Убиецът на президента

12.

Първото, което забелязах, беше сребърният поднос на масичката до входната врата. Още помня времето, когато такива подноси бяха неразделна част от домовете на висшите офицери. Те бяха предназначени за визитките или благодарствените писма на посетители и гости. Агентите на ЦРУ не носят визитни картички или ако носят, те рядко са истински. А след аудиенцията ни при мисис Барнс благодарствени писма със сигурност нямаше да има.

Но традициите имат много по-голямо значение за обитателите на Юга в сравнение с всички останали. По тази причина изпитахме чувството, че влизаме в музей, а може би дори в мавзолей. Тръгнахме по дълг коридор с висок таван, пълен с антични мебели и разни дреболии за спомен, които със сигурност са означавали нещо за семейство Барнс, но в моите очи не бяха нищо повече от обикновени боклуци.

Вдясно от нас беше просторната всекидневна, а вляво — това, което наричат голям салон и което дори на юг беше излязло от употреба. А на север, където никога не се е държало на церемониите, подобно помещение изобщо не е било на мода. Забелязах, че в дъното на просторната дневна е монтиран асансьор — вероятно единственото модерно съоръжение в този дом. Стените бяха запълнени с портрети на отдавна прехвърлили се в отвъдното членове на семейството. Сред тях имаше няколко жени с предвоенни рокли, но само една от тях заслужаваше внимание. Мъжете бяха облечени главно в старомодни делови костюми, но имаше и един-двама със сиви тренчкоти отпреди Гражданската война.

Над камината беше окачен огромен и очевидно наскоро рисуван портрет на мъж в тъмна роба, който би трябвало да е съдията Калхун Барнс, преди да си пръсне мозъка.

Джентълменът на портрета беше широкоплещест и посивял, с открито и красиво лице, дълъг нос на потомствен благородник, твърди устни и остър, пронизващ поглед на светлите очи — от онези, които сякаш те заковават на стената.

Изпитах кратък пристъп на съжаление към всички адвокати, които са били принудени да се изправят пред банката на негова светлост. Чертите на съдията Барнс, включително бръчките по лицето му, не издаваха никакви вътрешни съмнения, никакво чувство за хумор, никаква симпатия или съчувствие. Нямаше дори полъх от щедрост или добронамереност. Веднага ми стана ясно, че тази поза е дело на някой много талантлив художник. На един от онези, които околните наричат творци именно защото са си извоювали правото да интерпретират действителността. Но художникът не може да скрива, маскира или опрощава истинската същност на своите модели, най-малкото пък тази на Калхун Барнс, която беше толкова видна, че почти можеше да се пипне с ръка. Той беше един тираничен човек.

Позяпахме още малко, след което аз подхвърлих на Джени:

— Това не е дом, а урок по история.

Тя пропусна забележката ми покрай ушите си. Всъщност изобщо не ми обърна внимание. Вярна на професията си, вече се беше потопила дълбоко в атмосферата на къщата, в която беше израснал Джейсън Барнс. Аз имам известен опит с криминалисти профайлъри и изобщо не се преструвам, че разбирам от занаята им. По мое мнение обаче повечето от тях прекаляват с психологическата обработка и заключения, въпреки че именно с тях са вкарали в пандиза внушителен брой злодеи.

Както и да е. Стигнахме до дъното на коридора, където очаквах да открием кухнята. Но вместо в нея се озовахме в нещо като малка чакалня, от която се влизаше в просторен кабинет, облицован с хубава дъбова ламперия. Агентът, който ни беше превел през лабиринта от стари мебели и мъртви членове на фамилията Барнс, открехна вратата и тикна главата си в процепа.

— Специален агент Марголд е тук — обяви той, след което се отдръпна да ни пропусне, без дори да се опита да представи и моя милост.

Направихме няколко крачки навътре и спряхме в средата на стаята. Мисис Барнс остана седнала, или по-скоро опакована върху огромното кожено кресло, а краката й почиваха на удобно столче, тапицирано със същия материал.

Както вече споменах, стопанката на дома не се изправи, нито пък прояви желание да ни поздрави по някакъв начин. Тя само махна с ръка по посока на едно широко и удобно на вид кожено канапе, осеяно с копчета за фиксиране на тапицерията.

Докато сядахме, направих опит да огледам по-подробно нашата домакиня. На лицето й беше запечатано спокойно и почти самодоволно изражение, в което се долавяше и някакво очакване — сякаш ние трябваше да бъдем разпитани от нея, а не обратното. Идея нямаше каква изненада ще й поднесе този разпит.

Както и да е. В сравнение с портрета на Калхун, Маргарет Барнс изглеждаше с десетина години по-млада или поне в доста по-добро физическо състояние. Двамата бяха коренно различни, сякаш специално подбрани за учебна демонстрация на контрасти и противоречия. Тя беше тънка и стройна жена с деликатна структура и неестествено бледа кожа, която фактически беше почти прозрачна. По това рязко се отличаваше от повечето дами от Юга, които приличат на сушени сливи. Чертите й бяха добре очертани и красиви. Дори младежки, ако не бяха тъмните кръгове и дълбоките бръчки, спускащи се от очите по посока на устата и брадичката. По всяка вероятност те бяха белезите на мъката, макар че внушаваха нещо по-дълбоко и не толкова непосредствено като загубата на съпруга й.

Очите й бавно се спряха върху мен.

— Извинете, но май не чух името ви…

— Шон Дръмънд.

— Много ми е приятно, мистър Дръмънд. И вие ли сте агент?

— Не, мадам.

— А какъв сте?

— Ами…

Какъв бях всъщност?

— Консултант — намеси се Джени. — Помага ни да приключим някои стари дела.

— О — усмихна се мисис Барнс. — Много интересно. — Замълча, колкото да събере мислите си, после добави: — Не разбирам защо настояхте за тази късна визита. Но нека приемем максимата „по-добре късно, отколкото никога“.

Мисис Барнс наистина не би могла да разбере защо двама федерални агенти настояват да я посетят след полунощ, въпреки че имаше някакви идеи. Но каквито и да бяха тези идеи, те очевидно не я притесняваха. Дженифър стисна коляното ми — един жест, който изтълкувах като предупреждение да не подплаша жената. После измъкна от джоба си портативен магнетофон и го вдигна така, че мисис Барнс да го види.

— Длъжна съм да ви предупредя, че нашият разговор ще бъде записан — обяви със служебен тон тя.

— Аз не знам… Наистина ли е наложително?

— Страхувам се, че да. — На лицето й се появи успокоителна усмивка. — Това е обикновена процедурна формалност, мисис Барнс. И изобщо не означава, че сте обвинена в някакво престъпление.

Усмивката на домакинята беше предназначена за мен.

— Е, в такъв случай… След като не съм заподозряна…

— Точно така — усмихнах се в отговор аз. — Става въпрос за една абсолютно невинна процедура.

А наум си напомних, че магнетофон в ръцете на федерален агент никога не е невинна процедура.

Настъпи кратко мълчание, след което жената плесна с ръце.

— Ама и аз съм една домакиня! Мога ли да ви предложа нещо? Знам, че е късно, но може би по един аперитив?

Обичам ги тези южняшки маниери! Никъде другаде любезността не звучи по този небрежно елегантен начин — като нещо, което току-що ви е хрумнало. Те, естествено, прекрасно знаят, че любезността е фалшива, вие също. Но това някак си я прави още по-очарователна.

Между другото, и акцентът на Маргарет Барнс беше древен, като всичко останало в този дом. Едно време са му викали „плантаторски акцент“, представляващ смесица от изядени гласни и малки, но изключително изразителни извисявания на интонацията в средата на изречението. Сигурен бях, че поне един тон от мангизите на тате са потънали из разни префинени учебни заведения като колежа „Суитбрайър“, където госпожицата е имала възможност да насити речта си с цяла кошница сладникави интонации.

Но в отговор на любезното й предложение Джени само ме стрелна с поглед и отвърна:

— Благодаря, но се налага да ви откажем. — След което натъртено добави: — Законът на Хувър: федералните агенти не пият по време на работа.

— Скоч, ако ви се намира — усмихнах се на мисис Барнс аз.

Джени почти се задави в шепите си.

— Разбира се, че се намира — засмя се мисис Барнс. — Калхун, моят съпруг, обожаваше хубавото уиски. Надявам се, че ще бъдете така любезен да налеете малко шери за мен.

Станах и се насочих към вграденото барче в противоположния край на кабинета. Между другото, останах малко изненадан от молбата да я обслужа, тъй като гостоприемството лежи в основата на южняшката любезност. Слава богу, че главната съставна част на споменатото гостоприемство е добре зареденият бар, а съдията Барнс очевидно е бил предвидлив домакин. Налях си два пръста от неговата бутилка „Гленфидик“, а на Маргарет напълних една чаша с шери — питие, което покойният със сигурност не би близнал.

Пристъпих към нея и задържах чашата на няколко сантиметра от ръката й просто за да проверя дали ще се наведе напред да я поеме. Тя не го стори и подозренията ми се потвърдиха: Маргарет Барнс беше инвалид.

— Моля да ме извините — рекох и положих питието върху дланта й.

— Няма нищо — отвърна тя, но в тона й се долови леко раздразнение, а очите й се извърнаха към Джени. — И така, ще ми кажете ли на какво дължа тази среднощна визита… Дженифър? Или предпочитате да ви наричам Джени?

— Предпочитам Джени. Имате ли нещо против да започнем с няколко въпроса относно съпруга ви?

— О… Значи наистина сте тук заради Калхун.

— Да, така е.

Маргарет Барнс с нищо не показа, че тази новина я притеснява. Бавно се облегна назад, а очите й пробягаха по стаята. Едва сега ми стана ясно защо беше предпочела да ни покани тук, във вътрешния кабинет, а не в дневната или салона — вероятните места, в които приемаше външни хора.

Скъпата ламперия, която ни заобикаляше, беше изпъстрена с доказателства за достойния живот и дългата кариера на Калхун Барнс: дипломите му за гимназиално и висше образование от Юридическия факултет на щатския университет във Вирджиния, рамкираните укази, с които е бил назначен за магистрат в градския съд, а след това и във федералния, богата колекция местни грамоти и награди, пълна менажерия от негови снимки в компанията на известни личности.

Бързо изключих като причини за самоубийството на Калхун проблеми със самомнението, нарцисизма или прекалената скромност.

Сред импровизираната галерия личаха снимките на трима президенти на САЩ, цяло стадо губернатори и сенатори от щата Вирджиния, а в центъра на менажерията — там, където нямаше начин да бъде пропусната — беше окачена снимката на значително по-младия Барнс на чашка коняк и димяща пура със самия светия Дж. Едгар Хувър в същия този кабинет, фактически на същото канапе, на което седяхме с Джени. Тъй че виждате къде се бяхме озовали: буза до буза с величието.

В дъното на тази портретна галерия, най-горе вляво, забелязах една доста интересна фотография: много младият Калхун Барнс с рибарски ботуши и карирана риза бе прегърнал през рамото също така младичкия и значително по-слаб съдия Филип Файнбърг, също облечен като рибар. Наистина бях заинтригуван.

Срещнах погледа на Маргарет Барнс и отбелязах очевидното:

— Съпругът ви е бил много… много преуспял човек.

— Предполагам, че е така — кимна тя. — Аз съм привърженик на схващането, че всеки мъж трябва да има свое лично островче, където да си спомня за победите си. Вие не мислите ли така, мистър Дръмънд?

Аз кимнах и тържествено обявих:

— Моите многобройни постижения висят на стената в тоалетната.

Тя отговори с пресилена усмивка. Северняшкия ми чар явно хич го нямаше.

Ние трябваше да признаем (и наистина признахме), че Калхун Барнс е бил човек със сериозни връзки и контакти на най-високо ниво, от което следваше, че и вдовицата му не беше съвсем безпомощна. Което автоматично изключваше всякаква демонстрация на сила от наша страна.

— Кариерата на съпруга ви е била изключителна — подхвърли Джени. — И аз не разбирам защо той… Всъщност как така…

— Се е самоубил ли? Аз прекрасно знам какво направи Калхун, Дженифър. Надянал е примка на шията си и е налапал дулото на пистолета.

— Добре, ясно. Но защо?

Домакинята явно не желаеше да обсъжда този въпрос. Все още. Очевидно с намерение да държи под контрол нашия разговор тя небрежно подхвърли:

— Много ли ще ви отегча, ако се върна на първата среща между Калхун и мен?

И още как.

— Разбира се, че не — рекох на глас аз.

Тя отпи една сериозна глътка шери и започна:

— Според мен е важно да проумеете, че фамилията Барнс е сред най-почтените в този град. Прадядото на Калхун е бил собственик на голяма и процъфтяваща плантация в близост до морския бряг, а дядо му е бил офицер под командването на Джаксън Стената със сериозни прояви на храброст на бойното поле. След войната завършил право, преселил се тук заедно с цялото си семейство и превърнал правото във фамилна професия. Бащата на Калхун също е бил адвокат, а по-късно и уважаван съдия. Малко преди пенсионирането му е имало предложение да го изберат за член на Върховния съд. И по мое мнение това със сигурност е щяло да се случи, но му попречил негърският проблем и размириците, свързани с него.

В кабинета се възцари благоговейна тишина, задължителна, за да попием значимостта на чутото. За южняшката аристокрация фамилните саги са нещо като тренировка по бокс в тъмна зала — човек трябва да прибегне до някои фини настройки. Казано накратко, аз би трябвало да разбера, че някога семейството на Калхун е притежавало много пари, силно влияние и един куп роби. Но после започнала Гражданската война, робите офейкали, парите свършили и настъпило времето на политическия авантюризъм. Семейство Барнс емигрирало в големия град, където отново се заловило да гради благополучието си. Неговите представители станали професионалисти в друго поприще, но запазили предишните си тесногръди разбирания. И в крайна сметка историята ги погълнала. Нищо чудно, че Фокнър си е прекарвал наистина чудесно с хора като тях.

Това е и главният проблем на южняшкото разбиране за семейни традиции и наследство. Ако миналото е снежнобяло — добре. Или поне аз така си мисля. В противен случай е все едно да си се родил с десет тона лайна на гърба. При тези хора миналото никога не е минало. И това по някакъв начин бе спомогнало за изграждането не само на Калхун Барнс, но и на Джейсън Барнс.

— И моето семейство е старо, с добър произход — продължи мисис Барнс. — Много хора бяха убедени, че Калхун и аз си подхождаме.

— Той е бил много хубав мъж — подхвърли Джени.

— Така е — кимна домакинята. — Но беше и още много неща, Дженифър. В университета играеше футбол и беше сред най-добрите. По-късно предпочитанията му се изместиха по посока на тениса и голфа. Да не говорим за ума му, който сечеше като бръснач. Още като студент го засипаха с оферти, идващи от най-престижните съдии и юридически кантори от Атланта до Ню Йорк. — Тя извърна глава към Джени и попита: — Вие юристка ли сте? Доколкото ми е известно, много агенти на ФБР имат юридическо образование.

— Не, моята специалност е психиатрия — отвърна Джени.

— Това също е интересна област — кимна мисис Барнс, но пренебрежението й ясно си пролича.

Джени замълча, а аз се запитах какво ли й минава през главата в този момент.

Мисис Барнс помълча малко, после продължи:

— Една седмица след като Калхун си взе държавния изпит, ние двамата минахме по пътеката в параклиса на колежа „Сейнт Кристофър“, където беше учил. Това стана през 1965 година. Него го възприемаха като много добра партия, а мен — като късметлийка. Но Калхун не искаше да работи за някой от известните съдии, не го блазнеха и големите кантори.

— Защо? — обадих се аз.

— Предполагам, защото и двамата не бяхме склонни да напуснем този град, независимо какви пари ни предлагаха.

Това прозвуча като красив и малко сантиментален спомен, но ние с Джени едновременно кимнахме. Разбира се. Парите, които са искали, са се намирали тук, в този град.

— Според мен Калхун нямаше желание да премине през задължителния за всички млади юристи стаж, нито пък държеше да бъде нечий помощник. Той беше гладен за работа, амбициозен и нетърпелив. Така стигна до решението да започне частна практика, за да изпревари всички.

— Бих казал, че е имал нужда от партньори — подхвърлих с надеждата да се измъкнем от ямата на носталгията.

Тя спря поглед върху лицето ми, помълча малко, после кимна.

— Прав сте, мистър Дръмънд. На всичкото отгоре той познаваше подходящия човек. Отличникът на целия юридически факултет.

— Филип Файнбърг — промърморих аз и посочих с пръст крайната снимка на стената.

— Да, Филип…

— Добър избор.

Тя не обърна внимание на забележката ми, а отпи глътка шери и се зае да изучава тавана.

— Отношенията им бяха някак… някак неравностойни, поне в началото…

— Защото Файнбърг е бил евреин? — изстрелях аз.

Тя кимна.

— Ние винаги сме били по-прогресивни от Селма (централната част на щата Алабама, известен с верската нетърпимост на своите жители католици), но по онова време… По онова време в този град беше някак комплицирано да си евреин. Бизнес се правеше главно на игрището за голф и по приемите, а Филип някак не… Надявам се, че ме разбирате.

Разбирахме. На мен лично ми беше ясно, че човек с биографията и консервативните разбирания на Калхун не би могъл да стане партньор с един социален парий в знак на щедрост или пък, за да коригира някаква социална несправедливост.

Както и да е. Продължихме да играем ролята на слушатели, за да научим как Калхун носел Файнбърг на здравия си гръб, как се възползвал от всички предимства на потеклото си, омайвал на чашка хората, превръщайки десетки от тях в свои клиенти. И се получило. „Барнс и Файн“ — юридическата кантора с умно и деликатно избрано име, започнала да трупа авторитет, успехи и благосъстояние (точно в този ред).

Химията между партньорите основатели била несъвършена и между тях често припламвали искри, но алчността играела ролята на афродизиак. Калхун ловял рибата, а Файнбърг я изкормвал и режел на филета, заврян като плъх в задната канцелария и скрит зад умно съкратеното си име. Върху гениалните му рамене се стоварила тежестта на предварителните проучвания, разследването, разпитите и подготовката за съдебната фаза. За Калхун останала ролята на съдебната акула, която трупа успех след успех и разбива на пух и прах обвинения и свидетелски показания. Не след дълго той успял да си спечели престижното прозвище „умен скандалджия“, което по тези места винаги се е ценяло високо. Интересно е да се отбележи, че Файнбърг не стъпил нито веднъж в съдебната зала, с изключение на случаите, при които се налагало да внесе получено в последния момент доказателство или да помогне на Калхун при мъкненето на тежките адвокатски чанти.

Този разказ ни беше поднесен по интригуващ начин, с всичките атрибути на добрата трагедия. Вече предчувствахме накъде вървят нещата, но мисис Барнс изведнъж вдигна глава и с лека изненада отбеляза:

— Чашата ви май е празна, мистър Дръмънд. Ще бъдете ли така добър да обслужите и двама ни?

Нямаше как да не се подчиня.

Изправих се пред бара, после се обърнах и малко нетактично изтърсих:

— Между другото, какво е станало с краката ви?

— Нищо им няма на краката ми — стрелна ме с поглед тя.

— Моля за извинение. Помислих си, че…

— Грешно сте си помислили. Счупен ми е гръбнакът.

— Много съжалявам, но как?

— Автомобилна катастрофа.

— Ясно.

Подадох й чашата. Тя отпи голяма глътка шери, изпусна въздуха от гърдите си подхвърли:

— Предполагам, че не знаете какво да мислите за клюките.

— Точно така.

Нямах никаква представа какви клюки има предвид.

Тя втренчи поглед в питието си, разклати го в чашата и промълви:

— Истината е, че в онази нощ Калхун беше зад волана. Никога не сме го отричали.

Тук се намеси Джени, която от известно време се опитваше да навакса.

— Можем ли да се върнем към началото?

— Началото ли? — погледна я с учудване мисис Барнс. — А, да… Случи се през пролетта на 1975-а, няколко месеца след раждането на сина ни. Вечерта не си я спомням много добре, макар че това може би ще ви се стори странно… И вероятно ще си помислите, че…

Не довърши изречението си и по тази причина не разбрахме какво ще си помислим.

— Бяхме в кънтри клуба, празнувахме с някакъв клиент, Калхун беше спечелил важно дело за обезщетение. Белята стана, докато се връщахме у дома… — Хвърли ми един някак особен поглед и добави: — Но аз никога не обвиних Калхун.

— Полицията разследва ли катастрофата? — попита Джени.

— Калхун успя да се добере до някакъв уличен телефон и повика бърза помощ и полиция.

— И полицията дойде, така ли?

— Да. Един полицай се появи малко преди линейката.

— Направи ли разследване?

— Не беше необходимо. Валеше дъжд, колата се подхлъзна и се удари в едно дърво. Нямаше ранени, нямаше материални щети.

— Вие сте били ранена.

Тя се поколеба само за миг, после каза:

— Полицаят познаваше Калхун. Реши да ни спести неудобствата и да запази достойнството ни.

— Застрахователната компания едва ли е била на същото мнение — подхвърлих аз. — Ремонтът на колата, вашето лечение. Кой плати за всичко това?

— Ние, разбира се. — Вероятно и двамата сме показали изненадата си, тъй като тя сметна за нужно да добави: — Съпругът ми беше принципен човек, мистър Дръмънд. Никога не би допуснал някой друг да плати за допуснатата от него грешка.

Не съм много сигурен как се озовахме на тази писта, която, поне на пръв поглед, нямаше отношение към разследването. Но един скрит дълбоко в мен инстинкт ми нашепваше, че тя може да се окаже важна. Друг пък твърдеше, че тази жена лъже или ни спестява някои доста важни подробности. Не беше много трудно да отгатнем какви са те.

— Мисис Барнс — рекох. — Ако съпругът ви е изпаднал в някакъв вид опиянение, той е представлявал обществена заплаха, а поведението му е било престъпно.

— Не съм казала, че Калхун е бил пиян — спокойно ме погледна тя.

— А беше ли?

— Знаете ли, в онези години още не беше се оформила днешната обществена нагласа към пиенето и шофирането. Всъщност не беше нищо кой знае.

— Отговорете на въпроса, моля.

— Приятелят на Калхун, тоест полицаят, беше на мнение, че сме достатъчно пострадали. Той…

— Беше ли съпругът ви под алкохолно опиянение, или не беше?

— Калхун винаги носеше на пиене — промълви тя, замълча за момент, после напрегнато добави: — Нямам представа защо ми задавате тези въпроси. Не виждам никаква връзка с разследването, за което сте дошли.

Погледнах към Джени. Тя се обърна към мисис Барнс и спокойно, сякаш нищо не се беше случило, попита:

— Кога се случи това? Няколко месеца след раждането на сина ви, така ли?

— Да. За съжаление имаше усложнения. Вътрешни увреждания, след които… След които и дума не можеше да става за ново майчинство.

Интересен изказ, няма що.

— Трябва да ви е било много трудно — промърморих.

— О, не, мистър Дръмънд. Мисля, че при второ дете трудностите ни щяха да станат много по-големи.

— Защото сте на инвалидна количка?

— О, не. Количката дойде най-накрая. Няколко години преди нея изкарах прикована на легло, после ми правиха операции, рехабилитации… И едва тогава стигнах до количката…

— Разбирам — обади се Джени. — Достатъчно трудно ви е било да отгледате и само… Извинете, как беше името на сина ви?

— Джейсън. Джейсън Нейтън… За щастие Калхун беше изключителен баща. Много внимателен, много активен при определяне насоките в живота на Джейсън. Двамата бяха изключително близки.

— Това е доста необичайно — подхвърли Джени.

— Необичайно ли?

— Човек на кариерата да отгледа детето си сам. Особено в онези години.

Очевидно се бяхме натъкнали на скрита жица в алармената инсталация на психиката й, защото тя вдигна вежди и остро попита:

— Защо се интересувате от всичко това?

— Нямаме особени причини — свих рамене аз, после настоятелно добавих: — А какво стана с кантората?

— Мисля, че не съм готова да отговоря на този въпрос — отсече тя, заби очи в моите и попита: — Всъщност какво точно търсите тук?

Никой от нас не отговори. Тя помълча малко и добави:

— Реших, че… Или поне очаквах…

— Какво очаквахте? — хвана се за думите й Джени.

— Ами… Нещо във връзка с компрометирането на съпруга ми. Нещо за онзи, който го доведе до самоубийство, злоупотребявайки с властта на вашето Бюро. Който безсрамно излъга…

— Разкажете ни за него — рекох.

— Не, не! — повиши тон тя и главата й рязко се повдигна. — Мисля, че отговорих на достатъчно въпроси. — Изглеждаше объркана и разстроена, но въпреки това успя да се овладее достатъчно, за да ни отреже: — Трябва да напуснете дома ми. И двамата, веднага!

Погледнах към Джени. Стана ми ясно, че първо действие е приключило току-що и завесата вече се спускаше. Дойде време за второ действие, в което Маргарет Барнс щеше да получи пословичното коляно в топките.

— Мисис Барнс, ние сме тук по заповед на директора на ФБР и няма да си тръгнем! — отсякох аз.

— Мисля, че грешите — озъби се тя. — Това е моят дом и аз имам…

— Млъкнете и слушайте! — рязко я прекъснах аз, забих очи в нейните и започнах: — Днес, в шест и двайсет сутринта, бяха убити началникът на канцеларията на Белия дом, съпругата му и четирима агенти на тайните служби. Също днес, но следобед, на околовръстната магистрала на Вашингтон беше убит президентският говорител, а в последвалата верижна катастрофа намериха смъртта си още седем напълно невинни граждани. — Жената примигна, в очите й се появи объркване. Явно не можеше да направи връзката, затова побързах да й помогна: — Броени минути по-късно е бил убит и Филип Файнбърг, бившият партньор на съпруга ви. Разкъсан на парчета от бомба, взривена пред входа на дома му.

— Файнбърг? Аз не зная какво…

— Напротив. Мисля, че се досещате.

Тук се намеси Джени:

— Агент Джейсън Барнс, вашият син, е изчезнал безследно вчера следобед веднага след като се е освободил от дежурство. Искаме вашата помощ, за да го спрем, преди да извърши нови убийства.

Взрях се в посивялото лице на Маргарет Барнс и разбрах, че първоначалното ми предчувствие се беше оказало вярно. Току-що я бяхме лишили от спокойствието на нощния сън, а твърде вероятно бяхме разбили и последните останки от един и без това нещастен живот.