Убий императора

8

20 септември

Климент се прибра в къщата на форума на Бика, преоблече се, изми прашното си лице и ръце, среса косите си и обу леки, но удобни кожени сандали със сребърни катарами. Корсис беше останал в кухнята, Невестулката, след като каза, че раненият пред кръчмата просяк е издъхнал, без той да може да направи нищо за него, а другите двама са избягали, се хвърли в леглото си да спи.

На писаря му се наложи да излезе сам.

За всеки случай той препаса меча си и мушна в колана на гърба си дълга тясна кама. Щеше да посети дома на убития логотет Мануил и да разпита близките за смъртта му. Колкото и да му се искаше, едва ли щеше да може да говори с Евдокия, дъщерята на Ингерн. Тя ставаше императрица, което значеше, че достъпът до нея е невъзможен.

Слънцето припичаше силно, жегата беше непоносима, въздухът не помръдваше. Дори откъм морето не идваше никакъв полъх, небето бе ясно и синьо, без нито един облак, който да скрие дори за миг палещите лъчи. Търговците се бяха прибрали в сенките на магазините си, войниците се криеха под палмовите и маслиновите дървета, по улиците имаше малцина минувачи, между които понесли дървени ведра и чарпаци, обикаляха продавачи на вода с лед, подправена с лимон или нар.

Домът на Мануил беше в траур. Капаците на прозорците бяха спуснати и залостени, вратите – затворени, знамето с двуглавия орел – свалено наполовина. В градините нямаше никого, между цветята и дърветата бяха избуяли плевели, сякаш смъртта на господаря бе поразила не само него, но и всичко, което той притежава. Въздухът бе натежал от жегата и тишина, допълнително подсилващ чувството за обреченост.

Климент дълго тропа по вратата, преди стар слуга с черни кръгове под очите да му отвори. От него писарят разбра, че домакинството на Мануил е разпуснато, а докато дойдат наследниците му, които живеят в провинцията, за имуществото се грижи главният управител на господаря Птоломей.

Старецът въведе писаря в празната къща, от която лъхаше хлад, заведе го в един от разкошните салони, сега потънал в прах и тъмнина, и го помоли да изчака, докато извика управителя.

Климент дръпна покривалото на стол с позлатени крака и седалка от мека кожа, седна и с интерес заоглежда дома на убития логотет. Въпреки че капаците на прозорците бяха затворени, а повечето мебели бяха завити с чаршафи и одеяла, за да не избеляват на слънцето, веднага личеше, че са скъпи и подбирани с вкус. На тавана висеше полюлей от парчета планински кристали, които меко проблясваха в синьо и зелено, отразявайки някой успял да се промъкне слънчев лъч. В един от ъглите бяха струпани няколко тежки бронзови свещника, стените бяха окичени с икони в дебели рамки и гоблен, изобразяващ падането на Троя. Пред малък сребърен иконостас с разпнатия Христос, бе запалено кандило, чийто сладък аромат леко изпълваше стаята.

По коридора се чуха стъпки и в стаята влезе висок мъж с остри, но фини черти, стилно подрязани брада и мустаци и меки красиви очи, подчертани с черен туш. Кожата му бе с цвят на мед, от косата му, грижливо сресана така, че да подчертава красотата на лицето, се носеше сладък аромат на мускус. На китките и глезените му се поклащаха сребърни и медии гривни.

– Аз съм Птоломей – представи се той и подръпна нагоре края на скъпата си туника, обточена със син кант. – С какво мога да бъда полезен?

Климент показа писмото на императора и поиска да разбере повече за смъртта на Мануил.

Вместо отговор гъркът махна с ръка и го поведе по мрачния коридор.

Минаха покрай няколко заключени врати с резбовани цветни мотиви по рамките, сребърен и златен обков, покрити с пергамент картини и тежки, спускащи се по стените червени декорации и пискюли, потънали в прах.

Птоломей заведе писаря в широк ъглов кабинет, капаците на прозорците на когото бяха не само затворени, но и заключени с вериги. В средата стоеше тежка дъбова маса с безброй чекмеджета, по средата на която бе поставен свещник със седем запалени свещи. Покрай стените имаше няколко дървени шкафа, обковани с дебели железни ленти и подсилени по ъглите с кожа. Стените бяха голи, но боядисани в тъмна охра, масивен бюфет и стойка за оръжие завършваха обзавеждането.

– Господарят винаги искаше в стаята да има светлина, за да може да работи, когато и да дойде. Восъкът на свещите е специален освен че ухае приятно, пази и от пожари. Поръчвахме ги в Коринт. Това е последният комплект Птоломей посочи с ръка запаления свещник.

– Много ли обичаше господаря си? – Климент придърпа един от столовете и седна пред масата. – Щом още палиш свещите, въпреки че е мъртъв, трябва да си бил силно привързан към него.

– Той ме научи на всичко! – очите на гърка проблеснаха за миг в мрака. – Не съм роден свободен – баща ми е бил роб. Логотетът ме взе като малък. Гледаше ме като свой син, учеше ме, доверяваше ми се. Когато навърших осемнайсет, ми върна свободата. Каза, че мога да отида където поискам. Но аз избрах да остана тук – Птоломей сви рамена. – Винаги съм чувствал тази къща като свой дом. А сега ще трябва да напусна.

– Може роднините на Мануил да искат да останеш. Може да си им нужен.

Гъркът неопределено сви рамена.

– Господарят ми е оставил малко пари. Винаги съм искал да посетя Изтока...

– Как се случи? – писарят нямаше нужда да уточнява какво има предвид.

– Сутринта станах, закусих и както винаги, отидох в салона да чакам нарежданията на логотета. Той се забави, но в началото не се притесних, защото и друг път се беше случвало. Господарят остава до късно да работи. Понякога осъмваше над сметките. Никой друг освен мен нямаше право да влиза в стаята. Заварих го легнал на масата – Птоломей преглътна, сякаш споменът засядаше на гърлото му. – Помислих, че е заспал, но когато доближих и го бутнах но рамото, той не реагира. Беше студен като лед. Развиках се, дойдоха останалите слуги, извикахме лекар. Той установи, че Мануил е мъртъв. Някой му беше счупил врата.

– И стаята не беше разхвърляна? Имаше ли следи от борба?

Птоломей поклати глава.

– Всичко си беше на мястото. Господарят държи тук повечето от парите и ценностите си, но както виждате, те са добре защитени слугата показа тежките шкафове. За всеки случай проверих, но всичко си беше на мястото, а ключовете висяха на кръста му.

Писарят приближи и прокара ръка по обкованите шкафове. Вратите им изглеждаха стабилни, пантите бяха на мястото си, около ключалките нямаше следи от насилствено отключване.

– Случи ли се нещо необичайно вечерта, преди Мануил да бъде убит?

Птоломей се почеса по главата.

– И да, и не. Вечерта господарят имаше посетител. Често се случваше и бях свикнал. Срещаше се с хора по всяко време на денонощието. Често те не искаха самоличността им да става известна. Този посетител не правеше изключение. Лично му отворих, но беше покрил главата и тялото си с войнишка наметка. Направи ми впечатление, че въпреки жегата е с ботуши. На главата имаше спусната качулка, лицето му не се виждаше. Беше среден на ръст, нормално сложен. Можеше да е всеки. Дори жена.

– Мануил е бил лихвар?

Слугата направи гримаса.

– Предпочиташе да казва, че помага на изпаднали в беда приятели... Но да, истината е, че даваше пари назаем срещу лихва. Но никога не притискаше длъжниците си като другите – побърза да добави Птоломей. – Евматий например му дължеше голяма сума от много време насам, но господарят не го е изнудвал да му я върне.

– Убитият вестарий?

– Точно той. Господарят заемаше пари почти на всички, но никога не настояваше с плащанията. В крайна сметка всичко се уреждаше по един или друг начин...

Климент кимна с глава. Познаваше хора като логотета Мануил. В Плиска също имаше такива. Хора, които дават пари с лихва на изпаднали в затруднение боили, след което се възползват от тях. Подобна дейност не можеше да се развива без поне едно-две яки момчета, които да събират парите. Колкото и да се опитваше да го убеди Птоломей, че логотетът не е притискал длъжниците си, това едва ли беше точно така.

– Какво още можеш да ми кажеш за Евматий? – попита писарят, докато бавно изучаваше бившия роб. Дали криеше нещо от него, за да предпази господаря си дори в смъртта му?

– Нищо конкретно – веднага отговори Птоломей. – Знам, че бавеше плащанията, защото няколко пъти идва с молба за отсрочка. Господарят винаги се съгласяваше. Не е създавал проблеми, опитваше да върне заетото.

– За какво са му били парите?

Птоломей сви рамена.

– Логотетът никога не питаше кой за какво иска заема. Беше щастлив да услужи на приятелите си. Останалото си беше тяхна работа.

Климент замислено се почеса по бузата. Сигурен беше, че слугата не му казва цялата истина. Може би трябваше да се постарае да научи повече за този толкова предан на господаря си Птоломей.

– И логотетът няма наследници? Защо не се е оженил?

Слугата се изчерви.

– Не му оставаше много време за жени. Непрекъснато беше зает...

Климент остана мълчанието да виси във въздуха между двамата. Какво криеше слугата?

– Кой ще го наследи? – попита накрая писарят.

– Има братовчеди в Мизия, бързо отговори Птоломей и приглади косата си. – Оставил им е по-голямата част от имуществото си. Останалото е за императора.

Писарят кимна с глава и посочи шкафовете.

– Искам да прегледам документите на логотета.

Птоломей изглеждаше шокиран.

– Това е невъзможно! Никой не може да ги отваря преди идването на наследниците! А и господарят не би искал...

– Видя печата на императора - меко каза писарят. - Ако не отвориш тези шкафове и не ме оставиш да проверя какво точно съдържат, ще си тръгна. Но ще се върна след по-малко от час. Придружаван от войниците на Михаил, които ще те арестуват. Сам реши как да постъпиш.

– Но аз... господарят – Птоломей се завъртя объркано на пети, красивата му туника се люшна покрай тялото му, гривните на глезените му тихо звъннаха.

– Господарят ти е мъртъв! И ако искаш да разбереш кой е виновен за смъртта му, ще ми донесеш ключовете за тези шкафове веднага!

Неспособен да каже каквото и да било повече, икономът се обърна и излезе от стаята.

Климент поклати глава и се облегна на един от затворените прозорци. Чувстваше се сякаш гони призраци. Нещата, които в началото изглеждаха прости и ясни, се объркваха все повече. Вече не знаеше дали гледа в правилната посока, дали върви накъдето трябва, или просто се върти в кръг. Вместо да напредва, пътищата пред него се разклоняваха и разклоняваха, като глави на хидра, а на мястото на всяка отсечена, се появяваха две нови. Никой не беше такъв, за какъвто се представя, зад усмивките се криеше мъртвешки хлад, предателство, лукавство и смърт дебнеха зад всяка прошепната дума. Не можеше да се довери на никого, да вярва на нищо и което бе най-лошото, започваше да губи вяра и в себе си. Дали наистина Бог не бе отвърнал поглед от великия град, както твърдяха проповедниците по пазарите? Дали свещените реликви, за които нападателят му беше казал, че са откраднати, наистина не бяха превърнали Константинопол в прокълнато място? В място, където Сатаната и падналите му ангели си бяха дали среща, за да разкъсат всички изпречили се на пътя им?

Климент въздъхна и разсеяно започна да отваря чекмеджетата на голямата маса. Каквото и да се бе случило, каквото и да станеше, той трябваше да остане до край и да опита да изпълни задачата си. В мрака, който го обгръщаше, все пак имаше и лъч светлина. Писарят си спомни поруменялото лице на Ирина, светналите ѝ очи, гладката ѝ кожа и усети как тъмнината се разпръсква.

Птоломей донесе ключовете и с кисела физиономия, без да казва нищо, започна да отключва шкафовете. Те бяха пълни със златни номизми, персийски динари, арабски дарици, римски солиди и всякакви други монети. Подредени в малки ковчежета, в торби или на фишеци, те бяха плътно натрупани едни върху други на огромни купчини. В няколко сандъчета от слонова кост с инструктирани върху тях светци и грифони бяха прибрани опали, рубини, изумруди, бисери и диаманти, които заискриха на свещите като малки слънца.

Климент подсвирна, докато бавно оглеждаше цялото това богатство. Дори Борис в Плиска щеше да завиди на подобно имане.

– Не съм пипал нищо! – притеснен обяви Птоломей. – Всичко е описано до последната монета – той посочи един от рафтовете, на който седеше дебел, подвързан с кожа тефтер. – Там е всичко! – повтори слугата и облиза устни.

Климент взе книгата и започна да я прелиства. Тук наистина беше всичко. Кой колко е получил, кога трябва да го върне, с колко е просрочил определения срок. Заемите се отбелязваха на бележки, прикрепени с тел към кожата. Вероятно след като борчът бъдеше върнат, Мануил даваше записа на длъжника. Писарят се учуди колко големи суми бе отпускал логотетът. Повечето имена не му говореха нищо, но разпозна някои от тези на "стълбовете на империята". Убитият Евматий наистина дължеше крупна сума, тук бяха Лъв, Роман, Варда, Коридон и дори императорът. Климент не повярва на очите си. Нима Мануил бе давал пари назаем на Михаил?

– Императорът му е бил длъжник – Климент се почеса по главата. – За какво му бяха парите?

– Наистина не знам, господарю! Логотетът сключваше насаме всичките си сделки Птоломей беше готов да се разплаче. – Никога не ми е доверявал на кой и защо дава парите си. Предпочиташе да върши всичко сам.

Климент кимна с глава и потупа кожената книга.

– Ще взема това с мен. Ще направя препис на нещата, които ме интересуват, и след това ще я върна. Няма защо да се притесняваш – той потупа разстроения слуга по рамото. – В моите ръце е на сигурно място!

Климент развълнувано обикаляше около колоната на Константин. Дали Ирина щеше да дойде? Дали щеше да успее да се измъкне от манастира? Ами ако нещо я задържеше? Дали трябваше да отиде да я търси, или да продължи да чака? Ами ако вече бе идвала и я беше изпуснал?

Сърцето му биеше до пръсване, дланите му се потяха и това не беше само заради силното слънце. Пред възможността да не види византийката, цялото разследване, заговорите и убийствата, дори смъртта на Дукум му се струваха маловажни и незаслужаващи внимание.

"Не трябва да мисля така! Та кавханът ми беше като баща!" – гузно си каза писарят и се опита да се успокои, но колкото и да се опитваше да се съсредоточи над някоя от останалите си задачи, мислите му литваха към Ирина, а сърцето му продължаваше да бие все по-силно.

Форумът беше напълно разчистен, макар тук-там още да се виждаха парчета паднала мазилка и керемиди последен остатък от земетресението, разтърсило града. Няколко изкривени сгради и пропаднали покрива напомняха за бедствието, но Константинопол се беше отърсил от страха и улиците бяха пълни с хора.

Климент разсеяно си купи питка с печено агнешко и лук, отхапа и вдигна глава, засенчвайки очите си с ръка.

Над него, стъпил на 50-метровата си колона от порфир[53], се извисяваше императорът, дал името си на града. В образа на Аполон, с копие в ръка и кълбо в другата, за което се твърдеше, че съдържа парче от Честния кръст, Константин не обръщаше внимание на суетнята под краката му. Огромният постамент бе поставен върху малко светилище със заключена врата и решетки на прозорците. Около помещението се трупаха Богомолци, които надаваха радостни възклицания, бутайки се един друг и сочейки с пръсти.

Това събуди любопитството на Климент, който се приближи, проправи си път и надникна между решетките.

Върху две резбовани колони от зелен мрамор със златни нишки бяха поставени пурпурни възглавници със сребърни пискюли, върху които почиваха тъмни парчета дърво. Пред тях лежеше излъскана до блясък, но поочукана и изкривена съдина, а в ъглите бяха наредени пет кошници, във всяка от които имаше по единайсет посивели от времето камъни.

Един от богомолците до писаря развълнувано му обясни какво гледат. Дървените парчета бяха от кръстовете на двамата разбойници, разпнати със Спасителя. Съдината до тях бе тази, в която Мария Магдалена бе измила краката му, а в кошниците бяха остатъците от хлябовете, с които Христос нахранил бедните.

– Казват, че ако докоснеш парчетата от кръстовете, ще те споходи късмет и това, което си пожелаеш, ще се сбъдне! Уверяваше го събеседника му, докато заедно с останалите протягаше ръката си през решетките.

От другия край на форума се зададе процесия. Понесли копринени хоругви с изображението на Христос и Света Богородица, стотина монаси, облечени въпреки горещината с тежки черни раса, бавно пристъпяха по камъните, високо пеейки химн в прослава на Господа. Зад тях със златни корони на главите, обсипани с бисери и извити жезли в ръцете, тържествено пристъпяха трима архимандрити с посребрени бради и благославяха тълпата. Пред процесията вървяха двама калугера, държащи кандилници, които размахваха на всички страни сред облаци тамян. Хората почтително се отръпваха от пътя на духовниците, свеждаха глави и набожно се кръстеха, а някои падаха на земята пред знамената, изричайки молитви.

– Искат да прогонят злото от града след земетресението и да вдъхнат вяра на пострадалите – веднага осведоми Климент какво се случва богомолецът до него, след което се втурна да целува ръка на един от свещениците.

Процесията се проточи през площада и забави ход. Близките църкви удариха камбаните си, монасите запяха още по-силно, калугерите разклатиха още по-силно кандилниците.

Търсещ място в сянката, която хвърляше колоната на Константин, писарят неспокойно оглеждаше площада. Как щеше да види Ирина в цялата тази блъсканица?

Неочаквано някой го дръпна за ръкава.

Застанала съвсем близо до него, византийката го гледаше усмихнато.

– Нямаме много време – бързо каза Ирина и сложи пръст на устните си. – Със сестрите участваме в процесията, след това ще минем през пазара да купим някои продукти. Трябва да ги настигна, преди да са стигнали до сергиите.

Писарят кимна, неспособен да отдели очи от красивото лице на византийката. Гърлото му пресъхна, мислите му се разбъркаха. Песните на монасите и шума на тълпата изчезнаха някъде, колоната на Константин се стопи. Предварително подготвените комплименти, прочувствената реч, която си беше подготвил, изчезнаха от главата му и единственото, което можеше да прави, беше да стои и да гледа жената пред себе си. В прилив на нежност, той се наведе да я целуне.

– Ти съвсем си полудял! – Ирина се дръпна назад и се огледа. – Какво ще кажат хората, ако видят монахиня да се целува с мъж?!

Климент усети как се изчервява.

– Толкова ми липсваше бе единственото, което успя да каже.

– Ти също ми липсваше византийката го погледна нежно. Нощем, докато лежах и се взирах в тавана, си представях, как идваш и ме взимаш, как ме отвеждаш някъде далеч. Как... – тя също се изчерви. – Ще ми помогнеш да се махна, нали? Вярвам в Бог, но мястото ми не е в манастир. Искам да имам къща, за която да се грижа. Искам градина с цветя и деца, които да гледам как израстват пред очите ми.

– И аз искам – отмалял каза писарят. – Искам и ти да си моя съпруга!

Ирина се завъртя, за да скрие усмивката си.

– Това предложение ли е? – игриво попита тя, но преди Климент да отговори, бързо продължи. – Трябва да тръгвам. Сестрите може да забележат, че ме няма.

– Кога ще те видя пак? – попита писарят, докато двамата си проправяха път сред тълпата.

– Знаеш къде да ме намериш. Но докато съм в манастира, не мога да стана ничия друга, освен Христова невеста.

– Аз ще те измъкна от там! – зарече се писарят. – И знам как да го направя!

– Така ли? Тогава го направи бързо, защото след месец ще ме приемат в Ордена и всичко ще бъде свършено. А сега трябва да тръгвам – и преди Климент да успее да отговори, Ирина бързо се огледа, целуна го по бузата и хукна да бяга.

Климент не помнеше как се върна на форума на Константин. Ходеше като насън, целувката пареше над широката му усмивка. Можеше да броди така цял ден, опиянен, без значение от заговорите, кражбите и зловещите убийства. Но ако наистина искаше да спази дадената дума и Ирина да стане негова, трябваше да се заеме колкото се може по-бързо с тях.

Писарят се подслони в сенките под мемориала, облегна се на параклиса и щастливо обгърна коленете си с ръце. Хладният камък приятно разхлаждаше гърба му, дебелата сянка на колоната го пазеше от лъчите на слънцето. Постепенно сърцето му се успокои, руменината слезе от бузите му, ушите му отново се изпълниха с глъчката и шумотевицата на площада.

Въпреки приповдигнатото му настроение, нещо го глождеше. Беше видял или чул нещо, което се беше забило в ума му като треска и не го оставяше да се наслади напълно на мига. Дали не беше обещанието, което даде на Ирина? Климент тръсна глава. Нямаше друг начин да изкара любимата си от манастира, освен да разбере кой убива близките на императора и крои заговор срещу него. Или се притесняваше, че няма да може да изпълни задачата си и ще разочарова и себе си, и византийката?

Сигурно беше това. Даденото обещание и големия залог правеха разплитането на този случай различен от станалите. Дали собствените му сили щяха да стигнат?

Почувствал внезапен порив, писарят се обърна и бръкна с ръка през решетките, опитвайки се да достигне някое от двете парчета дърво върху поставките им. Знаеше точно какво ще си пожелае. В следващия миг погледа му падна върху петте кошници, подредени по ъглите.

– Парчетата са били само единайсет? – Василий повтаряше въпроса за десети път. – Сигурен ли си, че не си сбъркал, като си ги броил?

– Сигурен съм – уморено отговори Климент. Еуфорията от срещата с Ирина бе отминала и сега всички проблеми се стовариха върху него с цялата си сила. Беше дошъл при началника на имперските конюшни, за му каже какво е открил на форума на Константин. След това му разказа за нападението, думите на умиращия убиец и срещата с Фотий. – Светлината в параклиса наистина бе слаба, но няколко пъти преброих парчетата хляб. Във всяка кошница имаше по единайсет! А трябва да са дванайсет!

– Виж ти?! – византиецът изглеждаше учуден, все едно за първи път научаваше какво е открил писарят. – И попът ти е разказал история за това?

– Колко пъти да ти повтарям – Климент започваше да губи търпение. – Разказа ми легенда за беден човек, който откраднал част от хляба, с който Христос нахранил бедните, надявайки се да му донесе сполука. Но вместо това над Константинопол се струпали нещастия.

– Какви нещастия?

– Порои! И земетресения!

– Виж ти! – повтори замислен Василий и прехапа долната си устна. – Точно както на Хиподрума!

Климент сви рамена.

– Най-вероятно е случайност.

– Случайност!? Случайност!? – византиецът изглеждаше шокиран. – Ти да не си някакъв поганец? Я помисли малко! Някакъв шантав тип, който се нарича Изчислителя, краде реликви, която пазят града. И няколко дни по-късно Константинопол е разтърсен от земетресение. Както се оказва, точно според легендите, с които е свързана една от изчезналите светини. И ти наричаш това случайност?

Писарят не беше убеден в казаното от Василий, но реши да не спори.

– Сега по-важно е да открием кой е взел парчетата. Проверих веригата на параклиса и катинарите няколко пъти. Бяха заключени и не личеше някой да се е опитвал да ги насилва. Решетките също са стабилни – от дебело ковано желязо. Огледах всички прозорци. Не е влизано през никоя от тях. Да не говорим, че богомолците се блъскат всеки ден покрай светините и ако имаше нещо нередно, отдавна щеше да си е проличало.

– Кой тогава е взел хляба? И как?!

– Бил е някой, който знае за легендата и има достъп до светилището. Някой, който разполага с ключове, с които да отвори катинарите. Няма друг начин.

– Попът! – веднага обяви Василий. – Той ти е разказал историята! Той държи ключовете! Той е взел хляба!

Климент скептично поклати глава.

- Съмнявам се! Вече ти казах, Фотий е на наша страна. И той иска да разкрие заговора. Ако императорът падне, позициите на патриархът сериозно ще се разклатят.

– Той е, казвам ти! – не отстъпваше Василий. – Не знаеш колко хитър и потаен може да бъде. Това, че се е съгласил да участваш в разследването, също е много съмнително. Той разполага с достатъчно добри агенти, за да се оправи и без намесата на някой друг, камо ли чужденец!

Климент също беше мислил за това. Защо Фотий се бе съгласил да участва в издирването? В мотивите на патриарха, че външен човек може да се справи по-добре, имаше някаква логика, но все пак да го допуснат до самия център на имперската власт? Да не говорим, че по този начин Фотий показваше слабост, нещо, което не беше характерно за него. Защо тогава го беше включил в разследването?

– Добре! Да оставим това – плесна с ръце Василий и извади Климент от разсъжденията му. – Аз също свърших малко работа. Нашият едноок приятел Фидипид съвсем не е неизвестен. Ако знаеш къде да попиташ, разбира се. Видях се с някои от момчета, с които сме се борили навремето. Знаеш как е – тия, на които си трошил костите, а те са ти насинявали лицето, ти остават приятели за цял живот. Някои от тях бяха чували за Фидипид. Знаеха го като убиец и крадец, който е готов на всичко, за да спечели някоя номизма. Навремето се е състезавал на арената, бил в водач на колесница при сините, но е паднал и си е извадил окото. Не съм го засичал, но други са го срещали. След това набързо е профукал каквото е имал, и се е захванал с просия и всякакви тъмни дела.

– Щом е бил от сините, може би има връзка с магистър Коридон – отбеляза Климент. – Нали им е почитател?!

– Точно така! – щракна с пръсти Василий и се усмихна широко. – Може би трябва по-сериозно да се заемем с него, с Коридон. Бащата на Евдокия не е от най-доволните хора напоследък. Като заговорих за него, този път Михаил явно не се шегува. Викнал е правници и духовници, които да уредят развода му. Мен вече ме разведоха. Малката Токи не знае какво да прави. Дали да скърби за баща си и бившия си мъж или да се радва, че ще става булка. Колкото и да е чудно, ще ми липсва – гъркът махна с ръка. – Има и друго, което не знаеш. При управлението на бащата на Михаил Варда и брат му Петрон също залагаха за сините. Теодора, която мразеше мъжа си, защото беше иконоборец, също. Ще трябва и тях да държим под око.

– Предлагаш ли нещо конкретно?

– Не съм свършил – Василий го изгледа лукаво. – Най-хубавото оставих за накрая. Старите ми приятели ме насочиха към една кръчма – "Разкаянието на Каин". Там се събирали всякакви отрепки, наминавал и Фидипид. Отидох да поогледам, но едноокия го нямаше. Малко се попрестарах и повечето посетители се разбягаха. Но успях да докопам съдържателя. Грозен тип на име Прокопий. Поразтърсих го, както аз си знам, и изкопчих от него, че ако искаш да намериш едноокия, трябва да го търсиш в изоставена къща близо до Златната врата. Там бил установил лагера си и командвал нечестивите си другари. Понякога кръчмарят му пращал храна и вино. Минах да поогледам и отрих къщата! Стара и изоставена, точно както ми я описаха, с висока занемарена ограда, но вътре има някой! Така че отиваме, спипваме нашия приятел и той ни изпява всичко! Какво ще кажеш, а?! – доволно се усмихна Василий. – Още сега ще отида да взема няколко войници за подкрепление.

– И ще провалиш всичко! – Климент също се развълнува от новините на византиеца. Може би, ако успееха да спипат едноокия, щяха да се доближат с една крачка до Изчислителя. Или най-малкото щеше да разбере кой е поръчал убийството на Дукум. Но трябваше да действат внимателно. – Наистина си свършил чудесна работа, но нека не бързаме – бавно каза той. – Знаем, че в най-близкото обкръжение на императора има предател и убиец. Ако вземеш войници, той ще разбере и ще предупреди протежето си.

– Тогава вземи твоите войници!

– Как си представяш български войски да нападнат къща в Константинопол? Ще направим така: ще отидем, аз, ти и двамата ми помощници. Ще имаме на наша страна изненадата. Пък и се съмнявам да ни окажат кой знае колко сериозна съпротива – писарят стана прав.

Василий поседя замислен, сякаш преценяваше всичко, което му беше казал Климент. Накрая едрият византиец разтърси рамена и каза:

– Сигурно си прав. Нека направим както предлагаш. Ще тръгнем към полунощ. Тогава просяците ще са заспали или ще се търкалят пияни. Пък и да отидем само четиримата ще е по-вълнуващо, отколкото ако се стоварим там с отряд войници – той размърда мощните си рамена. – Ще тръгна по-рано да разузная какво е положението. Ще ви чакам при манастира на "Йоан Студит". Той е близо до Златната врата. Знаеш ли го къде е?

Климент кимна.

– Добре, разбрахме се. Почини си хубаво до довечера и не излизай, да не попаднеш пак на засада. – Василий също се изправи да си ходи. – И още нещо – спря се на вратата византиецът. – Михаил те кани на вечеря, на която да обсъдите договора. Там ще се видим и ако има някаква промяна в плана, ще го обсъдим.

– Надявам се тогава да има и други неща, които да можем да обсъждаме – засмя се Климент и изпрати госта си до вратата.

Магистър Коридон стоеше облегнат на мраморния парапет. От балкона се разкриваше прекрасна гледка. Като тъст на императора Коридон се бе уредил добре. Живееше близо до големия дворец, малко зад Хиподрума. От дясно се падаше манастирът на свети Сергей, по-надалеч в ляво се виждаше покривът на двореца Вукалион, а зад него – този на Юстиниан. Точно пред магистъра беше морето – тъмнозелено и гладко, без нито една вълна, с плъзгащи се по повърхността му кораби с бели платна. Сиви чайки прелитаха с крясък около мачтите, чевръсти моряци се катереха по рейките като маймуни. Отсрещният азиатски бряг мамеше със зелените си склонове, между които се показваха покривите на малки къщички и стопанства.

"Как ли живеят хората там?" – лениво се запита Коридон и внимателно огледа края на плаща си – пурпурночервен, поръбен със злато. Бе го носил само веднъж, преди около година, когато триумфално се завърна в Константинопол, след като разби арабите. Тогава Михаил, който го чакаше при Златната врата, го прегърна, целуна го по двете бузи, след което свали плаща си и го наметна на раменете му. Никой освен императора нямаше право да носи пурпур, но в онзи ден Коридон бе станал император. Макар и за кратко.

Михаил му подари плаща, но магистърът никога повече не се появи публично с него. Знаеше, че това е равносилно на държавна измяна. Но не страдаше особено. Бе покрит с почести, дъщеря му бе женена за владетеля, той стана една от най-известните и обичани личности в града. Ако не беше храбрата му армия, арабите вече щяха да чукат на вратата им. Коридон го знаеше, народът го знаеше, императорът също го знаеше. Всички отрупваха с похвали и почести великия пълководец, а Михаил го възнагради богато.

Военният въздъхна и премести и другата си ръка на перваза. Колко много неща се бяха променили само за една година. Михаил му завиждаше за славата, завиждаше му за тактическия гений и не закъсня да му го покаже. Императорът престана да търси съветите на Коридон, не го приемаше както едно време, дори предпочиташе да пирува без него с пропадналата си шайка от бивши борци и кочияши.

"Стълбовете на империята! Как ли пък не!" – жлъчно се ухили магистърът и внимателно разтърка между пръстите си фината червена вълна на наметката. Дали пък не беше време да поиска мантията завинаги?

Коридон въздъхна, завъртя се и опря гръб в мрамора на балкона, загледан в колоната на Юстиниан, издигаща се пред черквата "Света София". Възседнал бронзовия си кон, великият император държеше в едната си ръка ябълка, другата бе вдигнал на изток, сякаш за да възпре идващите от там орди неверници.

"Аз бях този, който ги спря!" – начумерено си помисли Коридон. – "Аз бях този, който опази града и империята."

Трябваше ли да се поддаде на думите на жена си Зоя? Трябваше ли да се вслуша в съветите, които макар и с недомлъвки му даваха мнозина?

Михаил се изолираше все повече и не излизаше от пиянските си запои. Не се интересуваше от нищо, беше оставил империята в ръцете на приближените си, чиито главни достойнства се изразяваха в това, че могат да въртят добре камшика на арената или да изпият пълен мех с тесалийско вино на един дъх.

"Зад всеки успял мъж стои по една жена" – припомни си старата поговорка Коридон и отново се обърна към морето. В далечината орел бе подгонил чайка, но тя ловко лавираше между мачтите на корабите, рязко се снишаваше и издигаше и правеше резки завои. Заинтригуван, магистърът се загледа в гонитбата. Не беше ли той също такава птица, търсеща своето място под слънцето, преследван от амбициите на един пропил се император, който не му оказваше нужното уважение и беше опозорил дъщеря му?

Чайката се понесе към една от скалите на брега.

"Дали се надява да се скрие в някоя дупките там? – помисли си Коридон и се надвеси над перилата да вижда по-добре.

В същия миг от скалите излетя ято чайки, бегълката се стрелна между тях и всички заедно се насочиха към орела. Осъзнала, че не може да се справи с толкова много противници, благородната птица плесна с широките си криле и се издигна в небето. Радостно пищейки, чайките направиха полукръг и се върнаха на скалите.

"А е било време, когато над това място са кръжали орлите на Зевс и никой не се е подигравал с тях по този начин." – Коридон добре знаеше историята на града. Тя тръгваше от мегареца Бизантион, излъгал съгражданите си, че е син на Посейдон, и ги накарал да въстанат срещу Атина. Впоследствие им се наложило да бягат и за да не сгреши пак, Бизант ги завел при Делфийския оракул. Той им казал да плуват на изток, докато не видят волята на Зевс, която ще ги отведе в страната на слепците. Там трябвало да основат новия си град.

Мегарците плавали и накрая стигнали Босфора. Слезли на брега да се запасят с вода. Над скалите кръжало ято орли. "Птиците на Зевс! Неговата воля е да се заселим тук." – казал Бизант. А слепците били от другата страна на пролива. Те не видели колко подходящ за град е полуостровът срещу тях, разположен на добре защитено пристанище, от което с лекота може да се защитава както протока, така и самото селище.

"Наистина са били слепци" – помисли си магистърът. – "Слепец съм и аз, ако не видя, че империята е в критично състояние."

"От какво те е страх?" – го бе попитала съпругата му Зоя. – "Някой само трябва да протегне ръка, за да вземе скиптъра от треперещите пръсти на Михаил. И това може да си ти!"

"Мога ли наистина? – запита се Коридон. – "Досега търпях заради Евдокия, но императорът премина всички граници!" Магистърът нямаше да остави да се подиграват на дъщеря му! Макар и от знатен род, той знаеше какво е да ти се присмиват. Като малък Коридон беше висок и слаб и често го тормозеха. Викаха му "пръчка", "връв" и какво ли още не, не го взимаха в игрите си, а ако много нахалстваше, го биеха. Той от рано научи, че ако иска да успее, трябва да се справи сам, без да разчита на никого. Записа се в академията на бореца Харон и не след дълго вече можеше успешно да отвръща на тези, които му се нахвърляха.

След това влезе във войската и трябваше да извърви пътя от обикновен стотник до положението, което заема в момента. Участва в боевете при Пера и в клането в Долна Сирия, би се за императора срещу възстаника Тома Славянина, разгроми армиите на арабския халифат.

Знаеше, че и сега сам трябва да реши проблемите си. Дали наистина трябваше да тръгне срещу законния си господар? Дали Бог би одобрил подобно нещо?

"Ако можеше да избира, Господ би избрал теб на мястото на Михаил – казваше жена му Зоя. – Ти беше този, който направи така, че над Константинопол да се издига кръст, а не полумесец. Бог е с теб!"

Но дали беше така? И кой беше този, представящ се с името Изчислителя, който му обещаваше помощта си?

Коридон бе намерил няколко бележки в покоите си. Написани на латински, върху тънък скъп велен, подписани от някой, който се представяше с името Изчислителя. Той го съветваше да вкара войските си, които бяха около града, по улиците на Константинопол и да свали Михаил. В замяна Изчислителя обещаваше подкрепата на тълпата и църквата. Нещо, без което Коридон не можеше да мине.

Но кой беше тайнственият подстрекател? Беше ли прав?

И какво искаше в замяна за помощта си?

Същото го съветваше и жена му Зоя.

"Войската ти е вярна и видя как се подигра с всички вас Михаил. Войниците ще те последват, ако ги поведеш срещу императора" – казваше тя.

Магистърът разсеяно почеса добре поддържаната си брада. Досега бе търпял заради дъщеря си. Но сега с това беше свършено. Въпросът е какво ще прави след това.

Нямаше какво да правят преди настъпването на вечерта и Климент реши най-накрая да разведе Невестулката и Корсис из града. Направо щеше да ги хвърли в дълбокото – патриаршеската черква "Света София".

– Това е най-голямата църква на света[54] – обясняваше писарят на помощниците си, докато крачеха по улиците, търсейки сенките, за да се скрият от напичащото слънце. – Завършена е от император Юстиниан през 537 година. Като я построил, владетелят погледнал на изток към Йерусалим и извикал: "Соломеоне, надминах те!" И действително го надминал, да не говорим за чудесата, които се крият в сградата.

– Много ли са? – попита Невестулката, докато триеше потта от лицето си.

– Много са! И самото ѝ построяване е свързано с легенда. Според нея един ден майсторите на строежа отишли на обяд. Оставили някакво момче да им пази инструментите, като му заръчали да не мърда никъде, докато не се върнат. Изведнъж пред момчето се явил ангел небесен, според някои това бил самият Архангел Михаил. Той поискал от момчето да отиде да извика императора. То отказало. Обяснило какво са му заръчали майсторите, и казало, че много иска да отиде да изпълни волята на ангела, но трябва да спази дадената дума и да пази инструментите. Ангелът му обещал да го замени и да не мръдне от мястото си, докато момчето не се върне. Радостно, то отишло при Юстиниан и му разказало какво се е случило. Императорът помислил, помислил, след което наредил на момчето да не се връща никога повече на строежа, а веднага да замине за Италия. Затова според преданието в църквата още има ангел небесен, който стои и чака момчето да се върне, за да може да спази обещанието си.

– Ще го видим ли? – попита Невестулката. – Ангела имам предвид.

Климент се засмя.

– Това е само легенда. А и ангелите, доколко то знам, са невидими. Така че едва ли ще успеем да го видим.

– Жалко – тръсна глава помощникът му, а Корсис му се присмя.

– Ама вие, крадците, наистина вярвате във всякакви глупости!

– Не съжалявай! – вдигна ръка Климент, за да уталожи страстите. – Там ще видим много други чудеса. Но най-голямото чудо е самата църква! Не сте виждали такъв градеж! Не напразно Юстиниан се е похвалил, че е надминал Соломон.

Корсис кимна сухо, Невестулката продължи да задава въпроси, но писарят само клатеше глава и отказваше да отговоря повече.

Минаха през форума на Константин, заобиколиха Хиподрума и пред тях, зад високата каменна стена, се откри най-голямата църква в света. С високите си куполи, накацали един върху друг, тя приличаше повече на планина, отколкото на сграда. Позлатените ѝ покриви блестяха на обедното слънце, лъчите му се отразяваха с мозайките около куполите и се пречупваха в сребърните водоливници. Минаха през една от южните порти, прекосиха градината, пълна с цветя, палми, смокини и красиво оформена зелена трева и влязоха в "Света София".

Макар и идвал много пъти в черквата, Климент всеки път се изумяваше на нейното великолепие и големина. След огромния нартекс[55] попаднаха в помещение, което като че ли нямаше край. Таванът се губеше далеч нагоре, крепящите се един върху друг вътрешни куполи създаваха усещането за безкрайност, която в същото време бе някак си уютна и предразполагаща. Краищата на високите колони от яспис, стъпили върху дебели мраморни подпори, се губеха в това неочаквано небе, от което, седнал величествено на своя облак, Бог, заедно със светия Дух и Сина си, наблюдаваше новодошлите.

Невестулката не спираше да възклицава, сочейки огромните златни мозайки на Христос и Богородица, иконите и запалените пред тях дебели колкото човешка ръка свещи, резбования престол, иконите, изображенията на светците, мраморния под, скъпоценния олтар, от който блестяха бисери, сапфири и смарагди, огромния кръст от абаносово дърво, обсипан с червени рубини и ленти злато.

Най-изумителна обаче беше светлината. Тя влизаше през високите прозорци, някои от които изпълнени със стъклописи, на места чиста и бяла, на други приглушена и ефирна, обливайки всичко – образи, колони, стени, мозайки и икони с пелена от искри и сияние, които караха светците да изглеждат като живи, а усмивката на устата на Дева Мария да играе, сякаш Божията Майка всеки момент ще проговори.

Дори въздържания обикновено Корсис не можа да сдържи учудването си – никога преди не бе виждал събрани на едно място толкова много красота, богатство и духовна енергия. Застанал до една от стените, той изглеждаше така, сякаш не може да си поеме дъх, с ръка на сърцето и очи, от които всеки момент щяха да бликнат сълзи.

Невестулката, който не спираше да ахка и да задава въпроси, най-накрая също замълча, победен от църквата, която с великолепието си бе надминала и най-смелите представи на бившия крадец.

Климент също притихна, загледан в играта на светлините по стените, без да забелязва струпаните около него богомолци, свещеници с черни дрехи и наметнати върху тях пищни епитрахили[56] и кръстове, носещи подвързани с кожа и злато Евангелия и кандилници, от които се носеше мирис на тамян.

– На какво дължим това неочаквано посещение?! – замръзнал в учтива усмивка патриарх Фотий, който току-що бе завършил обедната служба, ръководена лично от него, се взираше в Климент с малките си студени сини очи. Облечен с пищна червена мантия, с митра[57] на главата, нагръдник на Света Богородица и хванал здраво в ръцете си дикирика и трикирика[58] византиецът бе заобиколен от свещници.

– Исках да покажа на приятелите си това чудно Божие място – смирено отговори Климент.

– Наистина чудно отговори патриархът, подаде свещниците на двама от духовниците до него и ги отпрати. След това хвана Климент под ръка и го поведе покрай стените на черквата, далеч от двамата му помощници.

– Мислих върху това, което ме пита – каза патриархът. - И ми се струва, че стигнах до някои отговори. Искаш да знаеш кои реликви пазят града и ще му навлекат нещастия? Както ти казах и предния път, в Константинопол те са толкова много, че не могат да се изброят. Страхувам се, че този, който ти е казал това, е искал да те заблуди. Искал е да те насочи на грешна следа, за да може господарят му да действа свободно – Фотий стисна още по-силно лакътя на писаря. – Шпионите ми донасят, че сред войската се надига недоволство. Някой буни войниците и нищо чудно това да е самият Коридон. Аз, разбира се, следя всяка негова стъпка, но засега не съм го хванал да върши нещо нередно. Това, което повече ме притеснява, е друго – патриархът заговори още по-тихо. – Страх ме е, че съвсем скоро ще има ново убийство! И това, от което най-много ме е страх, е, че мишената може да съм аз.