Убиецът на президента

24.

Мисис Хупър седеше напълно неподвижна, но продължаваше да плаче и подсмърча.

— Той уби Дани! Господи, какво направих. — Стенанията й бяха дълбоки, сякаш излизаха направо от корема.

— Предупредихме ви! — обърна се да я погледне Джени.

Мисис Хупър подскочи на стола, сякаш някой я беше включил към десет хиляди волта ток.

— Аз… аз…

— Достатъчно! — изправи се рязко Филис, огледа масата и намръщено предупреди: — Да не съм чула никакви обвинения повече! — Очите й се заковаха върху лицето на Джени. — Ясно ли е?

Беше ясно, че специален агент Дженифър Марголд преживява емоционална криза, особено на фона на хладнокръвното й поведение по време на досегашното разследване. Това беше една съвсем човешка реакция, която лично аз се радвах да видя, тъй като никак не ми се щеше да се чувствам привлечен от някаква ледена кралица.

А ако трябва да говоря в по-егоистичен план, държа да подчертая, че бях на прага на сделка с престъпниците и това автоматично ме поставяше в доста деликатно положение. Но все някой трябваше да обясни на мисис Хупър, че случващото се в момента е далеч от тънките сметки, свързани с президентската суета, още по-далеч от порнографията, наречена предизборна политика. Ставаше въпрос за избор с тежки последици, за живот и смърт. В този момент Джени се раздвижи и кимна на Филис.

— Вие сте права.

Извърна се към мисис Хупър, която продължаваше да седи свита, с очи в юмруците си, и вероятно изпитваше страданията на Пилат Понтийски.

— Това беше непростимо. Приятел ли ви беше Дани Картър?

— Да.

— Женен?

— Той… Той и Тери имат две деца. Познавам ги от двайсет години. — Очите й замаяно пробягаха по лицата ни. — Аз му осигурих тази работа. Дани беше енергичен, умен, изключително лоялен. — В очите й, насочени към Джени, изведнъж се появи ужас. — А кой ще съобщи на Тери Картър?

В помещението се възцари напрегнато мълчание. Едва ли някой от присъстващите знаеше как се съобщава на една съпруга, че е останала вдовица. С не особено приятното допълнение, че мъжът й е предал богу дух в ръцете на друга жена — и телевизиите всеки момент ще гръмнат, разпространявайки този доста възмутителен факт.

— Когато получим официално потвърждение за смъртта, ще изпратя някой агент да я уведоми — отговори на въпроса Джени.

Върху лицето на мисис Хупър се изписа огромно облекчение, а Джени се обърна към Филис и добави:

— Създалите се обстоятелства лишават ЦРУ от основание за намеса, тъй като е ясно, че проблемът е вътрешен. — Замълча за момент, след което реши, че няма да е излишно да ни предупреди: — Всички наши действия ще бъдат гледани под лупа от Конгреса, а вероятно и от цялата общественост.

Не бих казал, че и Филис изпита облекчение, но отговорът й беше бърз и точен, без следа от някаква неохота:

— Разбира се — кимна тя.

Което автоматично постави Джени на шофьорското място, превръщайки я в отговорник на цялата бъркотия.

— Мисис Хупър, трябва да позвъните на президента и да поискате разрешение за действие — моментално пое функциите си тя.

Въпросната госпожа възобнови изследването на покривката пред себе си.

— Той няма да плати — глухо рече тя. — А и аз, в качеството си на негов политически съветник, не бих му дала такъв съвет.

— Защо? — попитах аз.

— Защото никой в тази страна няма да гласува за човек, който плаща на убийци — отвърна не без основание тя. — Познавам го добре и знам как ще реагира — ще каже, че е неуместно, че удовлетворяването на убийците е морално погрешно, защото би насърчило появата на нови и нови убийци. Ще демонстрира подчертано практичен подход.

Джени погледна към мен, но аз само свих рамене.

Уордъл издебна момента и направи едно доста любопитно наблюдение.

— Между другото, Дани Картър изобщо не фигурираше в списъка на вероятните мишени, който изготвихме. Как, по дяволите, се е оказал замесен в тая гадна история с Барнс?

— Добър въпрос — погледна го Джени. — Но той изобщо не е бил замесен. Използваха го като послание.

— Какво послание? — попита мисис Хупър.

— Това потвърждава моите предположения, че вече не става въпрос за отмъщение. В момента те мислят единствено за парите и за начина, по който ще избягат. Предупреждават ни, че ако не изпълним исканията им, ще убиват наред.

В продължение на няколко секунди всички се замислихме върху тази вероятност, а аз отново се видях принуден да отбележа очевидното:

— Изгубихме единственото си предимство и вече дори не можем да предполагаме кой ще бъде следващата им мишена.

— Вярно е — кимна Джени, след което отново се обърна към мисис Хупър: — Вижте… Струва ми се, че все пак има изход от положението — както за нас, така и за президента.

— Какво имате предвид?

— Една просто маневра: използваме парите, за да вкараме Барнс и съучастниците му в капана.

Нова тишина, този път, нарушена от Филис.

— Не ми харесва — обяви тя.

— Защо?

— Липсва изненадата. Те не са глупаци, Дженифър. Положително ще вземат предохранителни мерки.

— Естествено. Поставянето на капаните винаги е хазартно. Но ние трябва да ги надхитрим. — После, очевидно отгатнала какво минава през главите на всички около масата, Джени добави: — Миналото невинаги е прелюдия към бъдещето, нали? — Обърна се към мисис Хупър и подхвърли: — Ако се получи, президентът ще бъде смелият водач, който е хвърлил заровете. Ако се провалим, намеренията му са били благородни, но ние сме прецакали изпълнението.

Аз самият не бях сигурен, че идеята е добра. Но, от друга страна, имах неприятното чувство, че съм попаднал в капан, защото именно аз приех сделката.

Чък Уордъл енергично закима, а след известно колебание и мисис Хупър го последва. Явно започваше да им светва, че макар и далеч от съвършенството, планът задоволява нуждите и егото на повечето от участниците и отговаря на морално-политическите уравнения.

Но не на всички.

Джени прекрасно знаеше това, защото се обърна към мен и подхвърли:

— Последната дума е твоя, Шон. Защото ти си избран за ролята на куриера.

— Да. А защо?

— Кой знае? Може би защото си адвокат, а не професионален агент. Може би защото те смята за най-малко заплашителната фигура. Веднага ще добавя, че едва ли ще приемат някой да те замести. Повярвай, че ако имаше начин, аз без колебание бих го направила.

Всички около масата избягваха погледа ми.

— Няма да е толкова рисковано, колкото звучи — продължаваше да ме кове Джени. — Правим го непрекъснато, най-вече с похитители. Имаме експерти в тази област, което означава, че ще имаш подкрепата на най-добрите професионалисти в света.

Много убедително, няма съмнение. Но това не ми попречи да продължа разсъжденията си. Помислих си за Джун Лейси и Джоун Таунзенд и изведнъж ми се прииска да се озова във физическа близост до тоя Джейсън Барнс.

Изпитах лудото желание гърлото му да се озове в ръчичките ми. Освен това си давах сметка, че ако не поемем този риск, вината за всяко следващо убийство ще бъде моя, ще тежи на моята съвест и моето съзнание. Как бих могъл да живея с нея?

Но все пак би трябвало да съм пълен идиот, за да кажа „да“. Рискът беше огромен, да не говорим, че като всички принудителни избори, и този беше прекалено очевиден, прозрачен и предсказуем. Доскоро агент на тайните служби, Джейсън Барнс с лекота щеше да открие капаните и щеше да вземе съответните предохранителни мерки, както правилно беше отбелязала Филис. Още повече, че към момента аз играех в губещия отбор, а те бяха печелившият. И нищо в играта не показваше, че може да настъпи промяна.

Ако тази ситуация се беше случила преди години, когато бях млад идеалист и кипях от наивна енергия, положително щях да я приема като свещения дълг на Шон Дръмънд във вечната битка между доброто и злото. Но вече бях прекалено възрастен и прекалено земен, за да се подпиша с две ръце под идеята, че добрите винаги побеждават, дори и под доста по-малко оптимистичния й вариант, че добрите трябва да победят. Истината е, че понякога тя е достатъчна само за един доста невзрачен компромис, а именно — да накара лошите да се оттеглят. Убеден съм, че някъде в джунглите на Бразилия съществуват странни населени места, в които са се оттеглили самодоволните гадняри. Вечер в кръчмите тези копелдаци разказват своите истории, обясняват как са успели да избегнат възмездието. Окей, край. Дотук. Нашите все още не са го избегнали.

Вдигнах глава, срещнах погледа на Джени и рекох:

— Страхотна идея.

Тя протегна ръка и стисна рамото ми, след което се обърна към мисис Хупър:

— Моля ви, обадете се в Белия дом и поискайте разрешение.

А на Уордъл сухо нареди:

— Звъннете на старите си шефове в Министерството на финансите. Нуждаем се от петдесет милиона долара в употребявани банкноти, които трябва да бъдат тук до един час.