Убиецът на президента

4.

Моята нова дружка Джени говори в продължение на петнайсет минути. Помагаше си с дебел маркер, с който нахвърли на дъската груба скица на къщата на Терънс Белнап и охранителната система, отбеляза появата на държавната лимузина, маркира движението на нападателите по пътеката до входа, а оттам — до лобните места на жертвите в трапезарията и приземието. Наистина беше много умна. Говореше ясно и точно, свеждайки до минимум жаргона на ФБР. Знаеше кои детайли са важни, притежаваше добра памет, организирана мисъл и приятен глас. Мъдро не си позволи никакви предположения, никакви допълнителни подробности. Предаваше фактите такива, каквито са, без украса.

Заключителните й думи прозвучаха така:

— Във ФБР разделяме убийствата на две основни категории: организирани и неорганизирани. На пръв поглед може да ви прозвучи прекалено общо и дори опростено, но на практика това е една изключително сложна преценка, благодарение на която сме в състояние да си направим редица важни изводи. В случая без никакво съмнение става въпрос за организирано убийство.

Наблюдавайки лицата на хората около масата, аз стигнах до заключението, че почти всички слушат с интерес, внимание и дори одобрение. Само мисис Хупър не попадаше в тези категории, тъй като демонстрираше явно отегчение, почукваше с молива си по масата и откровено се прозяваше. В един момент остави молива и попита:

— Трябва ли да си направя някакво заключение от тези наблюдения?

— Как да ви кажа… — колебливо отговори Джени. — Те са полезни за всички, които ще участват в преследването на убийците… Но ето нещо, което конкретно ще ви свърши работа: през годините, прекарани в Отдела за поведенчески науки, аз посетих над триста места, на които бяха извършени убийства, проучих много други. Заключението ми е, че сегашното убийство е като по учебник — безупречно разузнаване, подготовка и изпълнение. Тази операция е била планирана в продължение на седмици. И ние трябва да очакваме същата безупречна подготовка за това, което престъпниците планират за следващите два дни…

— Вълкът нрава си не мени — поклати глава мисис Хупър. — Кажете нещо, което не знаем…

Джени подмина сарказма й с леко свиване на рамене.

— Има нещо любопитно, а може би и тревожно. Една от аксиомите в нашата работа гласи, че политическите убийства по принцип са неорганизирани. Мотивите на изпълнителите могат да бъдат хиляди, но профилите и начинът на действие — не. Тези хора почти без изключение са социални неудачници, отчаяни индивиди с ниска интелигентност и способности. Те се концентрират върху мишената и посланието, което искат да направят. Вземат елементарни предпазни мерки, за да не оставят улики и свидетели, да си съставят план за бягство и да избегнат разкритие. На практика почти всички извършители на политически убийства искат да бъдат идентифицирани. Безличието е онзи психически ад, от който се опитват да избягат на всяка цена.

— Добре, а каква е била мотивацията им?

— Не мога да кажа. Още е рано.

— А на какъв етап ще знаете? След като убият и президента?

Ако оставим настрана гадния тон, въпросът на мисис Хупър беше колкото важен, толкова и неотложен.

— Ако имат някакво послание, те ще изберат времето и мястото за неговото предаване — отвърна Джени, помълча малко, после добави: — Лично аз не смятам, че имат някакво послание…

— Как тогава ще наречете бележката, която са оставили?

— Не съм я чела. Не съм готова да я анализирам.

— Но сте запозната със съдържанието й…

— Чух само резюме, което не ми прилича на послание. Прозвуча ми по-скоро като… хм… като обява, като подигравка…

Права беше. Искам да кажа, че онези типове започват мача с премахването на дясната ръка на президента, след което ни оставят бележка, на която пише: Това е само началото, нещастници. Ще има още, а за десерт ще видим сметката на големия шеф. Тези типове наистина притежаваха огромно его и месингови топки. А ако недай боже, им се размине, всички ние ще изглеждаме страхотни глупаци.

Джени огледа лицата около масата и попита:

— Други въпроси?

След кратка пауза се обади Таунзенд:

— Колко време прекарахте в къщата?

— Дванайсет минути, сър. Направихме два огледа.

— Дванайсет минути? — Немигащите очи на директора се заковаха върху лицето на Джени за цели десет секунди. Ефектът беше странен, почти зловещ. Сякаш гледахме умряла риба и очаквахме да проговори. В крайна сметка устните му се разлепиха и той добави: — Анализът ви е доста впечатляващ за толкова кратко присъствие.

— Благодаря, сър. Успях благодарение безценната помощ на мистър Дръмънд. Той установи, че убийците са били повече от един, той посочи още редица улики, които без него вероятно бих пропуснала.

— Затова създаваме екипите — кимна Таунзенд. — Всеки член допринася с нещо… — Замълча за миг, после подхвърли: — Допускам, че имате някакви предположения и идеи…

— Точно така, сър.

— Да ги чуем.

— Ние сме убедени, че убийците са разполагали със задълбочена информация относно охраната на сградата. Знаели са как да заобиколят електронните системи, вероятно са знаели и една на пръв поглед незначителна подробност — че входната врата ще бъде отворена от агент жена, били са сигурни, че Терънс и Мерибет Белнап закусват заедно… — Замълча, после добави: — Знаели са как точно да се разгърнат, за да ликвидират едновременно и по най-бързия начин всички в къщата.

Посоката на разсъжденията й очевидно не се хареса на мистър Уордъл от тайните служби, който вдигна глава и промърмори:

— Надявам се, не намеквате, че е бил замесен някой от хората ни.

— Нищо не намеквам.

— Дано…

Джени кимна, макар че намекът бе очевиден и стана причина мистър Уордъл да се наежи.

— Вижте какво — изръмжа той и бавно огледа присъстващите. — Преди да правим прибързани заключения, искам да ви напомня, че тайните служби охраняват президентите на тази страна от 1902 година насам. Някой да си спомня случай на предател от тази служба? — Очите му гледаха заплашително, ръмженето му стана по-басово. — Няма федерална агенция, която да използва толкова стриктни процедури за подбор като нашите!

Тишината, която настъпи, беше нарушена от Филис Карни.

— Чарлс, не искам да ти противореча, но трябва изрично да подчертая, че ние в ЦРУ не отстъпваме на никого, когато става въпрос за разкриване и елиминиране на предателите!

Измина един изключително дълъг миг, преди присъстващите да осъзнаят, че звукът, който стига до ушите им, е тропотът от топките на Чарлс Уордъл, търкалящи се по пода.

— Аз… Не исках да кажа, че нашата система е непробиваема — едва успя да смутолеви той.

Марголд дари Филис с кратко одобрително кимване и побърза да добави:

— Незабавно трябва да поставим под наблюдение всички, които са имали достъп до мерките за сигурност в къщата.

— Направи списък и още тази сутрин го предай на Мийни! — каза Таунзенд, обръщайки се към Уордъл. — А за да се спази принципът за безпристрастност, разпитите и разследването ще бъдат поети от Бюрото.

Горкичкият мистър Уордъл изобщо не изглеждаше доволен от перспективата да отнесе подобна новина в любимите си тайни служби. Разбира се, той си даваше сметка, че този порой от гадости ще се изсипе върху главите на американските преторианци, които едва ли ще намерят достатъчно голям чадър, под който да се скрият. Но все пак бе постигнал нещо и би могъл да погледне своите шефове в очите и убедено да заяви, че се е борил здраво.

— Други улики? — попита Таунзенд, обръщайки се към Марголд. — Някакви предположения?

— Да, сър. Шофьорът Лари Елуд и местонахождението на колата му трябва да бъдат обект на незабавно и интензивно издирване. Елуд е главният заподозрян, тъй като колата му пристига с пет минути закъснение, а лицето му остава извън обхвата на камерите. От което следва предположението, че колата е била отвлечена, а човекът от видео записите е заменил шофьора… В допълнение ще кажа, че самата кола ще бъде златна мина за криминалистите.

— Това е вярно — кимна Таунзенд и се обърна към Джордж Мийни. — Какво правим по отношение на тази кола?

— Обявена е за общонационално издирване.

— Не е достатъчно. Мобилизирайте хеликоптери, организирайте отделните участъци за претърсване на улиците по райони. Разпространете описанието й по всички пунктове за заплащане по магистралите в петте околни щата. Наблегнете на марката и модела на колата, тъй като номерата й вероятно вече са сменени.

Приведен над бележника си, Джордж трескаво записваше.

Таунзенд му хвърли кратък, но внимателен поглед и продължи:

— Искам до довечера всички черни линкълни между Болтимор и Ричмънд да бъдат проверени поне десет пъти! — Замълча, за да придаде допълнителна тежест на думите си, след което добави: — Включително и моята служебна кола. Ако не бъда спрян и проверен, ще хвърчат глави!

— Може би трябва да изпратим хора в района на Балантри Фарм, които да разпитат живеещите там — обади се Джени. — Сутринта някой може да е забелязал нещо…

— Не само сутринта, но и няколко седмици назад — вметна и моя милост. — Убийците без съмнение са наблюдавали къщата на Белнап от доста време. А непознатите винаги бият на очи.

Таунзенд отново се обърна към Мийни и отбеляза:

— Говорим за скъп квартал. Непознат човек не би останал незабелязан.

Особено онези от тях, които не са облечени в костюм на „Брукс Бръдърс“ и не се возят в луксозна лимузина за сто хиляди долара, добавих мислено аз. В подобен квартал те наистина ще бият на очи като червен банан.

Мийни трескаво търсеше начин да отбележи точка.

— Трябва спешно да изискаме сводка за убийствата и останалите тежки престъпления по райони — обяви той. — Ще задължим всички полицейски участъци и шерифски служби между Болтимор и Ричмънд да ни изпратят сведения. Не можем да си позволим никакво забавяне!

Ако оставим настрана личното ми отношение към Джордж, той беше един умен и компетентен специалист, а предложението му беше съвсем навременно. Град Вашингтон, окръг Колумбия, беше сред постоянните претенденти за номер едно по убийства и други тежки престъпления, ето защо едно отделно убийство може лесно да потъне или изчезне сред тях. Продължавайки мисълта на Джордж, аз попитах:

— Каква информация може да бъде споделяна извън тези стени?

За момент ме обзе подозрението, че ще ме помолят да напусна. После Питърсън поклати глава и въздъхна.

— Ако ви трябва човек, който да вкара слона в стъкларския магазин, обърнете се към Дръмънд.

Джордж Мийни се засмя, устните на Джени се разтеглиха в усмивка, а останалите се вторачиха в мен. Който не ме познава, трудничко свиква с мен.

За щастие въпросът ми падна като узряла круша в кошницата на мисис Хупър, която поклати глава.

— Все още не съм решила. Засега Тери Белнап си е у дома, болен от грип. — Обърна се към Питърсън и Таунзенд и хладно разпореди: — Вие двамата отивайте на доклад при президента. Аз ще ви уведомя по-късно…

Странно нещо е властта. Теоретично и на хартия, директорите на ФБР и ЦРУ се намират далеч по-високо в хранителната верига от някаква дама, появила се в града покрай шефа си и по тази причина не й е било необходимо разрешение от Конгреса, за да се настани в един от ъгловите кабинети на Западното крило. Но тази кратка размяна на реплики беше достатъчна, за да разсее съмненията ми по въпроса кой държи първенство пред хранилката. Изпитах остро чувство на носталгия по армията, където чинът на всеки е обозначен на петлиците му. Чинът невинаги сочи кой командва парада, но поне те ориентира кой може и кой не може да те прецаква.

Както и да е. Двамата покорно кимнаха и се оттеглиха, а ние с Джени Марголд си разменихме тревожни погледи. Тя едва изчака затварянето на вратата, за да се обърне към мисис Хупър:

— Моля ви, кажете дали ние с Дръмънд не пропускаме нещо. Началникът на канцеларията на Белия дом е мъртъв и това е факт, който не може да остане скрит.

Интересен и леко провокативен въпрос, който за миг увисна във въздуха. Тишината бе нарушена от моята шефка Филис, която поклати глава и каза:

— Страхувам се, че нещата са малко по-сложни. Би трябвало да предвидим, че ще се случи нещо такова.

— Защо?

— Ами… Заради наградата… — Очите й се заковаха в някаква невидима точка на стената. — Някой е обявил награда от сто милиона долара за човека, който убие президента на Съединените щати.

По дяволите!