Убиецът на президента

26.

Предварителната подготовка най-после приключи и ние преминахме към фаза номер две, която според мен беше озаглавена „Не позволявай на идиота да се замисля“.

В заседателната зала докараха телевизор на колелца и ние се настанихме пред него, за да изгледаме новините. Отпивахме от чашите с кафе, а в средата на масата имаше чиния с попрестояли сандвичи с риба тон.

Джени обяви, че трябва да проведе няколко телефонни разговора и да свърши малко координационна работа, след което ме остави в компанията на Рита. В продължение на около половин час пищната дама се опитваше да ме впечатли с ума си, като в същото време повдига духа ми и ме кара да се рея в облаците. Ще се съгласите, че бе една доста деликатна задача. А след това Джени се върна.

Не убягна от вниманието ми фактът, че Джени и Рита ме държат встрани от подготовката, която течеше извън стените на заседателната зала. От време на време през вратата надничаха агенти, а някоя от тях излизаше, за да им даде кратки инструкции.

В един момент Джени погледна мисис Санчес и попита:

— Знаеш ли, че Шон е бил офицер в пехотата? По-точно в специалните части, където е имал сериозни премеждия…

Рита направи съответната впечатлена физиономия и рече:

— Страхотно! Това означава, че Барнс и неговите приятелчета едва ли ще му създадат някакви проблеми!

Бях убеден, че ме обработват в съответствие с главата от наръчника на ФБР, озаглавена „Подготовка на щастливия агнец за заколението“.

Не ми убягна и един друг факт: агент Дженифър Марголд, с която почти бяхме скочили под чаршафите, изведнъж бе охладняла към особата ми. Бе станала някак резервирана, манипулираше ме от разстояние. Същевременно бях сигурен, че мисли за мен, но не понасях лепкавата загриженост за Шон идиотчето, която ми се демонстрираше.

До известна степен бях доволен, че си е заложила главата в тази игра, но като цяло нещата изглеждаха твърде тревожни.

— Защо искат пари в брой? — обърнах се към Рита аз.

— Защо лошите се занимават с непозволени неща? — отвърна с въпрос мисис Санчес.

— Исках да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш. Мислиш, че всички престъпници имат шифровани сметки някъде в чужбина и много държат да им превеждаш разни сумички в тях.

— А не е ли така?

— Мнозина от тях наистина държат на електронния начин. Но напоследък по-изтънчените го избягват.

— Защо?

— Защото вече сме в състояние да ги проследяваме по електронен път. И в крайна сметка ги спипваме в момента на тегленето, независимо от броя на трансферите, които са осъществили.

Междувременно на екрана се появи физиономията на Джордж, който по мое мнение изгради един наистина добър образ на самоуверен професионалист, зареден с оптимизъм. Няколко досадни репортерчета не се хванаха на номерата му и продължиха опитите си да изтръгнат някаква компрометираща информация, но Джордж с лекота се справи с тях, прибягвайки до неясни и двусмислени отговори, дадени с онази загадъчна физиономия, която сякаш казва: „Знам нещо, което вие не знаете, но няма да ви го кажа.“ Лично аз адски се дразня от подобни физиономии, но в случая направих изключение. Просто защото си давах сметка, че обществеността би изпаднала в ужас, ако разбере каква пустиня от безхаберие и откровена глупост се крие зад нея.

В един момент Джени отиде да вземе от факса конспектираното от ОКР досие на най-новия ни заподозрян — мистър Клайд Уизнър. Направи опит за кратък преглед на дългия поменик, но бързо се отказа и плъзна хартията към мен.

— Кажи ми нещо за тоя тип.

По един или друг начин Клайд Уизнър можеше да играе доста голяма роля в живота ми, затова посегнах към досието с искрено чувство на благодарност. Военните досиета винаги са някак плоски, в едно измерение, лишени от личен елемент. В тях ще намерите информация за родното място на боеца, кога е влязъл в казармата, каква подготовка е получил, какво да се прави с него след смъртта му. Казано с две думи — много информация за лицето и почти никаква за личността.

Но да ви кажа за какво става въпрос. Клайд Уизнър беше на четирийсет и девет години, роден в Килийн — градчето в близост до Форт Худ. Постъпил в армията през 1977-та, когато бил 22-годишен, с гимназиално образование. Сто трийсет и пет точки по теста Джи Ти, който е нещо подобно на теста за интелигентност. Очевидно интелигентността на Клайд бе направила впечатление, тъй като бяха го изпратили да учи военно инженерство, специалност ОЕАС, или „Обезвреждане на експлозиви и артилерийски снаряди“. За тази специалност се изискват железни нерви, силна памет по отношение на детайлите и задължителните процедури, а също така и максимално пълна застраховка „Живот“.

След общото обучение и поредица от курсове по специалността Клайд бил назначен във Форт Худ, където служил в продължение на три години. Следват три години в Германия, една година в Корея, още три във Форт Худ и уволнение. В паузите между описаните назначения изкарал множество опреснителни курсове, сред които курс по лидерство и новости в обезвреждането на бомби и мини. Не се бил женил, през по-голямата част от времето нямал и сериозни връзки. Стигнал до чин старши сержант, вероятно служил добре, защото в досието нямаше информация за наказания, а веднага след уволнението си бил назначен на цивилна длъжност във Форт Худ.

Интересно беше да се отбележи, че след близо седемнайсет години служба на цивилна длъжност Клайд Уизнър внезапно влиза в кабинета на шефа си и подава оставка. Това става някакви си три години, преди да получи златния пръстен за дългогодишна служба при един и същ работодател, който би му донесъл доживотна месечна пенсия и сериозни облекчения в медицинското осигуряване. Един по-циничен ум би стигнал до заключението, че Клайд е открил нещо по-изгодно, а аз съм се родил циник.

Разбрах какво е привлякло вниманието на Ерик Танър към този човек още при първия по-сериозен поглед към дебелото му служебно досие. Уизнър беше работил в Централната пощенска служба — основния команден център на огромната военна база, през който минава абсолютно цялата информация, свързана с дейността й — от оръжейните доставки до програмата за обучение на военната полиция. Използвайки елементарна предпазливост, Клайд би могъл да научава всичко, към което прояви интерес.

Споделих с Джени този факт, а тя вдигна глава и попита:

— Мислиш ли, че Уизнър е човекът, с когото разговаря по телефона?

— Тексаско наречие. Същата възраст. Същото подигравателно отношение, което военните адски харесват у цивилните си колеги. — Помълчах малко, после заключих: — Възможно е.

Двете с Рита отново се спогледаха, после едрата дама се концентрира върху моя милост.

— В каквато и ситуация да се озовеш, в никакъв случай не показвай, че подозираш истинската му самоличност. Ясно ли е?

— Тя е права, Шон — подкрепи я Джени. — Ако се изпуснеш, все едно си опрял пистолета в слепоочието си.

Аз кимнах и сложих пръст на устните си.

— Бъди сериозен, защото той като нищо ще те убие! — сопна ми се Джени. След което добави: — Все пак, ако ти се открие възможност, опитай се да получиш потвърждение. Отваряй си ушите и очите най-вече по посока на неговото минало и самоличност…

— Нямаш грижа. Коварството е моя втора природа.

Не знам защо никой не повярва на скромното изявление от моя страна.

— Това може да доведе до голям пробив, Шон — поясни Джени. — Дори ако успеят да се измъкнат по някакъв начин, ние ще бъдем в състояние да ги проследим именно благодарение на подобни факти.

— Разбирам.

Телефонът иззвъня.

Очаквахме този звън и въпреки всичко ни стресна. И тримата едновременно скочихме и се втренчихме в малкия мобилен телефон, който кротко си лежеше върху полираната повърхност на дългата заседателна маса и странно наподобяваше бокал с отрова.

— Последен шанс — усмихна ми се Рита. — Сигурен ли си, че искаш да пъхнеш главата си в устата на лъва?

Изобщо не бях сигурен. Телефонът иззвъня за втори път. Вдигнах го, прочистих гърлото си и рекох:

— Дръмънд.

— Събра ли мангизите ми? — попита същият дрезгав глас със същата простовата прямота.

— Петнайсет пълни куфара — отвърнах аз. — Но те още не са твои, приятелю.

— Употребявани и небелязани, нали, момче?

Хвърлих въпросителен поглед към Джени и тя кимна.

— Увериха ме, че парите са чисти и не подлежат на проследяване — отвърнах.

— Дано не са те преметнали — изръмжа онзи. — Щото иначе още някой ще предаде богу дух.

— Хей, те са федерални служители! — възмутих се аз. — Може да им се вярва!

— Добре де — засмя се онзи. — Какво караш?

— Голям син събърбан.

— Ясно. Сега слушай какво ще направиш. На ъгъла на Тринайсета и Ел Стрийт има закрит паркинг на няколко етажа. Слизаш на трето подземно ниво точно след петнайсет минути. Нито секунда по-късно. Чатна ли? Я повтори!

Повторих и той затвори.

Блъснах стола си и хукнах към вратата. Джени и Рита бързо ме настигнаха и затичаха от двете ми страни. Рита ме дари с поредната си сладка усмивка и рече:

— Далеч преди да си стигнал до тоя паркинг, ние ще сме разположили поне пет екипа там… Изобщо няма начин да се измъкнат.

Изскочихме навън, където ме чакаше тъмносиният събърбан с работещ двигател и отворена шофьорска врата. Багажникът и пространството на задните седалки бяха плътно запълнени с еднакви сиви куфари. Скочих зад волана и отделих една минута за запознаване с арматурното табло. Рита посочи едно малко копче, поставено редом със скоростния лост.

— Едно натискане е достатъчно, за да напомпаш мотора със съответната доза азотен окис — поясни тя.

— Ясно.

Джени хвана ръката ми и аз се обърнах да я погледна.

— С Рита ще бъдем в микробуса, от който ще се ръководи операцията — каза тя. — Ще се движим няколко пресечки след теб. — Наведе се, целуна ме по бузата и прошепна: — Имай ми доверие! Ще те измъкна, каквото и да ми струва!

— Ако не успееш, никога няма да ти простя.

Тя се засмя. Само че аз изобщо не се шегувах.

Затръшнах вратата и потеглих. Часовникът ми показваше 15:00, което означаваше, че часът на задръстванията още не беше настъпил. Но бяхме в града на държавните чиновници, които, като всички чиновници по света, гледаха да кръшнат от работа. Трафикът беше интензивен, но все още далеч от претоварването. Стъпих на газта и скоро се озовах на И–395, откъдето се прехвърлих на Четиринайсета улица, минах по моста над мътните води на Потомак и навлязох в централната част на града, където само след минута бях блокиран от червен светофар.

Натиснах клаксона. Това доведе до гневни погледи от страна на другите участници в движението, някои от които ми показаха среден пръст. По думите на Джон Ф. Кенеди Вашингтон бил град на южняшката непосредственост и северняшкия чар. Отново натиснах клаксона, но никой не се помръдна. Погледнах часовника си и реших, че зеленото на шибания светофар просто се е повредило. След това очите ми се сведоха към пода пред другата седалка и с удоволствие откриха полицейски буркан, поставен там от някой човек с акъл. Смъкнах страничното стъкло, лепнах го на покрива и огледах арматурното табло. В левия му долен край стърчеше металният палец на някакъв прекъсвач. Щракнах го и във въздуха се разнесе оглушителният вой на полицейска сирена. Колите пред мен изведнъж се събудиха и започнаха да се катерят по тротоара, за да ми направят място. Примъкнах се до челна позиция, огледах внимателно пресечката и в двете посоки, след което натиснах бутона за задействане на азотния окис. Тежката машина се изстреля през пресечката със скоростта на ракета.

Би трябвало да нося пелерина или по-скоро усмирителна риза. Изминах няколко преки в северна посока, завих надясно, после наляво и в крайна сметка се озовах на Тринайсета улица, движейки се посока на Ел Стрийт. Никой не ме следваше, никой не ме съпровождаше отпред или отстрани. Но ако можеше да се вярва на Рита, всеки втори минувач по тротоарите трябваше да е федерален агент, а всяка трета кола — претъпкана с ченгета, които, опасни и въоръжени до зъби, са изпълнени с решимост да защитят живота на искрено вашия.

Право пред себе си зърнах табелата, която обозначаваше Ел Стрийт. Протегнах ръка към прекъсвача на таблото и изключих сирената. Видях паркинга, а миг по-късно и още един паркинг, на отсрещния ъгъл. Хлъцнах от изненада и веднага разбрах, че това може да се превърне в сериозен проблем.

Направих бърз оглед на обстановката, но той не доведе до нищо. Паркингите наистина бяха два и наистина се намираха на пресечката между Тринайсета и Ел Стрийт. На входа на единия имаше табела с надпис „Частично зает“. Не знаех какво означава това, но със сигурност липсваше табела, на която да пише „За гаднярите — оттук“.

Изведнъж си представих как се забучвам някъде в трето ниво на погрешния паркинг, докато Джейсън и приятелите му изпадат в състояние на справедлив гняв и отиват да вдигнат във въздуха я Министерството на финансите, я някоя друга обществена сграда.

Според часовника ми оставаха по-малко от две минути. Шансовете ми бяха петдесет на петдесет. Телефонът ми звънна точно когато бях стигнал до средата на онази игра, дето й викат „тука има, тука няма“.

Вдигнах го до ухото си.

— Шибана работа, а? — рече женски глас. — Объркан ли си, Дръмънд?

Не познах кой се обажда, но гаднярският акцент и наглото началническо високомерие ми говореха много неща.

— Кой е?

— Млъквай и следвай инструкциите ми! Продължавай да караш.

Продължих да карам, притиснал телефона до ухото си. Чувах дишането й. Мамка му, рекох си. След което пак си напомних да не подценявам Джейсън Барнс. Двата покрити паркинга, които положително гъмжаха от агенти на ФБР, бързо останаха зад гърба ми. А включеният телефон ми пречеше да вляза във връзка с Джени и Рита, които сигурно вече бяха на ръба на инфаркта. Малко късно се досетих, че някой би трябвало да прояви съобразителност и да прибави към оборудването ми още един мобилен телефон.

— Завий наляво по Ем Стрийт — заповяда гласът.

Пред очите ми изплува табелата на Ем Стрийт, под която имаше знак за еднопосочна улица. Жената очевидно усети или предвиди колебанието ми, защото просъска:

— Влизай, без да ти пука!

Подчиних се. За щастие насрещен трафик нямаше, защото чудовището, в което седях, щеше да размаже всичко по пътя си.

Някъде към средата на пряката тя отново се обади:

— Завий надясно по алеята.

Завих. Алеята беше тясна и при всички случаи еднопосочна. В дъното й се виждаше задницата на сив товарен ван.

— Пътят ми е блокиран и не мога да мина — предупредих събеседницата си аз.

— Не думай! — иронизира ме тя. — Премести шибаните куфари във вана. Хайде, размърдай си задника!

Спрях на около метър от машината, която препречваше алеята, изскочих навън и внимателно се огледах. Ванът беше форд, модел „Иконолайн“, с напълно изолиран товарен отсек. Стъклата на задната му врата бяха матирани.

Зарязах мобилния телефон на седалката и започнах да разтоварвам куфарите. С известна изненада установих, че парите тежат, особено когато са много. За разлика от моите лични пари, които неизменно са леки и много бързо отлитат. Както и да е. Заради голямото тегло на куфарите бях принуден да ги пренасям един по един, което удължи процеса на прехвърляне, който ми отне някъде около три минути.

Отново се огледах и отново не видях никого. Наоколо нямаше жива душа. Но имах неприятното усещане, че съм наблюдаван.

Обзе ме чувство на облекчение, примесено — признавам — с известна доза разочарование. Май наистина се бях настроил подобаващо за тази лудория, напомпан догоре с добри намерения и адреналин. А сега — хоп и край. Всичко приключи. Бях убеден, че ролята ми ще бъде далеч по-драматична, може би дори сърцераздирателна. Оказа се обаче, че тя беше на път да свърши в момента, в който прехвърлих мангизите от единия автомобил в другия. Всъщност добрата Майка Съдба пак се беше усмихнала на юнака Шон Дръмънд. Не се стигна до най-лошия сценарий, не ме взеха за заложник, все още бях жив и по всичко личи — свободен да вървя накъдето ми видят очите.

Отидох да вдигна телефона от седалката и обявих:

— Свърших.

— Не си — рече дамата.

— Какво?!

— Не се ли сещаш, глупако? Скачай във вана и потегляй!

Е, лесна работа. Заобиколих каросерията и отворих шофьорската врата. Стартерният ключ беше на мястото си. Завъртях го, включих на скорост и потеглих. Тя се обади в момента, в който стигнах до края на алеята.

— Наляво, после още веднъж наляво, по Четиринайсета.

Покорно изпълних заповедта на дамата. Наляво и пак наляво.

Миг по-късно тя отново се обади:

— Хей, забравих да ти кажа нещо. Трябва да караш с безопасна скорост и старателно да заобикаляш евентуалните дупки. — В мембраната се разнесе веселото й кискане: — Нали помниш, че сме се готови с постановката за следващото убийство?

— Все се надявах, че ще ни направите услугата да се гръмнете — мрачно отвърнах аз. — Защо наистина не го направите?

— Млъквай, тъпако! — отряза ме тя, помълча малко и добави: — Сега слушай внимателно. Към резервоара на автомобила, който шофираш, са прикрепени пет кила С4 и трийсет пръчки динамит. Работата е там, Дръмънд, че ти си следващият. Достатъчно е да натиснем едно копче, и ще хвръкнеш при ангелите.

— Ама ти… — заекнах аз, после побързах да добавя: — Хей, това е върхът на глупостта! Ами парите?

— Ти си върхът на глупостта! — изхили се тя. — Парите са държавни. Там, откъдето идват, има още много.

По дяволите!

— Аха. Разбирам.

— Дано. А сега можеш да позвъниш на приятелите си. Ако до три минути не очистят небето от шибаните си хеликоптери и не махнат от пътя полицейските коли, с тебе е свършено!

Линията прекъсна.

Натиснах бутона за бързо набиране на телефона на Джени, която, разпознала номера ми на екрана си, светкавично се включи и попита:

— Как я караш, Шон?

— Ами… Аз… Имам един огромен проблем!

— Нямаш, Шон — бодро ме увери тя. — Нали помниш какво ти казах? Трябва да ми се довериш. Наблюдавахме прехвърлянето и знаем, че в момента си на волана на сив товарен форд и се движиш на юг по Четиринайсета улица. Успокой се, покриваме те отвсякъде.

— Работата е там, че трябва да се поотдръпнете малко. В момента разхождам пет кила С4 плюс трийсет пръчки динамит, прикрепени към пълен резервоар с бензин. Не бих искал някой… хм… да пострада.

За миг настъпи тишина.

Опитът ми да бъда саркастичен явно бе оценен, тъй като Джени въздъхна и рече:

— Запази спокойствие, моля те.

— Това ли ще ме посъветваш в момент, в който под задника ми има пет кила експлозив? — възкликнах аз. — Я се стегни, Джени! И помисли как да се измъкна от тая ситуация!

Тя не отговори и аз побързах да добавя:

— Между другото, имате три минути да разкарате хеликоптерите и полицейските коли. Не го ли сторите, ставам хамбургер. — Замълчах, после понижих глас. — А сега ми кажи, че двечките със Санчес имате план и за подобна ситуация!

Джени явно бе предала телефона си на Рита, която авторитетно обяви:

— Джени отиде да разкара хеликоптерите и автомобилите. А ти запази спокойствие. Ще намерим начин да разпръснем оперативните наблюдатели.

— Не ги разпръсквайте, а ги разкарайте! — сопнах й се аз.

— Разбирам.

— Защото и друг път си имала подобни случаи, нали?

Май я накарах да се замисли.

— Случай със случай не си прилича — промълви замислено тя. — Винаги има по нещо ново.

— Я ми кажи нещо повече за новостта, при която куриерът изведнъж се превръща в бомба.

— Трябва ми малко време, за да обмисля ситуацията.

— Грешен отговор. Абсолютно грешен! — извиках аз и прекъснах връзката.

Кръвното ми налягане отбеляза скок от поне сто единици в посока нагоре. Барнс и приятелчетата му изобщо нямаше да се замислят дали да натиснат копчето и да ми сменят агрегатното състояние. И на петдесетте милиона употребявани долари, подредени в товарния отсек на тоя ван.

После в главата ми изневиделица се появи една друга обезпокоителна мисъл. Ами ако всичко се окаже суха тренировка? Ами ако Барнс е решил с моя помощ да демонстрира на федералните ченгета, че хич не бива да си играят с него? Господи, как успявам да се забъркам в такива каши!

Телефонът иззвъня и аз го лепнах за ухото си.

— Целият съм слух. Какво още има?

Но се оказа, че е пак Джени.

— Съжалявам, Шон — прошепна тя. — Това не го очаквахме. В момента мислим по въпроса. Прави каквото решиш, само не скачай от този ван! Възможно е седалката ти да е вързана за експлозива. Всъщност според нашите експерти е твърде вероятно.

— Досетих се и сам — рекох. — Кажи нещо по-полезно.

— Решихме, че е уместно да те предупредим — отвърна тя. След миг усети, че нещо не съм наясно с предупреждението, и добави: — Няма начин да те измъкнем. Налага се да изпълняваш всичко, което поискат от теб.

Линията прекъсна.

И тъй, ето ме и мен, вашия любезен приятел Дръмънд. Въртя си кормилото в този прекрасен пролетен следобед, наслаждавам се на най-хубавия град на света, който пресичам по една от най-хубавите му улици с петдесет милиона долара в багажника и едно голямо бум, залепено за задника ми.

Бях чувал, че Господ има грижата за глупаците и разбойниците, но не бях сигурен дали и идиотите влизат в тази група.