Убиецът на президента

9.

Заседанието действително започна в 21:00 с доклад на закръглен патолог от ФБР с нездрав цвят на лицето, който си беше донесъл един куп визуални помагала — явно, за да подпомогне въображението ни и да предизвика дискусии. На практика информацията му изобщо не беше от такова значение, но лично аз съм на мнение, че всеки има право на някакво място под слънцето.

Освен това се намирахме в края на един наистина дълъг и тежък ден, което ни караше да приемаме лекцията на патолога като шестокласници в час по полово възпитание — единствено чрез картинките.

Все пак бюрократите бяха направили усилие да влязат в бясното темпо на убийците, а на масата се бяха появили табелки с имената ни, тъй че поне мелето около настаняването беше избегнато. Редом с табелките имаше по един бележник с жълти листове, добре подострен молив № 2 и дори бутилка минерална вода. Присъстваха всички играчи от сутрешното заседание, с изключение на моя любимец Джеймс Питърсън, който по всяка вероятност се промъкваше из мрачните коридори на Лангли и кроеше нещо. Разбира се, далеч по-вероятно беше да ползва правото си на дистанция от цялата тази бъркотия. Умен тип.

Фактически бях леко удивен от присъствието на директора Таунзенд, който барабанеше с пръсти върху плота на заседателната маса и наблюдаваше как хората заемат местата си. Разбира се, присъствието му се подчиняваше на съвсем здрава логика. Защото едва ли би било разумно да се появи на представлението на поредния мюзикъл в Кенеди Сентър, когато чекмеджетата в моргата се запълват от хора като началник-канцеларията на Белия дом, президентския говорител и един от членовете на Върховния съд. Но въпреки всичко то хвърляше известна светлина и върху характера на този човек, който беше отказал да се възползва от бюрократическата дистанция, предпочитайки да остане в центъра на събитията включително и тогава, когато се разрази това, на което му викат лайнян тайфун… Да, да, точно така — не ако се разрази, а когато се разрази. И без съмнение щеше да се изправи срещу него очи в очи, без прикритието на профилактичните слоеве бюрокрация.

Беше ми приятно да отбележа, че мистър Таунзенд не изглеждаше нито нервен, нито разстроен или дори тъжен. На практика се държеше сдържано и безразлично, сякаш днешният ден беше като другите, без нищо особено за отбелязване. Е, не беше така. Но доброто лидерство се изразява в четири десети присъствие и шест десети изпълнение на ролята.

Както и да е. Денят наистина беше унищожителен, и то във всяко едно отношение. Никой не си беше сменил дрехите, никой не се беше избръснал. А заседателната зала беше без прозорци и вече леко вонеше. Разбира се, това беше последната ни грижа.

Само след две минути престой в нея всички бяхме хладни и изтрезнели, хвърляхме бегли погледи към часовниците си и търпеливо чакахме доктор Смърт да си събере снимките и да се пръждосва по дяволите. Но в един момент той каза нещо, което ми се стори колкото интересно, толкова и полезно.

Току-що бяхме приключили с разглеждането на анатомическото изложение, организирано в къщата на Белнап, когато на екрана изплува нов труп. Кокалест и съсухрен, той беше проснат на лявата си страна, на крачка от вратата на верандата.

Един поглед стигаше да се разбере, че този човек беше написал последното си юридическо несъгласие.

Докторът посочи в центъра на диапозитива и каза:

— Ето тук се вижда, че Файнбърг е бил почти разкъсан на две. Тялото му се държи само на гръбначния стълб. Дори лаикът може да прецени, че смъртта е настъпила моментално. Аз все пак не се наемам да назова точната причина, преди да приключим с аутопсията, но погледнете. — Пръстът му се насочи към следващия слайд. — Силата на взрива е била поета от дясната част от тялото на Файнбърг — тази, която е извита навън.

Последваха няколко разточителни фотографии в близък план, които показваха кървящите вътрешности, оголения гръден кош и разни други елементи от това, което до вчера бе Филип Файнбърг.

— Дълбочината на раните и следите от барут по кожата на жертвата ни дават основание да определим мястото на експлозията в рамките на един метър от мистър Файнбърг — продължи патологът. — Съдейки от ъгъла на входящите рани, можем да посочим нещо доста любопитно — бомбата е избухнала в момент, в който се е намирала на около метър височина от земята. Интересно, нали? Взривът се е осъществил на височината на бравата.

Кратка пауза, даваща възможност на присъстващите да обмислят новите възможности. Мистър Джийн Холдърман от Вътрешната сигурност замислено разтъркваше брадичката си — жест, който недвусмислено казваше: „Аха, старият номер с бомбата, вързана за бравата.“

Сякаш отгатнал мислите му, докторът продължи:

— Но ние изключихме тази възможност, тъй като не открихме никакви следи от месинг, включително и месингов емайл. Устройството се е пръснало на стотици ръбести частици, съдържащи железен боксит — смес от дребни сачми и парчета метал с назъбени краища, най-вероятно получени при взривяването на бомбената обвивка. Не знаем какво означава това. Ние се занимаваме с трупове, а не с бомби. За всеки случай изпратихме фрагменти от шрапнелите и следи от експлозива на…

— Минутка! — внезапно извика Джордж Мийни и бутна стола си назад. Очите му внимателно огледаха поредния слайд, след което се извърнаха по посока на добрия чичо доктор. — От описанията ви стигам до извода, че… — изчака да привлече вниманието на всички присъстващи и отчетливо добави: — Става въпрос за „подскачащата Нанси“. — Забелязал недоумението на повечето от хората около масата, той побърза да добави: — Ако случайно не познавате това устройство, ще ви кажа, че… — Предложи на незнаещите едно кратко описание на „подскачащата Нанси“, подчертавайки, че пораженията върху Файнбърг са типични за това оръжие. И прочие, и прочие…

А накрая им предложи следното заключение:

— Искам да споделя с вас и едно друго подозрение, което се зароди в главата ми. Полицейските следователи са на мнение, че при убийството на Мерил е използвана пушка, с чиято помощ колата му е станала неконтролируема. Направих си труда да огледам колата, въпреки че беше горяла и порядъчно смачкана. Не мога да бъда стопроцентово сигурен, но подозирам, че е станала мишена на противотанков снаряд.

Джордж бележеше точка след точка в присъствието на шефа си, директора Таунзенд, който го гледаше ококорено и кимаше.

А в погледа на мисис Хупър се четеше неподправено благоговение пред дедуктивните качества на новия вундеркинд.

Джийн Холдърман се облегна назад, ръцете му неспокойно зашариха по масата.

„Еха! — вероятно си мислеше той. — Веднъж само да порасна!“

Джени ме дари с една развеселена усмивка и аз й отвърнах.

Пустият му Джордж! Какво да го прави човек?

— Мисля, че… — обади се след кратка пауза той. — Мисля, че това може да се окаже една изключително важна улика. Как тези хора са се сдобили с толкова модерно оръжие, което се намира под строг контрол в армията?

Никой не беше в състояние да даде отговор на този въпрос.

Тишината бе нарушена от Таунзенд, който попита:

— Ти служил ли си в армията, Джордж?

— Не… Постъпих в Бюрото директно от колежа.

— А откъде имаш такива познания върху оръжията и мунициите, които са на въоръжение в армията?

— Опитвам се да бъда в крак, сър. Преди известно време изчетох всичко, свързано с мините. И докато слушах как докторът описва нараняванията на съдията, изведнъж ми хрумна…

— А знаеш ли, че аз съм бил командир на взвод по време на Виетнамската война?

— Да… известно ми е.

— А че все още нося един шрапнел в левия хълбок, знаеш ли? Може би ще ти бъде любопитно да чуеш, че го получих точно от устройството, което се опитваш да опишеш…

— Съжалявам да го чуя, сър. Болезнено ли беше?

Немигащите очи на директора се заковаха върху лицето на Джордж.

— „Подскачащата Нанси“, а? Доколкото си спомням, въпросното устройство е известно с прякора „подскачащата Бети“…

Джордж стрелна с поглед Джени Марголд, която изглеждаше страшно ангажирана да отстрани нещо изпод нокътя си. После отново се извърна с лице към шефа си и невъзмутимо отвърна:

— Грешка на езика, сър. — Миг колебание, после: — Разбира се, че имах предвид „подскачащата Бети“…

— Ами да, разбира се — кимна директорът, после очите на умряла риба изведнъж се заковаха върху мен. — Дръмънд, нали?

— Да, сър.

— Бяхте на мястото на катастрофата, нали?

— Тъй вярно, сър.

— Там ли ви съобщиха за смъртта на Файнбърг? — Явно въпросът беше риторичен, тъй като директорът Таунзенд побърза да добави: — Може би ще споделите с нас и някои други свои наблюдения. Имам предвид да ги споделите директно…

Веждите на Филис се превърнаха в две ясно очертани дъги.

Аз се прокашлях и рекох:

— Ами… Всъщност агент Марголд е тази, която установи друга важна зависимост.

Джени вдигна глава от маникюра си, а Таунзенд рече:

— Продължавайте.

Подчиних се.

— По време на обиска в жилището на Джейсън Барнс открихме малък комплект военни справочници. Бяха на една от полиците. Лично аз не им обърнах особено внимание.

— Така ли?

— Да. Но на мястото на катастрофата агент Марголд си спомни, че единият от тях беше за леките противотанкови оръжия, или ЛПО…

— Наистина ли?

— Да. Имаше и един оперативен наръчник за противопехотните мини.

Настъпи пълна тишина. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Всъщност единственият шум идваше от двата тона лайна, сгромолясващи се на пода. Чък Уордъл рязко се наведе напред.

— За това могат да се намерят най-малко хиляда абсолютно невинни обяснения!

— Без съмнение — светкавично реагира Филис. — Но нека насочим вниманието си към онова, което не е толкова невинно, Чарлс…

— Аз… Аз не мога да повярвам на такова нещо! — заекна Уордъл. — Джейсън Барнс е великолепен агент, абсолютно лоялен! Той няма никакви мотиви и аз… аз… аз няма да седя тук и да гледам как се готвите да го линчувате!

Ако оставим настрана конвулсивния синтаксис на мистър Уордъл, аз искрено се възхищавах на усилията му да спаси задника на Барнс. Разсъждавайки в посока задници, неволно стигнах до заключението, че ако собственият ми позлатен орган със същото наименование беше на пангара, едва ли щях да демонстрирам племенна вярност към някой от присъстващите в тази зала. Разбира се, и обратното беше вярно: никой от присъстващите нямаше да си мръдне пръста в моя зашита. Хвърлих един поглед по посока на Филис, но тя изглеждаше напълно погълната от гледката на смутения мистър Уордъл. Преместих очи върху Джени, която кимна и ми се усмихна. Ей на това му се вика добро момиче, казах си аз и отвърнах на усмивката й.

Наистина имах нужда от малко приятели. Давах си сметка, че ако не постигнем бърз напредък, нещата ще поемат в доста грозна посока, а аз съм най-младши по чин в целия отбор. Във Вашингтон действа неписан закон, който гласи: На дъното винаги е по-самотно, отколкото на върха.

Както и да е. Още преди да се е размирисало, директорът Таунзенд отново показа, че има качества.

— Никой не се готви да линчува Джейсън Барнс! — отсече с авторитетен тон той.

Изявлението му беше посрещнато с масово кимане — знак, че сме готови да възстановим разбирателството помежду си.

Таунзенд помълча малко, после натъртено добави:

— Липсата на доказателства невинаги означава доказателство на липси. До този момент чух само косвени улики…

Масовото кимане заплашваше да се превърне в досаден навик. Но духът на единодушие отново се върна в залата. Директорът вдигна глава, огледа присъстващите и без капка ирония попита:

— Някой може ли да ми каже какво знаем за този Джейсън Барнс?

Реакцията на Джени беше светкавична. Вероятно подготвена за този конкретен въпрос, тя започна да разказва стегнато и точно за нашите наблюдения и открития в дома на Джейсън, за личните му навици и чудатости. Мъдро пропусна дори да намекне, че този човек отговаря съвършено точно на стереотипа за решителен, организиран и безмилостен убиец, който всички ние търсехме, вероятно за да спести допълнителното унижение за мистър Уордъл.

— Направих копия на личното му досие в тайните служби — каза тя и протегна ръка към куфарчето си. — Нали нямате нищо против да ги разпространя сред присъстващите?

Стана и тръгна да обикаля масата, разпределяйки тънките папки с подробностите от личния и професионалния живот на Джейсън Барнс. Мистър Уордъл идиотски отказа да запази мълчание и продължи да мърмори под нос думички като „предубеденост“, „прибързани заключения“ и бог знае още какво.

Персоналните досиета приличат на затворнически архиви — колкото по-дълго лежиш, толкова по-дебела е папката ти. Но след едва две години служба на негово величество информацията за Барнс беше оскъдна и суха, без да илюстрира или просветлява: бял мъж, възраст, научни степени, височина, тегло — такива неща. Папката съдържаше и годишните атестации, направени от прекия му началник мистър Кини, върху които задържах вниманието си. Той ги беше определил като „изключителни във всяко отношение“.

Интересно беше, че поради службата си в морската пехота и „забележителния си потенциал“ Джейсън беше прескочил задължителните за всеки новак проверки и бе получил директно назначение в охранителните екипи. Два пъти беше носител на високопрестижната награда „Агент на месеца“. В папката бяха приложени и благодарствени писма от двама административни ръководители, които хвалеха изключителната му работа по време на едно пътуване до Калифорния и друго в някаква африканска страна.

На хартия този човек изглеждаше добросъвестен професионалист и смелчага, който дори не се нуждае от бронезащитна жилетка.

Отделих няколко секунди, за да разгледам снимката му. Джейсън Барнс изглеждаше доста добре — високи скули, правилни черти, тънки устни и дълбоко разположени, очи, на цвят сиви или светлосини. Кестенявата му коса беше подстригана късо, безупречно сресана. Дори веждите му изглеждаха прилежно пригладени, косъм по косъм.

На пръв поглед този човек не би трябвало да има проблем с жените, повечето от които с удоволствие биха споделили леглото му. Но ако оставим настрана правилните му черти, у него имаше нещо, което не беше наред. Може би беше прекалено спретнат и това го правеше странен. Мисля, че ако се намира в едно добре осветено помещение в компанията на дами, той ще бъде пренебрегнат от всички, които са на по-малко от пет бири.

Напрегнатата тишина бе нарушена от изненаданата и доста разстроена мисис Хупър.

— Аз го познавам! — извика тя, вдигнала снимката на Барнс пред очите си. — Виждала съм го в къщата на Белнап, дори съм разговаряла с него.

— Надявам се, че и той ви помни — обадих се аз. — Разговорите ви сигурно са били топли и приятелски.

Тя ме изгледа така, сякаш бях превъртял.

Сериозно погледнато, аз, а и всички останали имахме нужда да се поотпуснем малко, да отворим душите си. При наличието единствено на предполагаеми улики и безсилието да се доберем до нещо съществено, ние неусетно започвахме да затягаме примката около врата на бедния глупчо. Винаги става така — колкото по-неизяснен е даден случай, толкова по-силно е желанието ни да набием спирачки и да започнем да се правим на умници. Но когато става въпрос за колебание и несигурност, мен много ме бива…

На практика Джейсън Барнс беше водил почтен и дори примерен живот — военно училище, три години в морската пехота, тайните служби. Живот, посветен на Бог, Родина и Семейство. Но не бива да забравяме, че престъплението се ражда в ума на човека. В случая обаче липсваше едно защо — защо този позлатен образец на пълнокръвната американска добродетелност се превръща в маниакален убиец?

Или има и друг Джейсън Барнс, прикрит и потаен, успял да заблуди своите непосредствени началници, колеги, а дори и психоаналитиците? Може би става въпрос за човек с раздвоена самоличност — наполовина Добродушко и наполовина Алчния Саймън? Като служител на тайните служби Джейсън положително е знаел за наградата, обявена за главата на шефа му. Един огромен куп пари, предназначен за онзи, който притежава достатъчно кураж да посегне към него. Но нищо в начина му на живот не предполагаше, че точно парите са искрата, която ще запали буен огън в душата му.

Разбира се, хората се променят. Всекидневната близост с неограничената власт и парите се отразява на душата и съзнанието, на самия дух. Всяка сутрин горкият неудачник се качва в очуканата си мазда и потегля към имението, където е принуден да клечи цял ден в една тясна подземна килия и да наблюдава с помощта на камерите как Господарят и Господарката посрещат лъскави мерцедеси, от които слизат джентълмени в смокинги и дами с дълги официални рокли, които се наливат с шампанско, разменят си политически услуги и пускат по някой чек в касичката на Републиканската партия.

А възможно ли е Джейсън Барнс да е преживял някаква спастична метаморфоза? Някакво галванизиращо разкритие, което го е запратило презглава в дебрите на убийствената ярост?

Мислено проследих живота му, опитвайки се да стигна максимално назад, в миналото. Баща му е бил съдия, който със сигурност е тъпчел главата на синчето си с възвишени идеали, с приказки за равенство и справедливост. Израснал е в Ричмънд — бастион на южняшката култура, инстинктивно отбягван от амбициозните печалбари. Това е било както хубаво, така и лошо. Спомням си, че преди няколко години бях за месец и нещо в Ричмънд във връзка с някакво разследване. Направи ми впечатление на град, от който се излъчва някаква особена, старомодна провинциалност, главно по отношение на затворените си и някак изолирани квартали. Малкият Джейсън със сигурност е изпитвал трудности като синчето на известен в целия град съдия. Военните бази излъчват подобна аура на мрачна изолация. Самият аз бях полковнишки син и по тази причина още помня как ме гледаха другите деца и родителите им, когато вършех пакости. Помня, и още как!

Бяхме успели да се уверим, че Джейсън е благочестив човек, чийто съзнателен живот е бил разпределен между висшите идеали и патриотичните добродетели. Бяхме разкрили монашеския му начин на живот, бяхме станали свидетели на манията му за ред и чистота. Ето защо логичният въпрос в момента би трябвало да звучи така: Докъде е стигало всичко това?

Прозрението на един философ гласи, че революциите не се вдигат от циниците, а от разочарованите идеалисти. Може би Джейсън Барнс е надзъртал обезпокоително дълго зад завесата на измамната действителност, към ръчките и зъбните колела на машината за омайване, към парите, които я смазват и гресират, към безграничното лицемерие на демокрацията. Ако всичко това е вярно, може би трябва да се приеме, че Джейсън е помислил за някакво разчистване, за слагане точка на бъркотията. Може би…

И двата мотива звучаха напълно достоверно: алчността — най-старият мотор за задвижване на мръсни деяния; и гневът — нектарът на най-ужасните престъпления в историята. Но все пак нито един от тях не дава рационално обяснение за абсурдната екстравагантност на убийството. Когато е тръгнал на морален кръстоносен поход, благочестивият не избива невинни хора. Алчният пък си има основателни причини да проявява благоразумие в действията си. Противоречивите крайности нямат смисъл, освен ако не пропускаме нещо, което свързва жертвите. А ако Джейсън е бил мотивиран от парите, защо му е трябвало да оставя онази насочваща бележка в дома на Белнап? Защо е изпратил Файнбърг и Бенедикт в моргата?

При паричните награди си има едно задължително условие: трябва да си жив и свободен, за да можеш да прибереш мангизите. А в дебелата глава на всеки лейтенант от морската пехота с чук е набито правилото, според което изненадата е най-голямото предимство в боя. И то не бива да се губи заради грешки или лекомислени преценки. Затова не виждах логика в предположението, че Джейсън Барнс ще разкрие умишлено своите намерения, мисия и мишена.

Докато предъвквах тези досадни логически постройки, директорът Таунзенд изведнъж взе, че грабна утешителната награда. Вдигнал глава от папката пред себе си, той обяви:

— Според този формуляр баща му се казва Калхун Барнс… — Очите му обиколиха масата: — Съдията Калхун Барнс, нали?

— Шефът му спомена, че баща му е… хм… федерален съдия, струва ми се — колебливо отвърна Джени.

Директорът отмести папката и примигна няколко пъти.

— Някой от вас дава ли си сметка за монументалното значение на този факт?

Аз погледнах към Джени, но тя се беше отдалечила от масата и шепнеше нещо в мобилния си телефон.

Останалите лица около масата бяха неразгадаеми.

Името докосна някаква струна в мен, но за съжаление аз не успях да я идентифицирам. Нещо, но какво?

Таунзенд допря пръсти във формата на пирамида и ни информира:

— Калхун Барнс беше в списъка на президентските кандидати за новия състав на Върховния съд. Този факт стана достояние на пресата и получи широк отклик.

Паметта ми изведнъж се възвърна.

Вероятно същото беше станало и с мисис Хупър, която вдигна глава и прошепна:

— Пресвети боже! Този човек е син на Калхун Барнс?!

— По всичко личи, че е точно така — отвърна Таунзенд, а по гласа му можеше да се съди, че и той не е особено доволен от откритието си.

Но преди да се гмурнем в мрачните дълбини на тази нова ситуация, Джени изключи телефона си и се върна на масата.

— Това беше Рой Елингтън от Отдела по криминалистика — съобщи ни тя. — По време на обиска в къщата на Барнс ние с Шон изпратихме обувките му за сравнение с отпечатъците, намерени в градината на Белнап. Получило се е пълно съвпадение…

Все още нацупен, Джордж все пак благоволи да наруши мълчанието си.

— Подробности — рече той.

— Маратонките на Джейсън Барнс съвпадат точно с един чифт отпечатъци, открити в градината, както и с частичните следи от стъпки, заснети в къщата.

След което Джордж зададе очевидния въпрос:

— Значи Барнс е бил в къщата тази сутрин?

Аз реших да остана верен на адвокатските си умения и отвърнах:

— Поне обувките му са били там.

— Обувките не ходят без крака! — сопна ми се той.

— В лабораторията се открили следи от тор по подметките му — добави Джени. — По всяка вероятност се е прибрал у дома, преоблякъл се е и е изчезнал…

— Вижте, преди да си правите някакви… — Гласът на Уордъл несигурно заглъхна. — Добре де, отпечатъците са си отпечатъци. Но Барнс е работил в тази къща все пак.

— Отчетохме го, Чък — меко каза Джени. — Но Барнс е допуснал грешка…

— Каква грешка?

— Снощи у Белнап е имало прием. Според книгата на охраната преди него мисис Белнап е задействала градинарския си екип. Тревата е била подстригана, лехите почистени от листа и настани със свеж тор. Това е станало около четири следобед — три часа след като смяната на Барнс е приключила…

— Да, но… Знам, ще си кажете… как да се изразя… че проявявам излишно упорство…

— Ако се е върнал след смяната да си побъбри с колегите или по друга причина, това не е било отбелязано в книгата — заключи с равен глас Джени.

— Може би са забравили…

— Няма как да проверим, нали? — обади се директорът Таунзенд. — Защото всички от смяната са мъртви…

Присъстващите посрещнаха тъжната истина с леко поклащане на глава.

Но това, което Уордъл, а и всички останали, с изключение на Таунзенд, мисис Хупър и моя милост, все още не успяваха да схванат, беше свързано с въпроса защо Джейсън Барнс би пожелал да убие президента, неговия говорител и един съдия от Върховния съд.

Явно на мисис Хупър й дойде до гуша, защото вдигна глава и обяви:

— Време е да разпратим официално предупреждение до всички федерални служители. Те трябва да променят всекидневните си навици и най-вече маршрутите, по които отиват на работа. — Очите й пробягаха по лицата на професионалистите около масата. — Някой да има нещо против?

Никой.

Представих си как утре сутринта куп федерални служители ще се сбогуват със съпруги и деца така, сякаш отиват на война, задавайки си въпроса дали да не целунат за сбогом и собствените си задници. Вашингтон просто не е подготвен за изпитания от подобен род.

Таунзенд се обърна към Джордж и навъсено изръмжа:

— До сутринта да си открил откъде са докопали военните амуниции!

Джордж мълчаливо кимна.

— Няма да е зле, ако се опиташ да разбереш с какви други оръжия разполагат — добави Филис.

Таунзенд прие мъдрото допълнеше с отсечено кимане.

— Това би ни позволило да преценим какво още биха могли да направят, а също така и рисковете, на които сме изложени.

Всички си представихме този миг. Ако убийците разполагат с противосамолетни ракети „Стингър“, значи господин президентът трябва да използва влак. Но ако имат още противотанкови снаряди, дори Овалният кабинет престава да е сигурно място. А в случай че имат антракс или атомна бомба в куфар, всички ние трябва да си търсим извинение за спешното напускане на града.

Приключил с Джордж, Таунзенд се обърна към Джени и нареди:

— Изпратете някого в Ричмънд. Искам мисис Калхун Барнс да бъде разпитана още тази вечер. — В гласа му се доловиха стоманени нотки. — Сега задачата ни е да водим разследването със същата скорост, с която убийците реализират своите планове. Федералното правителство няма репутацията на бърза институция, но аз ви призовавам да опровергаете това мнение. И още нещо: утре сутринта искам да имам определена представа за неговите съучастници.

Каза „съучастници“ така, сякаш вече нямаше съмнения или колебания относно намеренията на Джейсън Барнс. Между стените на тази зала Барнс вече беше Злодеят.

Аз обаче не бях толкова сигурен. Според мен проблемът на ФБР е там, че те непрекъснато гонят и залавят престъпници, докато аз — бившият защитник по наказателни дела, бях използвал по-голямата част от кариерата си, за да ги освобождавам. Всичко е въпрос на умствена нагласа.

Помнете правилото фифти-фифти, непрекъснато ни повтаряше един стар и уважаван професор по наказателно право. В момента, в който шансът ви за успех е фифти-фифти, вероятността да се провалите е някъде около 90 процента.

Директорът Таунзенд погледна в моя посока и добави:

— Дръмънд, ти ще имаш грижата за това…

Тъй де.