Убиецът на президента

22.

Двамата с Джени закрачихме един до друг по посока на Джордж Мийни, който не беше помръднал от мястото, на което го бяхме забелязали. Очевидно бе потънал в някакво съзерцание. Насочи поглед към нас, премигна няколко пъти и попита:

— Това Таунзенд ли беше?

— Да — отвърна Джени. — В недобра форма.

— Ще му трябва дълъг отпуск — добавих аз. — Не е зле ти да позвъниш на заместник-директора и да му кажеш, че е негов ред.

Джордж изглеждаше така, сякаш той се нуждаеше от дълъг отпуск, но въпреки това кимна.

Посочих към телевизионните екипи.

— След няколко минути тук ще цъфнат десетки камери. Назначи някой като Бътърман да поговори с тях и да ги разкара.

Огромното значение на случилото се най-сетне започна да пробива дебелата броня на самосъжалението му.

— Аз… Добра идея. Може би ще трябва да…

— Между другото, имаме улика — подхвърлих.

— За какво говориш?

Разказах му накратко за кражбите във Форт Худ, а той ме изслуша, без да променя изражението на лицето си и без коментар, поне в началото.

След като свърших, помълча малко, правейки усилия да асимилира чутото, после се извърна към Джени и попита:

— Ти придружи ли Дръмънд до щаба на ОКР?

— Да.

— И чу за кражбите?

— Да.

— Защо не ми докладва веднага?

— Защото бях на мнение, че информацията е недостоверна.

Джордж заби поглед в лицето й.

— Това беше професионалната ти преценка, така ли?

Побързах да се намеся, тъй като Джордж очевидно се готвеше да направи голям въпрос.

— За момента това беше една абсолютно разумна преценка. Във версията на ОКР имаше големи пропуски, които я правеха недостоверна. Ако знаехме, че Барнс разполага с С4 и капсул-детонатори, явно щяхме да мислим по друг начин.

— По същата логика, ако бяхме знаели за тази група, щяхме да знаем, че тя притежава С4, и щяхме да вземем съответните мерки — засече ме Джордж. — Но вие двамата ни лишихте от тази възможност.

— Джоун Таунзенд никога не е била в списъка на лицата, нуждаещи се от специална охрана — посочих аз.

— Ако знаехме нещата, за които говорим, щеше да й бъде осигурена.

— Това е абсурд.

Джордж не ми обърна внимание и се извърна към Джени.

— До обяд искам доклада ти на бюрото си. Възнамерявам да внеса въпроса в контролния съвет, който ще реши дали сте изпълнили служебните си задължения както трябва. Ясно?

Излишно беше да казвам, че нещата ставаха сложни. Джордж отчаяно се нуждаеше от човек, когото да хвърли на вълците, а аз току-що му бях поднесъл Джени.

— Отправям официална молба за отлагане на доклада до пет нула-нула следобед — процеди с леден тон Джени. — Прекъсването на разследването би било демонстрация на недалновидност.

— Добре.

Перспективата да прехвърли вината на някой друг очевидно допринесе за по-великодушното настроение на Джордж.

Обърнах се към Джени и напрегнато промърморих:

— Ще ни извиниш ли за момент?

— Не — тръсна глава тя. — Мога да се оправя и сама.

— Остави ни насаме — изненадващо й заповяда Джордж.

Тя му хвърли гневен поглед, но се въздържа, вероятно спомнила си, че той все пак й се явява началник. После се обърна и започна да се отдалечава.

— Май пак избра губещия кон, Дръмънд — промърмори със злорада усмивка Джордж. — Да не кажеш, че не съм те предупредил!

— Нещо не ми е ясно — отвърнах. — Ако искаш моята глава, трябва да се насочиш срещу мен. Тя няма нищо общо.

— Услуга ли ще ми поискаш? — озъби се той. — Ако е така, трябва да те предупредя, че копаеш твърде плитко.

— Умират хора, Джордж — въздъхнах аз. — Тя прави всичко, което е по силите й. А твоите номера пречат на следствието.

Това явно го развесели.

— Ще бъда откровен, Дръмънд. И ще ти призная, че наистина ми оправи настроението. Не те харесвам и вероятно по тази причина идеята да я разкарам ми се струва толкова привлекателна. Това ще те вбеси, нали?

— Ти си един шибан и дребнав задник, Джордж!

— А ти си пъхаш носа, където не ти е работа, Дръмънд. Не ти е за пръв път, но нямаш достатъчно мозък да го проумееш. И за да не бъда многословен, две думи са достатъчни: майната ти! — Премести поглед върху микробусите на телевизията и добави: — Знаеш ли, май ще е по-добре, ако лично направя изявление. Напоследък човек просто няма на кого да се довери.

— Да пукнеш дано! — изръмжах аз. — Дано си счупиш я крак, я врат!

Той ми отвърна с подигравателна усмивка и си тръгна. В походката му имаше изненадваща енергичност. Сериозно се замислих дали да не му забия един директно пред камерите.

Открих Джени пред входа на фитнес салона „Голд“. Тя помълча известно време, после поклати глава.

— Какъв тип, а?

— Дай ми пистолета си — рекох. — Ще му пръсна мозъка!

— Той няма мозък.

— Тогава ще пръсна моя!

Тя устоя на изкушението да каже, че и аз нямам мозък, но това по всяка вероятност стана благодарение на бясното дрънчене, излетяло от мобилния й телефон.

Направих няколко крачки встрани и насочих вниманието си към Джордж, който наистина събираше телевизионните репортери за импровизирана пресконференция. Въпреки отношението си към него бях принуден да призная, че той съвсем не е глупак и със сигурност ще прояви творчество, за да се представи в благоприятна светлина въпреки този ужасен инцидент. На практика Джордж съвсем не беше лош агент — умен, прилежен, а понякога дори и изобретателен. Проблемът му беше само един — винаги слагаше себе си на първо място.

Почувствах се наистина гадно. Марк Таунзенд беше успял да спечели уважението ми, а дори и нещо повече. А аз го провалих. В качеството си на адвокат по наказателни дела си вадех хляба от сглобяването на отделните парченца от мозайката на извършените престъпления, но този път се бях провалил. Точно когато не биваше да го правя, точно когато не ставаше въпрос за вина или невинност, а за оцеляване.

— Шон?

Обърнах се и установих, че Джени е на крачка от мен.

— Случило се е нещо много странно — понижи глас тя. — Някой току-що се е обадил на открития телефон на Бюрото.

— По какъв повод?

— Няма да повярваш — поклати глава тя. — Те искат да сключат сделка!

— Те ли?

— Имам предвид тях! — уточни тя и посочи димящите останки.

— Новината вече се разчу, Джени — промърморих аз и махнах по посока на телевизионните микробуси. — Един куп шантави групировки и индивиди ще въртят телефоните, за да си припишат заслугата.

— Аз ли не го знам? — вдигна глава тя. — Откритият телефон на ФБР е задръстен от стотици обаждания. — Замълча за момент, след което добави: — Но този е пояснил, че Джун Лейси е получила куршум в гърлото, а Мерил Бенедикт е бил облечен в кафяв кариран костюм в момента, в който ракетата е изпепелила колата му.

Пресата не беше получила никакви подробности около смъртта на Лейси, същото важеше и за предпочитаните от Бенедикт костюми — дори само поради факта, че бе разкъсан на парчета в комплект с един от тях. Но в замяна на това телевизионните канали непрекъснато въртяха записи от последната пресконференция на Мерил Бенедикт — едно благоприлично прощално слово в памет на измамник от световна класа. По тази причина облеклото му във фаталния ден беше обществено достояние. От друга страна, беше повече от ясно, че достатъчно много хора са били в течение относно инцидента в къщата на Ястреба, и би било глупаво да изключваме изтичане на информация оттам. Винаги е възможно някой от вътрешните хора да се опита да извлече облаги от една безспорно гадна ситуация. Прехвърлих всичко това през главата си и отсякох:

— Недостатъчно убедително!

— Така ли? — изгледа ме тя. — А какво ще кажеш за следното предложение: човекът на телефона казал, че е готов да забрави за стоте милиона долара, стига да му предложим сигурни петдесет! Много интересно развитие на нещата, Шон! Накрая обещал да се обади след час.

— Не се надявай, че ще излезе нещо — предупредих я аз.

— Има и още нещо, което съм длъжна да ти кажа — добави тя. — Неизвестният настоял да контактува единствено с теб или с мен. Знае имената ни. Дежурният оператор приел условието и му продиктувал номерата на мобилните ни телефони.

Облещих се въпреки усилията да запазя самообладание.

— Знам, знам — рече с въздишка тя. — Това би могло да означава вътрешен източник. Но по всяка вероятност нещата са се развили по друг начин. — Барнс просто е наблюдавал къщата на майка, си или пък тя е намерила начин да влезе във връзка с него, след като сме си тръгнали.

— Един час — поклатих глава аз.

— Прави ни на глупаци.

Вярно беше. Джейсън Барнс беше толкова напред, че знаеше къде отиваме още преди ние да осъзнаем откъде сме тръгнали.

Но този развой на събитията излизаше малко извън това, за което ни плащаха. В момента не биваше да сме никъде другаде освен при останалата част от следствената група. Върнахме се при колата на Джени и потеглихме.

Една мисъл ми хрумна, докато бяхме в движение, и аз побързах да набера телефона на генерал Тингъл. Вдигна секретарката му. Представих се и й наредих да ме свърже с шефа си на всяка цена, независимо в какво съвещание участва.

Двайсет секунди по-късно в мембраната бръмна гласът на Тингъл:

— Исусе, надявам се, не звъните да ме информирате, че Джоун Таунзенд е била взривена със С4!

Очевидно гледаше телевизия. Направих опит да измисля някакъв по-закачлив отговор, но явно не бях в настроение. А след малко и той нямаше да бъде.

— Точно това е експлозивът — осведомих го аз. — Макар че ФБР все още не е установило произхода му.

Оттатък се разнесе тиха ругатня. След което той стигна до очевидното заключение:

— Танър беше прав.

— Вероятно. Поне за източника на мунициите. Останалото все още е под въпрос.

Но то не биваше да си остане под въпрос и аз се заех да обяснявам на Тингъл какво трябва да направи службата му. Преди всичко настоях да прегледат внимателно списъка на Танър и да си задават въпроса: къде са петимата заподозрени в този момент? Тингъл търпеливо ме изслуша, после въздъхна:

— Твърде далечна вероятност…

— Да разполагате с по-близка? Трябва да го направите, генерале. Вие оставихте играчките в пясъка, време е да си ги приберете.

Тингъл явно не хареса метафората, но възприе съвета и ме увери, че в най-скоро време ще има отговор. Продиктувах му номера на клетъчния си телефон и изключих.

— Хитро — стрелка ме Джени. — Дори за миг не бих допуснала подобна възможност.

— Щеше да бъде наистина хитро, ако се бяхме сетили за нея няколко часа по-рано — кисело отвърнах аз.

— Стига си гледал назад! — скара ми се тя.

— Виж какво, искам да ти се извиня за Джордж — промърморих след кратка пауза аз. — Дадох му идеална възможност да ти забие ножа.

Тя не възрази на определението ми.

— В момента важното е да спрем Джейсън Барнс, нищо друго няма значение! — въздъхна партньорката ми, после тихо добави: — Той иска да се надлъгваме, Шон. И трябва да признаем, че много го бива в тая игра.

Разбирах прекрасно какво иска да ми каже, но държах да чуя и разсъжденията й.

— Обясни ми — рекох.

— Той знае как работим ние, как функционира бюрократичната машина. А тези бързи, изненадващи и тежки удари имат за цел да ни извадят от равновесие и да ни накарат да се хванем за гушите. Той е наясно с нашата индивидуална и институционална склонност да си пазим собствените задници.

Напълно вярно. Което не ми пречеше да се учудя на ефикасния начин, по който раздаваше картите Барнс.

— Признавам, че наистина го подцених тоя клоун — изръмжах на Джени аз. — Нищо в миналото му не предполагаше, че ще се окаже такъв хитър мръсник.

Тя стисна ръката ми.

— С такъв баща той е израснал затворен, умело прикривайки своите чувства, своите предимства и недостатъци. Имаме работа с една забележително двойствена личност — дълбоко религиозен и същевременно хладнокръвен убиец; служител на държавата, който се обръща срещу нея и иска да я унищожи; човек, който се е заклел да пази живота на президента, но сега иска да го убие. Джейсън Барнс е индивид със силно разстроена самоличност, който сигурно не може да се познае в огледалото.

Джени се свърза с оперативния център и съобщи на дежурния офицер, че пътуваме натам. После поиска използването на средствата за спешен контакт, тъй като извънредното заседание беше наложително.

— Няма ли начин да се измъкна от предстоящия обвинителен цирк? — коментирах аз. — Имам предвид заседанието.

— Не — отсече тя, погледна часовника си и стъпи на газта.

Облегнах се и затворих очи. Отново изпитах гадното чувство, че нещата се развиват все по-зле и по-зле.