Убиецът на президента

29.

В асансьора бяха трима. Никой не отвори уста. Всички дишахме тежко, всички бяхме потънали в собствените си мисли и страхове.

Използвах слизането, за да огледам новите си компаньони. Бяха облечени в обикновени дрехи — разбира се, ако бандитската премяна може да се приеме за всекидневно облекло. На главите си имаха черни маски, тъй че бях лишен от възможността да се насладя на гадните им мутри. Единственото, което виждах, бяха бездушните им очи, надничащи през тесните процепи.

Този вдясно от мен, който продължаваше да ми извива ръката, беше висок почти два метра и имаше адски широки рамене. От него се разнасяше миризма на гранясало или както е прието да се говори напоследък, човекът имаше проблеми с хигиената.

Този вляво, който беше опрял глока си в слепоочието ми, притежаваше женствена фигура — слаба, където трябва и закръглена, където трябва. С чифт големи ракети, разположени точно там, където трябва. Вероятно това беше дамата, която ме беше лашкала насам-натам с помощта на телефона си.

Третият член на компанията бе заел позиция пред контролния панел на асансьора. Беше висок колкото мен — някъде около метър и осемдесет, теглото му със сигурност гонеше стоте кила. Всичко това съвпадаше с данните в личното досие на Клайд Уизнър, с които бегло се запознах преди операцията.

На практика полът, физиката и моралният облик на тримата отговаряха със смайваща точност на хипотезата на Ерик Танър, според която става въпрос за престъпна група.

В тази колекция от убийци липсваше само мистър Джейсън Барнс — четвъртият и последен експонат, който се явяваше мозък на цялата конспирация. Предвид факта, че снимката му е на първите страници на вестниците в цялата страна, в това нямаше нищо изненадващо.

Вратите на асансьора се плъзнаха встрани. Намирахме се на долното ниво на търговския център, което подобно на горното беше лишено от преградни стени. Между магазините и паркинга имаше само една тясна, изцяло покрита алея. Металната количка и моя милост бяха извадени от кабината и насочени директно към тротоара, пред който чакаха два „тексаски кадилака“ — тоест очукани пикапи форд: един черен и един червен, — които работеха на място, но в кабините им нямаше никой.

Човекът, който вероятно беше Клайд Уизнър, се обърна към жената и рязко заповяда:

— Хайде, побързай!

Мадамата хукна, без да чака втора покана, онези ракети, за които ви споменах, започнаха едни въртеливи и леко поклащащи се движения — не ви е работа.

След което прояви любезност и към моя милост.

— Или помагаш да натоварим шибаните куфари, или си стоиш с палци в задника, докато реша дали да ти пръсна мозъка!

Явно беше дошло времето да демонстрирам възпитание. Свалих един куфар от количката и внимателно го поставих в каросерията на черния пикап.

Следващите няколко минути преминаха в яка хамалогия. Тримата бързо прехвърляхме куфарите с пари в пикалите. В тях нямаше дрехи или сакове — сигурна индикация, че скривалището на бандата е някъде наблизо. Номерата и на двата автомобила бяха от Вирджиния, но те по всяка вероятност бяха крадени — също като петдесетте милиона и вашия предан Шон Дръмънд.

Трийсет секунди по-късно мадамата отново се появи, седнала зад волана на жълт пикап. Последните четири куфара отидоха в неговата каросерия. Дългият ловко ги покри с платнището и всичко беше готово: копелдаците разполагаха с петдесет милиона в употребявани банкноти, разпределени в различни количества в трите коли, плюс моя милост, която за жалост не подлежеше на деление.

Дамата с големите ракети ми подхвърли ключовете си и извика:

— Ти ще караш моя. Хайде, влизай!

За да прогони евентуалните ми колебания, тя реши да ми покаже отблизо колко добре почистена е цевта на армейския й глок.

— Мърдай, говедо! — добави. — Не ме карай да натискам спусъка.

Това моментално възроди желанието ми да покарам малко.

Другите два пикапа изчезнаха в различни посоки още преди да се вмъкнем в кабината на жълтия форд. Веднага пролича, че жената не е придирчива нито към чистотата на работното си място, нито към качеството на храната. По пода се въргаляха смачкани бирени кутии и опаковки от вафли, а тя по всяка вероятност беше собственица на оплешивяващо куче, защото седалките бяха набити с миниатюрни сиви косъмчета. На арматурното табло, точно зад волана, беше монтиран малък видеомонитор — вероятно същият, чрез който ме беше наблюдавала в онзи скапан ван.

С дясната си ръка държеше насочения към мен пистолет, а с другата дръпна черната плетена качулка от главата си и разтърси русата си грива. Свидетелите на Ерик Танър бяха прави в твърденията си, че тази персона е в състояние да завърти не една и две мъжки глави. Беше малко над трийсет, с хладни сини очи, загоряла и съвсем леко набръчкана кожа, пълни устни и решителна брадичка. Беше много красива, макар че в хубостта й се долавяше нещо вулгарно. Решително не беше от типа момичета, които мама би се радвала да заведа у дома, но тате при всички случаи щеше да я оцени. Разбира се, ако не знае, че тя няма сърце и притежава черната душа на убиец.

Подчинявайки се вероятно на единствения закон, който зачиташе, тя механично си сложи предпазния колан, след което се обърна и изръмжа:

— Твоя не го слагай. Така ще утрепеш себе си, а не мен, ако случайно се опиташ да блъснеш някъде шибания камион. — Навря пистолета под носа ми и изкрещя: — Какво зяпаш бе, да те вземат мътните?! Хайде, потегляй!

Дадох газ, а тя махна с ръка към далечния край на паркинга. Седалката беше обща и тя предпазливо се сви в далечния й край, плътно до вратата.

— Ще караш бавно. Пак излез на магистрала петдесет и карай в обратна посока.

Помълчах малко, после рекох:

— Ти ме излъга.

— Аз непрекъснато лъжа — отвърна тя. — За какво точно става въпрос?

— Под седалката ми нямаше бомба.

— О, това ли… — Очите й пробягаха по околните алеи, но за нещастие всички ченгета бяха на конгрес в другия край на търговския център и наоколо беше спокойно. — Сега се чувстваш като тъп задник, нали? — внезапно се изкикоти мадамата. — И това ми било адвокат! Направих те на пълен будала, без малко да напълниш гащите!

— Дори за момент не съм ти повярвал…

— Лъжеш — ухилено ме погледна тя. — Видях лицето ти на екрана, чух те какво каза на ФБР. Повярва ми и още как!

— Е, малко се поизложих — признах с нещо като усмивка аз. Останах известно време с очи върху пътното платно, после рекох: — Нали знаеш, че от днес до края на дните си ще бъдеш преследвана? Всички ченгета на света ще се втурнат подире ти… Убихте куп хора, при това важни хора. Никой няма да ви прости, рано или късно ще ви пипнат.

— Млъквай!

— Исках само да ти кажа, че са ви много ядосани.

— Какво от това? Да са ме впечатлили с нещо до момента?

Май беше вярно. Направих още една пауза, после попитах:

— Как да те наричам?

— Никак. Затваряй си устата и карай!

— Стига де. Дай ми някакво име. Нали тъй и тъй ще ме убиете? Нищо няма да ти стане.

Тя се замисли. Явно беше свалила качулката си, защото в днешните терористични времена хората се стряскат при вида на всякакви маскирани муцуни. Но фактът, че ми позволи да видя лицето й, беше неприятен за мен. Всъщност нямах никаква представа защо все още не ми бяха видели сметката. Очевидно им бях удобен с нещо, но не знаех с какво. Може би искаха да имат заложник до момента, в който се уверят, че никой не ги преследва, след който всичко щеше да свърши. Във всеки случай тя не възрази на подмятането ми, че възнамеряват да ме убият, от което следваше, че е излишно да се тревожа по въпроса какво ще вечерям.

— Мерилу — подхвърли тя.

Всемогъщи боже! Защо всички тексасци ми звучат като кънтри певци?

— Хубаво име — рекох.

— Хич не се и опитвай! — отряза ме в зародиш мадамата. — Приятели няма да станем.

— Права си, Мерилу — погледнах я в очите аз. — Приятели няма да станем. Просто ми се иска да прекарам по-приятно последните си часове… Имаш ли нещо против?

В далечината завиха сирени и тя се обърна да види дали зад нас не се е лепнала някоя мигаща светлина. Де тоя късмет, рекох си.

— Всъщност няма значение — добавих аз. — ФБР вече знае за теб.

— Да, бе — сбърчи нос Мерилу. — Шибаното Бюро и хабер си няма за мен.

— Не е точно така — промърморих, разиграх малко колебание, след което подхвърлих: — Виж какво, не искам да бъда носител на лошите новини, но те наистина знаят за теб.

— Дрън-дрън. Нищичко не…

— Знаят, че си от Килийн, знаят, че си вършила дребни кражби на оръжие, запознати са отблизо с приятелчето ти Клайд Уизнър.

Както и очаквах, тези разкрития я накараха да подскочи. Тялото й се сви, дулото на пистолета клюмна, очите й се разшириха от ужас.

— В Килийн гъмжи от следователи — продължих аз. — Бас държа, че някой ще се сети за теб и Клайд — в смисъл, че ви е виждал заедно. Фасада като твоята не остава незабелязана, нали? Особено от момчетата.

— Аз… Искам да кажа, че…

— Би трябвало да зърнеш отнякъде портрета, който са ти изготвили. Момчетата на онова стрелбище са останали силно впечатлени от теб, да знаеш. Въпреки че са те зърнали съвсем за кратко. Всички до един ще те разпознаят. — Стрелнах я с диагонален поглед и с престорена загриженост добавих: — Хей, виждаш ми се малко напрегната. Май не трябваше да ти казвам всичко това.

— Майната ти! — изръмжа Мерилу. — Затваряй си шибаната уста!

— Добре де, затварям я — кимнах аз. — И само ще си карам.

Забих очи в пътя и се направих на много зает с шофирането. Мерилу май не беше от хората, които приемат стоически лошите новини. Но и аз не съм от тях.

Главата ми трескаво работеше. Трябваше да открия някаква пролука, някакъв начин да се справя с тази жена. Бях израснал във военните бази на Юга и познавах отлично момичетата, които приличаха на Мерилу и говореха като нея: със загоряла кожа, отгледани из разни затънтени места, готови на всичко, за да се докопат до онези, незатънтените. Ограничени умствено, но богато надарени с физика и хищнически инстинкти.

Е, май си изграждах един банален стереотип, но стереотипите също са полезни и понякога водят да наистина ценни разкрития. Така например аз допусках, че Мерилу изпитва известна несигурност по отношение на миналото си, мрази властните личности и по всяка вероятност е имала вземане-даване с ченгетата. Подобно на повечето хора с трудна биография, тя вероятно е убедена, че всяка порция късмет задължително трябва да е увита в опаковка от лайна.

Мотивите също са фактор. Бях готов да допусна, че Мерилу чупи всички рекорди по рано застигнали я несполуки и в момента умира от страх, че нещастието, този път дългосрочно, отново е надвиснало над главата й. Вече е твърде стара и носи прекалено много багаж, за да впечатли някое богаташко синче, красотата й повяхва, появяват се бръчки, а тежките й цици все по-видимо се нуждаят от лифтинг, за да стърчат както преди. От изброеното дотук следва, че за Мерилу тази история е последен шанс, всичко или нищо — една новина, която не беше добра за мен. В следващия момент тя размаха пищова си и попита, точно според очакванията ми:

— Хей ти! Какво още знаят ченгетата?

— Въпросът не е какво знаят сега, Мерилу — въздъхнах аз. — Въпросът е какво ще знаят след известно време. Ти си родена и израснала в Килийн, нали?

— Е, и?

— Лош късмет за теб, улеснение за ченгетата. На тях проблемът им е веднъж да се задействат. Но сторят ли го, спиране няма. Страшно упорити са. — Замълчах за по-голям ефект, после добавих: — До довечера ще знаят името и биографията ти, а вероятно и номера на обувките ти.

Фактически те вече имаха номера на обувките й, тъй като бяха направили отливки на следите в градината на Ястреба. От него бяха установили височината и теглото й, а също така и моделите обувки, които предпочита. Но при създалите се обстоятелства реших да не споделям тази информация с нея. Вместо това подхвърлих:

— А може би изобщо нямаш проблем.

— Как така?

— Убеден съм, че разполагаш с добра дегизировка и фалшив паспорт, с които да се измъкнеш от страната. Така ли е?

— Не. Но мога да си намеря.

— В Килийн?

— Е, и?

— Как мислиш?

— Мисля, че е прекалено горещо.

Отпуснах й време за размисъл. Нямах впечатлението, че е особено интелигентна, но би било глупаво да я подценявам. А от отношенията помежду ни, макар и кратки, можех да заключа, че тя няма да ме надцени.

— Не казвам, че ще те хванат, но не виждам как ще се измъкнеш — подхвърлих след нова пауза аз.

От изражението й беше ясно, че тази мисъл я измъчва. На практика бях доста изненадан, тъй като май щеше да се окаже, че тези хора са обмислили в детайли една наистина брилянтна операция, но не са отделили време за най-простото — плана за бягство. Отново трябваше да си напомня, че успехът води до прекалена самонадеяност, която — както всички добре знаем — обикновено се изразява в небрежност.

— Може би не си толкова умен, колкото се мислиш, Дръмънд.

— Може би — кимнах аз. — Но знам, че в момента, в който ченгетата те идентифицират, ще станеш не по-малко разпознаваема от Мадона. Партньорите ти също. Вие убихте няколко важни личности, Мерилу, след което решихте да изрисувате една голяма мишена върху гърдите на президента. А на това му се вика „престъпление на века“.

— Въпреки всичко мога да се измъкна — предизвикателно рече тя.

— Може би. Но какво ще стане, ако не успееш?

— Какво?

— Умните хора обмислят всички алтернативи.

— Тъй ли?

— Понякога нещата се объркват, Мерилу. Разбира се, не е речено, че и на теб ще ти се случи, но…

— Слушам те.

— От юридическа гледна точка става въпрос за многобройни предумишлени убийства, грабеж и заговор за убийство. — Обърнах глава да я погледна и отчетливо добавих: — За всичко това обвинението е задължено да поиска смъртно наказание. Най-малко двама от вас ще се изпържат на електрическия стол. — Направих нужната пауза, след което подхвърлих: — Аз обаче съм готов да се обзаложа, че на един ще му се размине.

Гледах право напред, но усещах изучаващия й поглед.

— Виж какво, глупако! — изръмжа тя. — Делът ми е някъде към дванайсет милиона, а ти се опитваш да ме пързаляш, като че ли имам проблем!

— А нямаш ли?

— Завий по Глиб Роуд — заповяда тя, после добави: — Проблемът ми е как да изхарча толкова много мангизи.

— Е, в такъв случай желая ти успех.

— Никой не може да докаже нищо срещу мен!

— С изключение на партньорите ти — усмихнах й се аз.

Тя вдигна пистолета и го насочи в главата ми. С крайчеца на окото си забелязах, че показалецът й е побелял върху спусъка, а очите й са разширени от гняв. Охо, работата става сериозна!

— Мисля, че май е време да ти пръсна гадното мозъче! — изсъска тя.

— Може би от благодарност, че се опитвам да ти помогна, а? — внимателно произнесох аз.

Пръстът й побеля една идея повече. Беше на милиметър от прекратяване на този разговор, завинаги.

— Недей, Мерилу. Но волана съм. Ще катастрофираме, а това ще докара ченгетата. Помисли какво ще им обясниш за куфарите отзад. — После влязох в ролята на терапевт и добавих: — Направи няколко дълбоки вдишвания и забрави какво съм ти казал.

Но тя нямаше такива намерения.

— Клайд ви надхитри, не можеш да отречеш.

— Сигурно — свих рамене аз.

— Той мисли за всичко.

— Сигурно — повторих. — Бас държа, че знае какво да прави в случай, че бъдеш задържана.

— Какво искаш да кажеш?

— Помисли и ще разбереш.

— Опитваш се да ме объркаш, а?

Именно.

— Нищо подобно. Просто ти напомням, че ако те задържат, реалността ще придобие съвсем други измерения за теб. Може би двамата с Клайд сте близки като брат и сестра, а може би не.

— Клайд винаги е бил честен с мен.

— А онзи, големият?

— Ханк ли? Той е малко бавен. Всъщност глупав.

— Ето, точно това имам предвид. Ако ви арестуват, някой ще пропее. Винаги така става. Федералните ще ви затворят в различни килии, ще ви поизпотят, а после ще ви предложат шанс за оцеляване — на всеки един поотделно. Получава го първият, който пропее. Може би умникът, който планира всичко, а може би и тъпакът, за когото бъдещето се изчерпва в следващите две секунди.

Мерилу най-сетне се замисли. Вероятно искаше да прецени кой ще я накисне пръв — Ханк или Клайд.

— Мисълта за десет хиляди волта ток е гадна работа — не пропуснах момента аз. — При такова напрежение очите изскачат от орбитите, зъбите експлодират, косата започва да пуши. А някои хора нямат нерви да си представят всичко това, знаеш.

Въображението върши работа, но когато става въпрос за отвратителни неща, те трябва да се предлагат на малки порции. Продължавахме да се движим на запад по Глиб Роуд, а мадамата се успокои дотам, че отпусна пистолета в скута си. Вляво от пътя се появи голям квартал, застроен с тухлени къщи и ниски блокове с евтини апартаменти. Тя посочи отбивката и рече:

— Влез там. Ще направим няколко кръгчета.

— Добре.

Вече се досещах къде отиваме.

След една доста продължителна пауза Мерилу отново проговори:

— Добре, умнико. Да речем, че ме пипнат. Какво трябва да направя?

— Преди всичко да не се колебаеш. Като в онова телевизионно състезание, как му беше името? „Джепърди“. Алекс задава въпроса, а който пръв натисне звънеца, получава правото пръв да отговаря.

— Какъв първи изстрел?

— Не казах, че става въпрос за автоматичен откос, нали?

— Не.

— Е, тогава слушай: може би Ханк, може би Клайд, а може би и двамата ще пожелаят да сключат сделка. — Поклатих глава и добавих: — Няма да повярваш, ако ти кажа колко често се случва.

— Нали каза, че сделката се предлага на онзи, който пропее пръв?

— А не казах ли още, че някой трябва да бъде изпържен?

Тя кимна.

— Ето, това е проблемът. Прокурорът обяснява на ченгетата, че квотата покрива само един. Един, и точка. Който играе най-добре, той ще я попълни.

— Аха… И как става това?

— Ами зависи от едно нещо, на което му викат смекчаващи вината обстоятелства. Като например кой е бил физическият убиец на всички тези хора.

— Клайд и Ханк, разбира се! — отсече мадамата. — Аз оправих само двама. Може би трима.

— Кои трима? Жената на входната врата у Белнап?

— Аха — кимна тя.

Пръстите ми леко увеличиха натиска върху кормилото.

— Шофьорът на Белнап?

Ново кимане.

— А ти ли беше тази, която постави мината пред вратата на съдията на Файнбърг? — попитах.

— Не, беше работа на Клайд. Той е специалистът по бомбите и експлозивите. Не дава на никой друг да ги пипа. Аз само натиснах копчето, което разкъса дъртака на парчета.

— Това ли е всичко?

Тя се замисли за миг, а аз изпитах чувството, че се случва нещо абсолютно сюрреалистично.

— Може би има и още една жертва — промърмори, а в гласа й се долови несигурност.

— Може би?!

— Добре де — още една. Бабичката на Белнап. — Обърна се да ме погледне и сприхаво добави: — Ама Клайд и Ханк видяха сметката на поне десет души, а може би и повече!

Винаги е учудващо, да не казвам смайващо, когато човек установи, че убийците са пълни идиоти, които не изпитват никакво разкаяние от деянията си. В случая аз само поклатих глава.

— Какво? — втренчи се в мен тя. — Проблем ли имаш?

— Нямам, но ти ще имаш, Мерилу. Ще ти трябва нещо, което да предложиш на федералните. Я ми кажи колко тъп е тоя Ханк?

— Адски тъп! Цялата умствена работа падна върху Клайд и мен. Ние засякохме мишените, ние планирахме атаките срещу тях. — На лицето й се появи усмивка. — А кажеш ли на стария Ханк да си навре главата в говежди задник, той изобщо не са замисля, направо тръгва! Не съм виждала по-тъп човек от него!

— Това не е хубаво — поклатих глава аз.

— Какво не е хубаво? — Усмивката й изчезна.

— Трябва да разбереш, че законът е на страната на идиотите и им дава всички възможни предимства. Колкото по-тъпи са те, толкова по-малка става вината им. Това трябва да се компенсира с нещо.

— Аха. С какво?

— Може би като демонстрираш чувство на разкаяние. Като направиш нещо добро, което да бъде по-силно от лошото. Не забравяй, че трябва да изглеждаш малко по-добра от тях, нищо повече. Няма да е трудно, нали?

— Никак — кимна тя, замисли се малко, после добави: Например като те оставя жив, а? Натам ли биеш?

— В никакъв случай — отвърнах аз, след което на лицето ми изплува широка усмивка. — Разбира се, това няма да навреди.

— Аха. А ти ще кажеш ли някоя добра дума за мен?

— Струва ми се, че е малко късно да те правим светица — въздъхнах аз. — Но обещавам да бъда толкова благосклонен, колкото позволяват обстоятелствата.

— Върни се към онази отбивка, която ти показах — разпореди се тя.

— Няма проблем — кимнах аз и попитах: — Е, какво ще кажеш?

— Не знам. Трябва да помисля.

През останалата част от пътуването и двамата мълчахме. Бях посял зрънцето и сега ми оставаше да чакам. Или щеше да покълне, или бях пътник.

Завих към жилищния комплекс, изминах две пресечки направо, след което завих надясно и пак наляво. Озовахме се в тясна уличка без изход, в дъното на която беше паркиран червеният пикап на Ханк. Черният на Клайд не се виждаше никакъв.

Мерилу метна някаква дреха върху ръката си с пистолета и ми заповяда да сляза. Подчиних се и стъпих на тротоара. Бяхме доста интересна гледка — аз по долни гащи крача напред, а тя върви на два метра след мен с протегната дясна ръка. За съжаление нямаше кой да ни се наслади, тъй като кварталът беше абсолютно пуст. Очевидно хората предпочитаха да си стоят по къщите и да не си пъхат носа където не им е работа.

Влязохме в двуетажна къща в колониален стил, прекосихме дълъг и тесен коридор и се озовахме в оскъдно обзаведена дневна. Отбелязах наличието на малък телевизор, сгъваема масичка и няколко пластмасови стола. Нищо друго. Марта Стюарт би получила удар.

Ханк стърчеше насред кухненския бокс, който беше вляво от дневната. Беше малко по-стар, отколкото очаквах — може би някъде към петдесет, с тъмна коса, масивни челюсти и развалени зъби от прекомерна употреба на захар. Тъмните му очи действително излъчваха мрачна тъпота, сякаш някой бе забравил да щракне електрическата крушка в черепа му. В ръцете му имаше току-що отворена кутийка с бира.

— Хей, наздраве! — вдигна я той по посока на Мерилу.

— Наздраве — отвърна тя.

— И него ли? — попита гигантът и ме посочи с бирата си.

— И него — кимна Мерилу и това сложи край на едносричния им диалог.

Едва сега забелязах, че на стола в средата на всекидневната седеше още един мъж. Ръцете му бяха вързани на гърба, а на устата му имаше голяма черна лепенка. Въпреки това моментално го познах: беше Джейсън Барнс.