Убиецът на президента

16.

Точно в 5:00 последвах Таунзенд в заседателната зала. Джени вече беше на масата и прелистваше някакви документи. От редовните участници в тази среща на високо равнище липсваха само директорът Питърсън, който продължаваше да се радва на привилегията да стои далеч от тази бъркотия, и мистър Джийн Холдърман, който, ако не е пълен идиот, би трябвало да се наслаждава на здравия сън, който предхожда разсъмването.

Заседанието откри Джордж, който изглеждаше доста по-зле от нормалното.

— Да започнем с обобщение на постигнатото през последните шест часа — рече той. — Бъдете кратки, моля. — Почука по часовника си и добави: — Вече навлизаме в опасния утринен час на вещиците.

Сякаш не го знаехме.

Показалецът му се насочи към Джени, която ни предложи интересна, макар и изпъстрена с технически термини оценка на психическото състояние на Маргарет и Джейсън Барнс, след което се прехвърли на сбит преразказ на семейната сага и завърши с отношенията между Калхун Барнс и Филип Файнбърг, отразили се косвено и върху Джейсън Барнс.

Тук се намеси Филис, която вдигна ръка и зададе един напълно логичен въпрос:

— Защо ще си прави труда да отмъщава за една смърт, която би трябвало да празнува?

От израженията на присъстващите беше ясно, че и те си задават същия въпрос. Джени беше принудена да им предложи съкратена версия на обяснението, с което на по-ранен етап беше дарила и мен.

— Любовта и омразата са най-интензивните и директни човешки чувства. Оплетат ли се, индивидът се превръща в психосексуално кълбо от емоции.

— Искаш да кажеш, че откача — подхвърлих аз.

— Предпочитам клиничната формулировка, която гласи „пълен хахо“ — поправи ме тя. Няколко души изхихикаха, но тя побърза да ги умири, като продължи: — Проблемът е, че нестабилното равновесие в душевното състояние на Джейсън е изчезнало безвъзвратно. В представите си той е виждал баща си като една внушителна, дори монументална фигура. Убеден е, че тази фигура е избрала смъртта заради натиск от наша страна и е твърдо решен да ни накаже.

Слава богу, че никой не зададе въпрос, тъй като и без това ми беше ми дошло до гуша от лудостта на Джейсън Барнс.

— На този етап обаче Шон и аз сме изправени пред редица въпроси без отговор — върна ни в настоящето Джени. — И бяхме принудени да направим някои предположения относно случилото се тук, във Вашингтон. — Погледна по посока на Таунзенд и добави: — Много е важно да потвърдите тези наши умозаключения, сър.

Той кимна.

— Филип Файнбърг ли беше човекът, който представи анулираните чекове?

— Да.

— Бихте ли ни обяснили какви обстоятелства доведоха до това?

— Файнбърг ме захранваше с обвинения няколко седмици поред. Обикновено по телефона, настоявайки за анонимност. Често използван подход, когато става въпрос за проверка на миналото. Имаше да каже доста позорни неща за Калхун Барнс, някои от които може би бяха верни, но други със сигурност бяха преувеличени, а дори и съмнителни. На даден етап аз му заявих, че обвиненията му трябва да бъдат подкрепени от доказателства.

— Как реагира той?

— Каза, че ще ми предостави.

— И го направи.

— Седмица по-късно, по време на един коктейл в Джорджтаун, той ме дръпна настрана и ми предаде анулираните чекове. Аз ги предадох на твоята служба.

— Било е преди назначението ми — уточни Джени. — Кой от моята служба ги пое и как беше процедирано?

Таунзенд се замисли за момент.

— Джон Фиск, твоят предшественик. Първата му работа беше да възложи проверка за автентичност.

— И чековете бяха проверени, така ли?

— Да.

— Наистина ли се оказаха изтеглени от семейната сметка на Калхун?

— Да. Това ни принуди да назначим втора работна група за проверка на съдиите, чиито имена фигурираха върху тях. Двама бяха покойници, и двамата починали от естествена смърт, а третия открихме в един старчески дом във Флорида. С Алцхаймер в напреднал стадий. Абсолютно сенилен.

— След което предадохте пакета в Белия дом?

— Не. Предадох уликите на министъра на правосъдието. Присъстваше неговият служител Мийд Евърхил. Направихме преглед на това, с което разполагахме. Становището на Евърхил беше, че налице са достатъчно доказателства, за да възбудим наказателно производство.

— А после стигнахте до Белия дом, така ли?

— Да, едва тогава.

— Освен президента, юридическия му съветник, началника на канцеларията на Белия дом, министъра на правосъдието, Мийд Евърхил и евентуално говорителя на Белия дом, кой друг беше в течение?

— Тя — отвърна Таунзенд и посочи с пръст мисис Хупър.

Мисис Хупър се размърда в стола си.

— Но моето присъствие би трябвало да е известно единствено на останалите участници в онова съвещание. Аз… Джейсън Барнс не би трябвало да ме набележи за мишена.

— Не бъди толкова сигурна — поклати глава Таунзенд, след което се обърна към Уордъл: — Твоите хора знаят кой има достъп до Овалния кабинет, нали?

— Естествено.

— Води ли се присъствена книга?

— Винаги, но само за предварително насрочените заседания. Разбира се, някои любими служители като мисис Хупър могат да се появят там съвсем спонтанно.

— Ето, виждате ли? — кимна мисис Хупър.

— Но в тези случаи агентът на пост пред вратата на президента уведомява оперативния център — повиши глас Уордъл. — И имената на въпросните служители също попадат в книгата.

— Така си и мислех — кимна Таунзенд. — Възможно ли е Джейсън Барнс да е имал достъп до книгата?

— Не мога да го изключа. Той е разполагал с пропуск за оперативния център, а работещите там са му били приятели. Би могъл да прегледа книгата лично или да помоли някой приятел.

Останах с впечатлението, че на директора Таунзенд и на Чък Уордъл много-много не им пука за мисис Хупър, а самите им реплики бяха доста любопитни. Когато атовете се ритат, магаретата трябва да стоят настрана. В същото време Таунзенд не ми правеше впечатление на дребнав и отмъстителен човек. А това означаваше, че тук става нещо. Джени ми хвърли един полувъпросителен поглед, на който отговорих с леко повдигане на веждите. Това й беше достатъчно, за да се обърне към Таунзенд:

— Бихте ли ни обяснили как е било взето решението, сър?

— Ще ви обясня — кимна директорът. — По мое мнение обвиненията срещу Калхун Барнс бяха проблематични и доста спорни. Не разполагахме с живи или поне в нормално психическо състояние свидетели. Нямахме други веществени доказателства освен трите анулирани чека и думата на Филип Файнбърг, който обаче твърдеше, че не е присъствал при предаването на чековете, а е научил по-късно.

Дойде моментът да вкарам в действие адвокатските си умения.

— Всяко друго твърдение би го направило съучастник — подхвърлих аз. — Освен това имам чувството, че вие не сте повярвали на съдията Файнбърг, сър.

— Така е, не му повярвах. Отдалеч личеше, че изпитва люта омраза към Барнс. Затова бях малко обезпокоен от обвиненията му.

— А от мотивите му?

— Фактически и от тях. Първоначалните му обвинения бяха многопосочни. Интимни контакти със служителки в кантората, надуване сметките на клиенти и още куп такива неща. Аз имам доста голям опит с оперативните проверки и знам, че някои ги използват за разчистване на лични сметки — особено когато става въпрос за хора с високо служебно или обществено положение…

— Значи сте си помислили, че Файнбърг се опитва да унищожи Барнс?

— Как да кажа… Обвиненията, че Барнс е подкупил въпросните трима съдии, дойдоха доста по-късно и това ми се стори подозрително. — Очите му пробягаха по лицата на присъстващите. — Сега те имат смисъл, но тогава нямаха обяснение. Освен това той не ми каза как тези чекове са се озовали у него — което автоматично създаваше проблеми от юридическа гледна точка. Свързани най-вече с една доста дълга верига от проблеми с правата на достъп. Все пак си мисля, че тъкмо мотивите му най-много ме усъмниха. В този дух беше и докладът ми пред президента.

— Което беше напълно достатъчно — настоятелно се обади мисис Хупър. — Става въпрос за Вашингтон в края на краищата. Всичко се проверява. Барнс беше голямо момче, а на всичкото отгоре предварително го предупредиха, че трябва да е чист като вода ненапита. Но се оказа, че не е.

Всички си давахме сметка, че при президента е имало доста спорове, а мисис Хупър вероятно е настоявала за по-безопасния метод — да хвърлят Барнс на акулите и да забравят за случая. Сега вече беше без значение дали Калхун Барнс е бил затънал в корупция, или е имал душа на светец — разбира се, последното вече беше напълно изключено. Значение имаше само това, за което спомена Джени — кой друг е бил ангажиран във вземането на решението за сваляне на кандидатурата на Барнс. И съответно е попаднал в списъка за ликвидиране на Джейсън и се нуждае от специална охрана.

Разбира се, Таунзенд оцени това и се обърна към Джени:

— Мисля си за твоя съкратен списък… В него трябва да включим мен, мисис Хупър, министъра на правосъдието, юридическия съветник на Белия дом и Мийд Евърхил. Провери също в архивите на службата си кои агенти са участвали в разследването.

Джени кимна.

Мислейки две стъпки напред, Филис се обърна към Таунзенд и каза:

— А какво става с обявената награда, Марк? Все още ли трябва да се тревожим от нея?

Директорът не отговори, а хвърли един подканящ поглед към Джени. Интересно, много интересно.

— Не можем да я изключим — каза партньорката ми. — Разбрахме, че Барнс е бил информиран за наградата на следващата сутрин, след като ние открихме обявата. Разполагал е с най-малко четирийсет и осем часа да заяви кандидатурата си преди затварянето на интернет сайта.

— Но движещата сила при него е по-скоро гняв, отколкото алчност, нали? — подхвърлих аз.

— Така е — кимна тя. — Но защо да не убие с един куршум два заека? А не бива да забравяме и една друга възможност: да е използвал обявата като бонус за съучастниците си. По всяка вероятност те са наемници и това обяснява наличието на обещанието за възнаграждение. — Усмихна се на Филис и добави: — Съжалявам, но Управлението все още е ангажирано в тази работа.

— Трябва да завъртя няколко телефона — обяви Чарлс Уордъл от тайните служби. — Президентът и министърът на правосъдието вече са уведомени. Не знаех за участието на Клайд Бърнс — юридическия съветник, — а също така и за Евърхил. Няма да е зле, ако някой… хм… ги провери как са…

Часът вече беше 5:30 и всички ние се запитахме дали мрачният жътвар не ни е изпреварил за тази проверка. Изоставането ни все още беше значително, затова всеки опит за неговото съкращаване беше добре дошъл. Настроението в заседателната зала започваше да се променя, някои от нас дори започнаха да си мислят, че можем да изпреварим Джейсън. И защо не? Знаехме към кого би се насочил, знаехме и защо. Какво би могло да се обърка?

Отново ме обзе неприятното чувство, че изпускам нещо. Всъщност че всички в тази зала изпускаме нещо много важно.

Уордъл стана и отиде да върти телефоните. А Таунзенд премина към следващата точка, обръщайки се към Джордж:

— Докъде стигнахме с издирването на военното оръжие и оборудване?

— Лабораторията изпрати някои от заключенията си — отвърна Джордж. — Върху трупа на Файнбърг са открити следи от Композит А5. Това е експлозивът, използван в мината „подскачащата Бети“, и по всяка вероятност е достатъчен за потвърждение на използваното оръжие. Все още очакваме сведения за противотанковия снаряд… — Направи кратка пауза и добави: — Предполагаме, че оръжията са крадени. По закон военните трябва да ни докладват за всяка кражба и липса на оръжия и муниции. Проверихме архивите за подобна информация шест месеца назад.

Джордж направи нова пауза и огледа присъстващите. И той, като повечето самомнителни типове, имаше куп дразнещи привички. Но ние нямахме друг избор, освен да изтърпим постановката „аз знам нещо, което вие не знаете“, докато чуем за какво става въпрос.

— За посочения шестмесечен период са установени шейсет и осем кражби и липси на оръжие и муниции. Заповядах на хората си да проверят всички неприключени дела, отнасящи се до кражба или липса на леки противотанкови снаряди и мини от типа „подскачаща Бети“.

После затъна в отегчителни детайли, което си беше чиста загуба на време за всички нас. Особено на фона на непрестанните му подмятания, че работим в надпревара с часовника. Започнах да се питам дали не го е хванало шубето. На всички беше ясно, че звездата на шоуто е Джени, а Джордж все повече приличаше на изпълнител на поддържащата роля, който преиграва оскъдните си сцени и изрича репликите си на прекалено висок глас. По едно време все пак се досети, че е време да свършва.

— В крайна сметка се спряхме на три възможни варианта, но за съжаление нашите приятели в армията имат друго работно време и не успях да се свържа с техния Отдел за криминални разследвания.

Таунзенд изглеждаше леко раздразнен. Помълча малко, после рязко попита:

— А ти отправи ли официално искане към ОКР?

— Аз… да. Разговарях с нощния дежурен в Пентагона. Един майор на име…

— Кога? В колко часа?

— Ами… Преди около два часа.

В стаята настъпи гробна тишина.

След няколко секунди Филис се извърна към мен и попита:

— Шон, има ли по-добър начин за получаване на тази информация?

— ОКР има собствен дежурен в Пентагона — прилежно отговорих аз, избягвайки погледа на Джордж. — Но щабквартирата на отдела се намира във Форт Белвоар, Вирджиния. Трябва да потърсим връзка с генерал-майор Даниъл Тингъл, който е началник на ОКР.

Филис погледна Джордж, а след това и Таунзенд.

— Марк, може би е по-разумно да възложим тази задача на Дръмънд — подхвърли тя.

Таунзенд ме дари с един остър диагонален поглед.

— Работил ли си някога с ОКР?

Кимнах.

— Тогава започвай! — Замълча за момент, после тихо попита: — Трябва ли да напомням, че всеки изгубен час може да ни коства човешки живот? Не можем и не бива да си седим в канцелариите, заврели палци в…

— В носовете си — услужливо вметна Филис. — Иначе си напълно прав.

— Мисля, че трябва да придружа Дръмънд — обади се неочаквано Джени.

Таунзенд я погледна, после премести очи върху моя милост.

— Ама още ли сте тук?

И ние побързахме да си вдигнем чуковете.