Тъгата на сукубата

Глава 10

Исусе, къде ми беше умът? Днес трябваше да работя. И не само това, а трябваше да заработя до десетина минути. Нямаше време за „истинско“ обличане и грим. С въздишка се преобразих — пеньоарът ми отстъпи място на сиви панталони и блуза с цвят слонова кост, косата и гримът ми изведнъж изглеждаха както винаги — тоест съвършени. Миенето на зъбите и парфюмирането не можеха да се симулират, така че след като изпълних тези задачи, грабнах дамската си чанта и хукнах. Когато стигнах във фоайето, портиерът ме повика:

— Пристигна нещо за вас — и ми връчи плосък пакет.

Все още притеснена, че закъснявам, бързо разкъсах опаковката и едва не ахнах пред това, което намерих. Оцвети според номера, гласеше надписът, а подзаглавието допълваше: Създайте свой собствен шедьовър! Съдържа всичко, от което имате нужда, за да рисувате като истински художник! „Шедьовърът“, който аз можех да създам, изобразяваше пустиня с огромен кактус в единия край и виещ койот в другия. Високо в небето се рееше орел, а наблизо трептеше призрачната, безплътна глава на коренен жител на Америка. Ужасно стереотипно и евтино. Към комплекта беше закрепено листче. Започни от нещо малко, гласеше бележката, с любов, Роман. Почеркът бе толкова красив, че изглеждаше нереален.

Когато стигнах до работата си, все още ликувах. В офиса седнах пред компютъра и открих втора изненада за тази сутрин — още един имейл от Сет. Беше изпратен в пет сутринта.

Очите ми все още се затваряха за сън и трудно схващах значението на писмото. Сет беше имал сериозна приятелка. Е, не би трябвало да се изненадвам, особено като знаех какви секс сцени пишеше. Искам да кажа, че не би могло всичките да са плод на въображението му. Въпреки това ми беше трудно да си представя интровертния Сет да участва във всички социални ангажименти, които една дълготрайна връзка изисква.

И после другата част — причините да не се появи. Какво да мисля? Беше прав като казваше, че обзелото го вдъхновение не е извинение за стореното. Обяснението обаче бе смекчило горчивината и го бе преместило от категорията на грубияните в тази на небрежните. Не, може би „небрежен“ бе прекалено жестоко. Разсеян, ето какъв беше. Вероятно да е разсеян не е чак толкова лошо, разсъждавах аз, защото пренебрегването на реалния свят му позволява да работи в измисления. Просто не знам.

Мислих върху това цяла сутрин, а гневът ми от снощи изстиваше с течение на времето и с разсъжденията ми за блестящия му писателски ум. Около обяд осъзнах, че вече съм преодоляла хокейното недоразумение. Той не бе възнамерявал да ме пренебрегне, пък и в крайна сметка нощта не бе минала чак толкова зле.

В късния следобед Уорън започна да се навърта наоколо.

— Не! — веднага казах, разпознала погледа му. Мразех неговата самоувереност, но въпреки това винаги се чувствах мистериозно привлечена от нея. — В ужасно настроение съм.

— Аз ще те накарам да се почувстваш по-добре.

— Казах ти, много съм гадна.

— Обичам, когато си гадна.

Хищническият ми инстинкт на сукуба започна да се пробужда. Преглътнах, раздразнена от него и от собствената си слабост.

— Наистина съм заета. Има… неща… които трябва да свърша…

Обяснението ми звучеше неубедително и Уорън явно го усети. Той се приближи до мен, коленичи до стола ми и плъзна ръка по бедрото ми. Носех фини копринени панталони и усещането от пръстите му, галещи ме през гладката материя, бе много по-чувствено отколкото ако галеше голата ми кожа.

— Как мина срещата ти онази вечер? — измърка той, докосвайки с устни ухото и врата ми.

Охотно извих глава — въпреки силната си съпротива, харесвах начина, по който устата му възпламеняваше кожата ми, а зъбите му просто ме влудяваха. Той съвсем не можеше да се нарече мой приятел, но все пак връзката ни се доближаваше до понятието дълготрайна. Това все означаваше нещо.

— Добре.

— Чука ли го?

— Не. Уви, спах сама.

— Добре.

— Тази вечер ще дойде пак. За урока по танци.

— Наистина ли?

Уорън разкопча двете най-горни копчета на блузата ми, откривайки бледорозовия дантелен сутиен. Върховете на пръстите му проследиха формата на едната ми гърда, следвайки вътрешната й извивка до мястото, където се срещаше с другата. После ръката му се премести на другата ми гърда, галейки зърното през дантелата. Затворих очи, изненадана от прииждащото желание. Не предполагах, че ще имам нужда от ново подхранване толкова скоро, след като бях помогнала на Хю да осъществи договора си с Мартин. И все пак лек глад, примесен с желание, вече се промъкваше в мен. Чист инстинкт.

— Ще го запознаем с Мария.

Мария беше съпругата на Уорън. Мисълта да й пробутам Роман беше доста забавна.

— Говориш като ревнивец — подразних го.

Дръпнах Уорън към себе си и в отговор той ме качи на бюрото. Ръцете ми се спуснаха надолу, за да разкопчаят панталоните му.

— Аз съм — изгрухтя той.

После се наведе, издърпа сутиена надолу и захапа едното ми зърно. После се поколеба:

— Сигурна ли си, че не се чука с него?

— Мисля, че все щях да си спомня подобно нещо.

На вратата се почука и Уорън бързо отскочи от мен, вдигайки панталоните си:

— По дяволите!

Аз също се изненадах и се върнах на стола си. Докато очите на Уорън бяха приковани във вратата, бързо се преобразих леко, за да добия приличен вид и закопчах блузата си. Доволна, че и двамата изглеждаме подобаващо порядъчно, извиках:

— Влез!

Сет отвори вратата. Едва удържах ченето си да не увисне от учудване.

— Здравейте — каза той, местейки поглед от Уорън към мен и обратно. — Не исках да ви прекъсвам.

— Не, не, не сте — увери го Уорън, превключвайки на поведение „държане пред хората“. — Просто трябваше да обсъдим нещо.

— Но не е важно — добавих аз.

Шефът ми хвърли развеселен поглед.

— О — каза Сет, все още изглеждайки така, сякаш иска да избяга, — просто наминах да видя дали… искаш да обядваме заедно. Аз… написах ти в имейл какво се случи.

— Да, прочетох го. Благодаря.

Усмихнах се, като се надявах мълчаливо да му внуша, че всичко е простено. Разтревоженият му поглед бе така сърцераздирателен, че със сигурност усетих как снощи съвестта на Сет е страдала много повече от моето его.

— Чудесна идея — изстреля Уорън. — Защо всички да не отидем да обядваме? С Джорджина можем да говорим по-късно.

— Аз не мога да дойда.

Напомних му колко сме зле с персонала и как от мен се очаква да запълвам дупките. Уорън се намръщи:

— Защо не сме наели някого?

— Работя по въпроса.

Накрая Уорън изведе Сет навън — нещо, което писателят изглежда прие с огромно нежелание, а аз останах сама и се почувствах изоставена. Щях да съм доволна да чуя какво още щеше да разкаже Сет за влиянието на писането върху неговия живот. Щях да съм доволна дори да ме излъже. Но нищо от това нямаше да се случи. Е, Вселената е несправедлива.

Все пак съдбата явно бе благоразположена към мен. Около четири часа се появи Тами — червенокосото момиче от „Кристъл Старц“, за да реши моя проблем с персонала. Както се очакваше, доведе и приятелката си. След бързо интервю се почувствах доволна от компетентността им. Наех ги веднага и ми стана приятно, че една от задачите от списъка ми отпадна.

Когато по-късно книжарницата най-после бе затворена, недоспиването вече жестоко ме тормозеше. Не бях в настроение да водя уроци по танци. Тъй като трябваше да се преоблека, затворих вратата на офиса и преобразих облеклото си за втори път този ден. Както винаги се почувствах, сякаш мамя. За танците избрах рокля без ръкави, с плътно прилепнала горна част и надиплена пола — идеална за завъртания.

Надявах се роклята в преливащи се нюанси на прасковено и оранжево да повиши настроението ми. Надявах се също никой да не е забелязал, че тази сутрин не си бях донесла дрехи за преобличане.

Точно когато на вратата ми отново се почука, от високо разположените високоговорители прозвуча гласът на една от касиерките със съобщението, че книжарницата скоро ще затвори. Извиках „влез“, чудейки се дали не е пак Сет, но този път се появи Коди.

— Здрасти — каза с пресилена усмивка той, — готова ли си?

Преди година бях научила Коди да танцува суинг и той го усвои забележително добре, което донякъде вероятно се дължеше на вампирските му рефлекси. Резултатът беше, че противно на неговата преценка, го бях вербувала за учител партньор в тези импровизирани уроци за персонала. Той твърдеше, че не е добър, но в двата досегашни урока се справяше забележително добре.

— Какво, за танците ли? Няма проблеми.

Огледах се, за да се уверя, че сме сами:

— Да се е случило още нещо странно?

Коди поклати глава и русата му коса се развя като лъвска грива:

— Не, съвсем спокойно е. Може би аз съм преувеличил.

— По-добре е да се презастраховаш, отколкото да съжаляваш — посъветвах го, чувствайки се като баба, ръсеща клишета. — Какво ще правиш после?

— С Питър ще се срещнем в един бар в центъра. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Разбира се.

Щяхме да сме по-сигурни, ако сме заедно. Вратата се отвори и Сет подаде глава:

— Здравей, аз… о, съжалявам — заекна той, забелязвайки Коди. — Не исках да ви прекъсвам.

— Не, не — казах, поканвайки го с жест вътре, — просто си говорехме.

Хвърлих любопитен поглед към Сет:

— Защо още си тук? За урока ли остана?

— Да, така е, Уорън ме покани… но не мисля, че ще танцувам. Ако е възможно.

— Няма да танцуваш? Тогава какво ще правиш? Ще гледаш? — попитах аз. — Все едно си воайор, или нещо подобно?

Сет ме изгледа замислено и в един кратък миг за първи път ми се видя като младия мъж, описал комичните си наблюдения за агентките на недвижими имоти и за бившите си приятелки; като мъжа, с когото веднъж бях флиртувала непохватно.

— Не съм чак толкова отчаян, но ще е по-сигурно, ако не танцувам. Поне за тези около мен.

— И аз говорех така, преди да опитам — отбеляза Коди, потупвайки ме по рамото. — Само почакайте да попаднете в способните ръце на Джорджина и никога вече няма да бъдете същият.

Преди който и да е от нас да смели този двусмислен коментар, зад Сет се появи Дъг, облечен повече като член на гръндж група, отколкото като помощник-управител.

— Хайде, няма ли да започваме? Върнах се специално за урока, Кинкейд. По-добре да ме убедиш, че си е струвало. Здравей, Коди.

— Здравей, Дъг.

— Здравей, Сет.

— Здравей, Дъг.

Простенах:

— Добре, да започваме.

Всички тръгнахме към кафенето, където масите бяха разместени, за да се отвори място. По пътя представих Коди на Сет. Те си стиснаха ръцете и младият вампир многозначително ме погледна, щом се досети кой трябва да е Сет.

— Сигурен ли си, че няма да танцуваш? — попитах писателя, все още озадачена от упорството му.

— Да. Просто не съм в настроение.

— Е, след гадния ден, който имах, аз също не съм в настроение да ръководя купона, но всички се справяме. Нали разбираш, слагаме си „щастливото лице“ и започваме.

Сет ме погледна така, сякаш не ме беше разбрал, и само смутено ми се усмихна. Секунда по-късно усмивката му угасна:

— Каза, че си получили имейла… той… ти…

— Всичко е наред, забрави. — Странните му социални навици може и да не се сработваха с моите, но ми беше непоносимо да виждам, че все още се тревожи за снощи. — Честно.

Потупах го по ръката, отправих му усмивката на Елена от Троя и насочих вниманието си към горния етаж.

По-голямата част от персонала, който днес беше работил, обикаляше наоколо заедно с няколкото души като Дъг, които сега бяха дошли. Сред тях чакаха Уорън и съпругата му, а също и Роман. Щом ме видя, той се приближи с усмивка, а аз усетих, че ме обхваща лека вълна на желание, която нямаше нищо общо с глада ми на сукуба. Както винаги изглеждаше добре, носеше свободни черни панталони и патешко жълта риза, която проблясваше като очите му.

— Групова среща?

— За моя сигурност. Винаги съм смятала, че е добре да имам под ръка дузина компаньони.

— С тази рокля ще ти трябват повече от дузина — предупреди ме той с тих глас, а очите му ме изпиваха от главата до петите.

Изчервих се и се отдалечих на няколко крачки от него:

— Ще се наложи да изчакаш реда си като всички останали.

Отдръпвайки се от него случайно срещнах погледа на Сет.

Явно, той беше чул краткия разговор. Лицето ми стана още по-червено и аз се измъкнах от двамата към центъра на помещението с Коди под ръка.

Сложих си „щастливото лице“, изключих от съзнанието си тежкия ден и се ухилих на колегите си, които ни наобиколиха с насърчения и радостни възгласи.

— Е, банда, да започваме. Дъг бърза и иска да свършим колкото е възможно по-скоро. Ясно ми е, че това е напълно обичайно за него в много отношения — особено романтичните.

Това предизвика подсвирквания откъм тълпата, както и нецензурен жест от страна на Дъг.

Представих отново Коди, който, за разлика от мен се чувстваше неудобно от толкова внимание, и започнах да разпределям групата. Както обикновено, имаше повече жени, отколкото мъже, и всичките с разнородни умения. Разпределих двойките, като специално сложих по-умелите жени с други жени, за да съм сигурна, че могат да изпълнят мъжката част от упражненията и по-късно без усилия да наваксат. Нямах такова доверие към всекиго; някои все още се затрудняваха да следват ритъма. Затова започнах урока с преговор от миналия път, включих музиката и накарах всички да упражнят основните стъпки. С Коди наблюдавахме и помагахме с кратки коментари и напътствия. Напрежението ми от дългия ден полека спадна, докато работех с хората. Обичах суинга, влюбих се в него още когато се появи за първи път в началото на Двайсетте и бях въодушевена от връщането му на мода напоследък. Знаех, че отново ще излезе от мода, и поради това исках да предам знанията си на другите.

Тъй като не знаех какъв танцьор е Роман, го разпределих с Пейдж — доста добра танцьорка. След като ги наблюдавах около минута, поклатих глава и се приближих.

— Ти си мошеник — скастрих го. — Правеше се на нервен заради танците, а всъщност си професионалист.

— Танцувал съм няколко пъти — скромно призна той, като я завъртя по начин, който още не им бях показвала.

— Стига, разделям ви. Уменията ви са необходими другаде.

— О, хайде — примоли се Пейдж, — нека да го задържа. Време е тук да се появи мъж, който знае какво прави.

Роман ме изгледа:

— Тя го каза, не аз.

Завъртях очи и им избрах нови партньори. Останах доволна от уменията на групата като цяло и бях убедена, че няма да се подобрят повече. Затова реших да продължим нататък и с Коди показахме движенията на краката в линдихопа. Не беше изненадващо, че скоро настана хаос. По-добрите в групата веднага схванаха движенията; тези, които преди се бяха старали, продължиха да се стараят, а другите, които се бяха справили добре само с основните стъпки, сега съвсем се объркаха.

С Коди се движехме сред танцьорите, контролирахме и поправяхме, предлагахме мъдри съвети:

— Увеличи напрежението в китката, Бет, но не прекалено, за да не се нараниш.

— Проклятие, брой! Брой! Ритъмът си е същият.

— Следи партньорката си… не я изпускай от поглед.

Ролята ми на учителка ме изтощаваше, но я обичах. Кого ли го беше грижа за ловците на вампири и вечната битка между доброто и злото?

Видях Сет да седи отстрани, точно както се бе зарекъл.

— Хей, воайоре, все още ли искаш само да гледаш? — казах, развълнувана и останала без дъх от тичането из импровизирания дансинг.

Той поклати глава и докато ме наблюдаваше, на устните му заигра лека усмивка:

— Има много за гледане.

Той стана от стола си, някак интимно се наведе напред и аз потръпнах, когато вдигна презрамката на роклята, която се беше плъзнала надолу от рамото ми.

— Ето — каза той, — идеално.

От докосването му кожата ми настръхна, пръстите му бяха топли и нежни. За секунда на лицето му се изписа изражение, което не бях виждала преди. То го направи да изглежда по-малко като разсеяния писател, когото познавах, и повече като… мъж. Възхитен. Внимателен. Може би дори хищен. Изражението изчезна толкова бързо, колкото бе дошло, но аз все още се чувствах объркана.

— Дръж под око тази презрамка — кротко ме предупреди Сет. — Трябва да го накараш да поработи за нея.

Сет леко кимна към танцьорите и проследявайки движението му, видях Роман, който въвеждаше в сложните стъпки една от сервитьорките. За момент се възхитих на грациозните движения на Роман, преди отново да се обърна към Сет:

— Не е трудно. Мога да те науча — и протегнах ръка.

Изглеждаше, че ще се съгласи, но в последния момент поклати глава:

— Ще изглеждам като глупак.

— О, да, а да седиш сам тук, когато всички останали танцуват и не ни достигат мъже, въобще не те прави да изглеждаш като глупак.

Той меко се засмя:

— Може би.

Когато не последва друго обяснение, вдигнах рамене, върнах се на дансинга, и продължих с наставленията си. С Коди добавихме две нови тънкости, настояхме за още упражнения и накрая застанахме отстрани, възхищавайки се на нашите ученици.

— Смяташ ли, че са готови за „Муун дене“? — попита ме той.

„Муун дене Лаундж“ беше танцов клуб, който веднъж месечно беше домакин на танцови суинг нощи. Смятахме, че ако тази група участва там, ще е голямо постижение, също като дипломирането.

— Мисля, че след още един урок можем да ги изведем пред публика.

Една ръка ме хвана през кръста и ме дръпна на дансинга. Бързо налучках ритъма и влязох в крак с Роман, който ме увлече в сложно завъртане. Няколко души около нас спряха, за да гледат.

— Мой ред е да бъда любимецът на учителката — смъмри ме той. — През цялата вечер почти не те видях. Не мисля, че това се брои за среща.

Оставих го уверено да ме води, любопитна да разбера колко добър е всъщност.

— Ти винаги променяш желанията си — оплаках се аз. — Първо искаше просто да излезем, сега казваш, че искаш да останеш насаме с мен. Трябва да уточниш желанието си и да се придържаш към него. Бъди по-точен.

— Разбирам. Никой не ми беше казал за това. — Той ме наведе назад и аз го последвах, спечелвайки си одобрителен поглед от него. — Жалко, че няма Наръчник за Джорджина Кинкейд, който да ми помогне за в бъдеще да избягвам такова объркващо поведение.

— Продаваме ги на долния етаж.

— Така ли? — Започна да импровизира със стъпките и аз се насладих на предизвикателството да ги отгатвам. — Има ли страница как да бъде ухажвана сладката Джорджина?

— Страница? Има цяла глава.

— Предполагам, че е задължително четиво.

— Определено. Благодаря ти за комплекта бои.

— Очаквам следващия път, когато дойда, да го видя на стената ти.

— С онзи ужасен стереотип за Коренния американец? Следващия път, когато го видиш, ще бъде в списъка на някоя правозащитна организация.

Той ме завъртя в ефектен финал, с което впечатли другите. Те отдавна бяха спрели да танцуват, за да гледат спектакъла, който изнасяхме. Почувствах се леко смутена, но игнорирах това усещане и наслаждавайки се на момента, хванах ръката на Роман за поклон под аплодисментите на колегите ми.

— Бъдете готови — съобщих, — защото изпитът ви ще е следващата седмица.

Възгласите и смехът продължиха, но когато утихнаха и групата се разпръсна, Роман настоятелно хвана ръката ми и пръстите му се преплетоха с моите. Нямах нищо против. Обиколихме наоколо, говорейки си за незначителни неща и вземайки си довиждане.

— Искаш ли да пийнем по нещо? — попита ме той, веднага щом останахме сами. Обърнах се към него.

Стоях и изучавах страхотните му черти. В затопленото помещение ясно долових миризмата му на пот, примесена с одеколон, и тя предизвика у мен желание да заровя лице във врата му.

— Искам да… — бавно започнах, чудейки се дали алкохолът и похотта на диво животно щяха да се окажат разумна комбинация по отношение на някого, с когото не исках да стигам до леглото.

Поглеждайки зад него, видях Коди. Той сърдечно разговаряше със Сет, когото бях оставила сам. Внезапно си спомних за даденото по-рано обещание да се видя с вампирите в бара.

— Проклятие — промърморих, — май няма да мога.

Все още хванала Роман за ръката, го поведох към Коди и Сет. Те спряха да разговарят.

— Почувствах се отхвърлен — пошегува се Коди секунда по-късно. — Видях те да правиш неща, на които никога не си ме учила.

— От теб се очакваше вече да си ги научил за домашно. — После замислено кимнах с глава: — Коди, познаваш ли Роман? А ти, Сет?

Бързо ги представих един на друг и те учтиво си стиснаха ръцете, след което Роман свойски сложи ръка на кръста ми:

— Опитвам се да накарам Джорджина да пийнем, но тя се прави на недостъпна.

Коди се усмихна:

— Не мисля, че се преструва.

Погледнах извинително към Роман:

— Обещах на Коди и още един приятел да се срещнем тази вечер.

Младият вампир махна с ръка:

— Забрави. Иди и се забавлявай.

— Да, но… — спрях и му хвърлих многозначителен поглед, а ла Джером и Картър. Не исках Коди да се прибира сам, възможно бе да е набелязан от ловеца на вампири, но едва ли можех да кажа това пред другите. — Вземи такси — казах накрая, — недей да вървиш пеша.

— Добре — автоматично отговори той. Прекалено автоматично.

— Държа на това — предупредих го аз.

— Добре, добре — измърмори той. — Искаш ли ти да ми го извикаш?

Завъртях очи, после внезапно се сетих за присъствието на Сет. Смутих се, че той стои безучастно, докато всички ние правим планове, и се зачудих дали да го поканя, или да го отпратя заедно с Коди. Сякаш прочел мислите ми, Сет безцеремонно обяви:

— Е, ще се видим по-късно.

После се обърна и излезе, преди някой от нас да е успял да отговори.

— Луд ли е, или…? — попита след секунда Коди.

— Мисля, че просто си е такъв — обясних, без да съм сигурна, че някога съм разбирала писателя.

— Странен е. — Роман отново се обърна към мен. — Готова ли си да тръгваме?

Бързо забравих за Сет. С Роман отидохме в малко ресторантче от другата страна на улицата, срещу „Емералд Сити“, и седнахме в едно сепаре. Поръчах си водка гимлет, а той — бренди. Щом ни донесоха питиетата, Роман попита:

— Трябва ли да ревнувам от някого?

Тихо се засмях:

— Все още не ме познаваш достатъчно добре, нито пък имаш някакви права над мен, за да ревнуваш. Недей да си хабиш патроните.

— Няма — съгласи се той. — Но все пак известни писатели и изискани млади партньори за танци са доста интригуваща компания.

— Коди не е чак толкова млад.

— Достатъчно млад. Близък приятел ли ти е?

— Много близък, но не в романтичния смисъл, ако това е, което те интересува.

С Роман седяхме плътно притиснати един до друг в сепарето и аз игриво го смушках в ребрата:

— Стига си се тревожил за моите познати. Да поговорим за нещо друго. Разкажи ми за света на езиковедите.

Казах го полушеговито, но той отстъпи и започна да ми обяснява специалността си — класически езици. Каква ирония! Роман познаваше материята добре и говореше за нея със същите познания и интелигентност, с които флиртуваше. Внимателно слушах обясненията му и се наслаждавах на възможността да се впусна в тема, за която много малко хора знаеха нещо. За жалост трябваше да съм нащрек, за да не проличи всъщност колко добре съм осведомена по темата. Би изглеждало странно управителка в книжарница да има познания в тази, повече от човек, който е превърнал това в свое поприще.

По време на този въздействащ разговор, ръцете и краката ни непрестанно се докосваха. Той въобще не се опита да ме целуне, за което му бях благодарна, тъй като би означавало навлизане в опасна територия. Наистина имахме идеалната за мен среща — с много закачки и с толкова физически контакт, с колкото една сукуба би могла да се справи без риск. Флиртът разговор течеше леко, сякаш четяхме от сценарий.

Времето летеше много бързо и докато се усетя, вече стояхме навън, сбогувахме се и си уговаряхме нова среща. Опитах да протестирам, но и двамата усетихме колко съм неубедителна. Той продължаваше да настоява, че му дължа истинско излизане, без компаньони. Докато стоях там с него, стоплена от присъствието му, се изненадах колко много се нуждая от тази среща. Щаденето на добрите момчета водеше дотам, че винаги бях самотна. Гледайки Роман, реших, че отново искам да прекратя самотата, поне за малко. Ето защо се съгласих пак да се видим и пренебрегнах тревожните камбани в душата си, които това решение задейства. Лицето му светна и реших, че сега навярно ще се опита да ме целуне. При тази перспектива, изплашено и горящо от нетърпение, сърцето ми шумно заби. Все пак стана ясно, че предишните ми невротични приказки да не ставаме прекалено близки са имали ефект. Той само хвана ръката ми и накрая плъзна устни по бузата ми, което едва ли можеше да се определи като целувка. После се изгуби из улиците на „Куин Ан“. Малко по-късно изминах половината пресечка до моя апартамент.

Щом стигнах до вратата на апартамента си видях, че на нея е залепена бележка, върху която с красиви и удебелени с мастило букви се мъдреше името ми. Прониза ме смразяваща тревога. Бележката гласеше:

Втренчих се в бележката сякаш можеше да ме ухапе. Име, разбира се, нямаше. Махнах я от вратата, бързо влязох в апартамента си и вдигнах телефона. Без колебание набрах номера на Хю. Със забележките „едър“ и „точно в бизнеса“ той беше единственият, за когото бележката би могла да се отнася. Телефонът му звъня продължително, преди да се включи телефонен секретар. Раздразнена, набрах мобилния му. След три прозвънявания отговори непознат женски глас.

— Там ли е Хю Мичъл?

Дълга пауза.

— Той… в момента не може да говори. Кой се обажда, моля?

— Джорджина Кинкейд, негова приятелка.

— Чувала съм го да разказва за вас, Джорджина. Аз съм Саманта.

Името не ми говореше нищо, нито пък имах търпение за увъртания.

— Може ли да говоря с него?

— Не… — гласът й беше напрегнат и разстроен. — Джорджина, днес се случи нещо ужасно…