Убиецът на президента

32.

Както можеше да се очаква, инцидентът не слезе от първите страници на вестниците през цялата следваща седмица. Мъртви бяха много достойни люде, като мнозина от тях трябваше да бъдат изпратени с церемониите, които заслужаваха. Градът, а и цялата страна бяха обзети от пристъпи на емоционалност, последвани от облекчение и прилив на нездраво любопитство.

В тази връзка Бюрото направи каквото трябва. Историята беше надробена на ситно, превръщайки се в истински миш-маш между доброто и злото. Макар че злото трудно можеше да бъде идентифицирано след всичките глаголи, местоимения и видоизменени факти, използвани за дегизировката му. Вярна е поговорката, според която познанието е сила. Особено когато се предлага селективно.

Съзнавам, че това издава известна доза цинизъм от моя страна, но наистина си имам причини.

По щастливо стечение на обстоятелствата моето име и роля в операцията останаха напълно неизвестни за обществеността. Когато подпишеш договор с ЦРУ — дори и временен, — получаваш гаранции за желязна анонимност. Нещо адски удобно за онези от нас, които дължат пари…

Както вероятно сте очаквали, Белият дом също даде своя принос. Негови представители направиха всичко по силите си историята да вони по-малко на изпражнения и повече на рози. Лично аз изпитах огромно удоволствие, когато зърнах физиономията на мисис Хупър в едно токшоу, май беше на „Фокс“. Болезнено сбърчила вежди, тя описваше терзанията на президента по повод непрекъснато нарастващия брой на труповете, огромната му мъка за тях, тъй като почти всички били хора от най-близкото му обкръжение — приятели и колеги. Описа с умилителни детайли как се обадил на семействата им, как поднесъл съболезнованията си и още купища подобни глупости. Адски вълнуващо, невероятно затрогващо. Но тая последната част може би наистина се бе случила.

А после, обзета от чувство на дълбоко откровение, госпожата се обърна към водещия и изтърси:

— Сутринта, в която убиха мисис Таунзенд, президентът ме извика в кабинета си. Никога не го бях виждала толкова вглъбен, толкова решителен, толкова силен като президент. Каза, че убийците трябва да бъдат спрени. Каза, че американският народ трябва да бъде защитен, независимо колко драстични ще са мерките, независимо колко самият той ще загуби в предизборната борба. Помоли да предам на ФБР нещо крайно необичайно — да организираме капан, в който да паднат убийците.

И прочие, и прочие.

Не съм сигурен, че цитирам точно думите й, но смисълът беше този. И звучеше по-добре от истината.

Не бях особено щастлив, когато рейтингът на президента скочи с десетина пункта и продължи да се покачва. Както вече споменах, не съм сред най-запалените му почитатели. От друга страна обаче, конкурентът му за Овалния кабинет изглеждаше още по-голям тъпанар, тъй че нещата горе-долу се балансираха.

Както и да е. Президентът не си направи труда да вдигне един телефон, за да ми благодари, а Рита така и не ме почерпи с пържолата, която обеща. Очевидно и двамата имат адски къса памет.

Може би трябва да добавя, че Филис ми даде една седмица отпуск — за умствено възстановяване, както се изрази. Точните й думи на раздяла бяха:

— Не го казвам в буквален смисъл, защото всъщност не искам да се връщаш точно в предишното си състояние. Разбираш ме, нали?

Разбрах я.

През по-голямата част от седмицата изобщо не напуснах апартамента си. Прочетох няколко скапани романа, купих си няколко чифта боксерки, реших (с компромиси) няколко кръстословици в „Таймс“, пусках мехурчета от балкона и се отегчих до смърт. Но най-много очаквах обаждането на Джени, което така и не дойде.

Аз също не й се обадих, без да знам точно защо.

Е, добре де, обадих се в службата й, при това цели три пъти. Елизабет обеща да й предаде посланията ми, но Джени така и не ми отговори. Може би не беше ги получила, а може би просто не искаше да се обади.

И тъй, в края на седмицата най-сетне се появих пред входа на „Охранителна техника за дома Фъргюсън“, отпочинал умствено и физически, но в дълбока емоционална дупка.

Лайла седеше зад бюрото си, облечена в розов пуловер с изключително дълбоко деколте. Аз обаче дори не надникнах в него. Всъщност сторих го, но много прикрито и с много предохранителни мерки.

— Добре дошъл — усмихна ми се тя. — Между другото, малко си закъснял.

— Изобщо нямаше да дойда, ако у дома не беше свършило кафето — отвърнах на усмивката й аз.

— Хубав костюм — отбеляза тя.

— Благодаря.

— Не, наистина — изкиска се тя. — Наистина изглеждаш добре в костюм.

Какво става, по дяволите? Проследих погледа й и замръзнах. В ъгъла висеше фотография в естествен ръст на някакъв идиот, който стоеше до брониран автомобил само по гащета „Хейнс“. Неизвестен колега с подчертано чувство за хумор бе лепнал отгоре знаменце с надпис:

Усмихнах се по посока на Лайла.

Тя се усмихна в отговор.

Погледнах я в очите и изръмжах:

— Веднага я махни!

— Търсете в интернет… още тази вечер — добави тя, след което подхвърли: — Между другото, в заседателната зала те чакат трима костюмари.

Тръгнах към заседателната зала, където наистина имаше трима мъже в сиво-сини костюми, над които доминираше ядосаната физиономия на Филис.

— Закъсняваш! — отсече тя и многозначително погледна часовника си.

— Точността е навик на слабите духом — отвърнах.

— Аз пък мисля, че точността е навик на онези, които искат да си запазят работата! — отсече тя.

— Точно това исках да кажа.

Тя ме представи на тримата господа, които се оказаха Лари, Мо и Шемп. А може би Лари, Боб и Бил — не бях в настроение да помня измислени имена.

Лари ми показа значката на ФБР и ме дари с фалшивата си усмивка. Бил и Боб само се размърдаха. Просто пристъпиха от крак на крак, но изведнъж ми стана ясно, че триото идва право от отдела, който се занимава с вътрешните разследвания в тази уважавана организация.

Все пак беше по-добър вариант от специална подкомисия на Конгреса, но не кой знае колко.

Лари, изглежда, беше шефът. Той ме покани да седна и ме осведоми, че екипът му изяснява някои действия и проучва редица неразрешени проблеми.

Никой не ми прочете правата — нещо, което винаги е добър признак. Лари погледна Боб, а Боб сложи на масата магнетофон. Бил протегна ръка и го включи. Сериозно ви говоря, не си измислям нищо.

— Това е официално снемане на показания — информира ме Лари. — Бъдете максимално точен и искрен, говорете ясно. Искаме да ни разкажете за участието си в случая, засягащ Джейсън Барнс.

И аз започнах.

Лари, Боб или Бил ме прекъснаха поне двайсет пъти, настоявайки за изясняване на един или друг момент, за повече подробности върху трети. Боб смени три касети, като пускането и спирането на магнетофона всеки път беше дело на Бил. Сериозно ви говоря, не си измислям. Иначе бяха добри слушатели, бяха се подготвили добре и изглеждаха в час относно всичко, което се беше случило. В смисъл, че задаваха правилните въпроси и не ми губеха времето.

Особено силен интерес проявиха по въпроса кой кого беше убил. Разказах им каквото бях чул от Мерилу, а след това — по пътя на елиминацията — изказах предположението, че останалите жертви са били убити от Клайд или Ханк. Накрая им предложих личното си мнение, според което Джейсън не е натиснал спусъка нито веднъж.

Боб промърмори, че това в общи линии било потвърдено от балистичната експертиза и оръжията, открити у престъпниците. Но не беше ясно кой е изстрелял противотанковия снаряд на околовръстния път и кой бе натиснал копчето, за да вдигне във въздуха Джоун Таунзенд. Не че имаше някакво значение, но все пак.

Хората срещу мен си изкарваха хляба с писане на доклади и бяха посветили живота си на борбата с празните места по формулярите. По тази причина изредиха няколко възможни според тях теории, които изслушах учтиво и без коментар. Това продължи, докато не засегнахме темата за късането на топките — израз, който се оказа неподходящ за нивото на компанията ни.

— Значи при пристигането ви в къщата отпред беше паркиран само червеният пикап, така ли? — попита ме Лари.

— Не, жълтият също беше там — поправих го аз. — Този, който шофирах лично.

Лари не обичаше да го поправят и сопнато промърмори:

— Това имах предвид.

— Казвайте това, което имате предвид — хладно го посъветвах аз. Тоя тип определено не ми харесваше.

— А имате ли представа къде беше останал черният пикап? — попита ме Боб. — Онзи, който е бил шофиран от Клайд Уизнър?

— Защо?

— Нека ние задаваме въпросите, ако нямате нищо против.

— Имам нещо против, Боб. Ако държите да отговарям на въпросите ви, вие също трябва да отговаряте на моите.

Боб се приведе напред.

— Не съм дошъл, за да задоволявам любопитството ви, майоре! Винаги можем да ви принудим да дадете показания!

— Как ще го постигнете, Боб?

— Моля?

— Аз не работя във вашето Бюро. Как ще ме принудите да дам показания?

— Имаме си начини! — отсече той. — А сега отговорете на въпроса!

Между другото, Боб също не ми харесваше.

Лари отново ме попита дали знам къде се беше изгубил черният пикап в промеждутъка от време между напускането на търговския център и завръщането на Клайд в къщата.

— В паметта ми се оформя едно голямо бяло петно, Лари — отвърнах аз.

Ролята на доброто ченге явно се беше паднала на Бил.

— Добре, Шон, няма проблеми — подхвърли изключително приятелски той. — Но по всичко личи, че част от парите липсват.

— По всичко личи? — втренчих се в него аз. — Липсват или не?

— Е, сега вече ме спипахте натясно — мазно се усмихна Бил. — Всъщност липсват…

— Колко, Бил?

Дойде времето на Боб, който очевидно внимаваше да не си изпусне реда.

— Не ви засяга — обяви той.

— Напротив — поклатих глава аз.

Лари изпита необходимост от изява и мрачно обяви:

— Не ми харесва поведението ви, Дръмънд. Отново ще ви напомня, че става въпрос за официално разследване.

Разбрал, че няма да припадна от ужас, той се извърна към Филис и добави:

— Моля ви, вразумете го.

— Това се опитвам да правя от първия ден на назначението му тук — сладко се усмихна тя. — Бих ви посъветвала да отговаряте на въпросите му. Понякога добре реагира на откровеността.

Лари, Боб и Бил изглеждаха доста объркани от откровението на шефката ми. Бях готов да се обзаложа, че колеха и бесеха в Бюрото и не бяха свикнали на непокорство от страна на служителите му. По всяка вероятност те предлагаха своите чинни отговори още преди Лари, Боб и Бил да са задали въпросите си. Но аз реших, че трябва да съм пълен идиот, за да им отговарям, преди да съм разбрал за какво става въпрос.

Отново дойде ред на Бил.

— Липсват около дванайсет милиона — съобщи той.

— Около?

Той се усмихна.

— Дванайсет и половина, за да бъдем точни.

— Точността е хубаво нещо, Бил — похвалих го аз. — И в тази връзка искам да ви попитам, какво щеше да стане, ако се бяхте представили като служители от „Вътрешно разследване“ или каквито сте там, а аз бях демонстрирал недоверие към вас още от самото начало? Какво щеше да се получи, ако ме бяхте информирали, че става въпрос за официален разпит, а не за дружески разговор? Май нищо съществено, нали, Бил?

— Съветвам ви да се въздържате от саркастични забележки, Дръмънд — рече Боб.

— Не може — обади се Филис. — При него това е като синдрома на Турет и сарказмът тече като пълноводна река.

Дарих я с една усмивка, на която тя отвърна. Тази жена наистина ми харесваше. А и тя очевидно започваше да ми свиква.

Боб и Лари явно решиха, че Бил има най-големи шансове с мен, и му предоставиха инициативата. Честно казано, и него не го харесвах. Беше от онези мазни типове, дето винаги се изплъзват.

— Помогнете ни да открием как се изчезнали тези пари — започна той. — Казахте, че са били натоварени в пикапа на Клайд Уизнър преди потеглянето му от търговския център. Между разговора ни с агент Санчес и сегашната ни дискусия успяхме да установим приблизителното време, за което всеки от пикалите е стигнал до къщата. Вие сте били в един автомобил с Мерилу Джонсън и сте се появили там десет-дванайсет минути след Ханк Мърсър, нали така?

Бил млъкна в очакване на потвърждение, но аз само го гледах и мълчах.

— Със сигурност знаем, че Клайд Уизнър е пристигнал минимум трийсет минути по-късно — принуди се да допълни той. — Какво точно си говорихте с Мерилу Джонсън за времето от близо четирийсет и пет минути, през което сте били насаме?

Търпението ми започна да се изчерпва.

— Ще ти кажа, Бил — кимнах аз. — Говорехме главно по въпроса къде да преведат моя дял.

Беше ясно, че е шега, нали?

Но Бил не се засмя, а Боб започна да ме гледа с други очи.

Единствено Лари реши, че се шегувам. Явно беше много умен.

— При първото си телефонно обаждане Клайд Уизнър е поискал куриер да бъдете вие — наведе се напред той. — Защо точно вие? И откъде ви е познавал?

— Е, питайте него.

Миг по-късно и Боб се наведе напред.

— Армията отказа да ни предостави служебното ви досие, което според тях било с гриф „секретно“. Но от канцеларията на председателя на Военния съд проявиха по-голяма отзивчивост и ни предоставиха исканата информация. Според нея вие никога не сте били на постоянна работа във Форт Худ, но сте били три пъти там за изпълнение на различни задачи, като веднъж престоят ви е продължил повече от два месеца. Възможно ли е тогава да сте се срещали с Клайд Уизнър?

— Пак ще повторя, Боб, питайте него.

Лари усети, че Боб не се справя, и побърза да се намеси:

— Има и още нещо, което ни се струва интересно. Агент Санчес ни съобщи, че първоначално сте отказали да бъдете оборудван с апаратура за проследяване.

— Защото я нарече супозиторна свещичка, а аз не обичам да ми гледат задника.

Пак се шегувах.

— Точно така — кимна онзи. — В първия момент и тя решила, че става въпрос за съвсем невинно недоразумение. След което ви е обяснила, че хапчето се поема през устата и вие сте приели.

— Звучи правдоподобно.

Боб стовари ръка върху масата и обяви:

— Но до вана в търговския център беше открита локва от повръщано!

— Ханк ме ритна в корема и аз повърнах обяда си. Вече го казах при устните си обяснения. Какво толкова?

— Нищо. Възниква обаче въпросът дали не сте се опитали да изхвърлите предавателя. Напълно е възможно да сте бръкнали с пръст в гърлото си, предизвиквайки спонтанно гадене.

— Предавателят все още е вътре в мен, Боб.

Лари заряза условното наклонение и премина към директни обвинения.

— Но вие не сте го знаели, нали? — ледено подхвърли той. — В онзи пушек просто не е било възможно да видите дали сте го изхвърлили, или не. А предвид особената ситуация вие не сте били в състояние да разровите това, което е изхвърлил стомахът ви.

Боб пожела да се върне в играта и обяви:

— Във вана не е имало бомба, както сте обявили пред Санчес и Марголд. Прослушахме записите на разговорите ви с контролния автомобил. В един момент сте поискали отстраняване на екипите за проследяване, а когато откривате, че не е изпълнено, изпадате в нервна криза.

Според мен и на Бил му писна ролята на доброто ченге, която и бездруго не му се удаваше много добре.

— Възстановявайки събитията от деня, стигнахме до заключението, че вие сте гноясалият пръст, Дръмънд — обяви с враждебен глас той и започна да изброява, прегъвайки пръстите си: — Уизнър ви иска за куриер и вие с готовност приемате. После се отказвате от предавателя, а на даден етап правите опит да го изхвърлите. Излъгахте за бомбата и се опитахте да се освободите от опашката. — Направи драматична пауза, после заби показалец в гърдите ми и драматично попита: — Къде са парите, Дръмънд?

Очевидно доволни от себе си, Лари, Боб и Бил се облегнаха в столовете си и забиха погледи в мен. Най-накрая разбрах какво мислят и защо го мислят. Но това не ми попречи да отбележа, че не ми прочетоха правата и не ми отправиха никакво официално обвинение. Което означаваше само едно — липсват им доказателства. Разполагаха със силни подозрения, гарнирани с теории на базата на косвени обстоятелства. Точка.

Бяха наясно, че в момента, в който прибягнат до процедурата с правата, аз ще поискам адвокат и пак няма да стигнем доникъде.

Такива ми ти работи. Вдигнах глава, забих поглед в Лари, Боб и Бил, наведох се към магнетофона им и отчетливо започнах:

— Шон Дръмънд има право да запази мълчание.

Копелдаците не си мръднаха задниците и гледаха тъпо през цялото време, което ми беше нужно да си самопрочета правата.

Едва когато свърших, Бил се размърда и начупено подхвърли:

— Това няма да ни доведе доникъде.

— Напротив, Бил — погледнах го почти сърдечно аз. — Нима допускаш, че ще си призная как съм каширал някъде дванайсет и половина милиона долара?

— Ние знаем, че те още не са ваше притежание — обади се Боб.

— Как го разбрахте?

Никой не отговори. Никой не се нуждаеше от отговор. Беше ясно, че вече са преровили апартамента ми, вързали са ми телефона и със сигурност са прегледали миниатюрната ми спестовна сметка. Това означаваше, че съдът им е дал разрешение за обиск, а за мен — че с единия крак вече съм в панделата.

Прецених, че от продължението на разговора не ме чака нищо добро, станах и се обърнах към Лари:

— Ако нямате заповед, аз си тръгвам.

— Нямаме — кимна Лари. — Все още.

— Всъщност той остава, защото работи тук — обади се Филис. — Което означава, че ще си тръгнете вие.

Лари кимна, извади визитка от джобчето на сакото си и ми я подхвърли.

— Ако случайно откриеш изгубената си съвест, можеш да се обадиш — рече.

После Лари, Боб и Бил си събраха бележниците и магнетофона и тръгнаха да си ходят. Физиономиите им излъчваха мрачна заплаха.

Вратата се затвори след тях и в стаята настъпи тишина. После Филис се обърна към мен и каза:

— Шон, погледни ме в очите и ми кажи, че не си взел тези пари!

Погледнах я в очите и тръснах глава.

— Те са мои, само мои! Няма да ти дам дори цент!

Стори ми се, че долових въздишка на облекчение.

— Всъщност това е пълен абсурд — промърмори след кратка пауза тя. — Аз ти възложих този случай, нали? Как би могъл да уредиш нещата, след като си нямал идея, че ще участваш в разследването? — В погледа й се появи нещо като неудобство. — Май трябва да ти се извиня, че те забърках в тая история.

Не отговорих, което не ми попречи да регистрирам един факт — тази жена има чувството, че ми е задължена. Оставих паузата да се проточи, после подхвърлих:

— Всъщност това изобщо не ме притеснява.

— А би трябвало — отбеляза тя.

— Щях да съм притеснен, ако ме бяха поканили на среща оттатък реката — при тях. Аз съм адвокат, Филис, имай ми доверие.

Тя се въздържа от коментар на този очевиден оксиморон, въздъхна и рече:

— Теорията им е доста убедителна, Шон.

— Глупости. Липсват един куп пари и счетоводителите в мазето настояват за вътрешно разследване. Стандартна процедура, нищо повече. Ще им се наложи да вдигнат малко аларма, и толкоз.

— Пропускаш един факт — подхвърли тя.

— Какъв факт?

— Джордж Мийни. Тази седмица го уволниха. Разбира се, без да използват този термин, който отдавна вече не е в употреба. Но ти знаеш за какво става въпрос. Много хора бяха убити и все някой трябваше да поеме вината. Официално обявиха, че Джордж е новият помощник на говорителя на ФБР.

На това му се казва новина, рекох си, след което свих рамене и добавих:

— Нямам нищо общо. Джордж отговаряше за операцията, а отговорността е нож с две остриета. В крайна сметка той сам избра да бъде на погрешното място в погрешното време, ето защо не получи така очакваната порция слава.

— Според мен не е важно какво мислиш ти, а какво мисли Мийни — подхвърли тя и аз признах, че забележката й е напълно основателна. — Той е човек с отмъстителен характер, Шон, и има сериозни връзки в рамките на ФБР. — Замълча, после добави: — Между другото, тази сутрин Марк Таунзенд си подаде оставката и президентът ще я приеме. А твоята приятелка Джени временно става заместник изпълнителен директор с големи шансове за постоянно назначение.

— Напълно си го заслужи — рекох. — А за Таунзенд искрено съжалявам.

— И аз. Що се отнася до Марголд, ти си прав — тя наистина си го заслужи. Представянето й по време на операцията беше безупречно. — Замълча, после тихо добави: — Твоето също.

Бях тръгнал към вратата, но последните й думи ме накараха да се обърна. Ако бях седнал, те със сигурност щяха да ме съборят от стола.

— Благодаря — рекох.

— Няма защо.

— Ако беше двайсет, трийсет, а може би и четирийсет години по-млада, аз щях да…

— Давам ти два дни да внесеш ред в професионалните и личните си отношения — прекъсна ме тя. — Управлението не може да търпи подобна бъркотия, затова се оправяй!

— Слушам, госпожо.

На практика имах един голям проблем, по-скоро два… Единият личен, а другият — професионален. А може би и по-лошо: личният да се явява и професионален. Но все още не бях готов да се закълна, че е точно така.