Убиецът на президента

14.

Тед търпеливо ни чакаше отвън, което означаваше, че спокойно може да почака още малко. Отдалечихме се на половин пряка, за да не ни чува. Лично за мен това беше добре дошло, тъй като исках да се махна час по-скоро от тази къща на вкаменени ужаси. Извадихме мобилните си телефони почти едновременно. Тя се обади на Джордж, а аз — на Филис.

Двата часа потапяне във фамилните тайни на Барнс бяха напълно достатъчни, за да ми развалят настроението. Часовникът ми показваше два и четвърт — един напълно подходящ час, за да събудя Филис. За мое разочарование тя се оказа будна, тъй като вдигна още на първото позвъняване и игриво подхвърли:

— Радвам се, че си научил урока си и се обаждаш, Дръмънд. Открихте ли нещо интересно?

— Да. Джейсън е нашият човек.

— Сигурен ли си?

— Почти. Все едно, че е на прага да направи самопризнания.

— Разкажи ми.

Започнах, няма как. На метър от мен Джени правеше същото. Явно бяхме постигнали добър синхрон, тъй като свършихме едновременно и изключихме апаратите си с една и съща въздишка на облекчение.

Джени се обърна към мен и рече:

— Джордж е на мнение, че имаме достатъчно основания да искаме заповед за арест от федералния съд.

— Това е вярно.

— Снимката на Джейсън ще бъде разпратена до всички подразделения на тайните служби, ФБР, местната полиция, плюс големите вестници и телевизионни канали. Големият лов ще започне максимум след час.

— Добре го каза.

— Някакви наблюдения или забележки?

— На първо място искам да подчертая, че изключването на магнетофона беше сериозна грешка.

— Наистина ли?

— Наистина. Без никакво съмнение. В случай че хванем Джейсън и го изправим пред съда, тази част от излиянията на собствената му майка би могла да се превърне в страхотен коз за обвинението.

— Така ли мислиш? — попита тя и очите й изпитателно пробягаха по лицето ми.

— Да. Но не мисли, че го правя от дребнавост.

Тя извади магнетофона от чантичката си, след което бръкна в страничния джоб на жакета си и измъкна още един. На лицето й се появи широка усмивка.

— Всеки опитен агент си носи подкрепление.

Забил смаян поглед във втората машинка, неохотно промърморих:

— Напомни ми да не ти се изпречвам на пътя, моля те.

— С удоволствие. Ще го правя най-редовно.

— А сега нека ти задам един друг въпрос: защо е останала с него?

— По обичайните причини — сви рамене партньорката ми. — Заради общественото мнение и от обикновена практичност.

— В смисъл?

— В смисъл, че в нейните среди всичко се определя от здравия брак и преуспелия съпруг. Калхун е бил третиран като особено желан обект за бракосъчетание, преуспявал е… почти до края.

— Той й е строшил гръбнака, за бога! „Докато смъртта ни раздели“ не означава взаимно разчленяване, нали? Нима никога не й е минавало през главата, че техният брак съдържа непреодолими противоречия?

— Не очаквам, че мъж може да разбере подобно нещо.

— О, я стига!

— Истина е. Жените се подчиняват на биологията си. Тя определя нашия жизнен цикъл, тя формира предпочитанията ни. Няма надежда за разведената жена, още повече когато тя е инвалид с разбита психика и неспособна да ражда деца. Тя не може да привлече вниманието на никой мъж, затова предпочита да остане напълно зависима от Калхун — както във финансово, така и във физическо отношение. Казано иначе, тя се е чувствала принудена да спи в семейното ложе, което сама е изградила.

По мое мнение самотният живот е много повече за предпочитане от този, който бе водила Маргарет. Въпреки това Джени беше права — по всяка вероятност аз не ги разбирах тези неща. Никой мъж не би видял смисъл в избора на жените от поколението на Маргарет, да не говорим за тези с по-модерни разбирания. Въпреки че по онова време нещата са изглеждали доста по-различно от днес.

— Трябва да е бил голям мръсник — признах аз.

— Искаш ли да чуеш психологическото обяснение?

— Ами… Само ако го направиш в съкратен вариант.

Тя заби пръст в корема ми и започна:

— По принцип тези неща са фамилни. Нещо като наследство, както е при кръвосмешението и насилието над деца. Поведенчески модели, които се предават от поколение на поколение. Животът в този дом трябвало да се подчинява на семейните традиции. Може би ти е направило впечатление, че всички портрети и семейни ценности бяха от неговата фамилия.

— Забелязах единствено, че всички мъже преди Калхун са се женили за кучета. Обърна ли внимание на онова с кривогледите очи и брадавицата на носа?

Тя въздъхна и отчаяно извъртя очи.

— Господи, защо ли съм се захванала да ти обяснявам?

— Та докъде бяхме стигнали? — невъзмутимо попитах аз.

— От това, което чух, стигнах до заключението, че специфичните заболявания на Калхун са нарцистично разстройство, силна грандомания и маниакален стремеж към ред и контрол.

— За теория ли говорим, или за човек?

След този въпрос тя стигна до правилното заключение, че плиткоумният Шон се нуждае от по-просто обяснение, и свали нивото.

— За твое сведение и Адолф Хитлер е страдал от подобна невроза и функционални нарушения. Спомни си какво е направил той, за да оформи идеалното според него общество, чистата раса. Калхун е излъчвал абсолютно същата ярост и твърдост, но по отношение на една-единствена цел — собствения си син. — Тя почака да възприема чутото, след което добави: — Готова съм да се обзаложа, че и бащата на Калхун е страдал от подобни разстройства. Синовете се учат от бащите си, независимо от техните недостатъци.

— А Джейсън?

— Тук си прав, нещата наистина изглеждат доста любопитни. По всичко личи, че веригата е прекъсната.

— Но той не е женен, няма деца. Отчитайки това, ти не можеш да бъдеш сигурна, нали?

— Напротив, мога.

— Как? Защо?

— Защото видяхме как живее. Става въпрос за личност с натрапчиви идеи, която по дефиниция изобщо не би трябвало да проявява покорност пред баща си. Обратното — би трябвало да му бъде съперник и да търси конфронтация с него. Схващаш ли разликата?

— Не.

— Като дете Джейсън е станал покорен.

— Защо?

— Механизъм за оцеляване. Смразяваща оценка за бруталността и манипулативните умения на Калхун. Но важното е друго. Самият Джейсън е избрал да не се състезава — нито като дете, нито по-късно, като зрял мъж. Той не е записал право, дори не е пожелал да остане в Ричмънд. Зарязал играта на бащата си и игрището на баща си както в географски, така и във фигуративен смисъл. — Тя млъкна и очаквателно ме погледна. — Сега схвана ли? Човекът е избягал.

— Нищо не схващам.

Тъпотата ми явно започна да се отразява на търпението й. В съда бях разпитвал достатъчно психоаналитици, за да уловя предупредителните сигнали.

Човешкият мозък е нещо много специално. Функцията на всеки друг орган в човешкото тяло е проста и ясна, такива са и отклоненията в нея. Сърцето е помпа, която изтласква кръв и кислород в артериите. Спре ли да работи, спираш и ти. Същото важи за бъбреците, белите дробове, червата и т.н. Но мозъкът е друга работа: безкрайно сложен, тайнствен и дори чудат. Има случаи, при които уж функционира нормално, но на практика е тотално сбъркан.

На Джени това й беше работата: да предлага рационални обяснения на крайно нерационалните типове поведение. И май я вършеше отлично. Но дори за нейните стандарти Джейсън Барнс беше малко по-усукан случай, докато за моите той представляваше един тъмен и объркан лабиринт, който дори нямаше вход.

Джени помълча малко, после рече:

— Ето какво имам предвид. Маргарет твърди, че Джейсън е обожавал баща си, боготворил го е. Това говори ли ти нещо?

— Не.

— Обърни внимание на следното несъответствие, Шон: в съзнанието на Джейсън баща му е една изключително авторитетна личност, нещо като полубог. Така по-голямата част от германците бяха издигнали Хитлер на един почти свръхестествен пиедестал. Джейсън бяга, защото е убеден, че не може да се конкурира с баща си — този титан, тази свръхестествена личност в представите му.

Погледна ме, за да се увери, че я разбирам, после продължи:

— Любопитното в случая е, че той не приема съдбата, която му е предопределена от биологията и семейните традиции. Би могло да се каже, че в това отношение е една несбъдната прогноза.

— Хората не са програмирани да вървят по определен път, Джени — поклатих глава аз. — Ние избираме.

— Сигурно си имал нормално детство, Шон, каквото и да означава това — тръсна глава тя. — От което следва, че не можеш да разбереш чудовищата в тъмната гора, през която никога не си минавал.

— По думите на Клайв Стейпълс Луис „злото винаги е дело на човека, но никога негова съдба“…

— Типично по адвокатски — въздъхна тя. — Добре, тогава да чуем твоето обяснение.

— Много е просто. Според началниците и колегите му Джейсън е съвсем обикновен човек и агент за пример. Това е резултат от съзнателно направен избор, който днес е последван от друг избор — да бъде различен. А ние трябва да разберем защо го е направил.

— На практика той е бил замразена бомба с часовников механизъм. Много психопати изглеждат съвсем добре, имат вид на нормални. Те са социално контактни, а в някои случаи дори преуспяват в работата си. — Тя ме хвана за ръката и добави: — Можеш да седиш до някой такъв, можеш да излизаш с него, дори да се омъжиш за него. Човек никога не знае. Когато разберат истината, съпругите и съседите винаги са шокирани. На практика съзнанието на Джейсън винаги е било врящ казан от емоции — потиснат гняв, объркване и различни патологии, които очакват да бъдат освободени от някакво събитие.

— Такова е било самоубийството на Калхун, така ли?

— Без съмнение. Спомни си какво ни каза Кини: че преди около шест месеца поведението на Джейсън рязко се променило. Това време съвпада със самоубийството на баща му, нали така?

Млъкнах и се замислих. Развоят на събитията ми напомняше за онези гръцки трагедии, които ни караха да четем в колежа — героят винаги има по някой фатален недостатък: прекомерни амбиции или нещо друго, някакъв блуждаещ вирус, който се крие до момента, в който изскача на повърхността и изяжда всичко наоколо, подобно на „Пакман“.

Престъпленията на Джейсън бяха извършени тук и сега, но семената им са били посети преди повече от три десетилетия, като следствие от един вреден и отровен брак, от живот в един брутално клаустрофобичен дом, от ферментиралата омраза между двама забележително зли хора.

— Между другото, ти свърши страхотна работа там вътре — подхвърлих аз.

— Ти също. Добре ли си?

— Не. Чувствам се ужасно.

— Нормално — хвана ръката ми тя. — Ти се беше увлякъл. Горката жена. Ти наистина я беше притиснал.

— Ама чакай сега…

— Не бих искала да влизам в детайли, но… — Усмивката й показа, че не говори сериозно: — Шегувам се, разбира се. Беше много добър. Без теб изобщо не бих се справила. Ще направя всичко възможно да ти издействам почетна значка!

Тъкмо понечих да вдигна вежди, когато ме споходи една нова мисъл.

— Всемогъщи боже!

— Какво?

— Обади се на шефа си! — сграбчих ръката й аз. — Веднага!

— Но нали преди малко говорих с него?

— Нямам предвид този, а Таунзенд.

— Защо?

— Защото той със сигурност е следващият!

Тя се втренчи в мен. Една секунда изтече за регистриране на информацията, втора — за нейната обработка.

— О, боже! По всяка вероятност е отнесъл новината в Белия дом и в Министерството на правосъдието.

— Точно така.

Докато тя набираше телефона на шефа си и му съобщаваше приятната вест, аз се обърнах и бавно тръгнах обратно към автомобила и Тед.

— Получихте ли това, което искахте? — забеляза ме отдалеч той.

Не беше негова работа и аз насочих вниманието му към един от близките паметници.

— Кой от великите южняшки бойци е този?

— Мартин Лутър Кинг.

Изглежда, съм останал леко изненадан от разкритието, защото той избухна в смях:

— Хей, времената се променят! Дори в този затънтен край.

— Ясно. Я ми кажи, Тед, ти ерген ли си?

— Аха.

— Как е този град по отношение на мадамите?

Тед разви една доста подробна дисертация върху качеството на младите жени в Ричмънд (несъмнено най-високото възможно), като го правеше с явно въодушевление. На няколко пъти погледнах часовника си, но Джени явно се беше увлякла в разговора си с Таунзенд. Следващото действие щеше да се развие във Вашингтон, следователно аз трябваше да бъда там, а не тук. Искам да кажа, че Джени би трябвало да се задоволи с някоя кратка информация от сорта „Здрасти, шефе, има реална заплаха за задника ти, да знаеш… Предлагам да инвестираш малко средства в кевларен костюм и да се заобиколиш с взвод армейски рейнджъри. О, и още нещо — поне една седмица стой в кабинета си, без да си подаваш носа навън!“ Междувременно тя най-сетне приключи разговора и се присъедини към нас.

— Извинявай, че се проточи — подхвърли ми тя. — Съобщих новината не само на директора, но и на Джордж. Взехме решение да поискаме заповед за използване на специални разузнавателни средства в дома на мисис Барнс. Лично аз се съмнявам, че тя ще продължи да ни сътрудничи, след като изтрезнее…

— Няма спор — кимнах аз.

— Има и още — продължи Джени. — Те са на мнение, че можем да направим нещо по въпроса, да поемем инициативата…

От това се страхувах.

— Идеята не е добра — промърморих.

— Знам, знам. И аз се обявих против нея.

— Колкото и добра да е протекцията, Джейсън и приятелчетата му винаги могат да извадят късмет.

— Което би било срамно — въздъхна тя. — Той е най-добрият ни директор от години насам.

Недоумението върху лицето на Тед прогресивно нарастваше.

— Хей, какво говорите, за бога? — извика той.

Вместо отговор Джени погледна часовника си и изстреля:

— Тед, разполагаш точно със седем минути, за да ни върнеш при хеликоптера. Ако не се справиш, ще уредя да ти преместят задника в Аляска!

— Мааамка му! — долетя очакваният отговор на младежа.