Убиецът на президента

23.

Марк Таунзенд нямаше да се появи.

Нито пък Джордж Мийни, който остана на мястото на атентата, доброволно поел функциите на ръководител на операцията и обществен говорител. От това следваше, че Мийни нямаше да остави пръстови отпечатъци върху нашето решение, каквото и да е то. Една мисъл, която няма как да не му е минала през главата.

Както и да е. Преди да влезем в заседателната зала, Джени се свърза с Бюрото и оттам обещаха да изискат честотите на мобилните ни телефони с оглед евентуалното засичане и подслушване на всеки, който се свърже с тях.

Отряди за бързо реагиране заемаха позиция на различни точки в града, а във въздуха бяха вдигнати пет хеликоптера със снайперисти. Идеята беше Бюрото да засече лошите в момента, в който се обадят, а отрядите за бързо реагиране да свършат останалото. Щрак и готово. Край на играта.

Но настроението в заседателната зала съвсем не беше празнично. Макар и далеч от паниката, хората бяха мрачни и потиснати.

Всички бяха наясно, че рано или късно някоя сенатска комисия ще започне разследване, а ние съответно ще започнем да си забиваме ножове в гърба. Не е лесно да създадеш дружеска атмосфера между хора, чиято единствена мисъл е да си запазят задника. В подобни случаи изобилстват фалшивата любезност и пресилените усмивки.

По силата на старшинството челното място бе заето от Филис, която очевидно го възприемаше в комплект с отговорността за целия кошмар. Заместник-директорът на ФБР Роджър Хамърсли беше надлежно уведомен, че поема функциите на ръководител, но новината го завари в Сиатъл — на шест часа полет от Вашингтон и на около три хиляди километра от евентуалните обвинения. Блазе му. На този свят все пак има хора с късмет.

Все още бяхме на крака и си разменяхме незначителни фрази, тъй като чакахме появата на най-важната фигура. Не след дълго вратата се отвори и на прага се появи мисис Нанси Хупър. Зад нея се виждаше тълпа агенти на тайните служби, които явно бяха толкова много, че коридорът им беше тесен.

Забелязах, че тоалетът на мисис Хупър се беше обогатил с бронежилетка, а физиономията й — с много мрачна гримаса.

Побързахме да заемем местата си, а Филис откри заседанието.

— Повечето от присъстващите в тази стая познавахме Джоун Таунзенд, което означава, че скърбим за изгубената приятелка. Без съмнение всички сме дълбоко разстроени, но искам да ви напомня, че сега не е време за емоции, а за трезви и стегнати разсъждения.

Присъстващите кимнаха. Страхотен съвет, няма що. Ако не ме лъже паметта, точно тези думи беше използвал и капитанът на „Титаник“ в обръщението към екипажа си.

— Би трябвало да започна с кратък отчет на това, което съм свършила — продължи Филис. — Някои от вас може би знаят, че от последната ни среща насам аз и един екип от специалисти се опитваме да не изпуснем следите на пакет от сто милиона долара, който се придвижва по каналите на международната банкова система с една наистина забележителна бързина.

Ако не броим мен, това беше новост за всички други участници, които извиха шии и изглеждаха страшно заинтригувани. Аз също се приведох напред, любопитен да чуя развоя на събитията. Филис замълча, размърда се на стола си, после добави:

— За съжаление уликата се оказа фалшива. Парите принадлежат на поредния руски петролен барон, който се опитва да ги укрие от данъчните. Но сме решени да продължим наблюдението, защото не се знае от коя трънка ще изскочи заек.

Изявлението й не предизвика въздишки на облекчение.

Филис се извърна към Холдърман и рече:

— Джийн ще ни запознае с оценката на своето министерство за състоянието на нацията.

До този момент мистър Холдърман и неговото Министерство на вътрешната сигурност имаха нулев принос и нулеви изявления, от което можеше да се заключи, че Филис прибягва до мъдър политически ход. Не се знае от кого ще имаш нужда при следващата криза, но знаеш, че ще има. Затова винаги си струва да погалиш някое и друго наранено его. Не е нужно човек да бъде ветеран в този бизнес, какъвто несъмнено бе Филис, за да не забравя подобни важни дреболии.

Джийн подреди някакви листове пред себе си и стана. Направи ми впечатление, че беше сменил елегантния костюм „Армани“ с някакъв консервативно скроен парцал от „Джо Банк“. Единствен той излъчваше някакво цивилизовано послание, тъй като останалите бяхме с подпухнали очи, разрошени коси и вчерашно, доста вмирисано бельо. Джийн изглеждаше отпочинал, свеж и гладко избръснат, въпреки че си беше сложил гаден афтършейв. Казано с две думи — като манекен от последния брой на „Как да се обличаме, за да постигнем успех“. Защо никой от нас не го възприемаше на сериозно?

Той се изкашля в шепа, събра мислите си и започна:

— Нашето министерство повиши степента на заплаха за националната сигурност до оранжево ниво. То отговаря на мястото, до което сме стигнали в момента, отчитайки факта, че става въпрос за вътрешна заплаха. Според нашия жаргон това означава, че проблемът се третира като вътрешна работа на САЩ.

Хората около масата започнаха да се прозяват.

— Зная, че повечето от вас са били твърде заети, за да гледат новините по телевизията — продължи Джийн. — Но американският народ е в дълбок шок, на ръба на истерията. Почти като на единайсети септември.

Програмата продължи по сценарий — споменати бяха редица новинарски и интернет съобщения, свързани с убийствата. По всичко личеше, че някои канали са предлагали последни подробности около развитието на кризата на всеки четвърт час, правейки всичко възможно да помогнат на обществеността при броенето на труповете. Започнах да се питам с какво, по дяволите, се занимава това Министерство на вътрешната сигурност. Май няма да е зле да си подам молбата при тях — разбира се, след като сложим край на всичко това. Представих си как изкарвам до пенсия, заобиколен от телевизори и компютърни монитори, дъвчейки ядки и пуканки, докато сърфирам в търсене на сензации. Най-лошото, което би могло да ми се случи на подобна длъжност, беше да се порежа на някой нож за хартия или да разлея кафето в скута си.

Дойде ред на прегледа на мерките, взети от министерството по отношение на летища и пристанища, нито една от които нямаше абсолютно нищо общо със заплахата, пред която бяхме изправени. В същото време нашата работа беше представена като куп безполезни и напълно излишни действия. В крайна сметка Филис разбра, че този клоун ни губи времето, стана и отсече:

— Благодаря, Джийн.

Той млъкна насред описанието на мерките за повишаване сигурността на пристанищата.

— Аз… Моля, какво казахте?

— Благодаря за изложението, Джийн — повтори отчетливо Филис. — Можеш да седнеш.

Той изглеждаше леко обиден, но млъкна и седна. А Филис се зае да обобщи вместо него:

— Ако не сте забелязали, Джийн искаше да подчертае, че убийствата са разстроили дълбоко цялата американска общественост. И ние сме в състояние на национална криза.

Мисис Хупър моментално съзря шанса си и се възползва от него.

— Идвам направо от президента — обяви тя. — Той е… как да кажа… много разгневен. Тази сутрин, още преди убийството на Джоун Таунзенд, той записа изявление за медиите, в което призовава страната да запази спокойствие и обяснява, че нашите сили за сигурност са най-добрите в света и ще успеят да защитят нашите държавни служители, а престъпниците ще бъдат заловени.

Направи пауза, вероятно за да усетим по-добре иронията и идиотизма на изявлението само два часа след като е било излъчено. Подобно на всички нас, държавният глава също бе демонстрирал малко повече оптимизъм от необходимото.

— Преди малко отменихме обиколката на президента в южните райони на страната — продължи мисис Хупър, хвърляйки кос поглед към намръщения Чарлс Уордъл. — Това би могло да му коства победата на изборите, но тайните служби са категорични, че рискът е прекалено висок. Конгресът си даде три дни извънредна ваканция, а президентът и вицепрезидентът са изолирани на различни места, под сигурна охрана. И накрая, днес рано сутринта държавният секретар и министърът на отбраната заминаха на официални посещения в чужбина. Така че дори и да се случи най-лошото…

Докато госпожата редеше своята информация, мислите ми неволно се върнаха към все още живите спомени за Студената война и свързаните с нея евакуационни планове в случай на ядрена заплаха. Те звучаха по същия начин, както се приказваше тук, и вероятно по тази причина по гърба ми пробягаха ледени тръпки. В рамките на някакви си два дни лицето Джейсън Барнс бе успяло да се превърне в десетмегатонов мръсник!

Както и да е. Настроението на мисис Хупър беше доста заядливо и тя не пропусна да подчертае, че не бива да възприемаме прекалено буквално сутрешните похвали на президента просто защото в момента Белият дом ни смята за банда некомпетентни глупци, нацията е изгубила всякакво уважение към нас, а Джейсън Барнс прави кръгчета наоколо и откровено ни се присмива. И още куп подобни глупости, които не бих нарекъл точно новини, нито пък ни носеха каквато и да е полза — най-вече защото знаехме, че са истина.

Искам да кажа, че кариерата на всеки един от нас висеше на косъм, часовникът цъкаше, ние бяхме уморени и деморализирани и този жулел върху горките ни глави изобщо не помагаше. В крайна сметка ме стегна шапката и се надигнах.

— Мисис Хупър…

Тя се обърна.

— В случай, че ви писна да ни триете носовете, предлагам да се залавяме с въпросите, които не търпят отлагане — рекох. — Затова сядайте и си затваряйте устата!

Хванах я абсолютно неподготвена, а в стаята се възцари мъртва тишина. Устните й потрепнаха и тя се приготви да ми отговори, но Филис я изпревари.

— Притежаваш деликатността на ковашки чук — подхвърли ми тя, след което се обърна към мисис Хупър. — Макар и изразено по непристоен начин, предложението на Дръмънд е абсолютно навременно. Предлагам ви да седнете и да слушате. А ако не желаете, спокойно можете да напуснете. Предполагам, че ще успеем да намерим някой друг от Белия дом, с когото да си партнираме.

Мисис Хупър беше принудена да вкара в действие собствения си глас, който гневно заклокочи в гърлото й.

— Никъде няма да ходя! Присъствала съм на всички заседания досега, водила съм си бележки, знам кой какво е свършил!

— Сигурна съм, че на по-късен етап това ще бъде… хм… полезно — хладно отвърна Филис и погледна часовника си. — Но сега ни остават едва петнайсет минути, преди Джени и Шон да бъдат потърсени по телефона. Нека използваме времето по най-продуктивния начин и да помислим как да отсеем невалидните обаждания и по какъв начин да отговорим на това предложение.

Никой не възрази. А и срещу какво да се възразява?

Джени използва кратката пауза и подхвърли:

— С Шон бяхме на почти всички местопрестъпления и според мен няма да е трудно да установим автентичността на обажданията.

Филис кимна, след което зададе въпроса, който се въртеше в главите на всички присъстващи:

— Но защо искат сделка на този етап?

Защо наистина?

Отговори Джени, която очевидно беше разсъждавала в тази посока:

— Логичното заключение е, защото Барнс е постигнал повечето от това, което иска. Неговата цел е било възмездието, което той до голяма степен постигна. Вероятно е уталожил гнева си и е готов да се покрие.

— Но вие искате да ни подскажете, че има и друго решение, нали? — подхвърли Филис.

— Всъщност вярвам, че има — кимна Джени. — Според мен неговите съучастници го притискат за пари и по тази причина той ги иска от нас.

Поколебах се само секунда, след което поех огромния риск да интелектуализирам проблема и рекох:

— Тая работа вони.

— Защо? — погледна ме Филис.

— Защото Барнс е във вихъра на емоциите, което го превръща в „мрачния жътвар“. — Изпитах нужда от повече изразителност и добавих: — Какво би го накарало да спре… да жъне?

— Добър въпрос — моментално поде Джени. — Позволете ми няколко предположения. Както вече споменах, съучастниците му искат пари. Те знаят, че примката се затяга. И се стига до типичната слабост на всички престъпни заговори — конфликт на мотивите. Те никога не са споделяли емоциите на Барнс, мислите им са насочени единствено към парите. И това може да доведе до нещо като бунт. По всяка вероятност са притиснали Барнс, принуждавайки го да поиска сделка сега и веднага.

— Като намали претенциите си от сто на петдесет милиона? — скептично подхвърлих аз.

— Надявам се, не намекваш, че сделката се превръща в нещо като „кон за кокошка“ — изгледа ме Джени, после премести хладните си сини очи върху Уордъл. — Президентът е най-трудната мишена за тях. Ние знаем, че го държат на мушка, а те знаят, че вземаме извънредни мерки за охраната му.

Обобщила ситуацията, Джени зададе и директния си въпрос, предназначен за Уордъл:

— Как оценявате своите шансове?

— Отчитайки факта, че Барнс беше един от нас, ние променихме голяма част от обичайните процедури — отговори Уордъл. — Президентът е преместен в помещение, което никога досега не сме използвали, а охраната му е утроена. Неоторизираното влизане и излизане в Белия дом е почти изключено.

— Но не и невъзможно, така ли? — вметна Джени.

— Тази дума не влиза в нашия речник — размърда се на стола си Чък. — Би ли могъл да се промъкне? През цялата първа година от службата си той беше на работа в Белия дом. Значи познава детайлно обстановката. Би ли могъл да пробие наглата охранителна система? Допускам го, но само ако той и съучастниците му демонстрират наистина необикновени умения.

Очите му пробягаха по масата.

— Въпросът ми е: те наистина ли са толкова добри?

Желаещи за дебати по въпроса нямаше.

— Да не забравяме и друго — добави Джени. — Онзи, който е позвънил на дежурния телефон, е поискал да говори с мен или с Шон.

— Като ви е назовал по име, което е много странно — добави Филис. — Никой от вас не е споменаван в новините, нито пък някъде другаде. Човек ще рече, че Барнс черпи информация директно от източника.

— Най-вероятно е научил за нас от посещението при майка му — подхвърли Джени. — Но ние наистина трябва да разгледаме възможността някой да му снася отвътре.

Тази мрачна възможност стана обект на известни дебати. Ако Барнс действително има вътрешен информатор, това автоматично обяснява успешните му акции до момента. А ако няма, значи е по-умен от нас. На практика тези противоположни възможности не бяха взаимно изключващи се. И при двете ние нямаше как да разберем истината. По тази причина думите на Филис прозвучаха наистина мъдро:

— Трябва да приемем най-тежкия вариант. Тоест Барнс има свой човек на позиция, която му позволява пряк достъп до нашите планове. Което означава, че ще действаме, сякаш е доказан факт.

— От този момент нататък достъп до решенията ни трябва да имат само хората, заети с непосредственото им изпълнение — добави Джени.

След което Филис се обърна към мисис Хупър и повдигна въпроса, с който би трябвало да започнем.

— Решението дали да им платим, или не, ще бъде политическо решение — каза тя. — В качеството си на част от бюрократичния апарат можем само да направим своите препоръки. Но при всички случаи окончателното решение ще бъде взето от вашия шеф.

За момент изпитах чувството, че мисис Хупър ще направи преоценка на решението си да остане в залата. До този момент присъствието й сред нас беше абсолютно неангажиращо, но сега нещата се промениха. Отговорът й дойде след болезнено продължителна пауза:

— Изобщо не е така. Всички вие знаете каква е политиката на правителството — никакви преговори с терористи.

— Първо, нямаме работа с терористи — подхвърли Джени. — Второ, политиката винаги е обект на промени. Всичко зависи от калибъра на пистолета, който са насочили в главата ни. И преди сме преговаряли с терористи, със сигурност ще го правим и в бъдеще. Справка: аферата „Иран/контра.“ — Не искам да ми четете лекции! — сопнато отвърна мисис Хупър. — В разгара на предизборната кампания е абсолютно немислимо да се изплащат каквито и да било откупи, поискани от терористи! Би било чисто самоубийство!

Подхвърлих едно „правилно“ и тя с благодарност погледна в моя посока. Но благодарността й се стопи в момента, в който добавих:

— Представете си обаче каква предизборна кампания ще стане в случай, че вашият шеф бъде убит!

В този момент звънна мобилният ми телефон. Присъстващите престанаха да зяпат в мен, защото се втренчиха в него.

Втори звън, после трети. Прочистих гърлото си, натиснах бутона за включване и рекох:

— Дръмънд.

— Еврика! — рече един мъжки глас.

— Ало? Кой се обажда?

— Тингъл. Нали помните, че обещах да ви се обадя? Направихме онази проверка.

Шест чифта очи бяха заковани върху устните ми. Никой не смееше да помръдне. Положих длан върху телефона и рекох:

— Спокойно.

После я вдигнах и казах на Тингъл:

— Дайте ми резултатите.

— Трима от петимата заподозрени са на работа. Четвъртият от две седмици е в отпуск. Слава богу, оставил е адрес. Открихме го във вилата му край някакво езеро в Юта. Човекът си лови риба.

— А петият?

— Петият се казва Клайд Уизнър. Напуснал преди два месеца. Прекият му началник бил много изненадан, защото бил добър работник и с нищо не показвал, че е недоволен от…

— Генерале! — прекъснах го аз. — Шибаният покрив всеки момент ще се срути на главите ни, така че ви моля да бъдете по-кратък!

— А? Добре. Уизнър е служил в армията. Специалист по ОЕАС, което означава…

Знаех какво означава. Специалистите по ОЕАС се занимават с обезвреждане на експлозиви и артилерийски снаряди и на обикновен език ги наричат сапьори.

— Ясно, карайте нататък!

Отсреща настана тишина, после тонът на Тингъл рязко се промени:

— Не ме притискай, майоре! Защото и теб те проверих. Някой ден трябва да се видим и да си поговорим за начина, по който ми се представи за цивилен!

Не помня дали ви казах, че в армията служат адски мнителни типове.

— С удоволствие, сър — отвърнах. — Очаквам това да стане при пръв удобен случай.

— Не знам дали ще изпиташ удоволствие — изръмжа онзи, после се върна на темата: — А що се отнася до Уизнър, ще трябва да ми дадеш някакъв телефон, на който да ти изпратя факс със служебното и гражданското му досие.

Джени съобразително ми подаде листче с номера на факса, който беше в дъното на заседателната зала. Продиктувах го на Тингъл, който приключи разговора с думите:

— Уизнър притежава квалификацията, нужна за последните бомбени атентати. В момента десет от агентите ми го проверяват. Много скоро ще знаем всичко за него. Ще ти звънна в момента, в който…

— Благодаря, сър — рекох аз и натиснах бутона за изключване.

Почти в същата секунда факсът в ъгъла започна да бълва хартия.

Погледнах Джени, после часовника си. Пет минути, не повече. Времето ни наистина изтичаше. Джени обходи с поглед присъстващите и попита:

— Какъв ще бъде отговорът, господа? Предстои ни да кажем „да“ или „не“.

Очите на всички се извърнаха към мисис Хупър.

— Можете да преговаряте, но без да се обвързвате — отсече тя по типичния за политиците начин.

— Не става — поклати глава Джени. — Те ще искат ясен отговор. Да или не?

— Давам ви разрешение да преговаряте — рече мисис Хупър, — което е повече от достатъчно.

— Не става — дублирах Джени аз. — Не мислете, че тези хора са глупаци, мисис Хупър. Защото не са и ние го знаем, нали?

Тя погледна Джени, после и мен.

— Действайте — рече.

Телефонът ми отново иззвъня. Пак Тингъл, казах си аз и гневно натиснах бутона за включване.

— Вижте какво, знам, че сте бесен, но ние тук си имаме работа!

В мембраната прозвуча груб смях.

— Бас държа, че е така, синко! — каза непознатият. Гласът беше на мъж на средна възраст, дрезгав като на пушач, с тексаско произношение. Звучеше като на човек от дълбоката провинция — интимно закачлив и леко снизходителен. Като на човек, който държи козовете. Което съвсем не беше далеч от истината. Казано най-общо, мъжът насреща не беше Тингъл. Но не беше и Джейсън Барнс — един, общо взето, разочароващ факт.

Вдигнах ръка да въдворя тишина, придадох на гласа си максимална доброжелателност и попитах:

— Обажда се този, за когото си мисля, нали?

— Нищо не можеш да мислиш, мамка му! Изобщо нямаш представа с кого говориш, затова дай да не се преструваме!

— Имам представа, че ни причинихте куп неприятности — предпазливо отвърнах аз.

— Още нищо не си видял! — заплашително изръмжа онзи. — Знам, че това не звучи ободряващо, но си е чистата истина.

Джени бе заобиколила масата и вече се навеждаше към телефона в ръката ми. Лицето й почти се залепи за моето.

— Мисля, че и ти нищо не си видял, приятел — смених тактиката аз. — Президентът е скрит в дълбока дупка, най-вероятно в Аляска, където има куп стари ракетни силози. Компания му правят цял полк бесни армейски рейнджъри, така че няма как да стигнете до него. Но ние непременно ще стигнем до вас!

— На кого му пука къде сте го скрили, бе? — изхили се подигравателно онзи. — Да сме казвали някога, че ще гътнем именно него?

— Ама… Какво каза?

— Прочети бележката, момче! Никога не сме казвали, че ще гръмнем тоя мръсник. Казваме само, че той ще бъде история. Помисли малко и ще разбереш за какво става въпрос.

Не успях да се окопитя за някакъв отговор, тъй като мъжът продължи:

— Хей, слушай добре какво ще ти кажа. Цената е петдесет милиона и не подлежи на дискусия. Плащате и ви оставяме на мира. Не плащате и става страшно. Просто и ясно. Ще ти звънна пак след минута.

Линията прекъсна.

— Мамка му! — казах аз.

— Сменя телефоните — подхвърли Джени. — Използва различни апарати, за да не можем да го засечем.

Думите й бяха потвърдени от агент, който надникна от вратата на заседателната зала, промърмори едно „беше прекалено кратко“ и побърза да затвори.

— Гледали сме в грешната посока — обяви на всеослушание Джени. — Той каза, че не са искали да убиват президента.

Доказвайки старата максима, че всички политици са един дол дренки, Чък Уордъл се облегна в стола си и с облекчение въздъхна:

— Слава богу!

— Тогава какво искат? — рязко попита мисис Хупър.

— Не какво, а кого — поправих я аз.

Телефонът отново иззвъня и аз го вдигнах до ухото си.

— Дръмънд.

— Имаш ли отговор за мен, момче?

— Виж какво — рекох. — Имаме малък проблем.

— Имате куп проблеми и нито един от тях не е малък — засмя се той.

Задник!

— Окей, като за начало нека те попитам как ще разберем, че си истинският Маккой? Малко ни дойдоха до гуша разни задници, дето звънят и се представят за главното действащо лице. Откъде да знам, че ти си правилният задник?!

— Започваш да ми харесваш — засмя се онзи. — Радвам се, че не си изгубил чувството си за хумор, въпреки че цели два дни ми се правеше на глупак. — Смехът се стопи. — Но не се ебавай с мен, синко. Ядосаш ли ме, като нищо ще ти пусна някоя „подскачаща Бети“ отзад!

— Запази спокойствие! — прошепна в свободното ми ухо Джени, успяла да долови по-голямата част от диалога.

Поех дъх си и изтърсих:

— Куп хора знаят, че Файнбърг беше взривен с мина!

— Тъй ли? Може и да си прав, защото клюките се разпространяват наистина бързо. — Непознатият се изсмя, после смени тона: — Я ми кажи тогава, колко хора знаят как си го получиха онези трима нещастници в мазето на Белнап? Малката кучка в антрето я оправих лично. Три изстрела в лицето й, отдясно. Бум-бум-бум. Трябваше да видиш как подскачаше и се гърчеше кукличката, Дръмънд! Един от партньорите ми оправи другите двама — мухльото, който спеше, и идиота зад пулта.

— Майната ти!

— Стига де! — засмя се той. — Ти май пак ми се ядоса! Искаш доказателства, а като ти ги давам, започваш да се държиш като шопар с люта чушка в задника! Много си труден бе, момче! Хайде, ще ти звънна след минутка!

Линията отново прекъсна и сякаш даде сигнал на всички да вземат думата едновременно.

— Не му позволявай да те предизвиква, Шон — каза Джени. — Запази самообладание. Това е бизнес и нищо повече.

— Преговаряй, Дръмънд! — заповяда мисис Хупър. — Открий какъв ще бъде следващият им ход.

— Обяснете му, че всички пристанища и летища са напълно блокирани — посъветва ме Холдърман. — А после ги посъветвайте да се предадат, защото живи няма да напуснат страната.

За малко не си излязох. Спря ме единствено убеждението, че го правят с най-добри намерения. Опитах се да мисля, после хвърлих поглед на часовника си. Оставаха трийсет секунди. Достатъчни, за да поема инициативата, стига да имах някакви идеи.

Джени очевидно го усети и обяви на висок глас:

— Трябва да сключим сделка с тези хора, а за това ни е нужно време.

Мисис Хупър продължаваше да клати глава.

Спогледахме се. Нещата не вървяха на добро.

Телефонът иззвъня. Включих и гласът каза:

— Слушай какво ти предлагам, Дръмънд. Ще можеш да го изпълниш и без разрешението на големите началници вероятно на същите тези важни задници, които са те наобиколили. Кажи им, че в момента държа една мишена на мерника си. Достатъчно е да натисна копчето и бум — президентът ще се лиши от помощта на още един високопоставен чиновник. Ясен ли съм?

— Да.

— Тогава какво чакаш още? Обясни им го!

Сложих ръка върху мембраната и информирах присъстващите за положението, в което се намираме. След което си махнах ръката и рекох:

— Готово.

— Браво, мойто момче. И тъй, какъв е отговорът? Петдесет милиона, или ще продължаваш да се ебаваш с мен?

Нещо в тона му не ми хареса, ама никак. Притиснах апаратчето към разтворената си длан и изревах към колегите си:

— Той иска отговор, веднага!

Очите на всички се спряха върху мисис Хупър. Събитията се развиваха с шеметна бързина. Тя обаче продължаваше да клати глава.

Забих очи в нейните и изръмжах:

— Той говори сериозно! Да или не?

Тя сведе поглед към покривката на масата и остана в тази поза поне десет секунди. И не каза нищо.

После в слушалката се разнесе силен трясък и линията прекъсна.

— Мамка му! — изпъшках аз и захвърлих телефона. — Току-що уби още някой!

— Кой? — попита мисис Хупър, избягвайки да ме гледа в очите.

— Откъде мога да знам, по дяволите?

Спогледахме се, но замълчахме. Тишината продължи до момента, в който телефонът ми отново иззвъня. Включих го и попитах:

— Кого уби току-що?

— А, тоя ли? — сякаш се изненада онзи. — Не е особено популярен. Шеф на Националния съвет на Републиканската партия. Хей, ще повярваш ли, че си има любовница? Живее близо до Дюпон Съркъл. А е женен мъж, да го вземат мътните. Светът май върви към провал, а? Положението ври и кипи, но копелдакът намира време да се измъкне за една следобедна свирка. — Замълча за момент, после добави: — Между другото, искам ги в брой, най-добре в използвани петдесетачки и стотачки. И без гадните номера на онези копелдаци от Финансите. Знаем какво да гледаме и ще внимаваме. Открием ли нещо, адът ще се отвори за теб!

Сложих длан върху телефона и информирах присъстващите, че в НС на Републиканската партия току-що се е отворило едно свободно място.

— Дани Картър! — ококори се мисис Хупър. — Той… Господи, боже мой! — От очите й изведнъж рукнаха сълзи.

Вече не се нуждаех нито от консенсус, нито от разрешение. Отместих ръката си от апаратчето и отсякох:

— Дадено!

— Браво, мойто момче! На това му се вика работа!

— Но още едно убийство и всичко отпада, ясно? Убиеш ли още някоя невинна душа, смятай се за покойник! Ще те гоня до дупка и ще те открия! А след това лично ще те изкормя!

— Така те харесвам, момче — засмя се непознатият. — Между другото, ти ще бъдеш доставчикът. Хайде, ще ти звънна след час.

— Ще ми звъннеш след два! — отсякох аз. — За да съберем толкова пари, ни трябва време.

Колебанието му продължи само секунда.

— Добре, имаш ги. Следващият задник ще си го получи след два часа и десет минути. Глей да не прецакаш нещо, щото ти ще си виновен. Зареди си батерията, тъй като след два часа с теб имаме доста да си говорим.

Нещо в ухото ми прещрака и връзката прекъсна.