Убиецът на президента

3.

Почти веднага след това интересно и обезпокоително предположение колата спря пред входа на Централното разузнавателно управление.

— Чакай тук — нареди Марголд на шофьора, а на мен подхвърли: — Вече си у дома, можеш да дишаш спокойно.

— Няма нищо по-хубаво от дома — замечтано отвърнах аз. Само дето това не беше моят дом.

Нека ви разкажа с две думи как се озовах тук. Миналата зима бившият ми шеф — председателят на Военния съд генерал-лейтенант Клапър, стигнал до заключението, че Шон Дръмънд трябва да излезе в дългосрочен отпуск. По онова време бях „адвокат за специални поръчения“ — една загадъчна титла, зад която практически няма нищо. Бях член на малък екип от подбрани съдии, адвокати и юридически съветници, които се грижат за юридическите проблеми на хората, ангажирани в свръхсекретни операции. Това бе един свят на сенките, в който нашето единствено задължение беше да държим осветлението изключено.

Изкарах осем години като прокурор и защитник по различни наказателни дела. Едва ли бих си признал публично, но през тези години започнах да харесвам армията и да си обичам работата. На практика тайничко се надявах, че армията е объркала нещо с досието ми или пък някой умен чиновник е рекъл: „Хей, тоя Дръмънд много го бива в тая работа… Може би ще ви прозвучи смешно и дори налудничаво, но защо да не го оставим там, където е? Това ще бъде най-доброто решение както за данъкоплатците, така и за самия Дръмънд… Ще бъде полезен за всички, нали?“

Точно така, но армията никога не разсъждава по този начин.

Всъщност аз подозирах, че генерал Клапър иска да си почине от мен — нещо напълно разбираемо. Аз имам свойството да дотягам на шефовете си. И тъй, бях даден назаем на адвокатска кантора с договор за една година. Тя се помещаваше в една огромна бяла сграда във формата на подкова, която гъмжеше от абсолвенти на елитни университети, бивши политици и разни надути до пръсване типове с различни видове пълнеж. Според мен Клапър се е надявал, че балонът ще спадне, след което ние ще си седим на чаша шери и ще разговаряме за опера и изтънчени вина, казано иначе — ще станем истински дружки. Но както знаем, никое зло не идва само. Оказа се, че част от личния състав на кантората е затънал до гуша в разни мошеничества, а военният адвокат, когото смених — оказа се адвокатка, при това моя близка приятелка, е била убита. Именно сестрата на тази приятелка — съветничка в общината на Бостън, беше предложила да я заместя аз. Била убедена, че само аз мога да заловя убиеца — някакво гадно копеле, което трепело наред и тероризирало целия окръг Колумбия.

Но разследването ни отведе до сърцевината на една изключително секретна и жизненоважна операция на ЦРУ, вследствие на което аз се озовах точно в тази сграда, макар че се опитваха да ме подхлъзнат на всяка крачка. ЦРУ искаше да спаси тайната си операция, а аз — да накажа всички, които имаха нещо общо със смъртта на приятелката ми. Те си помислиха, че са получили каквото искат, но аз — не. И в крайна сметка си платиха всички, които исках да си платят. Хепиенд, нали?

Да, ама забъркаш ли се с федералните, хепиенд не се предвижда. ЦРУ остана впечатлено от моята изобретателност, хитрост и най-вече от моята безпардонност. Моят шеф обаче беше на друго мнение. И след като сравниха мненията си, аз бях запратен тук.

Казано с две думи, Клапър постигна каквото искаше, а именно да му се махна от главата. ЦРУ също — сдоби се със служител, на когото плащаха другаде. На никого не му хрумна да попита какво, по дяволите, искам A3, но това няма значение, тъй като под слънцето има и далеч по-лоши служби от тази, която предложиха на мен. Ако не друго, поне работата изглеждаше интересна…

Освен това получих и момичето. Джанет Мороу явно беше изиграла важна роля в цялата история и беше спечелила достатъчно престиж, за да получи поста заместник окръжен прокурор. Животът й стана изключително запълнен, моят също. Тя трябваше да наблюдава работата на трийсетина прокурори по наказателни дела, а аз — да надзиравам себе си. И трябва да ви кажа, че работата се оказа адски продължителна и изтощителна. Виждахме се единствено през почивните дни, но и двамата натискахме спирачката, тъй като знаехме, че това не е начинът да се създаде една връзка.

В допълнение аз се оказах собственик на пълен гардероб с костюми и спортни сака от „Брукс Бръдърс“, които ми бяха предоставени безплатно от фирмата. Благодарение на тях започнах да изглеждам по-богат и по-щастлив, отколкото бях. Да не говорим, че паснах отлично на отбраната публика, която се трудеше в ЦРУ.

Но както и да е…

В момента един служител на ЦРУ ни чакаше пред входа. Беше добре възпитан и любезен джентълмен, който дори отвори вратата на агент Марголд, усмихна се и каза:

— Здрасти, аз съм Джон от канцеларията на директора.

— Здрасти, Джон — рече Марголд.

Онзи обаче се забави и аз бях принуден да се обадя:

— Здрасти, Джон.

Господи, как се оказах забъркан с тези типове?

Джон кимна, на лицето му се изписа покруса.

— Не искам да ви притискам, но кризата на върха наистина е страшна. — После любопитството му надделя и той се обърна към мен. — Много зле ли беше?

— Кое?

— Убийствата. Нали току-що идвате от убийството на Белнап?

— Ами… — проточих аз. — А как вървят нещата тук, Джон?

— Истинска лудница. Слуховете буквално ще пробият стените. Какво видяхте там?

— Мъртъвци.

— Добре де, ясно. Но как са били убити? С куршуми? С газ? По друг начин?

Погледнах го право в очите и изръмжах:

— Шестима достойни хора са мъртви, но как е станало това, не ти влиза в шибаната работа!

Марголд се усмихна.

Джон се намръщи.

Въпреки това уреди бързо формалностите с охраната и ни придружи по целия път — през фоайето и асансьора до третия етаж, където ни вкара в една празна заседателна зала.

— Чакайте тук — разпореди се той. — Шефовете се съвещават в кабинета на директора. Скоро и другите участници ще се прехвърлят в тази зала.

Оттегли се, без да уточни кои са тези участници, вероятно нарочно, за да ни подразни. За съжаление това е начинът, по който въздействам на хората. Но директорът, за когото спомена Джон, беше Джеймс Питърсън — голяма риба в моята хранителна верига. Спокойно можете да се обзаложите, че това, което се случва в момента горе, в неговия просторен и светъл кабинет — а то си е цял апартамент, — не е нищо друго освен борба за кокала, въпреки че една от разновидностите на играта се нарича „гледай да не те уцелят с банана“. За да продължа с мрачните хранителни метафори, ще добавя, че в момента убийството на Белнап е горещият картоф, който шефовете си подхвърлят, надявайки се той да попадне в чужд отдел, управление, служба или агенция… Разбира се, всеки един от тях щеше да получи своята порция екшън, но във Вашингтон на това му викат „спипай Водещия“. И когато топката се търкулне, както често се случва, Водещият заема централно място в съответното разследване на Конгреса и всички се хващат да изриват идиотщините в неговата пощенска кутия.

— Залагам петарка, че всичко ще се стовари на твоята глава — усмихнах се на Марголд аз.

Тя само сви рамене, отказвайки да приеме залога. Но след кратка пауза подхвърли:

— Иска ми се да сключим една сделка…

— Лоша идея.

— Защо?

— Защото не притежаваш нищо, което искам аз.

— Не става въпрос за размяна, а за сделка.

— Да чуем…

— Аз ще ти пазя задника, ако ти пазиш моя…

— Нима трябва да сключваш сделка, за да си пазиш задника?

Тя ме дари с втренчен поглед. За момент ми мина през ума, че ще се оплаче в църковното настоятелство от моя непристоен език или бог знае какво. Но в крайна сметка тя въздъхна и каза:

— Стига вече, Дръмънд. Ние с теб можем да бъдем добър екип.

— В какво можем да бъдем добър екип? — натъртено попитах аз.

— Правиш впечатление на човек, който познава правилата на играта — усмихна се тя. — Ако ме държиш в течение на онова, което става тук, аз ще имам грижата да те информирам за събитията при нас. Не търся нито слава, нито доверие. Единственото ми желание е да преживея това, което се е стоварило на главата ми.

Можех ли да й се доверя? В никакъв случай. Но в ситуации като тази човек не казва „не“, а започва да шикалкави.

— Вече имаше възможност да се убедиш, че съм много добър — рекох. — Но дали и ти си добра?

— Аз съм… Е, добре, в случая не ми достига дълбочина.

— В случая няма никаква дълбочина.

Тя протегна ръка.

— Аз съм Джени от Кълъмбъс, Охайо, трийсет и пет годишна. Завършила съм държавния университет в Охайо, специалност психология, защитила съм докторска дисертация по приложна психология в „Джонс Хопкинс“.

Вдигнах вежди в безмълвно учудване.

— Наистина съм много умна — продължи да се усмихва тя. — Единайсет години стаж по специалността. Три от тях в Детройт, други три в изправителните заведения на „Голямата ябълка“… От пет години насам работя в Куонтико на длъжност инструктор и профайлър към Отдела за поведенчески науки.

— За това ли си включена в разследването? — попитах аз. — За да профилираш?

— Не. Преди три месеца ме повишиха в СОА, което ще рече „старши оперативен агент“ по националната сигурност, след което ме назначиха във вашингтонското управление на ФБР.

Направи малка пауза, вероятно в очакване на допълнителни въпроси, не чу такива и нетърпеливо подхвърли:

— А сега ти, но бързо…

Не успях да задоволя любопитството й, тъй като вратата се отвори и в залата нахлу внушителна група — две жени, останалите мъже. Всички си бяха наложили игралните маски — сиреч демонстрираха пълна липса на емоции, съмнение или объркване. Бяха добри актьори, но отдалеч личеше, че сфинктерите им са се свили до размерите на главички на карфици.

Начело крачеха тежкарите: Марк Таунзенд, високоуважаваният директор на агент Марголд, следван по петите от вече споменатия Джеймс Питърсън — директор на цирка и повелител на всички участници с високо самочувствие.

Отделих няколко секунди, за да огледам тези двамата. Таунзенд беше висок и строен, всъщност почти мършав, с тясно издължено лице, сива и гъста като четка коса и странен, абсолютно немигащ поглед на необичайно раздалечените си очи. Питърсън беше нисък и набит, с тъмна коса и лилави устни, очевиден сангвиник.

Двамата адски много приличаха на комиците Абът и Костело, но веднага си личеше, че не бива да бъдат възприемани лековато. Особено в момента, тъй като очевидно не бяха в приветливо, игриво или сантиментално настроение.

Трябва да се отдаде дължимото на Таунзенд, който не беше политически парашутист, а се беше издигнал от нулата благодарение на личните си качества, трудолюбие и достойнство. Беше пример за професионална компетентност и вярност към институцията: абсолютно неподкупен, абсолютно лишен от чувство за хумор, абсолютен педант, който държи на детайлите и точността и е безпощаден към прегрешилите, независимо дали става въпрос за пропуски в работата или прогнозна грешка. Надявам се, че вече ви е ясно защо агентите на ФБР, включително и тези от охраната на Белия дом, изпитваха ужас от Марк Таунзенд. Лично аз допускам, че гадното поведение на агент Марголд тази сутрин се дължеше именно на този ужас.

Питърсън от своя страна беше по-освободен, по-достъпен, по-разумен и със сигурност по-приятелски настроен към околните. Но чарът му беше фалшив, а приятелското отношение — обикновена поза просто защото и той беше изкарал шест години като оперативен агент, през което време му се беше налагало да се бори за оцеляване. Мистър Питърсън не събуждаше чувство на ужас у подчинените си, но в замяна им предлагаше пълна порция лукава скромност, примесена със съответната доза несигурност.

Както и да е. Бях толкова погълнат от появата на високото началство, че изцяло пропуснах мъжа, който вървеше на около метър след тях.

— Шефът ми! — прошепна Марголд, а лакътят й бързо прогони благоговението ми.

Фокусирах поглед и с известна изненада установих, че познавам този човек. Казваше се Джордж Мийни и се явяваше бивш годеник на сегашната ми любима Джанет Мороу. Заедно бяхме разследвали убийството на сестра й Лайза Мороу. Всъщност „заедно“ е силно казано, тъй като Джордж Мийни провеждаше заповяданата от правителството операция за потулване на случая, а в хода на този процес аз му се пречках в краката и не му позволявах да възобнови пламенната си връзка с красивата мис Мороу. В резултат на всичко това останах с впечатлението, че Джордж не храни особено топли чувства към особата ми.

Запитах се дали знае, че се свалям на бившето му гадже, а като следствие от този въпрос възникна и още един: дали случайно не се е повредил металният детектор на входа…

Разбира се, по-вероятно беше тревогите ми да се окажат безпочвени. Може би Джордж отдавна е оставил тази история зад гърба си и щом ме зърне, ще се втурне към мен, ще ме прегърне с дългите си ръце и ще възкликне: „Хей, Шон, страхотен си! Адски много ми липсваше, приятелю!“ На практика Джордж наистина беше амбициозен тип. Когато щракнахме белезниците на убиеца, той моментално си приписа всички заслуги, изгради си солидна биография и, както успях да се уверя със собствените си очи, отлично се беше възползвал от шанса да се докопа до солидно повишение. От тази гледна точка той ми беше адски задължен, но аз силно се съмнявах, че ще възприеме именно нея.

Както и да е. Таунзенд и Питърсън се насочиха към челните места на дългата заседателна маса, а подчинените им се разпределиха по останалите столове — естествено, с цената на неизбежната блъсканица и лека суматоха, които съпътстват всички спешни заседания, за които не са подготвени картончета с имената на участниците. Защото, импровизирани или не, тези картончета са от решаващо значение в звездната столица на най-могъщата държава в света. Мястото, което заемаш, определя кой си ти. Без никакви компромиси. Аз седнах на един стол до стената и направих опит да стана невидим.

Джордж Мийни се тръшна на най-близкия до началството стол, буквално на сантиметри от него. Това е задължително за всеки, който иска да е на един език разстояние от височайшия задник. Между другото, в тази игра столовете не бяха с един по-малко; номерът беше да избегнеш горещия стол. Ерго, Бюрото вече беше определило водещата, а мосю Мийни усещаше примката на шията си. Насочих пръст към Марголд, но тя се направи, че не ме вижда.

Директорът Питърсън, нашият домакин, отпусна няколко секунди за настаняване, изваждане на бележници и прочие, след което прочисти гърлото си и започна:

— Трябва да свършим много работа в невероятно къси срокове. Мисля, че повечето от нас вече се познават помежду си, но въпреки това се нуждаем от представяне…

Видях как очите на Мийни тръгнаха да обикалят масата и се спряха върху мен. В тях нямаше нито изненада, нито недоволство. По-скоро останах с усещането, че той е очаквал да ме види тук. В следващия миг отвори уста, произнесе отчетливо (и правилно) името си и предложи на заинтересованите следната кратка информация:

— Аз ще бъда ръководител на тази операция в качеството си на заместник изпълнителен директор на столичното управление. Предварително ви благодаря за помощта, която несъмнено ще ми окажете. Чакат ни тежки и напрегнати дни, но ние сме професионалисти и трябва да се справим. Убеден съм, че ще работим добре.

Присъстващите кимнаха, вероятно в знак на признание за този шедьовър на глупостта. Федералното правителство изобщо няма представа какво означава съвместна работа. Нито добра, нито лоша. Но формата, в която ни беше поднесен този факт, беше напълно приемлива, включително и като начин на изразяване.

Дойде ред на джентълмена срещу Джордж. Името му беше Чарлс Уордъл, представител на тайните служби, а изражението му говореше, че е притеснен и изнервен. Мистър Уордъл се беше появил да чуе как точно се е издънила поверената му институция, след което да увери присъстващите, че това няма да се повтори. Никой от насядалите около масата не му предложи да си разменят местата. Защото неговият отбор вече беше регистрирал минус шест точки на информационното табло и нямаше никакви шансове дори да излезе на нулата.

Дамата вдясно от Мийни изглеждаше някак разколебана. В първия момент реших, че я друса моминска свенливост, но после разбрах, че просто очаква да бъде представена. Усетила, че доброволци липсват, тя неохотно промълви:

— Нанси Хупър… Специален асистент на президента.

Кратко пояснение относно тази префърцунена титла: президентът разполага с куп специални асистенти, повечето от които са безполезни близачи на пощенски марки. Но мисис Хупър не беше нито безполезна, нито безвредна, а доколкото можех да тълкувам израженията на присъстващите, не беше и особено желана на тази маса. Оказа се, че тя е президентският гуру за връзки с обществеността, като по съвместителство изпълняваше и още две длъжности — консилиере и палач…

— Ясно е, че съм тук, за да ви предложа политическата линия и съответните напътствия — обяви тя.

Никой не я поправи, но физиономиите около масата говореха съвсем друго. Дрън-дрън, казваха те. А госпожата бе тук с единствената задача да ни внуши, че отговорността е само и единствено наша…

Косата й беше тъмна и къдрава, а останалата част от тялото — дълга и кльощава, с пронизващи кафяви очи и гърбав нос, силно наподобяваща оскубан папагал. Спомних си, че на няколко пъти я бях виждал по телевизията. Беше ми направила впечатление на нахакана и бъбрива, но несъмнено умна и съобразителна жена, която умее да използва красноречието си за светкавични удари под кръста. Присъствието й сред нас едва ли можеше да се тълкува като сигнал за щастливо плаване.

Следващият беше мъжът срещу нея. Мистър Джийн Холдърман, помощник-секретар на Онзи-дето-за-всичко-се-коси от новоизлюпеното Министерство на вътрешната сигурност. Джийн беше младо момче, още ненавършило трийсет, с костюм на „Армани“ и фризирана коса. За момент си помислих, че може би е сбъркал вратата. Със сигурност беше най-млад сред присъстващите, представител на най-младото министерство. И определено не беше наясно с изискванията към облеклото.

Искрено се надявах, че някой ще го изпрати да донесе кафе. Разбира се, той можеше да е някое генийче, което аз подценявам, но което впоследствие ще се окаже незаменимо за отбора.

Както и да е. Джийн Холдърман се справи с представянето си без никакво запъване и това беше благоприятен сигнал. После извърна глава по протежение на масата, заби очи в Джордж и с неподправена искреност промълви:

— Можете да разчитате на нашето безусловно сътрудничество в хода на разследването. Изправени сме пред сериозно предизвикателство за националната сигурност. Няма да ви подведем, Джордж, бъдете сигурен!

Никой не се разсмя, но няколко души започнаха да кашлят в шепите си. Тайната на мистър Холдърман беше разкрита — оказа се, че е обикновен идиот.

Следваща поред беше дамата, седнала вляво от мисис Хупър и директно срещу мен.

— Филис Карни, Отдел за специални проекти, ЦРУ — представи се тя.

Не знам дали вече го споменах, но дамата беше стара, с бели коси и съсухрено тяло, най-малко седемдесетгодишна, а може би гонеше и осемдесетте. Човек неволно си задаваше въпроса какво търси жена като нея тук — на действителна държавна служба, вместо да се мотае някъде из Флорида — най-вероятно в местността, наречена Слонско гробище, където да суши кожата си на слънце и да млати малките бели топчици по посока на също така малките празни дупчици. Тук му е мястото да ви предупредя, че никой не може да избегне секирата на федералния пенсионен закон, ако не притежава някакви гениални качества и умения или пък любещ племенник в сенатската финансова комисия.

Не бях сигурен към коя група да причисля Филис Карни, но нямах куража да я попитам и едва ли някога щях да го събера. По една случайност Филис бе пряката ми началничка — тъкмо тя ме беше изискала за сътрудник на поверената й организация; тъкмо тя сутринта ме беше изстреляла в бърлогата на смъртта. Все още не знаех защо го е направила, но ме обзе предчувствието, че скоро ще разбера.

Следваща поред беше агент Марголд. Сравнително скромните й титли предизвикаха няколко равнодушни погледа, след което дойде моят ред. Moi, тъй да се каже. Пропуснах да спомена армейския си чин, което не беше опит за потулване на истината, а право на избор за армейските офицери, попаднали в програмата за обмен на кадри с разни граждански институции. В интерес на истината дори в армията не приемат сериозно офицерите юристи, включително и самите офицери юристи. Но по-важен в случая беше един друг факт — единствен сред присъстващите аз не притежавах нито научна титла, нито специални отговорности или пълномощия. И благодарение на него в душата ми започна да се прокрадва надеждата, че някой все пак ще ме изпрати да направя кафе…

Но сега, след като представянето приключи и играчите станаха известни, бавно проумях, че в залата присъстват твърде много представители на агенциите за национална сигурност. До този момент нямах доказателства, че случилото се в резиденцията на Белнап е нещо повече от битово убийство, но явно някой друг в тази стая знаеше повече от мен.

Всъщност може би щях да разбера за какво става въпрос, тъй като настъпилата тишина бе нарушена от мрачно тържествения глас на Питърсън.

— В шест и двайсет тази сутрин неизвестни лица разстреляха хладнокръвно Терънс и Мерибет Белнап, заедно с още четирима агенти на тайните служби. Тери и Мерибет бяха мои близки приятели, изключително фини хора. Убеден съм, че някои от вас също са били близки с тях.

Няколко глави тържествено закимаха. Що се отнася до мен, аз не бях близък със семейство Белнап и на практика изобщо не ги познавах. Но споменът за купчината играчки в мазето ме изпълни с тъга, макар и не толкова искрена, колкото тъгата, която ме обзе при мисълта за малката сладка Джун Лейси с куршум в гърлото.

— Всички вие сте видели или чули за бележката, оставена от убийците — продължи с предупредителен тон Питърсън. — И си давате сметка за сериозността на положението. В случай, че не сте в течение, ще ви кажа, че разследването е поверено на ФБР. От името на разузнавателните служби на тази страна аз обявих нашата пълна готовност да сътрудничим до окончателното залавяне или обезвреждане на убийците.

Очевидно стигнал до заключението, че е изразил достатъчно съболезнования и е изрекъл достатъчно кухи фрази, той се извърна с лице към Таунзенд и подхвърли:

— Сигурен съм, че и ти имаш какво да споделиш, Марк…

— Да, само няколко изречения — кимна Таунзенд, изправи се и почука по стъклото на ръчния си часовник. — Точно след четирийсет минути Питърсън и аз ще докладваме на президента. Преди това ще изслушаме предварителния доклад на специален агент Марголд, след което ще ви оставим да организирате разследването. Пясъчният часовник е обърнат, дами и господа. Убийците обещават нови престъпления през следващите два дни. И ние трябва да се отнесем сериозно към заплахата им, независимо дали разполагат с възможности за конкретната й реализация. На практика и някои от присъстващите тук може да се окажат мишени. Затова ви препоръчвам да не подминавате обмислянето на подобна възможност.

Замълча, очевидно решил да прояви великодушие и да ни даде време за изпълнение на препоръката.

Не се размениха погледи, не се чуха възклицания, никой не напусна стаята. Във въздуха обаче увисна тежко предчувствие. Някои от присъстващите вероятно се замислиха дали да дадат предплата за жилище във Флорида, други може би се питаха дали си струва да се купува цял галон с мляко. Нямаше никакво съмнение, че върху солидните и добре оформени задни части на Питърсън и Таунзенд бяха изрисувани нишани във формата на кръвясали очи, същото се отнасяше и за мисис Хупър, която разполагаше с престижен инвестиционен портфейл и висок обществен рейтинг. Но ние, останалите, изглеждахме в сравнителна безопасност просто защото едва ли някой би стрелял по нас само за да потренира.

В един свят, брутално разделен на имащи и нямащи, понякога е по-добре да си във втората група.

Както и да е. Настроението се очерта. Шестима души бяха мъртви. Марголд щеше да ни обясни как е станало това, а после всички заедно щяхме да си поблъскаме главите, за да открием защо и кой го е извършил.

Таунзенд заби показалец в лицето на Марголд и рязко заповяда:

— Започвайте!