Убиецът на президента

15.

Приземихме се на паркинга пред „Охранителна техника за дома Фъргюсън“ точно в 4:45 сутринта. Сградата беше осветена като универсален магазин и съседите вероятно се чудеха дали не пропускат някоя подранила разпродажба. Но това беше Вашингтон и аз бях дълбоко убеден, че на никой не му минаваше през главата истинската причина за оживлението — че някоя секретна държавна организация използва къщата като фасада за своите операции. Господи, как успях да се забъркам с такива хора?

Филис ни чакаше отвън с две книжни кесийки в ръце.

— Четки и паста за зъби, плюс малко бебешки кърпички подаде ни ги тя.

— Благодаря — рекох. — Страшно любезно от твоя…

— По-късно ще ти изпратим сметката — хладно ме прекъсна тя.

— И аз така си помислих.

Тя сбърчи нос, очите й се присвиха.

— Защо имам чувството, че си пил, Дръмънд?

— Само едно малко — надлежно ми се притече на помощ Джени. — А може би още две-три, но всичките в интерес на работата.

След това изявление настъпи кратко мълчание.

— Както и да е — промърмори най-сетне Филис. — В Ричмънд вие двамата свършихте добра работа. Много сме доволни.

Не бях сигурен кого още имаше предвид, използвайки множествено число. Със сигурност не Джордж Мийни, а по-скоро Марк Таунзенд, чийто височайши задник може би бяхме спасили.

— Пробивът бе дело на Джени — кавалерски наблегнах аз. — Направете необходимото, за да подчертаете този факт пред директора й. Тя разтвори мисис Барнс като… като орех, фъстък…, като каквото се сетите.

— Ролята на Шон беше по-трудна — не остана назад Джени. — На него се падна да играе „лошото ченге“ и трябва да ви кажа, че се справи смайващо добре.

Продължихме още известно време в този дух. Е, малко прекалявахме, но все пак… В крайна сметка Филис спря поглед върху мен и рече:

— Убедена съм, че Дръмънд се е представил перфектно, защото е талантлив и без съмнение е обогатил ролята си.

— Знаеш как е с възрастните дами — усмихнах се аз. — Лесно се печелят.

Филис отвори уста да каже нещо, но Джени я изпревари:

— Именно Шон стигна до заключението, че следващата мишена може да се окаже Таунзенд. Това беше пример за отлична дедуктивна работа. На мен тази връзка тотално ми се губеше.

Филис отново ме дари с продължителен поглед. Който можеше да означава само едно — радва се, че ме е наела.

— Хубаво — рече тя. — Поизчеткайте се още малко, приведете се в ред и заповядайте в заседателната зала.

— Не влизай в конфликт с тази жена, Шон — прошепна Джени, заковала поглед в гърба на отдалечаващата се Филис. — Ако те интересува, това е професионален съвет.

— Да, благодаря. Нека направим една кратка рекапитулация на професионалните ти съвети. Не се забърквай с нея. Не се занасяй с мен, пази ми задника от Джордж. Хей, при това високо ниво на екипност започвам да се чудя защо още не сме хванали онези клоуни?

— А мислил ли си някога за…

— За какво?

— По отношение на конфликтите е ясно — въздъхна тя. — Само ми кажи, ако ги правя прекалено лични. Но според мен ти имаш друг проблем, Шон. И той се нарича „проблем с висшестоящите“.

— Искаш да кажеш, че това е моя грешка?

— Виж какво, аз наистина те харесвам. — Замълча за момент, после: — Но за да бъда откровена докрай, ще ти кажа, че ако престанеш да дразниш шефовете си, перспективите ти в службата рязко ще нараснат.

— Ясно. Вече навлезе в лични територии.

Но тя очевидно реши, че може да обърне гръб на обещанието си.

— В някои отношения ти си точно като Джейсън Барнс — подхвърли. — Предопределеност на съдбата. Бас държа, че баща ти също е бил строг и властен, с авторитет и силна воля. Приемаш, че шефовете ти се олицетворение на тези качества, и са го изкарваш на тях.

— Виж какво, аз не съм…

— Трябва да ме изслушаш.

— Няма.

— Предлагам ти да надникнеш в собствената си природа, защото… Защото сме партньори и… приятели.

— А не ти ли минава през ума, че партньорите и приятелите не обичат да бъдат обект на психоанализа?

— Извинявай, но аз само искам да ти помогна. — Тя направи крачка назад и закова поглед в лицето ми. — Всъщност караме ли се?

Бях прекалено зает да се цупя, за да отговарям на такива въпроси.

— Защото понякога аз съм прекалено любопитна и си пъхам носа, където не ми е работа.

— Добре, ясно. Сменяй темата.

— Хубаво. — Няколко секунди мълчание, после: — И двамата сме уморени и раздразнителни. Имаме нужда от душ, топла храна и здрав сън.

— Означава ли това, че когато си чиста и нахранена, ставаш по-малко любопитна и досадна?

— Само стой и гледай.

— Добре. Какво предлагаш?

— Веднага след като приключим с доклада, да се изплъзнем и да си потърсим някой хотел.

— Не съм убеден, че…

— Наблизо е Кристъл Сити, където има десетки хотели. Ако ни потърсят, ще бъдем на разположение за броени минути.

Погледнах я по-внимателно, но не открих нищо повече от това, което предлагаше — храна, горещ душ, почивка. Ако имаше нещо повече, то положително щеше да е много по-добро от чутото до момента, но същевременно щеше да е покана за сериозни проблеми. Спомних си за Джанис в Бостън, представих си купчината доклади от криминалистите, разузнавателни справки и свидетелски показания, които ме чакат на бюрото. Не, просто няма да се получи. Не ми трябваха нито емоционални, нито никакви други усложнения.

— Добра идея — рекох.

— А сега се отпусни — усмихна се тя. — Бюрото не обича да заплашват безстрашния му лидер. Скоро ще пипнем Барнс, ще видиш.

Кимнах с надеждата, че оптимизмът й не е безпочвен. Но една стара истина гласи, че надеждата за добър изход невинаги води до такъв. А и нещо ме гризеше отвътре. Продължавах да изпитвам чувството, че нещо липсва. Нещо очевидно, или което би трябвало да е очевидно. Но какво? Май наистина имах нужда от няколко часа сън.

— Върви да си измиеш зъбите — подхвърли Джени. — Ако Таунзенд подуши, че си пил, като нищо ще заповяда да те разстрелят!

— Аз не работя за него.

— Знам. Но нима мислиш, че му пука?

Господи! Армията наистина започваше да ми липсва. Там поне знаеш къде си стъпил и кой може да те бутне. Трудно е да изградиш добра защита, когато не знаеш къде е фронтът и кой дебне в тила.

И тъй, влязохме в сградата. Джени се насочи право към дамската тоалетна, а аз — към мъжката. Старателно си измих зъбите, наплисках лицето си и направих опит да прогоня мрачните мисли от главата си.

Май вече ви казах, че агент Марголд е много привлекателна млада дама. А през последните няколко часа ние постоянно допирахме рамене, докосвахме ръце и правехме онези дразнещи жестове, които обикновено правят хората, които нямат търпение да скочат в леглото. Или пък само така ми се струваше и тя беше просто едно добро момиче, което иска да ми помогне.

В действителност ние бяхме партньори, които неусетно се бяха превърнали в приятели. Някой от нас трябваше да предприеме стъпката, която щеше да ни отведе на следващото ниво, а другият — да демонстрира реципрочност. Или да откаже да я демонстрира. Откъдето и да я погледнеш, трудна ситуация.

Една от кабините зад гърба ми се отвори и директорът Таунзенд бавно пристъпи към съседния умивалник.

— Добро утро, сър — поздравих с неутрален глас аз.

— Дръмънд.

Започнах бавно отстъпление по посока на изхода, но гласът му ме спря:

— Чакай малко.

Слава богу, че вече си бях измил зъбите.

Той се приближи до поставката, откъсна една книжна кърпа и започне да бърше ръцете си. Носеше същия делови костюм в тъмносин цвят и същата индийска вратовръзка, с които беше облечен предишния ден. Костюмът му изглеждаше изненадващо изгладен, а бялата му риза — прясно колосана. Под очите му нямаше торбички и това ме накара да се запитам дали този човек не се е родил спретнат. Въпросът му обаче прозвуча абсолютно актуално:

— Какво мислиш за агент Марголд? Вече двайсет и четири часа работиш с нея.

Ако този въпрос ми беше зададен не от Таунзенд, а от друг човек, несъмнено щях да му кажа, че не е негова работа и да върви на майната си. Но тя се явяваше васал в неговото кралство, което означаваше, че му е работа. А аз не исках да му ставам работа, въпреки че не се водех васал в неговото кралство. Казано иначе, от време на време, макар и не особено често, аз все пак се подчинявам на инстинкта си за оцеляване.

По тази причина отговорих честно, но пестеливо:

— Мисля, че е изключително компетентен и ефективен професионалист. Маргарет Барнс беше враждебно настроена свидетелка, ловка лъжкиня и тотално объркана жена. Преди броени часове станах свидетел на начина, по който агент Марголд успя да се справи с трийсет години лъжи и увъртания, в които се беше оплела свидетелката. И трябва да ви призная, че бях силно впечатлен.

— Наистина ли?

— Да, сър.

— А имате ли мнение относно начина, по който ръководи случая като цяло?

— Мислех, че Джордж Мийни е оперативен ръководител, сър.

— Мийни отговаря за случая. Но агент Марголд явно притежава необикновен инстинкт по отношение на мястото и времето, затова винаги е там, където трябва. Това дефакто я прави ръководител на цялото разследване.

Той млъкна за момент, погледна ме в очите и добави:

— Питам, защото получавам противоречиви рапорти за нея. Според едни източници тя е некомпетентна и не може да работи в екип. А това Бюро работи добре само когато действа в синхрон. За съжаление нещата не стоят така в оперативния офис на окръг Колумбия. Разбирате ли за какво става въпрос? В този момент, в хода на това разследване, аз не мога да си позволя лукса да се занимавам с подобни проблеми. А в същото време не мога да уловя корените им.

Не беше трудно да се отгатне откъде идват противоречивите рапорти. Джордж Мийни има един куп вредни навици, между които фигурира и отвращението от фронталната атака.

Но общо погледнато, аз избягвам да клепам висшестоящите, включително и преките си началници, пред по-големите шефове. Те получават големите си заплати, защото се предполага, че притежават интуицията и прозорливостта да отличават компетентните си служители от подлизурките, които не стават за нищо. Такава е теорията. Но има и една друга теория, наречена „Принципът на Питър“.

Бях далеч от мисълта, че тя е приложима в нашия случай, затова казах:

— Сър не вярвам да сте стигнали до сегашния си пост, позволявайки на подчинените си да ви поучават. Мисля, че трябва да се вслушате в собствения си инстинкт и преценка.

Той ме разбра много добре, но очевидно предпочете да смени темата.

— Струва ми се, че с агент Марголд започвате да свиквате един с друг. Може би не бива да искам вашето мнение, защото помежду ви може да се е зародило и нещо повече.

Вероятно съм се изчервил, защото той побърза да ме успокои:

— В това няма нищо нередно, Дръмънд. Аз самият срещнах съпругата си по време на едно разследване. Тя беше експерт криминалист, а аз ръководител на следствената група. Ставаше въпрос за убийство плюс кастрация, главната заподозряна беше съпругата на жертвата. — После стигна до финалната фраза, която явно беше употребявал и друг път: — Би могло да се каже, че се влюбихме над чифт откъснати топки.

— Аз пък си помислих, че е станало, след като сте казали „да“.

Той се засмя.

— Двайсет и седем години оттогава. И нито веднъж не ми мина през главата да изневеря на моята Джоун.

— Сигурно.

Той стрелна часовника си и сложи край на кратката ни интимност. Тръгна към вратата, после спря и се обърна:

— Познаваше ли Джордж Мийни, преди да се съберете на това разследване?

— Да, сър — отвърнах. — Преди време работихме заедно по друг случай.

Той кимна, но не каза нищо. А на мен ми стана ясно, че прозренията, които Джордж му е шепнел на ушенце, съвсем не са се ограничавали само върху личността на агент Марголд. Интересно би било да чуем какви ли ги е дрънкал Джордж за искрено вашия… Всъщност едва ли.