Убиецът на президента

6.

На вратата на „Охранителна техника за дома Фъргюсън“ висеше табела с надпис:

Но паркингът беше задръстен от лимузини и ванове без опознавателни знаци, а през входа влизаха и излизаха мъже и жени с плачливи физиономии и костюми във всички нюанси на сивото и синьото.

Мина ми през ума, че на местните тази активност ще им се стори странна, нехарактерна, а вероятно дори и тайнствена. А за да доразвия теорията, която ви подхвърлих в началото на тази история, ще посоча, че ако бяха приели моето на пръв поглед шантаво, но на практика гениално предложение да превърнем склада в клиника по кожно-венерически болести, сега върху същата табела щеше да пише КАРАНТИНА ПОРАДИ СЛУЧАЙ НА НЕЛЕЧИМА, ПРЕДАВАНА ПО ВЪЗДУШНО-КАПКОВ ПЪТ ГОНОРЕЯ. ВЛИЗАЙТЕ САМО КОГАТО ВИ ПОВИКАТ. Този надпис със сигурност щеше да обясни появата на странните посетители с плачливи физиономии, да не говорим за спокойствието, което щеше да се възцари около контейнерите за боклук или мотаенето наоколо без работа.

Бях щастлив да зърна Лайла, нашата рецепционистка, която седеше зад бюрото в обичайната си роля на секси служителка, избрана специално за посрещане и изпращане на клиентите. При влизането ми вдигна глава да ме погледне, но очевидно не ме позна и отсече:

— Спри на място, приятелю!

— Какво?!

— Да ти виждам ръцете! — изръмжа тя. — Извади някакъв документ за самоличност, но бавно, много бавно! Под бюрото държа пистолет, който е насочен право в топките ти!

— Какво говорите, госпожице! — престорено се ужасих аз. — Аз съм чиновник в ЦРУ и нямам топки!

Тя се разсмя.

Облегнах се на плота и поверително подхвърлих:

— Ако случайно още не си предупредена, в града наистина се подвизава някакъв тип, който се представя за агент на ФБР. Притежава прилични на вид документи, но е въоръжен и опасен.

— Не съм чувала такова нещо — стана сериозна Лайла.

— Представя се с името Джордж Мийни. Ако се появи тук и ти покаже някакви документи, ти веднага трябва да му гръмнеш топките!

Лайла отново се разсмя.

— Специален агент Мийни пристигна преди повече от час — информира ме тя.

— И ти не го простреля в капачката на коляното?!

— Ама моля те. Той е приятен и чаровен мъж, освен това изглежда много добре. Женен ли е?

— Не, но ти май беше омъжена.

— О, благодаря ти, че ми напомни — засмя се отново тя.

Господи, жените изобщо не могат да преценяват представителите на противоположния пол!

Но ако оставим настрана външния вид, Лайла беше една умна и възприемчива млада жена. Качества, които са задължителни за работата й, тъй като тя е служител на Отдела за сигурност на Управлението и вероятно владее поне десет начина да убие противника си с мигли.

— Чух, че си имал много забавна утрин — подхвърли тя, докато отбелязваше появата ми в присъствения дневник.

— По-скоро интересна — поправих я аз.

— Тук стават шантави неща, не мислиш ли?

— Шантави неща ставаха и преди тази сутрин.

Тя само сви рамене и смени темата.

— Филис е в кабинета си с Морт. Моли незабавно да се присъединиш към тях.

И тъй, оставих Лайла да си върши работата и тръгнах към вътрешността на някогашния склад. Очите ми се спряха на дъската за съобщения, окачена до вратата от някоя практична и подредена душа. На нея бяха изписани поредица от инструкции за временно пребиваващите — къде да се настанят, как да седнат, кой в какъв екип попада, номерата на служебните телефони, които ще ползват… Най-отдолу имаше нещо наистина полезно — телефоните на най-близката пицария и китайска храна за вкъщи. Не обичам да звуча като непоправим сексист, но винаги си личи — най-вече по дребните неща — когато юздите са в ръцете на жена.

После забелязах редица от набързо издигнати временни прегради, които разделяха на три групи работните места на също така временни служители: на Управлението, на ФБР и на бюрократите от Министерството на вътрешната сигурност.

Би трябвало да добавя, че при федералната култура стените са основата, върху която се гради доверие, чувство за екипност и улеснена комуникация. Шегувам се, разбира се.

Потънах в лабиринта от стени и прегради, без да срещна дори едно познато лице. Будката на Филис се оказа чак в дъното. Тя вдигна глава да ме погледне, после кимна на едрия мъж, който се беше отпуснал на стола срещу бюрото й. Изпитах смътното чувство, че съм го виждал някъде.

— Предполагам, че се познавате…

Не съвсем, макар че мъглата в паметта ми се поразсея. Наистина ме бяха представяли на Морт Съливан, това стана на втория ми ден тук. Той беше нисък, плешив и дебел — типичен шишко от еврейски произход с приятен акцент от Бронкс, който завеждаше близкоизточните отношения на отдела. Не съм сигурен какво точно означава това, но по принцип Отделът за специални проекти не насърчава своите служители да демонстрират загриженост. За разлика от мен Морт беше на редовен щат в ЦРУ, но длъжността му беше същата като моята — офицер за специални проекти. Това ни правеше нещо като колеги.

Трите димящи чаши кафе върху бюрото доказваха, че Лайла е уведомила Филис за появата ми, а самата ми шефка бе решила да се направи на любезна.

По всяка вероятност тя отгатна мислите ми, защото се усмихна и ми направи знак да седна на свободния стол, след което се извърна към Морт.

— Разкажи му какво знаем.

Морт ми подаде плик с гриф „СТРОГО СЕКРЕТНО — специални източници“, под който бяха изписани обичайните кодове на информационните източници, а също така и инициалите на длъжностните лица, които имат право да четат материалите. Моите не бяха сред тях, но при положение, че началникът на канцеларията на Белия дом се разлагаше на металната маса в моргата, правилникът можеше да бъде пренебрегнат, при това бързо и без никакви колебания.

— Чул си за парите, които дават за главата на президента, нали? — попита ме Морт.

— Къде да се разпиша?

— Ако знаех, нямаше да седя тук, приятелю.

Ха-ха. Филис ни наблюдаваше втренчено. Мислено чух колко високо цени мъжкото чувство за хумор.

— В тая папка е събрано всичко, което знаем — информира ме Морт. — Прочети я, когато имаш време. Прилича на криминален роман, на който втората половина липсва. Работата е там, че научихме за нея едва преди няколко седмици.

Служителите на Управлението са големи майстори в създаването на папки. Разгърнах тази в ръцете си и прегледах първата страница, която беше нещо като разширено съдържание. Най-важното в нея беше, че сме научили за обявената награда не чрез специалните разузнавателни средства, изброени върху корицата, а от едно съобщение на Ал Джазира — информационния телевизионен канал на арабски език. Следваха подробностите.

— Истина ли е това? — вдигнах глава към Морт аз.

— Абсолютно.

— Изглежда доста невероятно, нали? — намеси се Филис. — Било е излъчено три-четири пъти, преди да бъде забелязано от нощната смяна на отряда за борба с тероризма. Разбира се, накарахме ги да го свалят от новинарските емисии.

— Да, но беше излъчено в най-гледаното време — промърмори Морт. — Освен това Ал Джазира е спътникова телевизия и има огромна аудитория в цял свят — гледат я в Близкия изток, гледат я американците от арабски произход, гледат я индонезийци, пакистанци и много други. Да не говорим, че арабите по принцип са страшни клюкари и един мобилен телефон е всичко, което им трябва, за да разпространят поредния слух по кафенета и сукове.

Зададох единствено важния въпрос.

— А как е научила Ал Джазира?

— От интернет — отвърна Морт. — Обявата за наградата е публикувана в един уебсайт.

— Уебсайт?

— Да. Обозначен е като убийпрезидента-точка-ком.

— Това е някаква шега, нали?

— В първия момент и ние помислихме, че е шега — мрачно отвърна той. — Но след тазсутрешните събития май променихме становището си. — Подаде ми една цветна разпечатка и попита: — Какво мислиш за това?

Поех листа в ръцете си. По всичко личеше, че е разпечатка на уебстраницата, която коментирахме. На розов фон бяха наблъскани с различни шрифтове, които напомняха за едновремешните циркови плакати с летящи балончета, клоуни и разни танцуващи фигурки. Наистина приличаше на шега, а може би и на нещо друго. Сякаш авторът беше изпълнен с толкова дълбоко презрение към действащия президент на САЩ, че се отнасяше с ирония дори към офертата за убийството му.

Изчетох и самата оферта, изписана с дебели сини букви:

Под заглавието бяха намерили място неизбежните, изписани с дребен шрифт подробности, които изреждаха правилата и изискванията на „състезанието“ — всичко на всичко три на брой. Участникът трябва да представи предварителен план за действие, да предложи оригинален „подпис на убиеца“, с който да се легитимира, и трето, за да получи голямата награда, участникът трябва да остане анонимен и извън подозрение.

Вдигнах поглед към Морт.

— Как става комуникацията на предварителните намерения?

— Изпраща се на този адрес — отвърна той и се наведе да ми покаже една линия в дъното на разпечатката, под която беше изписано payoff@mtercon.com.

— По него не може ли да се разбере кой е инициаторът на „състезанието“?

— Опитахме. Оказа се, че адресът е свързан с анонимна пощенска кутия, който по всяка вероятност ще ни отправи към други десетина анонимни имейли.

Усетил по някакъв начин, че не разбирам за какво става въпрос, Морт се зае да ме просветлява:

— Не е чак толкова сложно. Съответният имейл автоматично се изпраща на анонимната пощенска кутия, която наподобява номерираните кутии, предлагани от всеки пощенски клон. Оттам операцията се повтаря отново, произволен брой пъти. Все едно, че скачаш от една черна дупка на друга и така поне десетина пъти. — След тези думи отново насочи вниманието ми към дъното на сайта, където имаше списък със седем-осем езика за кореспонденция: руски, испански, арабски и дори идиш. — Едно кликване върху някой от изброените би те отправило към същата уебстраница, но вече на съответния език.

— Условно наклонение? — вдигнах вежди аз.

— Сайтът беше закрит два дни след съобщението в Ал Джазира — обади се Филис.

— Шефът на новините в Ал Джазира заяви, че са били уведомени по телефона, но отказа да ни съобщи името на информатора — добави Морт и в очите му проблесна гняв. — Копелето има наглостта да се оправдае с Първата поправка, представяш ли си?

— Кой е закрил сайта? — попитах аз.

— Авторът.

— Защо?

Филис хвърли кос поглед към Морт и отвърна:

— Преобладаващото мнение в онзи момент гласеше, че е дръпнал щепсела, преди шегата му да се превърне в „играчка-плачка“.

— А какво е сегашното преобладаващо мнение?

Филис насочи поглед към уебстраницата и неохотно промърмори:

— Вероятно е получил една-две оферти, които заслужават внимание. След което се е състоял обмен на имейли, с които кандидат-убийците са изпратили плановете си, а авторът е намерил начин да ги увери, че разполага с парите. Уместно е да допуснем, че са били обсъдени и начините за получаване на наградата. За които, разбира се, нямаме никакво понятие.

— Разбирам.

Филис се приведе напред и добави:

— Но сто милиона са твърде голяма, да не кажа невероятна сума, нали? Направихме всичко възможно да ограничим разпространението на офертата, като своевременно информирахме тайните служби и Белия дом.

— Не бързай да правиш заключението, че става въпрос за арабски пари — обади се Морт. — Те могат да бъдат на всеки обиден от нещо саудитски принц, колумбийски или мексикански наркобарон, чуждо правителство или някой американски милиардер, за когото президентът е политически неудобна фигура. — Намръщи се и замълча, оставяйки списъка недовършен.

— Вече разбираш защо се опитахме да поставим капак на всичко това — подхвърли Филис. — Тази награда… как да кажа… В много отношения тя е непреодолимо изкушение, нали? Подобна сума може да запали пожар от опасни амбиции.

Напълно вярно, отбелязах мислено. Не вярвам в тезата, че всеки си има цена, но сто милиона долара са в състояние да развълнуват много съвести. Искам да кажа, че в Ню Йорк има достатъчно безскрупулни типове, които срещу няколко хилядарки ще изпразнят един пълнител във всеки, който им посочите, а за сто милиона ще сринат до основи не само Манхатън, но и съседния му Куинс. Тръснах глава да прогоня тези мисли и се върнах към дискусията.

— Мирише ми на измама — рекох.

Филис ме дари с един продължителен поглед, после въздъхна.

— Може и да не повярваш, Дръмънд, но ти не си единственият умен човек в тази организация. Предлагам ти да поразсъждаваш кое е по-важно — това, което мислиш ти, или мнението на другите…

Имаше право.

— Може би е време да потърсим мнението и на някои чужди разузнавателни централи — подхвърлих аз.

— Вече е направено. Преди един час бе пуснато съобщение до всички наши резиденти в чужбина, които ще извършат съответните сондажи. Задачата ще приключи в рамките на дванайсет часа, тъй като трябва да се съобразяваме и с часовата разлика.

— Аз ще бъда ли запознат с резултатите?

— Разчитай на мен.

Без коментар.

На вратата се почука и Джени надникна през процепа.

— Извинете, мога ли поговоря за секунда с Шон?

Никой не възрази и аз побързах да изляза. Последвах Джени по лабиринта между новите работни места и не след дълго влязох в една странична стаичка, определена за неин временен кабинет.

Зад сивото метално бюро до стената седеше едра жена на зряла възраст с накъдрена кестенява коса, която ограждаше кръгло и по детски жизнерадостно лице. Спряхме за миг, колкото да бъда представен. Жената се оказа Елизабет, личен асистент на агент Марголд.

Елизабет изглеждаше леко напрегната и очевидно не изпитваше радост от новата и несигурна обстановка, в която й се налагаше да работи. Разменихме си любезности, след което тя ме попита:

— Къде в тази лудница мога да намеря малко канцеларска хартия?

— Проклет да съм, ако знам — признах аз.

— Как да свържа телефона си?

— Ами мушнете го в контакта.

Елизабет заби обвинителен показалец в шперплатовата стена.

— Няма контакт!

— Ясно…

— Е, и?

Принудих се да свия рамене.

— Нали работите тук? — пожела да узнае тя.

— Той е мой партньор по това дело — информира я Джени. — Но все пак си остава мъж, Елизабет.

По неизвестни причини Елизабет намери забележката й за адски смешна. На мен тя ми прозвуча грубо и обидно, подчинена на стар, подвеждащ и фалшив стереотип.

— Обърнете се към Лайла, която работи близо до входа — мило посъветвах Елизабет. — Тя знае всичко.

Най-накрая влязохме в офиса на Джени.

— Имам новини — обяви тя.

— Слушам те.

— Намерихме лимузината.

— А Лари?

— И Лари. Колата е била открита в гората, на около пет километра от Кълпепър, Вирджиния. Лари Елуд е бил на предната седалка.

— Трябва ли да бъда оптимист?

— Няма да ти отива — поклати глава тя.

— Вярно.

— За съжаление и колата, и Лари са били опожарени.

За нас съжаление, но за Лари — истинско нещастие, помислих си аз. Не знам защо, но тази информация не ме изненада.

— Подробности?

— Колата е била открита от хеликоптер на шерифската служба в Кълпепър. Пилотът забелязал дим и се обадил на пожарната. Хората реагирали бързо, но заварили само изпепелени останки.

— Бърз пожар, а?

— Много бърз. Вътрешността на колата и тялото на Елуд са били обилно полети с бензин. Но Елуд е бил застрелян предварително с няколко куршума в главата. За подпалка били използвани запалителни гранати, най-малко пет на брой. Част от тях са били залепени отвън, под и около резервоара. Били взривени едновременно, за максимален ефект. Професионална работа.

— Елиминирани са всички улики и веществени доказателства, така ли?

— Плюс главният ни заподозрян.

— От което следва, че Лари едва ли е бил съучастник.

— Не бързай със заключенията. Може би си прав, че той и колата са били отвлечени. Това обаче би означавало, че убийците са познавали модела на колата и номера й, както и сутрешния маршрут на Лари. Което ни връща към версията за вътрешен информатор. Другият вариант е Лари да е участвал в схемата, а след края на операцията да е бил ликвидиран като потенциална заплаха от разкриване. Ако случаят е такъв, значи действително си имаме работа с много брутални копелета.

Според мен убийствата от сутринта вече го доказаха.

— И още нещо — продължи тя. — Помниш ли, че Питърсън нареди на Чък Уордъл да ни предостави имената на всички членове на охранителния отряд на Ястреба?

— Да.

— Те са работили на три смени в резиденцията. Тази, която открихме сутринта — мъртвата, е била смяна „В“. Следващата смяна „С“ трябвало да застъпи в 13:00. Всички са се явили.

— А смяна „А“?

— Няма такава и не ме питай защо. Другата смяна е Д… — Замълчах и тя продължи: — Установихме местопребиваването на всички агенти, с изключение на един. Казва се Джейсън Барнс. Никой не го е виждал след края на смяната му вчера в 13:00.

— Може би е напуснал града.

— Може би. Началникът на екипа му е тук, в съседното помещение. Вероятно ще поговориш с него.

— Добре, да вървим.

Прехвърлихме се в съседната стая. До масата седеше агент Марк Кини, а пред него имаше бутилка диетична пепси-кола. Беше здравеняк горе-долу на моите години, със скулесто лице и тъмна коса, започнала да оредява на челото. Съвсем обикновен човек, както би трябвало и да бъде според длъжностната му характеристика.

При влизането ни вдигна глава с известно безпокойство и недоверие. Познавам този изражение, често са ме посрещали с него.

Заехме столовете срещу агента, Джени ни представи и си стиснахме ръцете. Тя с приятелска усмивка му обясни, че разговорът в никакъв случай не бива да се възприема като враждебен разпит, а по-скоро като невинен и приятелски контакт между трима федерални служители, имащ за цел да уточни някои детайли.

Кини безмълвно пресуши бутилката пред себе си.

После поведохме разговор на странични теми — семейство, Вашингтон, поредната победа на „Далас“ над „Редскинс“. Така научихме, че агент Кини има жена и три деца, работи от дванайсет години в тайните служби, очаква с нетърпение да го преместят от охраната в някой от мобилните отряди и прочие незначителни подробности. На това му се вика установяване на първоначален контакт и предразполагане на обекта. Аз обаче го наричам губене на време.

По отношение методите за водене на разпит съществуват две основни теории. Доколкото мога да преценя, тази, която в момента е на мода в Куонтико, се нарича „Техниката на Лорънс Уелк“, знаете го онзи акордеонист. При нея са напълно изключени отживелици като мигащи светлини, гумени палки и крясъци. Вместо това се препоръчва тиха музика, любезно отношение към обекта и въздържане от заплашителни жестове. Ако правилно съм схванал същността на този метод, обектът трябва да се почувства като на зъболекар и да отвори широко уста.

Много експерти и научни трудове препоръчват тази техника. Но по мое мнение, ако искате да спестите време и да стигнете до истината, най-добре е да започнете с едно приятелско коляно в топките. Образно казано, разбира се. Е, с някои изключения.

Както и да е. Въпросният мек подход обаче се нуждае от известна прелюдия. Слава богу, че човекът насреща ни си изкарваше хляба от охраната на разни дърдорковци и прояви нужното търпение. Джени приключи с общата част, придаде на гласа си необходимата мекота и подхвърли:

— Слушайте, успяхме да установим контакт с всички членове на екипа ви освен… — Хвърли кос поглед към бележника си и отчетливо изрече: — Освен с агент Джейсън Барнс.

— Джейсън? — вдигна вежди Мини. — Това е много странно.

— Нима?

— Да, наистина. Опитахте ли домашния му телефон?

— Дори изпратихме хора на адреса му. Намира се в Спрингфийлд, нали? — Джени изчака кимането на Кини и добави: — Няма го там. И колата му я няма.

— В джоба на якето си имам номерата на мобилния телефон и на пейджъра му — надигна се агентът.

— Ние също — спря го Джени. — Включва се гласова поща.

— Хм… Много странно.

— Може би има просто обяснение. Възможно ли е да е напуснал града?

— Не, Джейсън не би… Искам да кажа, че е длъжен да ме уведоми.

— Той е ерген, нали?

— Да, но…

— Пролет е, може би се радва на някоя романтична връзка.

— Изключено — засмя се Кини.

— Защо? Нали е нормален мъж?

— Джейсън Барнс хич го няма с жените. Направо е смешен. Освен това е ревностен християнин. Залагам една месечна заплата, че не е с мадама!

Джени мъдро смени тактиката и прехвърли топката на Кини.

— Вижте какво — свенливо се усмихна тя. — Тук съм в пълно неведение и ми трябва помощта ви. Нужно ми е да разбера що за човек е Джейсън.

— Добре, добре — промърмори онзи, после изведнъж се втренчи в нея. — Чакайте малко. Подозират ли го в нещо?

Беше съвсем ясно, че агент Кини смята разговора ни за приятелски, но се опасява, че Джейсън Барнс може да се превърне в негов сериозен проблем. Защото той беше командир на Барнс и ако се окажеше, че подчиненият му е замесен в ликвидирането на мъжа и жената, които охраняваха, плюс това на четиримата им колеги, в личното му досие щеше да се появи една доста гадна забележка.

Аз самият бях на мнение, че Кини е свестен човек и вероятно добър началник. Демонстрацията на лоялност винаги е достойна за уважение, особено когато идва от шефа. Но не и в този случай.

— Разпитваме всички — излъгах аз. — Трябва да знаем дали не са забелязали нещо необичайно през последните няколко дни. Колкото повече научим за Барнс, толкова по-лесно ще го открием.

Кини погледна Джени, а след това и мен.

— Прегледайте досието му.

— Със сигурност ще го направим — кимна Джени. — Но в момента предпочитаме вашето резюме, просто защото нямаме време.

За миг изпитах чувството, че Кини ще промърмори в ръкава си нещо от сорта на „агент в опасност, изпратете подкрепление“. Но вместо това той каза:

— Добре. Като за начало ще посоча, че е изключително умен. Израснал е в Ричмънд. Баща му е бил съдия. Май федерален, но не съм сигурен. Джейсън е завършил военно училище във Вирджиния и има три години служба като лейтенант в морската пехота. Оттам излиза с отличен атестат, работи безупречно и като агент. Абсолютно чист както в лично, така и в професионално отношение.

Фактически кратката биографична справка на агент Кини ни разкри повече, отколкото предполагаше или възнамеряваше той. Военен по професия, аз на няколко пъти съм бил командирован на юг. Когато съм уморен, започвам да говоря провлечено, като в детството си, дори посягам към царевичния хляб и ореховия пай, които по принцип ненавиждам. Но местните трябва да бъдат изчеткани, няма как.

Общо погледнато, Югът от моето детство създава два типа бели мъже. Първият от тях е типът на говняра, който е чист продукт на аграрната култура, пикапите и кънтри рока на Уейлън Дженингс. В момента, в който се научи да срича, той вече има претенции и започва да посещава Университета на Мисисипи и Университета на Алабама, известен с футболната звезда Брайънт Мечката — заведения, в които основни предмети са футболът, бирата и купоните за побратимяване.

На второ място е типът на южняшките аристократи или претендентите за такива, които държат децата им да учат в старомодните, но престижни учебни заведения като щатския университет на Вирджиния, университетите „Дюк“, „Уилям и Мери“ и военното училище, после ги пращат за една-две години и в армията — все още възприемана като славна институция, службата, в която е въпрос на чест. Аз съм служил с няколко южняшки джентълмени от този тип, които бяха избрали офицерската професия. По тази причина веднага ми стана ясно, че Джейсън Барнс принадлежи именно към тази по-възвишена категория.

— Благодаря, агент Кини — рече Джени. — Откога познавате Джейсън?

— От две години, откакто постъпи при нас.

— Има ли хоби? Някакви особени навици?

— Църквата и гимнастическият салон. Горе-долу това е всичко. Не пие, не пуши, не играе хазарт и не псува. Почти сигурен съм, че все още е девствен. Един истински бой-скаут, казвам ви.

— Означава ли това, че го смятате за неподкупен?

— Да. Предполагам, че е така.

— Има ли парични проблеми?

— Едва ли. Семейството му е заможно, а самият Джейсън е пестелив човек. Освен това съм на мнение, че за него парите не означават кой знае какво. Той наистина е духовен човек.

— Ясно. А някакви проблеми в кариерата?

— Никакви. Миналия месец го повишиха, цяла година преди колегите му.

— А проблеми с колегите?

Бинго. Агент Кини замълча за момент с поглед в масата, после с неудобство промълви:

— Той е… как да кажа… малко странен в общуването. Свенлив, стегнат, напрегнат. Педантичен до дребнавост, държи на устава. А това понякога опъва нервите на околните.

— Разкажете по-подробно за това, което наричате „странност в общуването“ — предложи Джени.

Кини се замисли, сякаш търсеше някаква по-мека форма на изразяване.

— Като повечето изключително умни хора, той не е особено добър в общуването. Според мен околните не са му интересни. — Нарочно гледаше към Джени, а не към мен. — Нали ги знаете как се държат гениите?

Джени не отговори на въпроса.

— Психическа стабилност?

— Нормален като вас и мен — отвърна Кини, после усети, че изявлението му съдържа доста двусмисленост, и добави: — Но личното ми мнение не е толкова важно. При нас всички минават на психотест, и то още преди да бъдем назначени.

— Известно ми е — кимна Джени. — Вие запознат ли сте с резултатите от теста на Джейсън?

— Да. Като негов командир имам право на това.

— Ще си спомните ли какво бе заключението?

— Вече ви казах, че е умен. Коефициентът му на интелигентност е някъде около 160. Без отклонения, без психически заболявания. В забележката на психолога се споменава за „известна умствена скованост“. Но не като критика. Фактически именно той дава прогнозата, че от Джейсън ще излезе един изключително дисциплиниран и отдаден на работата си агент.

— И това е всичко, така ли?

— Да, ако не броим няколко леки търкания в отношенията син-баща, които обаче са в рамките на нормалното.

— А какво е отношението на Джейсън Барнс към главнокомандващия на въоръжените сили? — попитах аз.

Той се обърна към мен и ме погледна право в очите.

— Агентите на тайните служби нямат лично отношение към президента, мистър Дръмънд.

Естествено. Това беше правилният отговор. Сляпа лоялност към поста, а не към човека, който го заема. Пълни глупости.

Не исках да разстройвам плана за разпит на агент Марголд, но времето течеше, а до този момент мъжът срещу нас явно ни будалкаше.

— Дрън-дрън — рекох на глас аз и той се облещи. — Описвате този Барнс като някакво библейско чудо — праведен и високоморален. На всичкото отгоре и гений. Но той все пак не е ангел, нали?

Стреснатият му вид отстъпи място на лека усмивка.

— Добре, след като ме питате, ще ви кажа. Президентът спечели Джейсън още на първата сутрешна закуска в Белия дом. Всички ние бихме го защитили с гърдите си просто защото това ни е работата. А Джейсън би защитил с тялото на собствената си майка сегашния президент. — По-късно щяхме да разберем колко истина има в тези думи, но за момента той млъкна и самодоволно подхвърли: — Не това искахте да чуете, нали?

Двамата с Джени си разменихме кратки погледи. Бяхме направили преглед на целия списък от грехове, пороци и човешки недостатъци, но нищо от това, което каза Кини, не успя да докосне чувствата ни. Тя се извърна към агента, помълча малко и попита:

— Добре… А как си обяснявате неговото изчезване?

— Никак — отвърна той и ни изгледа в бавна последователност. — Хей, аз зная какво е станало сутринта в къщата на Ястреба. Вие допускате изтичане на информация или помощ отвътре и вероятно подозирате Джейсън. Но грешите. Джейсън Барнс е един от най-всеотдайните агенти и чисти души, които някога съм виждал. Готов съм да заложа кариерата си за него.

На практика той вече я беше заложил. Сега беше моментът да му се изтъкне това с допълнителна сила, да получи онова метафорично коляно в топките.

— Ако се окаже, че грешите или сте ни заблудили, директорът на ЦРУ ще изпрати на президента специално писмо, в което ще ви окачестви като идиот и заплаха за личното му здраве! — хладно процедих аз.

Очите насреща ми се разтвориха широко.

Джени също бе стигнала до заключението, че мекият подход се е провалил, без да доведе до душевна близост. Тя направи нужната пауза, за да придаде допълнителна тежест на заплахата ми, след което започна да изрежда:

— Според член 1001 на Наказателния кодекс лъжата или въвеждането в заблуда на федерален служител са наказуеми деяния. Ако се окаже, че сте ми спестили част от истината, ще ви обвиня в прикриване и съучастие в престъпление! — Направи нова пауза, след което изчурулика, вече с далеч по-ведър глас: — Не бързайте да ми отговаряте. Помислете дали нямате какво да добавите или да промените в своите показания.

Враждебността се оттече от лицето на агент Кини. Както вече споменах, той упорито се бореше да бъде добър командир, но лоялността изведнъж се превърна в твърде тежък кръст за него.

— Казах ви истината — промърмори той, помисли малко и добави: — Преди време… може би шест-седем месеца, Джейсън преживя тежки мигове…

— В смисъл? — хладно го изгледа Джени.

— Стана раздразнителен и мрачен…

— Защо? — попитах аз.

— Не знам защо.

Вярна на опита си, Джени се наведе напред и нареди:

— Опишете какво имате предвид под „мрачен“.

— Ами… Не знам. Може би отчужден, разтревожен, нетърпелив… Малко нестабилен в емоционално отношение.

— Попитахте ли го на какво се дължи това?

— Да, попитах го. Но Джейсън е изключително затворен човек. Дадох му един месец почивка и когато се върна, всичко беше наред.

Джени обмисли чутото и попита:

— Неприятности в работата?

— Не. Работата си вървеше добре. Проблемът му беше личен.

Джени ми хвърли кратък поглед и попита:

— Нещо друго?

— Нищо.

— Благодаря, свободен си — обадих се аз. — Но ако си спомниш нещо и не ни се обадиш, ще се простиш с топките си!

Джени изчака вратата да се затвори зад гърба на агент Кини и попита:

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че агент Джейсън Барнс е идеалният бодигард за твоя държавен ръководител, твоята банка или девствената ти дъщеря. Дълбоко религиозен, с чисто сърце, предан на Бог и Родина, неизрекъл нито една мръсна дума през целия си живот.

— Имаш право. Не ми прилича на заподозрян.

Не направих коментар на това изявление и тя добави:

— Между другото, аз имам служебното задължение да поддържам контактите с тайните служби и постоянно работя с тях. Координирам съвместните ни операции, а моят отдел обработва всички материали, свързани с исканите от тях сведения. Веднага ще кажа, че те са една изключителна група хора във всяко едно отношение — физическо, умствено и емоционално. Което обаче не означава, че всички са ангели… Този Барнс ми звучи като агент за пример.

— Действително е така — кимнах. — Пусни го за общонационално издирване и изкарай заповед за обиск.

— Извинявай — объркано ме погледна тя. — Да изкарам какво?

— Никой не е толкова съвършен, Джени. Тоя крие нещо.

— Нямам представа на какво се базират подозренията ти.

— Помисли върху това, което ни разказа началникът му.

— Началникът му каза, че е златно момче. А аз мога да потвърдя, че е издържал няколко наистина задълбочени проверки.

— Аз също съм издържал такива, а вероятно и ти. — Замълчах и я погледнах в очите. — За себе си добре знам какво съм скрил. А ти ще споделиш ли с мен какво си спестила на контролните органи?

Тя се замисли.

— Не забравяш ли вероятната причина? — попита.

— Той е член на охранителен отряд и е изчезнал.

— Вероятно бих могла да извъртя тази логика и да оправдая заповедта за национално издирване със загриженост за личната му сигурност — поклати глава тя. — Но заповедта за обиск трябва да бъде подписана от съдия. Опитам ли подобно нещо, цялото Управление ще умре от смях.

— Имаш право.

— Кажи как да постъпя.

— Непременно трябва да споменеш за много тревожното анонимно телефонно обаждане, което току-що си получила…

— Не играем по този начин, Шон — отвърна с въздишка тя. — Това е ФБР.

— О, ФБР! — подсвирнах аз. — Не забравяй да го пишеш в автобиографията си, като тръгнеш да си търсиш работа след смъртта на президента!

— Не е нужно да си саркастичен — сбърчи вежди тя.

— Нито пък е време да си четем морал. Играй така, че да се получи нещо, Джени!

— Ако в дома му открием някое от оръжията на престъплението, ние ще бъдем… Всъщност целият случай ще…

— Нямаш случай, който да браниш — прекъснах я аз. — Екип от професионални убийци е тръгнал на лов за президента на Съединените щати. Това е проблемът, върху който трябва да се концентрираш!

Видях колебливото изражение на лицето й и добавих:

— Тези хора не играят по правилата. Тези хора не познават никакви правила. Ако се задържим в общоприетите граници, със сигурност ще изгубим.