Убиецът на президента

28.

Поредното й обаждане дойде точно когато пресичах Кий Бридж.

— Карай право към „Севън Корнърс“!

— А ти върви право в ада! — отвърнах аз и й показах още един среден пръст, преценил, че продължава да ме наблюдава през камерата.

— Така ли? Май забравяш кой шофира по гащи, а под задника му тиктака една яка бомба!

Браво, съвсем навреме!

— Хей, хрумна ми една идея — извиках аз. — Предай се. Аз съм адвокат и може би ще успея да ти спася задника от електрическия стол!

— Ако не млъкнеш, пръв ще отпътуваш за ада! — изсъска тя и прекъсна връзката. Беше наистина ядосана. Явно трябваше да внимавам. Престъпниците са много чувствителни на тема електрически стол. А и в определени дни от месеца жените стават особено докачливи, но човек никога не знае кои точно са тези дни.

Обзет от тази сексистка мисъл, се усмихнах в камерата. Надявах се да оцени жеста и да разбере, че по принцип съм си пич.

Както и да е. Знаех как да стигна до „Севън Корнърс“, знаех, че е търговски център, знаех дори откъде идва името му. Намираше се в община Феърфакс, на два километра от Фолс Чърч, а през него минаваха седем важни пътни артерии. Беше типичен пример за безумно строителство, одобрено и платено от няколко банди идиоти, окупирали съответните съвети за градоустройство — един безнадежден лабиринт от търговски площи, второстепенни пътища и магистрали, издигащ се като замък на абсурда сред гъсто застроени предградия със стотици улички, из които никой не беше в състояние да се ориентира.

Пътищата за и от „Севън Корнърс“ бяха толкова много, че и цяла армия не би стигнала за блокирането им. Казано с две думи, беше идеалното място за размяна и аз бях убеден, че именно тук ще настъпи развръзката.

И тъй, натиснах газта и се понесох по рослинските коридори от стомана и бетон, напуснах магистралата през изход № 50 и се насочих към „Севън Корнърс“. Помислих си дали да не опитам да предупредя Джени, но бързо се отказах. Би било глупаво и безполезно. Толкова народ ме гледаше, слушаше и проследяваше с разни електронни джаджи, че се чувствах като участник в някое реалити шоу от сорта на „Биг Брадър“. Само дето моето трябваше да носи друго име, например: „Как да спасим собствения си задник.“ Двайсет минути по-късно бях обуздан от червената светлина на поредния светофар. Вдясно се виждаха някакви складове, а отпред и вляво се намираше големият паркинг на търговски център „Севън Корнърс“ — екстравагантна постройка на две нива във форма на издължен многоъгълник, която предлагаше почти петдесет хиляди квадратни метра търговска площ, върху която бе струпана най-добрата продукция на капитализма. Тук човек можеше да начеше всичките си красти, свързани с материалното, да откликне на всеки прахоснически импулс. Обичам Америка и това си е.

На всичкото отгоре гадният ван се оказа оборудван и с апаратура за проследяване, тъй като оная звънна и безцеремонно ми нареди:

— Сега карай право към детелината на магистрала петдесет и магистрала седем, дръж курс в лявото платно и влез в горното ниво на паркинга на търговския център. Дръж телефона на ухото си.

Веднага долових напрежението в гласа й и сърцето ми неволно ускори ритъм. Горното ниво на паркинга се намираше от другата страна на търговския център, на броени метри от мястото, на което се пресичаха четири основни магистрали, водещи на изток, запад, север и юг, всяка от тях оборудвана с предостатъчно възможности за излизане и влизане. Проблемът ставаше много сериозен. Барнс беше планирал нещата със стряскаща изобретателност.

Оставаше ми само да се надявам, че Джени и Рита знаят къде съм и си дават сметка, че това е идеалното място за получаване на стоката.

Насочих вана към северния край на горния паркинг и подкарах по тясна асфалтирана алея, която ме изведе на площадка с ширина около шейсет и дължина над триста метра.

— Отбий и спри вдясно, непосредствено до търговския център — заповяда ми мадамата.

Подчиних се.

— Сега дай още малко напред. Още малко. Още малко. Стоп!

Мисълта, че имаме голям проблем, пак ме блъсна в главата. Клетките за паркиране бяха запълнени от обичайния автомобилен коктейл — леки коли, джипове и ванове. По алеите между тях пълзяха още превозни средства, търсещи свободно място. От широките врати излизаха тълпи задоволени купувачи, помъкнали след себе си пълни колички и невръстни хлапета, а насреща им прииждаше още по-голямата тълпа на гладните, които бързаха да влязат вътре. И още нещо — макар и огромен като повечето търговски комплекси, този център не беше обособен като такъв, тоест имаше предостатъчно открити проходи, най-вече откъм пешеходните алеи и пасажите, също задръстени от народ.

Много невинни хора биха пострадали в случай, че именно тук се стигне до решението на нашия малък проблем. А ако приятелката на Джейсън се изнерви и задейства взривното устройство, ще се стигне до катастрофа. Много майки с невръстни дечица изобщо няма да разберат какво се е стоварило върху тях, да не говорим за горкия мен.

Всъщност вече престана да ми пука какво ще стане с мен. Свалих страничното стъкло, показах главата си и изкрещях:

— Бягайте, в тази кола има бомба! Бягайте далеч! Махайте се!

Хората започнаха да се обръщат и да зяпат откачалника, който им крещеше страшни неща, но почти никой не се вслуша в съветите ми. Секунда по-късно от навеса над входа на търговския център започнаха да хвърчат малки сиви цилиндри с големината на консервени кутии. Бяха най-малко дузина, падаха около вана и се търкаляха по асфалта.

Димни гранати, безпогрешно определих аз, но май бях единственият наоколо, който се усети.

След секунда кутиите започнаха да пукат, изпускайки гъсти струи дим, оцветени в червено, зелено и сиво. За нула време над паркинга се спусна непрогледна димна завеса. Колкото и да напрягах взор, виждах единствено опуленото си изражение в челното стъкло. После вратата рязко се отвори, една огромна лапа ме стисна за врата, измъкна ме от шофьорското място и ме запрати на асфалта със забележителна лекота. Разнесе се едно приглушено „дум“, което извести на света, че съм се приземил на задните си части.

Първата ми мисъл беше изненадата, че все още мога да мисля. Ванът остана цял, никаква бомба не избухна в утробата му. Втората ми мисъл беше, че Джени и Рита са поели нещата в свои ръце и димната завеса е тяхно дело.

Уви. Пак бях допуснал старата грешка, пак бях обзет от неоправдан оптимизъм. Когато вдигнах глава, над мен се извисяваше огромната фигура на мъж по джинси и тъмна фланелка. Понечих да кажа нещо, но ми попречи заостреният връх на един каубойски ботуш, който с неприятно за слуха свистене се стрелна към слънчевия ми сплит.

Издадох звука, който издава всеки спукан балон, претърколих се през глава и моментално повърнах салатата с риба тон, която бях хапнал в компанията на Рита и Джени. Претърколих се още веднъж, зинал отчаяно в търсенето на кислород, а в главата ми изплува една кратка молитва, насочена към Бога на безнадеждните каузи: Моля те, мили Боже, не позволявай на шибаната свещичка да изпадне заедно с останалата гадост!

Направих опит да вкарам някакъв въздух в дробовете си, направих опит и да се изправя, но някаква ръка ме бутна и аз паднах обратно на задника си. Между писъците на паникьосаната тълпа долових тежко дишане и глухия тътен на куфарите, хвърляни върху асфалта. Взривиха се нови димки, което доведе до усилено кашляне и плюене от моя страна. Гърлото ми протестираше срещу нетърпимото щипане и гадене.

После до слуха ми достигна свистене, последвано от тежък тътен. Миг по-късно се повтори. Фиууу… Бум! Този концерт ми беше познат: изстреляни бяха леки противотанкови снаряди, вероятно по посока на паркинга.

Разбрах какво е предприел Барнс, проумях гениалността на плана му. Димната завеса скриваше прехвърлянето на куфарите в друг автомобил, а противотанковите снаряди към паркинга имаха предназначението да усилят суматохата. Всички полицейски подразделения се подчиняват на девиза „Защитавам и служа“, действайки точно в този ред. Първо пазят и защитават обществото, а после идва и останалото. Което в случая означаваше, че всички агенти на ФБР, които евентуално се намираха наоколо, разполагаха с изобилие от обекти за охрана — главно невинни членове на обществото, които трябваше да избегнат летящите снаряди.

Две яки ръце ме вдигнаха на крака. Те принадлежаха на същата грамада, която ме беше изхвърлила от седалката. Мъжът извади някакъв електронен уред във формата на къса палка, който плъзна по тялото ми. Вероятно не бях настроен на предавателна вълна — нещо, което можеше да се окаже както добро, така и лошо за мен. Онзи ме завъртя и ме блъсна по посока на търговския център. Разполагах с около три метра и три секунди, за да обсъдя възможностите, които се разкриваха пред мен.

Първата от тях беше рязко да се обърна, да изритам едрото копеле и да си плюя на петите. Както вече споменах, човекът зад мен беше истинска грамада от мускули. На моя страна обаче беше изненадата, а и фактът, че му дължах един шут в орехите. А и само няколко метра аванс ми бяха достатъчни, за да се стопя в мъглата, което означаваше само едно: копелдакът трябва да е голям късметлия, за да ми вкара някой куршум в гърба. До този момент денят ми вървеше зле, но човек никога не знае.

Възможност номер две: да си остана с тези хора, надявайки се, че мъничкият предавател не е останал в купчината, която повърнах. Надявайки се още, че те имат някаква страхотно важна причина да запазят живота ми; и накрая — надявайки се, че федералните ченгета най-сетне ще демонстрират някакво ниво на компетентност.

Първата възможност означаваше, че те по всяка вероятност ще избягат, но и аз ще отърва кожата. Втората възможност съдържаше прекалено много надежди за човек като мен, който току-що се беше заклел да забрави всякакъв оптимизъм.

В мъглата се мярнаха две неясни фигури, които тикаха метална количка с куфари по посока на товарния асансьор.

В същия миг разбрах, че са надхитрили федералните ченгета и ще се измъкнат. ФБР несъмнено ще тръгне да блокира изходите на горното ниво, докато екипът на Джейсън най-спокойно ще се спусне с асансьора и ще се възползва от многобройните пътища за отстъпление, които предлага долното.

После изведнъж останах без избор, вероятно защото се подчиних на някакъв благороден импулс или пък се бях забавил прекалено дълго. Силен удар в гърба ме изстреля към асансьорната кабина, а в обратна посока литнаха още пет артилерийски димки. После вратите се затвориха и поехме надолу.