Убиецът на президента

17.

Използвахме същия хеликоптер, макар че пилотите бяха успели да се сменят, докато бяхме в сградата. Новият шеговито ни уведоми, че се казва Джимбо, а полетът до Форт Белвоар ще отнеме около двайсет и пет минути, затова да седнем спокойно и да се наслаждаваме на гледката. Щели сме да бъдем обслужени от стюардесата, която веднага след излитането щяла да ни поднесе селекция от фини вина, закуски и материали за четене.

Не съм сигурен дали Джимбо усети, като изритах гърба на облегалката му.

Мобилният телефон на Джени звънна около две минути след като излетяхме.

— Марголд — натисна копчето тя. — Да, добре. Задръжте така. — Обърна се към мен и съобщи: — Обажда се Чък Уордъл. Открили са Мийд Евърхил у дома, в леглото. Ще го преместят в централата на ФБР. — После възобнови разговора си с Уордъл, който беше на тема изграждане на защитна мрежа около Таунзенд.

Стори ми се малко странно, че Уордъл звъни на Джени. Но в хаотични ситуации хората неволно мигрират по посока на компетентността, а с помощта на малко късмет, точна преценка на времето и не на последно място — великолепните си дедуктивни способности, ние с Джени се бяхме превърнали в героите на днешния ден. След което си напомних, че нищо на този свят не е по-мимолетно от героизма.

Извадих със замах собственият си мобилен телефон, набрах номератора на Пентагона и поисках да ме свържат с дежурния в ОКР. Телефонистката реагира светкавично и отсреща прозвуча мъжки глас:

— Майор Робинс, ОКР.

Представих се и информирах дежурния офицер, че работя за директора на ФБР — една частична истина, която беше много по-впечатляваща от цялата.

— Вече сте получили запитване относно известни количества крадени муниции, нали? — попитах.

— Преди около два часа — отговори майорът. — От агент… чакайте малко. — Очевидно направи справка в дневника за външни повиквания и добави: — Мийни. Джордж Мийни. Той ми продиктува списък с докладвани кражби и помоли за помощ. Вече разпратих искане до офицерите на ОКР в съответните поделения.

— Агент Мийни каза ли ви, че въпросът е от изключителна важност?

— Аз го категоризирах като такъв — отвърна майор Робинс.

— Обяснете какво значи това.

— Означава, че заповедта задължително се кодира, а получателите разполагат със седемдесет и два часа за отговор.

— Нямате ли нещо, с което отбелязвате по-важните неща?

— Имаме. Спешните заповеди. При тях отговорите трябва да пристигнат в рамките на дванайсет часа.

Армията е измислила думата „процедура“, а майор Робинс беше изпълнил точно това, което бяха поискали от него — бързо и акуратно. Особено ако се вземе под внимание фактът, че изобщо не знае за какво става въпрос.

Не горях от желание да го притеснявам и затова подхвърлих:

— Мийни може би е пропуснал да подчертае спешността на въпроса, ето защо предлагам да ме слушате внимателно: Става въпрос за едно адски шибано извънредно положение! С оръжията, за които става въпрос, вероятно ще бъде направен опит за убийство на президента! Ако той умре, вицепрезидентът ще се рови до дупка, за да накаже виновните, но също и тези, които не са успели да го предотвратят. И по всяка вероятност ще играе крокет с топките им по добре поддържаната трева на Розовата градина. Разбрахте ли ме, майоре?

— Ъъъ… Тъй вярно, разбрах.

— Летя с хеликоптер и се намирам на петнайсет минути от Белвоар. В рамките на споменатите петнайсет минути искам да се обадите на генерал-майор Тингъл и да го помолите да ме чака в кабинета си. Кажете му и да изпрати кола да ме вземе от паркинга пред пощата, а междувременно да свика всички експерти, от които ще има нужда. Разбрахте ли ме?

— Тъй вярно, разбрах.

— Повторете.

И той го направи, дума по дума.

Измъкнах една писалка от джобчето на сакото си и промърморих:

— Дайте ми номерата на делата, които ви продиктува Мийни.

Той се подчини и аз ги записах върху дланта си. После благодарих на майор Робинс и изключих.

— Беше доста груб с горкия човек — подхвърли Джени.

— Глупости. Беше разговор между войници.

— Дай ми дефиниция на „разговор между войници“.

— Просто изложение на задачата, основни стъпки за изпълнението й, плюс заплахи за страданията, които ги чакат, ако се провалят.

Тя поклати глава.

— Добре де, какво щеше да стане, ако се бях държал учтиво и възпитано? Най-много онова копеле да ме разбере погрешно. И тогава стой, та гледай!

— Всъщност ти не можеш да обвиняваш Джордж — сви рамене тя. — За страничните хора армията е един много странен свят.

— Точно така. По тази причина той би трябвало да звънне и да поиска помощта ми.

— Ако отношенията помежду ви бяха малко по-топли, може би щеше да го направи — отбеляза тя.

Идеше ми да я изхвърля от хеликоптера, но когато вдигнах глава да й го кажа, агент Марголд се тресеше от смях.

През останалата част от полета тя ме запозна с все още неокончателния план, според който директорът Таунзенд щял да бъде използван като примамка за Барнс. Планът предвиждаше окованият в три тона броня Таунзенд по цял ден да се разхожда на обществени места в компанията на екип подбрани агенти, въоръжени до зъби с пистолети, настървеност и снимки на Джейсън Барнс. Прозвуча ми като един напълно уместен план, обмислен от всички страни, тъй като въпреки подчертано критичното си отношение не успях да открия дори десет камъчета, които биха могли да обърнат колата. Но това не беше мой проблем.

В момента, в който кацнахме, към хеликоптера се понесоха два хамъра на военната полиция с включени сини светлини. Приех го като добър знак, благодарих на пилота Джимбо, че не ни преби, след което добавих, че филмът по време на полета е бил гола вода. Той само се ухили.

Пет минути по-късно спряхме пред щаба на Отдела за криминално разследване към армията на САЩ, където ни очакваше офицер в маскировъчен гащеризон. Без много приказки той ни покани да влезем и застана начело на малката ни експедиция в лабиринта от коридори и стълбища, който свърши пред кабинета на генерал-майор Даниъл Тингъл, фюрер на армейския еквивалент на Гестапо.

Разбирате, че като военен адвокат съм работил с много криминални следователи и съм професионално запознат с дюстабанлиите, които са каймакът на това съсловие. Повечето спешени бойци на ОКР са бивши военни полицаи, достигнали длъжността надзирател — нещо като междинна гара между сержант и волнонаемен. Длъжност, която им осигурява максимален комфорт, тъй като се радват на всички офицерски привилегии, без да се отказват от цивилните свободи. Могат например да посещават клубовете на волнонаемните, където алкохолът се продава на по-ниски цени, но никой не ги спира да ходят и в офицерските клубове, където съпругите на младите лейтенантчета са по-готини, по-самотни и по-лековерни. Общо погледнато, типовете на служба в ОКР се отличават с повече интелигентност, арогантност, хитрина, коварство и неуважение в сравнение с останалите чиновници във войската, които аз обединявам под името дюстабанлии.

По принцип служителите в ОКР трябва да са и детективи, но за разлика от цивилните си колеги те са специализирани във всички разновидности на този занаят — криминалистика и криминология, техника за водене на разпити и съдебна медицина, разследване на изнасилвания, убийства. С две думи, всичко от А до Я.

Работата им е такава, че често се налага да действат под прикритие. Появяват се инкогнито в някое поделение, работят упорито, за да се внедрят в него, да си изградят ореол на доверие, а после разкатават мамицата на всеки, който си позволи да пръдне в коридора пред тоалетната. Според мен именно тази част от служебните им задължения ги превръща в любимци на целия личен състав.

Но момчетата и момичета от този отдел се нуждаят от строгия надзор на възрастните. Тази отговорна задача се изпълнява от корпус специално упълномощени военни полицаи, начело на който стои генерал Тингъл. Другите генерали и висши офицери в армията го възприемат като топ-мръсник главно защото разполага с компромати за всеки един от тях.

И така, влязохме в кабинета. Генералът седеше зад бюрото си и не помръдваше. На левия фланг се беше изпънал едър чернокож офицер в черна бойна униформа и кръстосани пистолети на петлиците — отличителните знаци на военната полиция. Трите звезди на пагоните го определяха като полковник, а на табелката на ревера му пишеше ДЖОНСЪН. Десният фланг на генерала беше запълнен от двама мъже на средна възраст, облечени в цивилни костюми. От лукавите им мутри заключих, че са старши агенти. Самият генерал Тингъл се беше издокарал в светлосив армейски анцуг.

Беше почти напълно плешив, но това не пречеше на оскъдните му косми да стърчат във всички посоки. Не беше бръснат, не се усмихваше. Явно го бяха вдигнали от леглото и единственото, което го интересуваше в момента, беше защо и кой.

Очевидно не беше моментът да споменавам военното си звание, затова се задоволих с нещо по-обикновено.

— Добро утро, генерале — рекох. — Аз съм Шон Дръмънд от Централното разузнавателно управление, а това е специален агент Дженифър Марголд от вашингтонското бюро. Отговаря за националната сигурност.

Приближихме се до бюрото и стиснахме протегнатата му ръка.

— При тези обстоятелства не бих казал, че се радвам да ви видя — изръмжа той. — Моля, седнете.

Пред писалището му имаше два ротариански стола. Седнахме и аз без предисловия обявих:

— Намираме се в извънредна ситуация, новините са лоши.

— Че аз на това разчитам — мрачно се усмихна генерал Тингъл.

Не отвърнах на усмивката му.

— Вероятно вече знаете, че снощи на магистралния пръстен беше убит Мерил Бенедикт. Няколко минути по-късно бомба е разкъсала един съдия от Върховния съд на прага на дома му.

— Чух — кимна генералът. — А вчера сутринта е загинал и началникът на канцеларията на Белия дом. Този град полудява и аз го усещам. — Пръстът му се насочи в гърдите ми. — Не разбирам обаче какво общо има армейският ОКР с всичко това.

— Това го нямаше в новините — потвърдих. — Мерил Бенедикт е бил убит с противотанков снаряд, а Филип Файнбърг — с „подскачаща Бети“, модифицирана по начин, който позволява да бъде взривена от разстояние.

В кабинета се възцари продължително мълчание.

— Мамка му! — изръмжа най-сетне генералът.

— Не се тревожете, всички сме затънали до гуша в тая гадост.

Но генерал Тингъл очевидно се тревожеше.

— Сигурни ли сте, че става въпрос за оръжия и муниции на американската армия? — изръмжа той. — Защото в тази страна се наблюдава доста оживен контрабанден внос на руски и френски оръжия. И двете страни произвеждат аналози на нашите противотанкови снаряди и „подскачащи Бети“.

— По трупа на Файнбърг са открити следи от Композит А5, експлозива, който се използва в „подскачащата Бети“ — осведомих го аз, оставих му нужното време за възприемане и добавих: — Дежурният офицер вероятно ви е уведомил, че убийците заплашват да убият президента и по тази причина ние сме обезпокоени от начина, по който се сдобиват с оръжия, а също така и от вероятния им достъп до други взривни материали и муниции — видове, количества и прочие.

Генералът беше хладнокръвен тип и прие това, без да му мигне окото.

— Добре, значи е сериозно — втренчи се в мен той. — А сега ми кажете защо сте замесени вие, в смисъл ЦРУ?

— Защото има вероятност да са замесени чуждестранни терористи.

Той кимна.

— Срокове?

— Ако държат на думата си, ще направят опит да убият президента в рамките на следващите двайсет и четири часа.

— Мислите ли, че е възможно?

— Да, ако отчетем бройката на труповете до момента. А вие?

Той се обърна към полковник Джонсън и попита:

— Ал, колко време ще ни трябва да прегледаме архивите?

Аз побързах да се обадя още преди чернокожият великан да отвори уста.

— Това вече е направено от нашите приятели във ФБР. Имаме основателни причини да приемем, че оръжията са били придобити през последните шест месеца, от което следват и останалите ни предположения. Три от случаите отговарят изцяло на параметрите, с които разполагаме.

Продиктувах номерата и датите, които бях записал на дланта си, а полковник Джонсън излезе да донесе съответните дела. Явно отгатнал мислите ми, генералът поръча кафе. Единият от съветниците му хукна към дежурната стая, а Тингъл отново се втренчи в мен и попита:

— Имате ли опит като военен, мистър Дръмънд?

— Да — отговорих. — До известна степен.

— В такъв случай, нека разгледаме нещата в по-друга перспектива: в момента водим две войни — в Афганистан и Ирак. Това принуждава армията да транспортира оръжия и муниции в безпрецедентни след Виетнам количества. Ако посетите пристанището на Галвестън, положително ще останете с чувството, че се намирате в гигантски супермаркет, който предлага оръжие и военно оборудване. Оттам ежемесечно потеглят хиляди тонове артилерийски и танкови снаряди, резервни части и други материали, имащи пряко отношение към бойните действия.

— Искате да кажете, че ние… всъщност, вие имате проблеми с охраната? — Зададох въпроса така, сякаш местоименията действително ме затрудняваха.

— Не проблеми, а кошмари — мрачно потвърди генералът. — Три четвърти от редовния личен състав, запасните и Националната гвардия са в Ирак. Като добавим и Афганистан, почти всички военни специалисти по логистика и охрана са командировани. По тази причина сме принудени да прехвърлим част от охранителната дейност на граждански фирми, а те наемат хора направо от улицата, като им плащат по 8,90 долара на час и ги молят, да не позволяват на братовчедите си да се разхождат из складовите площи с намерението да задигнат някоя и друга карабина M16.

— Звучи много тревожно! — подхвърли Джени.

Генералът кимна.

— Ще бъда откровен: ние изобщо нямаме представа какво липсва, какво е загубено или откраднато. А по очевидни причини не можем да спрем влака и да направим нужните проверки, нали? Често става така, че липси се откриват едва след като контейнерите са стигнали Ирак или Афганистан, където са им направили съответната инвентаризация. Но в повечето случаи отговорникът за тази инвентаризация решава, че става въпрос за погрешно попълнени документи, или просто го мързи да пише рапорт за липси. По този начин никога не е ясно какво е станало с оборудването, нито пък къде го е хванала липсата — тук, по пътя или там. — Направи малка пауза и добави: — Ето защо това, което е открито и докладвано на нашия отдел, а също така и това, което ние решаваме да докладваме на ФБР, може да се окаже една малка част от действителните липси.

Размених кратък поглед с Джени и поклатих глава. Положението никак не беше розово. Оръжията можеха да ни предложат онази важна улика, от която отчаяно се нуждаехме. А ние отчаяно се нуждаехме от информация за всички гадни изненади, които ни е приготвил Барнс. Много неща правят бум през нощта, но има и такива, които превръщат нощта в ден.

Оказа се обаче, че генералът не е свършил.

— В мирно време отчетността и регистрирането на кражби и загуби е на много високо ниво — продължи той. — Но това, което е важно в мирно време, става тривиално и второстепенно, когато хората се сражават и умират. Ето защо ви съветвам да не проявявате прекален оптимизъм.

Беше ми доста странно и в същото време поучително да застана от другата страна на оградата и да наблюдавам поведението на военните с очите на цивилен. Военните са едно особено братство, което напоследък се е превърнало в нещо като „братство-сестринство“. Макар че хората в този кабинет бяха облечени като цивилни и дори приличаха на цивилни, те не се държаха като цивилни. С Джени бяхме тук, за да си пъхнем носа в една чисто институционална слабост, а от тяхната сдържаност, погледи, хвърлени крадешком и колебливост при отговорите ни ставаше пределно ясно, че нито сме приети за част от племето, нито пък се оценяват усилията ни. Никой нямаше да ни излъже или заблуди, но въпреки това щеше да ни е трудно да стигнем до цялата истина.

Ритнах Джени под масата. Тя ме погледна и сбърчи вежди при вида на показалеца, който въртях във въздуха. Трябваше й известно време, за да се усети, след което бръкна в джоба си и извади магнетофончето. Присъстващите офицери забиха очи в машинката, която меко кацна върху бюрото. Тя не я включи, но самото й присъствие беше достатъчно. Едно предупреждение, че тук трябва да се говори истината и само истината.

— Една абсолютно безвредна формалност — уведоми ги със сладка усмивка партньорката ми.

Любезността й не беше оценена.

После си побъбрихме още малко за убийствата, след което аз им предложих в сбита версия житието на Джейсън Барнс. Кафето дойде и решително ми помогна да си оправя настроението, но полковник Джонсън нещо се бавеше.

Въпреки тежката си титла генерал Тингъл се оказа един приятен и дори чаровен събеседник. Имаше отлично чувство за хумор и дори ни изпробва с няколко вица от очевидно богатия си репертоар. Те обаче прозвучаха малко плоско вероятно поради неподходящо подбраното време. Личеше му, че е леко разсеян и доста обезпокоен, вероятно от опитите да си представи какви ще бъдат последиците за армията на Чичо Сам, ако се окаже, че оръжията, предназначени за задниците от Ал Кайда и подкрепящите ги иракчани, са били използвани за ликвидирането на важни членове на американското правителство и съдебна система.

По неизвестни причини се сетих за надписа върху мините „Клеймор“, който гласеше: НАСОЧЕТЕ ТАЗИ СТРАНА КЪМ ВРАГА. Но въпреки това, общо взето, недвусмислено указание във всеки конфликт има по някой прекалено изтощен, изнервен или забързан боец, който хваща врага на мушка и веднага натиска спусъка, в резултат на което цялата разрушителна мощ на оръжието се поема от собствения му задник.

Такива гадории винаги стават въпреки всички предохранителни мерки и купищата най-добри намерения.