Убиецът на президента

27.

Следващото обаждане дойде две минути по-късно.

— Покритието е свалено — кратко ми съобщи Рита, след което изключи.

Защо ли не изпитах облекчение? Работата наистина започваше да се размирисва. Минута по-късно телефонът отново иззвъня и аз раздразнено натиснах копчето.

— Спокойно, девойче! Покритието го няма.

— Дано — отвърна тя. — Отбий до тротоара и спри.

За маневрата ми трябваше не повече от секунда.

— А сега какво?

— Сега се събличаш и изхвърляш дрехите си през стъклото. Включително обувките и бельото…

— Виж какво, костюмът ми наистина е скъп и…

— Ако след минута не си гол, скъпият ти костюм ще се превърне в конфети!

— Чакай! — изкрещях аз, за да й попреча да се изключи.

— Какво?

— Шофьорската седалка снабдена ли е със сензор, отчитащ натиска?

— В такъв случай как ще…

— Опитай се да отгатнеш, Дръмънд. — Секунда колебание, после: — До този момент не демонстрираш особена съобразителност. Затова няма да се учудя, ако чуя едно голямо бум и червата ти се разхвърчат във въздуха. — Засмя се и изключи.

По принцип харесвам жените с чувство за хумор, но тази решително не ми беше по вкуса. За момент останах с подозрението, че именно тя е видяла сметката на Джун Лейси.

Както и да е. Вратовръзката и ризата свалих лесно, после се заех с обувките и чорапите. За целта краката ми се качиха на арматурното табло и работата стана относително лесно. Деликатният момент дойде при свалянето на панталоните. Ако не бях тренирал това упражнение в младежките си години, когато татко Дръмънд ми отпускаше за едно кръгче стария си буик, модел 71-ва, мама Дръмънд щеше да се отърве от грижата за коледния подарък на синчето си. Но повярвайте ми, натискът върху седалката при задъханото смъкване на панталоните с цел бърз и сладък секс е съвсем различен от този, който прилагате, когато се стремите задникът ви да си остане свързан с тялото. В крайна сметка успях, но когато стигнах до боксерките, реших, че трябва да спра дотук. Причините бяха няколко, но доминиращите сред тях бяха гордостта, практичността и скромността.

Набрах Джени.

— Хей, какво правиш? — извика тя. — От вана летят различни части от облеклото ти!

— А ти как си представяш, че… Всъщност вие още ли ме покривате?

— Ами… Да.

— Но Рита каза, че…

— Рита те излъга.

— Разкарай ескорта, веднага!

— Не мога. Съжалявам.

— Можеш! — изкрещях аз. — В противен случай ще ме взривят!

Тя замълча за момент, после каза:

— Шон, в момента ти управляваш натъпкан с експлозиви автомобил в центъра на нашата столица! Нима вярваш, че ще ти обърнем гръб и ще оставим ситуацията без контрол?

— Много съжалявам — рекох. — Но нали ти настояваше да ти се доверя?

Май прикри мембраната с ръка, тъй като до слуха ми достигнаха приглушени команди. После гласът й се появи отново:

— Това не го предвидихме. Белият дом и местната полиция са бесни. В момента разполагам с доста по-ограничени пълномощия и възможности за маневриране. Разбираш ли?

Изобщо не исках да слушам подобни глупости. Изведнъж се оказах в ролята на безгласна пионка в играта между Джени и Барнс, в която на всичкото отгоре се беше намесило и федералното правителство. Всички тези участници разполагаха с късче от мен, но за самия мен такова не беше предвидено.

Направих няколко дълбоки вдишвания и издишвания в опит да се овладея.

— Между другото, жената на другата линия трябва да е някъде наблизо — рекох. — Тя подхвърли, че ако се издъня, по-дребните парченца от Шон Дръмънд ще изцапат челното стъкло на колата й.

— Интересен начин на изразяване.

— Кажи нещо по въпроса.

— Тя се намира на две пресечки от теб и се движи в същата посока — на юг.

— Защо не ми го каза досега?

— Защото не си ме питал.

— И тя ли е под наблюдение?!

— Не бъди чак такъв оптимист. Просто последният ви разговор продължи малко по-дълго и успяхме да я засечем. Но става въпрос за подвижен сигнал, така че разполагаме само с приблизителна представа къде точно се намира.

— Добре, ясно. Какво следва?

— В момента сме във фазата кой кого ще надхитри. Те искат да те изолират от нас както в географски, така и в психологически смисъл. Опитват се да наложат контрол и да ни извадят от равновесие. — Джени замълча, след което, вероятно за да ме убеди, че не става въпрос за еднопосочен процес, добави: — Нанасяме корекциите в движение. Очакваме, че в даден момент ще опитат смяна.

Замислих се за момент, после попитах:

— Кой е оптимистът в момента?

— Какво искаш да кажеш?

— Може би ще ми заповядат да карам към Белия дом, след което ще ме взривят.

— Аз… Ние сме предвидили и подобна възможност.

— Аха.

— Току-що бяха задействани всички подразделения, които отговарят за бариерите и другите препятствия по въпросния маршрут. Няма как да се промъкнеш дотам.

— Ще предам това на всяка цена — рекох.

— Направи го. Те трябва да знаят, че подобна възможност просто няма.

Но скъпата ми партньорка деликатно пропусна да спомене един друг, доста по-активен план за действие на ФБР — ако случайно се промъкна на две пресечки разстояние от Белия дом, някой от снайперистите на специалните части със сигурност ще получи заповед да вкара десетина куршума в шофьора на този ван.

— Джени?

— Какво?

— Ти на чия страна си?

— Въпросът ти е излишен.

— Извинявай. Аз… Какво да ти кажа. Денят ми не се развива по най-добрия начин.

— И аз съм имала по-добри дни — рече тя. — Помни, че не си сам, въпреки че може би ще се почувстваш сам.

— О, и ти ли имаш няколко пръчки тринитротолуол под задника?

Тя не обърна внимание на репликата ми и добави:

— Слушай, някой се опитва да влезе във връзка с мен, което означава, че Барнс може би те търси.

Телефонът в ръката ми утихна.

Изведнъж ми стана адски тъпо. Седях по гащи в гадния ван и усещах как ме обзема чувство на дълбоко унижение. Бях безпомощен, чувствах се пълен глупак… Направих опит да обмисля шансовете си. Само опит, защото такива нямах.

Телефонът иззвъня за пореден път. Натиснах копчето за включване и механично промърморих:

— Дръмънд.

— Защо не си чисто гол, задник? — пожела да узнае мадамата.

— О, я стига! — ядосах се аз. — Останал съм само по боксерки.

— Сваляй ги!

— Не!

— Не?! Хей, приятелче, не се бъзикай с мен!

— Майната ти!

— Ей сега ще натисна това малко копченце!

— Виж какво, момиче! — кипнах аз. — Уморен съм, ядосан съм, настроението ми е безкрайно гадно. Ако заради едни долни гащи си готова да тапицираш квартала с петдесет милиона в гарнитура с моите тленни останки, действай! Аз обаче съм твърдо решен да се появя пред Създателя с гащите си!

След тази декларация стиснах клепачи и затаих дъх, очаквайки да се превърна в пюре. Човек все някога трябва да тегли чертата.

— Много си лют, бе! — подхвърли мадамата след секунда, равна на век.

— Само съм ядосан — скромно отвърнах аз.

— Аха… Сега обаче предстои нещо, което не подлежи на никакви пазарлъци! Отвори жабката!

Подчиних се.

— Извади телефона, който е там, а твоя го изхвърли през прозореца! Мисля, че не се нуждаем от апаратура за проследяване.

Бръкнах в жабката, където действително имаше мобилен телефон. Той иззвъня в момента, в който изхвърлих моя през прозореца.

— Хич, ама хич не си и помисляй пак да звъниш на федералните! — изсъска мадамата. — Направиш ли го, със сигурност ще бъде последният ти разговор! Сега тръгвай към Рослин, като използваш пътя през Джорджтаун. Пак ще ти се обадя. Опиташ ли някоя глупост, ще те стържат от сградите наоколо.

Телефонът утихна.

Включих на скорост и потеглих, след което изведнъж скочих на спирачките. Мамка му! Откъде кучката знаеше, че съм по бельо? Огледах с максимално внимание колите наоколо, после повторих упражнението и с пешеходците по тротоара. Никой не ме зяпаше открито, но явно отнякъде ме наблюдаваха.

Изведнъж ми светна. Огледът на кабината свърши още преди да го бях започнал, тъй като миниатюрната камера се оказа закачена на сенника над кормилото и беше насочена право в мен. На някое друго скришно място трябваше да има и микрофон. Явно бяха видели и чули всичко.

Забих поглед в камерата, вдигнах лявата си ръка и им показах среден пръст.

За мой късмет жестът ми не беше последван от експлозия, а само от телефонен звън.

— Това ми напомни нещо, Дръмънд — рече мадамата. — Изхвърли и часовника си, ако обичаш!

По дяволите!

Но часът на яките задръствания встъпваше в правата си, а аз бях лишен от синята лампа. Това беше причината да стигна до Джорджтаун за цели двайсет минути, а още десет отидоха да пропълзя през задръстения участък на Ем Стрийт и да завия по Кий Бридж.

Докато гледах към стъклените кули на Рослин, изведнъж ми мина през ума, че извеждането ми от Вашингтон беше поредният мъдър ход на противника. Сигурен бях, че Джени и Рита са достигнали до същото заключение. Нашата двучасова подготовка беше преминала изцяло под знака на координацията и синхрона с полицията на Вашингтон — институция, която е свикнала да бъде командвана от федералните ченгета, но едновременно с това осъществява пълен контрол на всичко, което се случва в границите на областта. Докато във Вирджиния — на другия бряг на реката, цареше пълен бюрократичен хаос. Полицейските участъци покриваха отделни райони, враждуваха по между си, да не говорим за безнадеждно ниското ниво на координация с ФБР.

Както правилно беше отбелязала Рита Санчес, аз си давах ясна сметка, че повечето престъпници не се отличават с кой знае какви умствени способности. А в повечето случаи те са дразнещо тъпи. Една значителна част от трудовия си стаж бях прекарал да ги защитавам в съда и знаех много добре какво да очаквам от тях. На моменти съм бил смаян, втрещен и буквално разбит от идиотщините, които демонстрират. Въпросът как да пледират се решава на базата на предпоставката, че огромната част от тях са абсолютно невежи в правно отношение и изобщо не им пука как ще се развие съдебният процес.

Джейсън Барнс беше различен, независимо какво беше оформило или извратило характера му. Доколкото бяхме осведомени, той беше стигнал до изкуството на кражбите и убийствата като абсолютен девственик. Но въпреки това беше стигнал твърде далеч, твърде бързо. Макар че влизаха в категорията „престъпления от страст“, неговите действия нямаха нищо общо с издайническата привързаност, безпорядъка и немарливостта, характерни за по-голямата част от престъпниците. Той не беше допуснал нито една от обичайните за новаците грешки, не беше допуснал дори такива, каквито могат да се очакват само от опитни ветерани. Изправен срещу най-качествените институции за опазване на обществения ред на Съединените щати, а на практика и срещу най-добрите ченгета в света, той ги разиграваше както пожелае.

Невероятно.

Запитах се какво ли ще измъкне от ръкава си този път. Нямах дори най-бледа представа. Но ако твърдението на Джени е вярно и миналото на човека действително е хроника на бъдещето му, трябваше да очакваме нещо съвсем различно.

Много скоро щях да открия какво е то…