Убиецът на президента

11.

Както вече споменах, нощта беше превъзходна за летене: чисто небе във всички посоки, сребърна луна, пълно безветрие. Напуснахме Вашингтон и започнахме един спокоен и безметежен полет.

Чувствах се все по-силно заинтригуван от жената до себе си. Това ми звучеше малко самонадеяно и със сигурност прибързано просто защото не знаех нищо за нея. А човек винаги трябва да има едно наум с онези, които си вадят хляба от дисекция на престъпни умове.

Настанихме се удобно, след което аз се обърнах към нея и рекох:

— Ще ми разкажеш ли защо реши да станеш психоаналитик?

Тя помълча известно време, после на лицето й изплува усмивка.

— В смисъл, всички психоаналитици са шантави, защо хубаво момиче като мен се е заловило за тая работа? Това ли всъщност ме питаш?

— Точно това.

— Внимавай, приятелю!

Дойде мой ред да се усмихна.

— Мисля, че когато изучаваш престъпните умове, не е много лесно да останеш нормален. Това не е ли…

— Заплаха за мен лично? — вдигна глава тя. — Ще ти отговоря, но първо искам да те попитам знаеш ли кое е най-трудно? Да се поставиш на мястото на жертвата. Това е задължителна част от работата ни. Ние сме длъжни да разглеждаме престъплението и от двете страни.

Аз също съм запознат с тази част от работата, тъй като съм бил и прокурор, и адвокат. Макар и с малко повече здравословна неангажираност, която в нейната професия не е позволена. По тази причина имах представа откъде идва — от едно доста гадно място.

— По-лесно е да разбереш престъпника — продължи тя. — Знам, че звучи някак… някак ненормално, но всеки опитен психиатър изпитва непреодолимо влечение към престъпния ум. Какво вършат тези хора, как и защо го вършат. Същевременно не забравяш, че това влечение е в името на нещо добро. Ако не си отговориш на тези въпроси, няма да ги откриеш и арестуваш, няма да ги прибереш от улицата.

— Познавах един психоаналитик в армията — рекох. — Беше малко завеяно, но добре момче. Една вечер седнахме да изпием по бира и той ми призна, че след сеанс с някой истински психар започва да си мисли за дома, жената и децата. Само по този начин бил в състояние да се върне при нормалните хора.

— Известно ми е — кимна тя. — Един професор в университета го наричаше „котва, която не позволява на кораба да бъде отнесен от течението“. Поради факта, че не съм семейна, аз си мисля за родителите си, за детството ми в Охайо.

— Мама и татко сигурно се гордеят с теб.

— Мама и татко са мъртви. Бях на тринайсет, когато загинаха при автомобилна катастрофа. Една вечер тръгнаха на пазар, валеше сняг. И не се върнаха.

— Братя и сестри?

— Нямам. Но родителите ми бяха чудесни хора. Татко беше шеф в една компания за хранителни продукти, много грижовен човек. А мама… Тя си беше просто мама. Той беше висок, хубав и умен, а тя — красива и очарователна. Татко ми четеше всяка вечер приказки, а мама ми подреждаше играчките.

— Хубави спомени.

— Най-хубавите — усмихна се тя. — А сега мисля да поспя. Продължавай да говориш, ако искаш, но аз спирам да слушам.

Задрямах и аз. Събудих се едва когато машината се приземи с леко подрусване. През прозореца се виждаше просторен и добре осветен паркинг в центъра на Ричмънд, което означаваше добра новина — не бяхме катастрофирали. Лично аз нямам особено доверие на летателни апарати, които нямат криле. Часовникът ми показваше, че минава полунощ.

На трийсетина метра от левия илюминатор се очертаваше строга сграда с остър покрив и внушителна колонада, в която се помещаваше капитолият на Вирджиния.

От ученото в гимназията си спомнях, че тази сграда се смята за образец на неокласическата римска архитектура и е била проектирана от Томас Джеферсън, който между другото построил сградата на щатския университет във Вирджиния, издигнал Монтичело, изобретил няколко вида мебели, поработил като държавен секретар и президент на Съединените щати, управлявал плантация и отглеждал семейство. Семействата май са били две. Докато аз нямах време дори да се справя с прането си.

Главата на Джени почиваше удобно на дясното ми рамо и аз лекичко го повдигнах, за да я събудя. Очите й мигом се отвориха.

— Пристигнахме — информирах я аз.

— Къде? — попита тя.

— Може би там, където е било началото.

— Наистина ли вярваш в това?

— Вярвам в закона на Чехов — отвърнах.

— Руският писател?

— Същият. Той е въвел твърдо правило: ако в първо действие на стената има пушка, тя задължително трябва да гръмне в четвърто. В нашия случай пушката вече гръмна — значи е време да се върнем в първо действие и да разберем защо.

Тя изправи гръб и се протегна.

— Ще ти призная нещо, което може би ще ти се стори странно…

— Че си падаш по мен ли?

— Е, не чак толкова странно — смушка ме в ребрата тя. — Надявам се да грешим. Дълбоко и искрено. Адски гадно е да си представя, че един от добрите се е превърнал в злодей…

Хубаво като сантимент, но аз се надявах да греши. Защото не направим ли бърз пробив в разследването, федералното правителство рискува да се обезлюди, а мис Марголд и мистър Дръмънд смутено ще тъпчат нечий килим и ще обясняват защо са допуснали всичко това. Бях убеден, че и тя го знае.

— Събирай си багажа и да тръгваме — рекох.

На десетина метра от хеликоптера беше спрял лъскав „Форд Краун Виктория“, а до него стоеше един лъскав млад човек, който се представи като специален агент Тиъдър — „викайте ми Тед“ — Болтимор. Тед скочи зад кормилото, ние седнахме отзад, а той се извъртя назад и с южняшка безпардонност отсече:

— Сложете си коланите!

Понечих да възразя, но той ме прекъсна:

— Не спорете с мен, сър. Такива са правилата, въведени от Бюрото. Или си сложете коланите, или колата няма да мръдне оттук!

Изпитах огромно желание да удуша любезния Тед, но Джени подхвърли едно „благодаря, агент“, щракна колана си и с любезен глас попита:

— Тукашен ли си, Тед? В Ричмънд ли живееш?

— Разбира се.

— Харесва ли ти?

— Разбира се. Роден съм тук, това е моят дом.

— Радвам се да го чуя, Тед… — Кратка пауза, после: — Имаш осем минути, за да ни стовариш пред входната врата на мисис Барнс. Ако случайно го направиш за осем и половина, ще ти уредя спешно прехвърляне в някоя по-северна част на Аляска!

— Шегувате се, нали?

— Късно е, уморена съм, денят ми беше наистина тежък. Подкрепена от тези мрачно изречени думи, заплахата в заповедта явно започна да кристализира в мозъка на Тед. Той скочи на газта и колелата оставиха черни следи от изгоряла гума по асфалта на паркинга. Завихме надясно, после веднага наляво, за да полетим с висока скорост по широк булевард, ограден от двете страни от масивни офис сгради.

— Желаете ли да включа сирени и алармени светлини, госпожо? — делово попита Тед.

— Страхотна идея — промърмори Джени. — Как по друг начин можем да събудим целия град?

А аз си отбелязах наум, че мис Марголд бе успяла да събуди момчето у него, със съответното настроение.

— Уха! — доволно подвикна Тед, свали страничното стъкло и лепна полицейската лампа на покрива.

— Да си учил в Университета на Мисисипи? — приведох се напред аз.

— Не, за бога! — изхили се той. — Това даскало за нищо не става, освен за някой и друг футболен мач… — Замълча, после добави: — Университетът на Алабама… По-добър футбол, по-хубави купони, по-готини мацки…

— Ясно.

Ето ви го типичния пример за манталитета на младия и жизнен мъжкар от Юга.

— Кви ги вършат в тоя Вашингтон, бе? — изрева Тед. — Още малко, и ще чуем, че е започнала шибаната война!

Поради липса на други забавления ние с Джени започнахме да се редуваме, предлагайки на Тед разводнена версия на убийствата, изключвайки от нея пиперливите подробности и най-вече въпроси като кой и защо… Разбира се, това не беше особено трудно, тъй като кой продължаваше да е въпрос без отговор, а защо изобщо си нямахме понятие. През следващия час нещата можеха да се променят, но можеха и да си останат същите. Засега всичко си беше по-старому. Както и да е. Информацията, която предложихме на Тед, щеше да се появи във всички сутрешни издания. И когато дуетът ни най-сетне млъкна, той поклати глава и пусна едно проточено „мааамка му!“.

Прекарал години от живота си на юг, аз бяха наясно, че този аморфен израз на практика означава, „ами да, проблемът е сериозен, съчувствам ви“. Или „като ви слушам, стигам до заключението, че са ви го начукали отвсякъде“.

Тъй. След като задоволихме любопитството му и установихме откровено дружески отношения помежду си, аз си позволих да попитам:

— Познаваш ли съдията Барнс, Тед?

Той замислено се почеса по главата.

— Беше федерален — промърмори. — Работил съм по няколко случая, стигнали до неговото ниво. Но никога не съм давал показания. Чувал съм за репутацията му.

— Какво си чувал?

— Че е добър съдия и мрази престъпниците. Чувал съм още, че бил много хубав човек. — Помълча малко и мрачно добави: — Срамота е това, което се случи, мамка му!

— Какво се е случило? — попита Джени.

— Я ни разкажи по-подробно — добавих аз.

— Мааамка му…

Този път афоризмът явно означаваше „забрави, друже“.

— Самоубийство — информирах Джени аз. — Съдията се е обесил.

— Не е точно така — поправи ме Тед. — Човекът се е гръмнал и обесил.

— Едновременно? — присви очи Джени.

— Последователно ще му е малко трудно, нали? — демонстрира някаква интелигентност Тед.

— Възможно ли е това?

— Предполагам — сви рамене младежът.

— Как точно?

— Ами как… Качил се на стол, нахлузил примката на врата си и налапал пищова на дядо си. После е ясно. Натиска спусъка в момента, в който рита стола.

— Доста необичайно — отбеляза Джени.

— Аха — отвърна Тед. — Прецизен човек. В наше време май не останаха такива.

Нямаш представа колко си прав, брато.

Джени се извърна към мен и попита:

— Знаем ли защо се е самоубил?

— Нали за това сме дошли — отвърнах.

Напуснахме квартала с офис сградите и поехме по дълъг и явно проспериращ булевард. От двете му страни се издигаха скъпи и внушителни къщи, останали от друго време и друга епоха — когато Ричмънд се смятал за Рим на американския Юг. Но времената се променили, „добрият стар Юг“ отстъпил място на Новия юг с неговите нови центрове Атланта и Ню Орлиънс, които бързо засенчили старата слава на Ричмънд като икономически, културен и политически епицентър на тази немалка част от Съединените щати. Но макар и изоставен, Ричмънд продължавал да бъде едно красиво и дори приятно място за живеене, докато Атланта бързо заприличала на Лос Анджелис минус палмите. Тесни ивици трева разделяли магистралите, във всеки квартал имало паметник на някой отдавна мъртъв вирджински герой, за когото се носят легенди.

— Това продължава да е най-хубавата улица в Ричмънд — осведоми ни Тед. — Къщите са строени от стари тютюневи плантатори, днес в тях живеят предимно доктори и адвокати.

— Дарвинизъм — беше коментарът на Джени.

— Какъв „изъм“? — учудено попита Тед, явно неразбрал антропологическия фарс. Беше ясно, че това, което някога е носило богатство, просперитет и оптимизъм на по-изтънчените граждани на Ричмънд, и до ден-днешен си беше останало печеливш отрасъл. Сега от него се възползваха адвокати и онколози.

Тед направи пълен десен завой и наби спирачките. Гумите изскърцаха и фордът закова пред солидна триетажна къща. Веднага ми стана ясно, че съдията Барнс не е бил лишен от средства, а по-скоро обратното — парата го е биела, при това здравата. Къщата беше висока и просторна, построена с тухли от здрава южняшка глина, която става кафява с времето. От външния й вид можеше да се заключи, че е строена някъде през 20-те години на миналия век с типичната за онова време архитектурна строгост — без крещящо натрапчиви елементи, но солидна и впечатляваща. Фасадата беше добре поддържана, но тревата и храстите отпред не бяха подрязвани отдавна и явно се нуждаеха от грижлива ръка. Това беше косвено доказателство, че къщата се обитава от наскоро овдовяла жена.

Вероятно поради тъмнината къщата на съдията ми се стори призрачна и страшна — един мрачен замък, застинал в очакване на достойни за размерите си кошмари. Но аз често изпадам в такова настроение и въображението ми се развихря.

— Седем минути и половина! — похвали се Тед и тихичко подсвирна.

— Значи имаш късмет — хладно го осведоми Джени.

— Мааамка му — рече хлапакът, което в случая означаваше „май наистина е така“.

Пред вратата дежуряха двама агенти, които очевидно ни очакваха. Единият се втурна и отвори задната врата на колата.

— Мисис Барнс ви очаква в кабинета си — информира Джени той. — Между другото, името й е Маргарет, но не ви съветвам да се обръщате към нея с Марж или Маги. — Човекът направи кратка пауза и добави: — Съгласно заповедта не сме разкрили целта на визитата ви.

— Добре — кимна Джени и се извърна към мен. — Мисията ще бъде доста деликатна. Ако я разстроим, положително ще млъкне. Нека аз се заема с нея.

— Искаш да кажеш, че не бива да я пришпорвам, като й задам директния въпрос как се отглеждат чудовища, така ли?

— Не бива — кимна с усмивка тя. — Поне докато не стане ясно, че аз съм попаднала в задънена улица. Оттам нататък е твоя.

Агентът бутна вратата. Прекрачихме прага с убеждението, че няма как да не развалим вечерта на Маргарет Барнс.