— Каси е болна — забързано ми каза Пейдж, докато обличаше палтото си. — Вероятно ще ти се наложи да я заместиш на касата.
— Не е проблем — облегнах се на стената в офиса й. — Така нещата са по-интересни, не мислиш ли?
Тя спря и ми се усмихна:
— Наистина оценявам, че дойде толкова бързо. — Разсеяно погали корема си. — Сигурна съм, че не е сериозно, но болката продължи през целия ден…
— Всичко е наред. Тръгвай. Трябва да се погрижиш за себе си. Трябва да се погрижиш и за двама ви.
Тя отново ми се усмихна, взе чантата си и тръгна към вратата.
— Дъг е някъде наоколо, така че ако ти трябва помощ, накарай го да ти помогне. Имах да ти казвам още нещо… О, да. В офиса ти има нещо за теб. Оставих го на стола ти.
От думите й стомахът ми се сви.
— К-к-какво е?
— Ще видиш. Трябва да тръгвам.
Последвах Пейдж извън офиса й и несигурно се отправих към моя. Последното нещо, оставено на стола ми, беше пликът от Роман — още едно парченце от извратената му игра на любов и омраза. Мили Боже, помислих, знаех си, че няма да е толкова лесно, колкото смята Картър. Роман се е върнал, започнал е всичко отначало и ме чака да…
Втренчих поглед и сподавих ликуването си. На стола ми се мъдреше „Договорът Глазгоу“. Вдигнах книгата толкова предпазливо, сякаш държах фин порцелан. Беше моят екземпляр — онзи, който преди около месец бях дала на Сет, за да го подпише. Прелистих заглавната страница и от книгата изпаднаха бледовиолетови листенца от роза. Събираха се в шепа, но за мен бяха много по-ценни от всеки букет, който бях получила през този месец. Докато се опитвах да ги хвана, прочетох:
На Тетида!
Осъзнавам голямото си закъснение, но доста често най-желаните неща идват само след много търпение и борба. Смятам го за общочовешка истина. Дори Пелей го е знаел.
— Знаеш ли, той се върна.
— А?
Вдигнах поглед от неясното послание и видях Дъг, облегнат на касата на вратата. Той кимна към книгата.
— Мортенсен. Отново е горе в кафенето и пише както обикновено.
Затворих книгата и здраво я стиснах.
— Дъг, още ли се интересуваш от гръцка митология?
Той изръмжа:
— Не ме обиждай, Кинкейд.
— Тетида и Пелей са родителите на Ахил, нали?
— Наистина е така — отвърна той, доволен от доверието в познанията му.
Що се отнася до мен, аз просто бях озадачена. Наистина не бях схванала посланието, нито пък бях разбрала защо Сет намесва най-великия герой от Троянската война.
— Знаеш ли останалото? — с очакване запита Дъг.
— Кое? Че Ахил е бил откачен психопат? Да, знам го.
— Да де, ама това всеки го знае. Имах предвид наистина страхотната част. За Тетида и Пелей? — Поклатих глава и той продължи, сякаш бе професор: — Тетида била морска нимфа, а Пелей — смъртен, който бил влюбен в нея. Само че когато започнал да я ухажва, тя се отнесла към него като истинска кучка.
— Как така?
— Можела да се преобразява.
Едва не изпуснах книгата.
— Какво?!
Дъг кимна:
— Той се приближил до нея и тя започнала да се превръща в какво ли не, за да го изплаши и прогони — диви животни, природни стихии, чудовища и всякакви други.
— Той… какво направил?
— Държал я. Сграбчил я и не я пуснал, докато траели ужасните трансформации. Без значение в какво се превръщала, той просто я държал.
— Какво станало после? — почти не чувах гласа си.
— Накрая тя отново се превърнала в жена и си останала жена. Тогава се оженили.
Бях спряла да дишам при споменаването на думата „преобразява“. Все още стисках книгата, втренчила невиждащ поглед в пространството, а в гърдите ми се надигаше огромно крилато чувство.
— Добре ли си, Кинкейд? Исусе Христе, напоследък си доста странна!
Примигнах, връщайки се към реалността. Чувството в гърдите ми изригна навън и се понесе във възхитителен полет. Отново започнах да дишам.
— Да. Съжалявам. Имах много тревоги. — После добавих: — Отсега нататък ще правя всичко възможно, за да не бъда странна.
Дъг изглеждаше успокоен:
— Може и да е безнадеждно трудно, но щом го казваш ти, има надежда.
— Да — съгласих се с усмивка, — има надежда.