуването й.

— Винаги ли се отнасяш толкова грубо с топките? — попита накрая той.

— Повечето мъже не се оплакват.

— Предполагам, че не. Следващият път се опитай да я плъзнеш по пода.

Хвърлих му свиреп поглед.

— Да не си от онези мъже, на които им става, като показват на жените, че в подобни неща са много по-добри от тях?

— Не. Само предложих приятелски съвет.

Топката ми се върна и аз последвах инструкциите му. Този път хвърлянето беше по-тихо, но тя пак отиде в улея.

— Добре. Покажи ми ти какво можеш — казах, сядайки ядосано на един стол.

Роман се приближи до пътеката, движенията му бяха плавни и грациозни като на котка. Топката се изля от ръката му като вода от стомна, гладко тръгна надолу и удари девет кегли. Когато топката му се върна, той я хвърли с лекота още веднъж и отнесе упоритата десета.

— Нощта ще бъде дълга.

— Горе главата — потупа ме той по брадичката, — ще преодолеем това. Опитай отново и се цели по-наляво. Аз ще отида да взема по една бира.

Хвърлих по-наляво, както ме посъветва той, но улучих левия улей. При второто хвърляне опитах доста по-сдържано и успях да ударя крайната лява кегла. Спонтанно нададох вик.

— Добре се справи — окуражи ме Роман, докато слагаше на масата две халби с евтина бира. От около десетилетие не бях пила бира, произведена в голяма пивоварна фабрика. — Всеки е започнал от нищото.

С напредването на вечерта твърдението му определено се оказа вярно. Броят на точките ми нарастваше бавно, понеже развих отвратителния навик първото ми хвърляне да е сплит. Показах пълна липса на способност да уцелвам кеглите, въпреки добрите обяснения на Роман. Трябва да му се признае, че даваше добри и добронамерени съвети, както и някои практически инструкции.

— Ръката ти се движи така, а останалата част от тялото ти се извива ето така — обясни той, като застана зад мен с ръка на бедрото ми, а другата — на китката ми.

От докосването му плътта ми пламна и се зачудих дали наистина действията му бяха продиктувани от алтруизъм, или бяха извинение да сложи ръцете си върху мен. Редовно използвах такива похвати в работата си като сукуба. Това влудяваше мъжете и сега знаех защо.

Хитрост или не, аз нямаше да му кажа да спре.

Достигнах апогея си във втората игра, дори успях да направя страйк, обаче в третия рунд представянето ми се влоши, тъй като бирата и умората надделяха. Усещайки това, Роман обяви края на нашето боулинг приключение и похвали успеха ми като изключително впечатляващ.

— Трябва ли да отидем на вечеря в някоя долнопробна кръчма, за да удължим тази фантастична среща за опознаване на бедняшкия живот?

Той ме прегърна през раменете, докато вървяхме към колата.

— Предполагам, че зависи от това, дали си се поддала на съблазнителния ми чар или не.

— Ако кажа да, ще ме заведеш ли на някое хубаво място? Нали разбираш, понякога и по-шикозните места вършат работа.

Накрая седнахме в луксозен японски ресторант, от което останах много доволна. Не бързахме, като се наслаждавахме на храната и разговорите, и аз отново бях впечатлена от познанията и начетеността на Роман. Този път обсъждахме актуални теми, споделяхме мненията си за последните новини и културни събития, за нещата, които харесваме, и онези, които ни дразнят, и какво ли още не. Открих, че Роман бе пътувал много и имаше категорични виждания относно световните дела и политика.

— Тази страна е толкова влюбена в себе си! — оплака се той, отпивайки саке. — Сякаш е застанала пред голямо огледало. По цял ден просто стои и се оглежда. Когато погледне встрани, то е само за да каже на останалите „направете това“ или „трябва да сте като мен“. Нашата военна и икономическа политика тормози хората отвъд границите ни, а вътре консервативните групи тормозят останалите граждани. Мразя това.

Слушах с интерес, заинтригувана от тази страна на един иначе весел и безгрижен мъж.

— Направи нещо. Или се махни.

Той поклати глава:

— Типичният удобен гражданин. Старата политика — „щом не ти харесва, напусни“. За жалост е много трудно да прекъснеш корените си. — Той се облегна и леко се усмихна. — Предприемам по нещичко тук-там. Дреболии. Нали разбираш, моята собствена битка срещу статуквото. Вземам участие в някои демонстрации. Отказвам да купувам стоки, произведени в страните от Третия свят.

— Не купуваш кожени палта? Ядеш екологично чиста храна?

— Това също — засмя се той.

— Странно — казах след минута мълчание. — Току-що ми хрумна нещо.

— Какво?

— През цялото време говорим за актуални въпроси. Не споделихме нищо за травмиращото детство, дните в колежа, бившите ни или каквото и да било друго.

— Какво странно има в това?

— Всъщност, нищо. Просто процесът на сближаване при хората обикновено изисква всеки да сподели историята си.

— Мисля, че миналото достатъчно ни преследва и без да го смесваме с настоящето. Гледам основно напред, не назад.

Изгледах го с любопитство:

— Твоето минало преследва ли те?

— Много. Всеки ден се боря да не ме застигне. Понякога побеждавам аз, понякога — то.

Само Господ знаеше, че и с мен бе така. Беше неочаквано да говоря с някого за това; с някого, който се чувстваше по същия начин. Удивлявах се колко много хора вървяха по света, носейки невидимия си багаж и криейки го от другите. Дори и когато натрупвах споменатия багаж, аз винаги го криех. Бях водена от нуждата да пазя приличие — оттук и така нареченото ми „щастливо лице“. Бях кимала с усмивка и през най-лошите дни от живота си, и когато тази реакция не беше достатъчна, просто избягах, въпреки че това ми струваше душата. Леко се усмихнах:

— Добре тогава. Радвам се, ние с теб се държим за настоящето.

Той ме щипна по носа:

— Аз също. Всъщност точно сега настоящето ми е ужасно хубаво. Може би и бъдещето ми, ако успея да разколебая решителността ти.

— Не се пресилвай.

— Е, хайде! Признай си, че намираш възмущението ми от силните на деня за привлекателно. Може би дори за еротично.

— Мисля, че по-точната дума е „забавно“. Що се отнася до възмущението, би трябвало да прекарваш времето си с колегата ми Дъг. Вие, момчета, имате много общо. През деня той решава проблеми и го раздава достолепен помощник-управител, а през нощта е вокал на една чалната група, изразяваща чрез музиката си своето недоволство от обществото.

Очите на Роман проблеснаха с интерес:

— Някъде в района ли свирят?

— Да. Тази събота ще бъдат в старата пивоварна „Грийн лейк“. Аз и няколко души от персонала ще отидем.

— И? В колко часа ще се видим?

— Не си спомням да съм те поканила.

— Не си ли? Защото бих могъл да се закълна, че ти току-що назова деня и мястото. Звучи като пасивна покана към мен. Нали разбираш, моя работа беше да кажа „имаш ли нещо против да дойда“, после ти да отговориш „няма проблем“, и всичко е уредено. Просто пропуснах няколко стъпки.

— Много си бърз — отбелязах.

— Е… имаш ли нещо против да дойда?

Простенах.

— Роман, не можем да продължим да се срещаме. В началото беше приятно, но трябваше да е само една среща. Вече минахме през това. Колегите ми мислят, че си ми гадже.

Последно Каси и Бет ме бяха информирали какъв чаровник имам.

— Така ли? — Той изглеждаше много щастлив.

— Не се шегувам. Когато казвам, че не искам сериозна връзка с никого, наистина го мисля.

В действителност обаче не го мислех. Не и със сърцето си. Бях прекарала векове, странейки от всякаква сериозна връзка и от това ме болеше. Дори и когато в славните си дни на сукуба целенасочено търсех приятелството на добрите момчета, после след секса веднага ги изоставях и изчезвах. В някои отношения сегашният ми живот бе дори още по-труден. Избягвах, заради чувството на вина, да крада от жизнената енергия на добрите мъже, но никога нямах истинска връзка. Никой, който наистина да е загрижен за мен. Разбира се, имах приятели, но всички те имаха свой живот, а онези, които ми ставаха прекалено близки, като Дъг, трябваше да бъдат отблъсквани за тяхно собствено добро.

— Не вярваш ли в непринудените срещи? Или в приятелството между мъж и жена?

— Не — решително отговорих аз, — не вярвам.

— А другите мъже в живота ти? Онзи Дъг? Инструкторът по танци? Дори онзи писател? Вие сте приятели, нали?

— Да, но това е различно. Не съм привлечена… — Замълчах, но беше прекалено късно. Лицето на Роман светна от надежда и удоволствие. Той се наведе към мен, докосвайки с ръка бузата ми. Преглътнах, ужасена и тръпнеща от близостта му. Бирата и сакето бяха възбудили тялото и ума ми и аз си обещах да не пия следващия път, когато излезем. Не че щяхме да излезем отново… Алкохолът объркваше чувствата ми и ставаше все по-трудно да различа инстинктивния си глад на сукуба от чистата, първична страст. Но в близост до Роман всяко едно от тези чувства беше опасно. И все пак… в този момент страстта не беше истинският проблем. Той беше. Да бъда с него. Да говоря с него. Отново да имам някого в живота си. Някой, който да го е грижа за мен. Някой, който да ме разбира. Някой, при когото или с когото да си отида у дома.

— В колко часа да те взема? — прошепна той.

Внезапно ми стана горещо и сведох поглед.

— Шоуто е късно…

Ръката му се плъзна от бузата ми назад към тила и наклони лицето ми към неговото.

— Искаш ли да се видим преди това?

— Не трябва да го правим.

Думите ми се сториха дълги и провлачени. Роман се наведе и ме целуна по ухото.

— Ще бъда в апартамента ти в седем.

— Седем — повторих.

Устните му се преместиха, за да целунат онази част от бузата ми, която бе най-близко до ухото; после — към средата на бузата, а след това — точно под устата ми. Устните му кръжаха толкова близо до моите, че тялото ми настръхна от тази близост. Устата му сякаш имаше своя собствена аура, чиято топлина можех да почувствам. Всичко се движеше на забавен каданс. Исках той да ме целуне, да ме погълне с устни и език. Исках го и се страхувах, но се чувствах безпомощна да направя каквото и да е.

— Ще желаете ли още нещо?

Кроткият смутен глас на сервитьора наруши вцепенилата ме омая и рязко ме върна към разума и към напомнянето какво щеше да се случи с Роман дори и само от една целувка. Вярно, не чак толкова много, но достатъчно. Отдръпнах се от прегръдката му и поклатих глава:

— Нищо. Само сметката.

С Роман поговорихме още малко. Той ме закара до вкъщи и не направи нови опити за сближаване, когато ме изпрати до вратата. Само нежно ми се усмихна, след като пак ме погъделичка под брадичката и ми напомни, че в събота ще бъде тук в седем.

Легнах си възбудена и копнееща за секс. Благодарение на алкохола заспах лесно, но когато сутринта се събудих и сънена се излежавах, все още чувствах устните на Роман близо до моите. Страстният ми копнеж се завърна с пълна сила.

— Това не е хубаво — оплаках се на Обри, докато ставах от леглото.

Имах три часа, докато отида на работа, и знаех, че трябва да правя нещо друго, вместо да си мечтая за Роман. Припомних си, че не съм доизяснила всичко с Ерик, и реших да го посетя. Смятах, че теорията за ловеца на вампири е повече или по-малко излязла от употреба, но той можеше да е открил нещо полезно. Можех също да го попитам за падналите ангели.

Докато си мислех за заплахата да бъда „прибрана“, вероятно трябваше да изпитам по-голямо притеснение от повторното ми отиване до „Аркана“. Въпреки това се чувствах повече или по-малко сигурна. Едно от нещата, които бях научила за архидемона, беше, че той не е ранобудник. Разбира се, в действителност той въобще не се нуждаеше от сън, но с цялото си сърце бе приел този лукс на смъртните. Очаквах, че където и да се намира, все още спи и няма начин да знае какво планирам.

Облякох се, закусих и скоро пътувах към Лейк Сити. Този път лесно открих магазинчето, но отново се ужасих от бедния му вид и празния паркинг. Все пак, когато влязох, видях приведен в ъгъла с книгите един тъмен силует, прекалено висок, за да бъде Ерик. Изпитах удоволствие от мисълта, че Ерик има работа, докато фигурата не се изправи и не ме изгледа със саркастичното изражение на сивите си очи.

— Здравей, Джорджина.

Преглътнах.

— Здравей, Картър.