Убий императора

6

19 септември

Градът беше в развалини.

По улиците се търкаляха керемиди, счупени дъски, част от статуи, парчета стъкло, паднала мазилка, камъни и тухли. Хора тичаха на всички страни, жени пищяха, мъже търсеха съпругите си, уплашени деца ревяха с пълно гърло, търговци се опитваха да опазят стоката си. Носеха се викове и писъци, гъсти талази дим се издигаха към небето, камбаните на църквите биеха тревожно. Облечени с дебели кожени куртки, войници тичаха със стълби, кофи и ведра във всички посоки, защото пожарът беше най-лошото, което можеше да сполети града. Земята продължаваше да потреперва, по-леко и по за кратко, но всяко ново залюляване усилваше отново и отново паниката.

Завили лицата си с кърпи, за да се предпазят от дима и праха, Климент и двамата му помощници си пробиваха път сред полудялата тълпа. Тук-там избухнаха сбивания, мародери, крадци и джебчии бяха изпълзели от дупките си и грабеха всичко, което се появеше пред очите им. Войници, пратени от кесаря Варда, се мъчеха да ги прогонят, опитвайки да въдворят някакъв ред, но усилията им бяха погълнати от общата паника.

– Покайте се, защото краят е близо! – нисък старец с прошарена коса и избеляло расо се бе качил на паднала колона и пазейки равновесие, крещеше с пълно гърло, а очите му се въртяха. – Покайте се, защото наближава денят на Страшния съд! Това е първата тръба! Скоро ще засвирят и другите! Огън! Вода! Скакалци! Земетресения! Слънцето и луната ще изчезнат в кървава пелена! Покайте се, защото това е само началото и скоро ще бъде разчупен и последният печат и ще изпием присъдите от седемте чаши! Антихристът вече е тук! Той седи в императорския дворец и се казва Михаил! Това не е владетел, а Сатаната, приел образа на човек! Михаил...

Няколко войници с гневни викове наобиколиха свещеника, опитвайки се да го хванат за края на мръсното расо, но той ловко скочи на земята и побягна, продължавайки да сипе проклятия.

Климент поклати глава, промуши се през форума на Теодосий и пое на запад покрай манастира "Мирилей". Навсякъде имаше поражения. Все едно огромна ръка бе сграбчила града като в кожена кесия, бе го раздрусала здраво и го бе захвърлила обратно на земята.

– Добре че видяхме Константинопол, преди да бъде разрушен – опита се да се пошегува Невестулката, но думите му не предизвикаха усмивки.

Собствената им къща се оказа непокътната. Съседните постройки бяха малко или повече пострадали, дълбока пукнатина зееше на една от сградите, почвайки от подпорите на покрива, керемидите на друга бяха изпопадали, а входната врата зееше грозно изкривена настрани, трета бе наполовина срутена.

Месарите, които продаваха стоката си на форума на Бика, се бяха скупчили в центъра на площада и не спираха да ругаят земетресението, лошия си късмет и императора. Около тях тичаха чираците им с кофи вода и пребледнели лица, опитвайки се да изгасят пламналите пожари около сергиите. Помощ им оказваха няколко дрипльовци, на които месарите обещаваха тлъсти овнешки плешки, ако се справят добре. Пред една от вратите избухна бой. Трима крадци с мазни коси и мърляви дрехи се бяха опитали да влязат през разрушената стена, но бяха заловени от собственика и слугите му. Двама успяха да се изплъзнат, но третият беше пребит до смърт с тояги и камъни, а тялото му изхвърлено в задръстената с боклуци канавка.

Климент остави Невестулката и Корсис да пазят къщата и хукна да търси Ирина.

Както навсякъде, и в манастира "Света Анна" цареше суматоха. Камбанарията на съборната черква се бе килнала, по земята се търкаляха парчета керемиди и мазилка, стените на постройките бяха напукани, капаците на прозорците висяха или бяха изпадали на земята. Дворът бе превърнат в болница, а сестрите помагаха на пострадалите от земетресението. Върху импровизирани легла от дъски или направо на земята бяха настанени ранените. По-тежките случаи със счупвания и сериозни контузии бяха отделени в северната част на двора, откъдето се носеха викове на болка. Една от монахините обикаляше около ранените и им даваше да пият гъсто вино, примесено със сок от маково семе, което да облекчи страданията им. Трима възрастни монаси с мрачни лица, викнати от съседната болница, вадеха с железни щипци парчета трески от пострадалите, а до тях няколко сестри наместваха костите и ги стягаха с дървени шини. Други се грижеха за по-леко ранените, промиваха раните им с мед и сол или със силно вино, превързваха ги и се опитваха да ги успокоят. Над двора се носеха викове, плач, вопли и молитви.

Климент мина през централния вход в Южната част на манастира и се огледа, търсейки Ирина. Дълга квадратна стена от бял варовик с високи фризове обграждаше двора. От едната ѝ страна бяха килиите на монахините, от другата – магерницата, където се приготвяше храната. В дъното се виждаше градина със зеленчуци и билки, до нея се намираше нисък навес под който бяха вързани няколко неспокойни овце и крави. В ляво имаше малък скрипториум, с кръгъл покрив и широки стъклени прозорци, един от които бе счупен. В средата на двора, църквата "Света Анна" се издигаше над всичко, позлатеният ѝ покрив блестеше, тежката ѝ врата от кедрово дърво беше широко отворена и през нея се носеше песнопение. Писарят разпозна мелодията на "Славете Господа", която обикаляше като молитва и утешение над изпълнения с болка и страдание двор.

Видя Ирина, приклекнала до старец с бяла брада и превръзка на челото, през която беше избила кръв. Византийката му подаваше чаша с вода, внимателно придържайки я към устните на възрастния мъж, докато му говореше успокоително. Главата ѝ беше покрита с черна кърпа, която прикриваше буйните ѝ коси, лицето ѝ беше изцапано със сажди и прах, но се стори на Климент по-красиво от всякога.

Усетила, че я наблюдават, Ирина вдигна глава, огледа се и срещна очите на писаря. Тя извика сподавено, чашата в ръката ѝ заплашително се разклати. Въпреки всичко византийката остана при ранения, докато се напие, след което го зави с тънко одеяло, изправи се и приглаждайки полите на расото си, се затича към Климент.

Двамата застанаха един пред друг, гледайки се в очите, без да могат да кажат нищо. За миг светът около тях изчезна. Стенанията на ранените, виковете на войниците, тичащите стъпки на сестрите, дори химнът, славещ Бога, изчезнаха някъде, оставяйки място единствено за силно биещите им сърца.

– Ти дойде! Все пак дойде! – пристъпи към Климент Ирина и в очите ѝ се насъбраха сълзи.

– Дойдох! И този път няма да те оставя да си отидеш! – тихо каза писарят и хвана ръката на любимата си.

В същия миг земята отново се залюля, нещо се блъсна в писаря и Ирина.

– Веднага пусни сестрата, безсрамнико! – извика ниска зачервена монахиня с изпоцапано лице и започна да удря Климент през ръцете. – Как не те е срам, безбожнико! Ами ти? Погледни се! Държиш се като някоя уличница! Три дни на хляб и вода! И пълно покаяние! – продължаваше да фучи новодошлата.

– Да майко! – почтително се поклони византийката и се изчерви. – Съжалявам!

– Връщай се при болните! Има още много работа за вършене! Господ ни изпрати изпитание и трябва да помогнем на по-слабите си братя и сестри! – не спираше да вика гневно игуменката на манастира. – А ти... ти се махай и повече да не съм те видяла тук! – започна да блъска тя Климент към изхода.

Писарят искаше да обясни, че това е недоразумение, да каже, че познава Ирина отдавна и носи вести за убиеца на баща ѝ, поне да ѝ махне с ръка, но разярената игуменка не му даде възможност за това, викайки на помощ манастирската стража.

Миг преди да го изблъскат зад оградата на "Света Анна", някой пъхна в ръката му набързо надраскана бележка.

"Утре по пладне при колоната на Константин", бе успяла да напише съобразителната византийка.

Писарят приседна на пейката пред вратата на манастира и няколко пъти прочете посланието. Покрай него продължаваха да внасят ранени, други си тръгваха придържани от роднините си, някой редеше пламенни молитви, в далечината цвилеше кон, но Климент не обръщаше внимание на нищо. Отново и отново се връщаше към написаното, към краткия миг, в който бе държал ръката на Ирина. Накрая целуна бележката, сгъна я и я скри до сърцето си. Стана, направи няколко крачи пред пейката, чудейки се дали да не се върне обратно, но се отказа. Погледна още веднъж над главите на влизащите и излизащите хора, в опит да види любимата си, но не я откри.

Никога преди това Константинопол не му се бе струвал толкова красив. Пораженията от земетресението, търкалящите се отломки по земята, безредието на тълпата, блъсканицата но тесните улици, звънът на камбаните – всичко му се виждаше прекрасно. Сърцето му пееше, крачката му бе бърза и лека, на устните му играеше лека усмивка.

"Утре по пладне при колоната на Константин! Утре по пладне при колоната на Константин!" – повтаряше си той като заклинание, докато бързаше по улицата.

За да избегне тълпата, зави в една от по-малките улички. И тук беше пълно с хора, които стояха пред къщите си, гледаха уплашено, почистваха изпадалата мазилка, пропуканите стени и разрушените покриви, докато се опитваха да си вдъхнат увереност един на друг.

Писарят спря пред една от къщите, за да провери дали бележката е още под ризата му, когато му се стори, че зад него се разнася немощен стон. Някой викаше за помощ, но гласът му се губеше в общата шумотевица.

Без да се замисля, Климент прескочи падналите керемиди, прекрачи няколко тухли, бутна вратата и влезе.

Точно до прага, затисната от дървена греда, лежеше слаба старица. Главата ѝ бе покрита с шарена кърпа, черната ѝ рокля бе скъсана на няколко места. Дървеният ѝ бастун се търкаляше на няколко метра от нея. Гредата на тавана бе ударила жената точно преди да излезе, а тя нямаше достатъчно сила да я премести.

– Помощ! – простена старицата, вперила умоляващ поглед в Климент.

Без да се бави, той се наведе, повдигна тежкото дърво и помогна на жената да се изправи. Опряна на рамото му, тя се върна обратно в къщата.

– Благодаря! Много благодаря и Бог да ви благослови! – нареждаше старицата, докато бавно пристъпяше по дървения под. Винаги, когато имам нужда, няма кой да ми помогне. Така и ще си умра сама! Синовете ми Памфил и Александър са в чужбина, а внукът Стилихон все има работа. Защо ли ми щукна да бягам навън? - вайкаше се тя, докато писарят внимателно я настаняваше в удобен, тапициран стол със зелена дамаска. Колкото ми е отредил, Господ, толкова ще живея! По-добре да умра в дома си, отколкото на улицата.

– Добре ли сте? Как е гърбът ви? – Климент разклати малката стомна оставена до крака на масата. – Искате ли нещо? Да извикам ли лекар?

– Сама ще се оправя! Няколко компреса и ще съм като нова. – старицата посочи чашата на масата. – Само ми сипи да се успокоя. Сипи и на себе си. Това е чудесно питие от круши, сама си го правя.

Климент махна с ръка и напълни ниската калаена чаша. Старицата я обърна на един дъх, замижа с очи и примлясна.

– Така е по-добре! Ух, че се уплаших! Не се бях плашила така, откакто император Теофил прати гвардейците си да арестуват мъжа ми – бабата си наля още една чашата и отпи. – Казвам се Ана – представи се тя. – Ако не ме бяхте спасили, така и щях да си умра под тази греда – възрастната жена опипа гърба си, където я бе ударило дървото.

– Изглежда, имате яка гърбина – усмихна се писарят и стисна ръката ѝ.

– Никога не съм се давала на трудностите – отсече Ана и отново надигна чашата. – Участвах в походите наравно с мъжете, можех да яздя с часове. Вече нищо не е както беше навремето – в очите на бабата проблесна паника. – Хората са станали лоши и зли! Всеки мисли само за себе си и как да спечели повече, без да го е грижа какво причинява на останалите. Императорът и той горкият, съвсем се е побъркал. Хванал си любовница, пие по цял ден, съвсем забрави хората. Чувам какво говорят пророците. Бог се е отвърнал от нас, защото делата ни са нечестиви!

– Господ е милостив и ще ни помогне опита се да я утеши Климент.

– Казвам ти, преди беше друго! Държеше на своето старицата. Императорът сам водеше армията си и печелеше битките. Всички се надпреварваха да се записват във войската! Кой ли не отиде. И Варда, и Петрон, и много други патриции, нищо че бяха богати и си живееха живота. Ама леле как друсна одеве! Помислих си, че е дошъл последният ми час – възрастната жена се прекръсти. – Беше въпрос на чест да се прославиш на бойното поле или да умреш в битка! Младежите тренираха и ставаха войници, за да се отличат! Единият ми внук беше при Варда, другият стана лекар при Петрон. Дори борците от Хиподрума се биеха за Божията слава вместо за пари като днес. Мнозина се прославиха в онези времена, а сега са забравили откъде тръгнаха и какви бяха. Мислят се за по-важни от кесаря и дори от императора – старицата си наля нова чашка, предложи и на писаря, но той отказа. – Всичките, дето сега се издигнаха, разни стратори, магистри, логотети и какви ли още не, всички те бяха в отрядите на Варда и императора! Дааа. Славни времена бяха! Но такъв ужас, като днес, не бях изживявала. Мислех, че небето ще се срути върху ни. И всичко това, защото...

Писарят не успя да разбере защо небето е щяло да се срути върху тях. По средата на изречението старицата се облегна назад в стола си и заспа. Изживеният ужас и изпитият алкохол си бяха казали думата.

Климент стана, намери одеяло в съседната стая, зави внимателно заспалата жена и като притвори, доколкото можеше пукната врата, си тръгна.

След първоначалната паника, нещата започваха да се успокояват. Земята се укроти окончателно, помощни войски, екипирани със стълби и въжета, разчистваха руините, пред по-заможните домове бяха поставени стражи. Гражданите на Константинопол започваха да се прибират по домовете си, тук-там предприемчиви търговци се опитваха да продават стоките си, камбаните спряха да бият.

На форума на Бика го очакваше изненада.

Разположил се в кухнята, все едно се намира у дома си, Василий си подхвърляше закачки с Невестулката. Великанът не изглеждаше особено разстроен от сполетялото града бедствие, смееше се с гърлен глас и разказваше за старите си подвизи на арената.

Като видя влизащия Климент, той го прегърна, все едно бяха стари познати, и прошепна в ухото му:

– Трябва да говорим насаме!

Началникът на личната охрана на Михаил, Ингерн, свали шлема и прокара пръсти през потната си руса коса. Денят се оказа повече от интересен. Първо императорът обяви, че ще се ожени за дъщеря му, след това и земетресението.

Ингерн се ухили и зави по моста над реката. Крайно време беше Михаил да направи дъщеря му императрица. Макар и като любовница тя да се ползваше с множество привилегии, а и той като неин баща, друго си беше да стане официално първата жена във Византия. Да видим сега как Варда и онази нацупена матрона Теодора щяха да се отнасят с презрение към него и дъщеря му!

Варягът плю в прахта под краката си, изрита един плъх и стисна шлема под мишница.

Предстоеше му да се издигне. Дъщеря му беше като глина в ръцете му и той щеше да я направлява както си иска, а заедно с нея и мъжленцето ѝ – императора. Ингерн примлясна и подръпна доволно долната си устна. Най-накрая щеше да получи почестите и златото, които заслужаваше. Вече нямаше да е телохранител на Михаил, щеше да има собствен дворец с много роби и слуги, да се облича със сърма и коприна и да носи на главата си меки шапчици, вместо потния вмирисан шлем. Щеше да си поръча нови доспехи и много добре знаеше как иска да изглеждат – с голямо златно слънце в средата на нагръдника и множество скъпоценни камъни, разхвърляни като звезди.

Ингерн се ухили в мрака. Сега всичките му доскорошни завистници щяха да умрат от злоба. Вече нямаше да могат да го гледат с пренебрежение – него и дъщеря му, която наричаха "проститутката на Михаил"! Щеше да им се наложи да се отнасят с нужното уважение към тъста на императора.

Телохранителят стисна дръжката на меча си и се усмихна още по-широко. Който и да дръзнеше да се изправи срещу него, щеше да разбере какво е да имаш насреща си истински варяга. Ингерн бе оцелял през дългото плуване от Скандинавия, бе търпял лишенията, нападения на пирати и сам бе нападал като пират, бе участвал в множество битки, в една от които загуби жена си, която въртеше меча не по-зле от него, бе стигнал чак до стените на Константинопол, където след неуспешния щурм остана да служи на владетеля му.

Варягът потрепери, като си спомни за бащата на Михаил – Теофил, който преследваше почитателите на икони и ги избиваше безмилостно. За малко щеше да убие собствената си съпруга, след като един от шутовете му, онова дребно гърбаво изчадие Дендрис, я издаде, че се моли всяка вечер пред образа на Богородица. Но това далеч не беше най-лошата черта на императора, помисли си Ингерн и отново плю на земята. Като възпитаник на патриарх Йоан VII Граматик, Теофил се представяше за защитник на честността и пречеше на по-предприемчивите хора да си вършат работата.

"Та той нареди да бичуват собствения му брат, защото къщата, която си построи, засенчваше тази на съседа му. Накара да потопят цял кораб, след като разбра, че е натоварен със стока на жена му Теодора, защото според него не било работа на императрицата да се занимава с търговия. Как можеш да се разбереш с подобен човек? Той има всичко, а ти нищо" – мрачно си мислеше за отминалите времена телохранителят.

За щастие Теофил беше убит от арабите, макар и да успя да се прояви и на смъртното си ложе. Преди да умре, императорът поиска да му донесат главата на зет му Теофоб, страхувайки се, че след смъртта му ще прояви претенции към престола. Според мнозина Теофил беше умрял усмихнат, стиснал под мишница отрязаната глава на зет си.

Какво и да беше станало, след смъртта на владетеля нещата потръгнаха. Наследникът му Михаил беше още дете и майка му Теодора управляваше с любовника си – логотета Теоктист, а след това и с брат си Варда. Императрицата върна иконопочитанието, започна отново да търгува и не пречеше на останалите да го правят. Това време беше златно за Ингерн, но най-доброто тепърва предстоеше.

Варягът се облиза, все едно усещаше вкуса на идващата сполука и закрачи с още по-широки крачки. Хората го разпознаваха отдалеч и му правеха път. Знаеха кой е, знаеха и за избухливия му нрав и предпочитаха да си нямат работа с него. Тепърва щяха да му правят път! И то не само обикновените хора.

"Дали да не се оженя отново?" – лениво си помисли Ингерн. – "Ще си взема някоя добра женичка от сестрите на императора, нищо че са доста по-млади от мен. Михаил има цели пет, все ще намери една за мен. След това ще натоваря няколко кораба със стоки и ще ги пратя на изток. Ще взема екипаж само от моите хора. Те знаят как се плава в опасни води. Ще закарам на арабите оръжия и ризници – Михаил ще ми разреши, какво като воюваме срещу тях? В замяна ще вземем подправки и коприна. След това ще пратя още кораби. После още повече" – мислеше си щастливо Ингерн и виждаше как изпраща флотилията си от портата "Света София". – Ще стана логотет или протостратор, може да поверят на мен войната на изток. А един ден, когато се завърна начело на верните ми легиони... кой знае, може да стана и император!"

Унесен в щастливи мисли за бъдещето, варягът не усети как краката му сами го отнесоха до IV военна порта. Беше чул за напрежение сред войниците, за ширещи се слухове срещу императора и неговото семейство. Ингерн искаше да провери на място за какво става дума. И да повдигне духа на бойците. Особено след земетресението, което можеше да увеличи слуховете и сплетните.

"Как може императорът да не е угоден Богу, щом е готов да се ожени за дъщеря ми? – мислеше си Ингерн, все така стиснал шлема си под мишница. – Ще разбера кой мъти главите на тези глупаци и ще го накарам да съжалява за това!"

Малко преди да стигне до казармите, някой го извика по име.

Варягът спря, огледа се и видя между къщите в близката улица нечия закачулена сянка. Бе започнало да се стъмва, мракът бавно навлизаше в града и на късогледия Ингерн му се наложи да присвива очи, докато различи непознатия.

– Ти ли си? – каза накрая варягът, разпознал непознатия, и тръгна към него. – Защо се криеш в сенките като някой престъпник? Или вече си разбрал къде ти е мястото?!

– Точно така, точно така – събеседникът му го хвана под ръка и го поведе настрани. Тук нямаше много сгради, между постройките се простираха широки поляни, обрасли с високи треви, храсти и дървета. Някъде избуха бухал, друг му отговори.

– Къде ме водиш? – недоволно попита Ингерн. – Отнасяй се с необходимото уважение към тъста на императора!

– Точно това и правя – отговори му закачуления, обърна се към него и заби ножа си в гърлото му.

Ингерн се опита да изтегли острието, но само разряза пръстите си. Чувстваше как кръвта му плисва навън, пред очите му причерня, краката му се подкосиха и той се свлече на земята. Шлемът му се търкулна далеч встрани и се скри в тъмната трева.

Нямаше да види как дъщеря му се жени за Михаил. Нямаше да стане негов тъст. Нямаше да праща флотилии от кораби на изток и да стане приказно богат. Нямаше да воюва с арабите и да поведе верните си легиони към Константинопол. И всичко това, защото свърна в грешната уличка.

Ингерн се опита да каже нещо, от устата му излязоха няколко кървави мехура, телохранителят на императора потрепери и умря.

Изчислителя се наведе над трупа, почисти ножа си в дрехите му и се усмихна доволно. След това бръкна под наметката си, наведе се и остави в ръката на жертвата си парче сгънат пергамент.

Климент заведе гостенина в стаята си на горния стаж. Предложи му стол, но вместо да седне, бившият борец закрачи, оглеждайки вещите на писаря.

– Български лък – вдигна той оръжието, подпряно в единия ъгъл, и го завъртя в ръце. – Направен от рогови пластини и смола, завит на обратно и с тетива от конски косми. Поразява на осемстотин метра, пробива броня на двеста. Ще ми се и ние да имахме подобни.

Писарят сви рамена.

– Да обсъждаме българското въоръжение ли си дошъл? – Той седна на единия от двата стола и посочи другия на госта си.

Василий повъртя още малко лъка в ръцете си, накрая го остави с нежелание на мястото му и се настани срещу писаря.

– Ингерн е мъртъв – направо каза той. – Някой го е намушкал! В ръката му е намерено парче пергамент. "Поразен си за трети път", пише в посланието.

– Още един от близките на Михаил е убит? И то бащата на бъдещата му съпруга – писарят подсвирна. – Някой здравата се е ядосал на императора ви.

– Така е – съгласи се Василий и се огледа. – Имаш ли вино?

– Нямам – безцеремонно отговори Климент. – Къде са го намерили?

– Близо до северната стена. В обрасло с дървета и бурени запустяло място. Един дявол знае какво е търсил там.

– Значи булката остава сираче? Това ще отложи ли сватбата?

– Съмнявам се! – византиецът стисна юмруци, а бузите му се издуха. – Михаил иска да се ожени веднага, значи ще се ожени веднага!

– Някакви следи от убиеца?

– Нищо! – Василий се почеса по главата. – Наистина ми се иска да пийна. Много ми се насъбра днес. Виковете на Михаил, земетресението, сега и това.

Климент поклати глава, стана, отвори чамовата врата и извика на Невестулката да донесе вино и чаши.

– Но да отговоря на въпроса ти – византиецът се приведе напред на стола си. – Ингерн е намерен от случаен минувач, който извикал патрула. Намушкан е в гърлото. Бил е със същите дрехи, с които беше на Хиподрума – Василий замълча, изчаквайки Невестулката да остави на масата кана, пълна с вино и две тежки оловни чаши с грубо изсечени кръстове по стените. Византиецът си наля, изпи виното на един дъх и си наля отново. – Мечът му е бил в ножницата, шлемът му се е търкалял между тревите. Който и да го е нападнал, го е убил за миг. Но друго ме притеснява – Ингерн беше опитен воин. Не би се оставил да го изненадат лесно, без дори да извади меча си.

– И няма никакви следи от убиеца?

– Всъщност има. В прахта е намерен отпечатък от ботуш. Такива, каквито носят войниците.

Климент стана, приближи се до масата и също си наля малко вино.

– Мислиш че го е убил войник? Наблизо нямаше ли гарнизон?

– Този при IV-та военна порта. Командирът ѝ твърди, че никой от хората му не е напускал поста си. Не е видял и нищо съмнително. Но всеки може да си купи войнишки ботуши. Продават ги по пазарите на безценица.

– В тази жега? - замислено отговори писарят. Защо убиецът е носел ботуши?

Събеседникът му само разпери ръце.

– Всъщност - Климент се поизправи на стола си, – какво ме интересува всичко това? Съжалявам за смъртта на Ингерн, но това са си ваши работи, които не ме засягат!

Преди да отговори, Василий отново отпи дълга глътка вино.

- На Хиподрума ме попита защо ти разказвам историите на хората, най-близки до Михаил.

– И ти ми отговори, че ще ми обясниш по-късно. Дойде ли вече този момент?

– Точно така! – началникът на имперските конюшни тихо стана, приближи се до вратата и рязко я отвори. Успокоен, че никой не подслушва, Василий се върна на мястото си. – И представа си нямаш, колко любопитни са слугите – каза той. – Чувал съм за репутацията ти. Както ти казах – отраснал съм в България и гледам да следя новините, които идват от Плиска. Знам че си майстор в разплитането на всякакви загадки и мистерии, особено когато става дума за убийства. Няма да те лъжа. Когато разбрах кого праща князът ви на мястото на Дукум, много се зарадвах. Затова и те заговорих днес на Хиподрума. Притеснен съм! Много притеснен! – едрият византиец стана и отново закрачи из стаята. – Нещо става и не знам какво точно. Тези убийства не са случайни! Сигурен съм, че има заговор срещу императора! Но какъв, кой стои зад него и какво е намислил да прави... – Василий разпери ръце, – нямам представа. Сам видя какво е в града. Настроенията срещу Михаил се засилват. Земетресението вече се тълкува като пратено от Бог, за да ни накаже за греховете му. И ще става още по-лошо! ... И тези убийства... Това са най-верните хора на императора. Той на шега ни нарича "стълбовете на империята". Но истината е, че ако нас ни няма, Михаил трудно ще се задържи и един ден на власт.

– И това те плаши?

– Плаши ме! Ако Михаил падне, ще завлече всички ни. Ще трябва да бягам, за да спася главата си. Не искам това да се случи. Има и още! Не ми излиза от главата как са били убити Евматий и Мануил. А сега и Ингерн. Без следи от борба, без да се съпротивляват, все едно са се оставили да ги заколят като агнета! Който и да го е направил, трябва да го е познавал добре. Евматий му е отворил вратата на лятната си къща, Мануил го е пуснал в стаята си. Ингерн го е оставил да го заведе в пущинака или сам е отишъл там. Страхувам се, че зад всичко това стои някой от нас. Някой от най-близките на Михаил.

– И искаш аз да го открия?

– Точно така! – бившият борец сложи ръка на рамото на писаря: – Бива те за тези неща! Разбери кой стои зад всичко това.

– Защо трябва да го правя? – Климент бутна ръката от рамото си. – Аз съм чужденец. Не познавам двора, нито интригите в него. Нима в Константинопол няма хора, по-подходящи от мен за това? Защо не се обърнеш към Фотий? Човек умен и достоен за подобно занятие.

Василий завъртя глава и разклати мощните си рамене.

– Не ми говори за тази лисица, патриарха! – махна с ръка той. – По скоро ще се върна отново на арената, отколкото да отида да го моля за помощ! Не разбираш ли? Трябваш ми ти, защото не мога да имам доверие на никого другиго. Всеки може да се окаже предател! Не мога да съм сигурен дори в собствените си слуги. Докато ти – ти ще действаш безпристрастно.

Климент не изглеждаше убеден.

– Помисли си само каква изгода ще имаш, ако намериш убиеца и пресечеш заговора. Всичките ви желания, твоите и на Борис, ще бъдат изпълнени. Ще забогатееш и ще си тръгнеш с почести.

"Да видим докъде ще стигне" – помисли си писарят и завъртя глава. – "Сам ми предлага това, с което смятах да се заема."

Разтълкувал неправилно жеста му, Василий придърпа по-близо стола си до неговия и зашептя.

– Ами ако ти кажа... ако то кажа, че Дукум може и да е бил убит!

Климент скочи на крака, столът падна с трясък зад гърба му.

– Господарю, всичко наред ли е? - притесненото лице на Невестулката се показа на вратата.

- Всичко е наред – махна с ръка Климент и се обърна към византиеца. – Как така убит?

– Седни! – бившият борец вдигна падналия стол. – Имам някои съмнения. Лекарят, прегледал трупа на кавхана ми каза, че по него е нямало никакви синини. Което не е нормално за човек, паднал от кон. Трябва да намериш Гайнас, който проведе аутопсията, или да прочетеш рапорта му. След това ще решиш дали приемаш предложението ми, или не.

– Документът е изчезнал, а Гайнас е мъртъв – уморено каза писарят. – Сутринта ходих да го търся.

– Мъртъв? – сега бе ред на Василий да се изненада. – Как така мъртъв? Защо не знам нищо?

Писарят сви рамена.

– Някой го е убил в кабинета му. Разбил му е главата. Точно както останалите ти приятели. Но не е оставил бележка – писарят предпочете да не споменава намерения в ръката на убития пергамент с имена на български богове.

– Тогава със сигурност трябва да се заемеш с разследването! – категорично отсече Василий. – Явно всички тези убийства са свързани по някакъв начин.

– Но кой ще иска да убива Дукум? Каква връзка би могло да има това със заговора, за който ми говориш?

– Няма представа. Но щом са премахнали лекаря, значи някой иска да заличи всички следи.

– Дори и да се съглася, не виждам как мога да проведа разследване в Константинопол – възрази писарят. – Аз съм чужденец. Ще трябва да разпитвам някои от първите мъже в империята ви. Ще трябва да разпитам близките на убитите. Те едва ли ще ми поверят тайните си с лека ръка.

Василий махна с ръка.

– Лесно ще се уреди – той бръкна под туниката си, извади навит на руло пергамент и го подаде на Климент – Това ще ти отвори всички врати. И друг път се е случвало императорът да прибягва до външни хора, когато става дума за нещо толкова важно. Така че няма да има учудени.

– "Приносителят на това писмо работи по специално поръчение на императора. Всички граждани са длъжни да му оказват помощ под страх от смъртно наказание и отлъчване от Църквата. Михаил III" – Климент прочете пергамента и замислено го завъртя в ръцете си. – Значи искаш да се заема с убийствата? И мислиш, че Дукум е бил убит?

Василий кимна.

– Не знам... – колебаеше се писарят. – Ако се съглася, ще трябва да ми казваш всичко, което знаеш, и да не криеш нищо от мен. Иначе няма да мога да помогна. И да убедиш Михаил да подпише договора...

– Можеш да разчиташ на мен за това – разпери ръце Василий, сякаш се готви да прегърне събеседника си. – Няма да имаме никакви тайни един от друг!

– Искам и друго – добави Климент. – Михаил е пратил в манастира "Света Анна" една моя приятелка. Искам, ако разкрия убиеца, да я пусне.

– Смятай го за уредено! – ухили се византиецът и стисна ръката на писаря. – Това е най-малкото, което ще получиш. И дори няма да питам за какво точно ти е тази жена. Откъде ще започнем?

Климент въздъхна. Не си представяше да провежда разследването с византиеца на гърба си. Василий беше чудесен събеседник и сигурно можеше да му помогне с информация, но писарят предпочиташе да не му се бъркат в работата.

Византиецът изпи още няколко чаши с вино, доволен че е постигнал целта си, и след като обеща скоро да намине пак и да държи в течение Климент за ставащото в двореца, си тръгна.

Корсис се появи, за да се увери, че всичко с господаря му е наред, след което му предаде за една неочаквана визита. Пратеникът на папата, монсеньор Анджело Рици, го канеше на среща.

Климент кимна механично, отпрати помощника си и загледа през прозореца.

Отдавна бе паднал мрак. Най-после се бе разхладило, подухваше лек ветрец, който приятно да обгръща лицето на писаря. Нещата се развиваха по-добре, отколкото се беше надявал. Беше установил, че смъртта на Дукум може да не е злополука, имаше среща с Ирина на следващия ден, беше намерил начин как да проведе още по-лесно разследването.

Писарят остави прозореца широко отворен, запали още няколко свещи, взе парче пергамент, изглади го, седна пред масата и започна да си записва това, което знаеше.

Кавханът Дукум е убит или умира при злополука зад църквата "Светите Апостоли". Някой разбива главата на лекаря, който прави аутопсия на трупа, в дланта му има списък с български богове, най-вероятно принадлежал на Дукум. Вестарият Евматий е намушкан с нож в сърцето в лятната си къща. Логотетът Мануил е посетен от закачулен мъж, след което е открит със счупен врат в тайната си стая. Телохранителят Ингерн е намушкан в гърлото. В ръцете и на тримата са намерени бележки, които са неточни цитати от пиесата на Есхил "Агамемнон". Нито един от тях не се е съпротивлявал, което значи, че е познавал убиеца си.

От това, което му беше разказал Василий, излизаше, че всеки има мотив да убие вестария и логотета. Климент записа това, което беше научил на Хиподрума.

Лъв не харесваше и Евматий, чиято майка обвиняваше, че е прелъстила баща му. Статорът беше разорен и се беше опитал да безуспешно да манипулира игрите. Беше взимал и пари с висока лихва от Мануил, които не можеше да върне. Имаше причина да убие и двамата, а кой знае какво тепърва щеше да се разбира за отношенията му с Ингерн.

Варда също не изглеждаше света вода ненапита. Кой знае дали не се опитваше да се освободи от старите си приятели, станали свидетели на издигането и падането му. Дали не беше убил Евматий, след като беше открил нещо в сметките му и искаше да се възползва от това. Вестарият би му отворил, без да се замисли, и не би очаквал нападение от кесаря.

Ами брат му?

Петрон имаше същите мотиви като Варда, че и по-сериозни. Той също беше закъсал с парите и не се свенеше да продава сведения за злато. Със сигурност беше взимал пари от Мануил и е имал да му връща много. Това беше ли мотив за убийство?

Роман не харесваше Варда и брат му. Мислеше, че те стоят зад неочакваната смърт на родителите му. С Лъв бяха приятели, но и между тях имаше напрежение. Дали пък двамата не бяха организирали заговора и убийствата заедно? Не за първи път щеше да му се случва да се сблъсква с двама убийци.

Къде в цялата картина се вписваше Фотий? Патриархът беше единственият, който се държеше на положение, но това поведение можеше да е измамно.

Оставаха и любовните отношения между императора и двете Евдокии, Коридон, който със сигурност не беше доволен от това, че дъщеря му беше оскърбена публично и Михаил искаше да се разведе с нея. Дори кочияшът Филон не изглеждаше точно такъв, за какъвто се представя. Дали подкрепата на императора не бе разпалила в него амбициите му?

Не трябваше да забравя и жените. Майката на Михаил, двете Евдокии, сестрата на императора Текла, както и другата – Пулхерия.

Климент въздъхна и взе ново парче пергамент.

Направи дълга колона с имената на всички замесени, като срещу тях отбеляза връзките им с жертвата, с останалите и евентуалния мотив за убийството.

Имаше и още.

Паднал ли е наистина Дукум от коня, или е бил убит? Къде е изчезнал рапортът на лекаря Гайнас? Защо двамата войници, охранявали кавхана, бяха пратени в Азия? Какво означаваше бележката с българските богове? Ами тези със стиховете на Есхил? Защо Евматий, Мануил и Ингерн не са се защитавали, преди да бъдат убити? Кой беше едноокият просяк и защо го беше нападнал? Имаше ли връзка между смъртта на българския кавхан и тази на "стълбовете на империята"? Какво бе открил Дукум, преди да бъде убит?

Защо папският нунций искаше да се срещне с него? Това имаше ли нещо общо със ставащото в града, или Рици преследваше свои собствени цели? Възможно ли беше легатът да стои в дъното на всичко, за да изпълни задачите, поставени му от папата?

Климент прегледа отново записките си и се сепна. Рици беше пристигнал в Константинопол месец преди кавханът Дукум. Убийствата също бяха започнали след появата му. Случайност ли беше това?

Климент прекара следващия час, описвайки всичко, което знаеше. Корсис няколко пъти провери дали господарят му няма нужда от нещо, но заварвайки го да работи, тихо затваряше вратата.

Когато приключи, беше малко преди полунощ. Въпреки късния част и емоциите от изминалия ден, писарят не се чувстваше изморен. Реши да се разходи, искаше му се вечерният въздух да разхлади главата му.

Климент шумно слезе по стълбата и завари Корсис и Невестулката увлечени в игра на зарове. Бившият джебчия беше научил приятеля си на почти всички номера, които знаеше, и сега горчиво съжаляваше за това, защото Корсис се бе оказал талантлив ученик.

– Излизам да се поразходя – каза писарят и двамата му помощници с мърморене прибраха заровете и тръгнаха с него.

Нощта бе прекрасна. Звездите светеха ярко на небето, луната – пълна и ярка, осветяваше града, въздухът хладно галеше кожата, камъните най-после бяха изстинали.

Въпреки късния час улиците бяха пълни с хора. Възстановителните работи продължаваха с пълна сила, къщите бяха обградени от работници, чистачи с дървени колички и дълги лопати извозваха останките.

Нападнаха ги в една от страничните улички. Петимата мъже, които се бяха скупчили на единия от ъглите, правейки се, че се опитват да поправят килнала се настрани ограда, внезапно извадиха мечовете си и скочиха срещу тях.

В първия миг Климент спря, без да знае какво да прави. Наистина ли го нападаха? Или това беше някаква грешка? Кой имаше причина да иска смъртта му? Мъжете срещу него не му оставиха много време за размисъл. Двама от тях го атакуваха, той отскочи назад, опря гърба си в близката стена и изтегли кинжала, който висеше на кръста му. Как щеше да се защитава с него срещу двамата, които се изправиха насреща му с дългите си мечове?

Нападателите се хвърлиха заедно напред, едното от остриетата разряза крачола на панталона му и одраска крака му. Климент усети как по кожата му се стича топла кръв, а мъжът срещу него, разбрал, че ударът му е бил успешен, му се ухили в злобна гримаса.

В следващия миг Невестулката му се притече на помощ. Бившият джебчия се метна срещу един от нападателите, удари го странично, мъжът падна на земята, извика от болка и изпусна меча си. Писарят се хвърли и бързо го вдигна. Вече въоръжен, той отблъсна атаката на втория убиец, прехвърли кинжала в лявата си ръка и на свой ред нападна. До него Корсис се справяше още по-добре. Помощникът му измъкна кол от близката разнебитена ограда и го завъртя като боздуган над главата си. Противниците им отстъпиха, но този, който падна на земята се забави и в следващия миг дървото се стовари върху главата му. Чу се неприятен хрущящ звук и мъжът се свлече отново на земята, този път, за да не стане повече.

Озлобени от смъртта на другаря си, останалите четирима нападатели като един се нахвърлиха върху Корсис. Сега беше ред на Климент да спасява помощника си. Той скочи напред, целейки се в гърлото на най-близкия противник, но в последния момент той го усети, обърна се и ловко парира удара му. За негов лош късмет кракът му попадна в локва кръв, мъжът се подхлъзна и се строполи на земята. В следващия миг писарят заби меча си в гърдите му.

Корсис продължаваше да върти кола над главата си, надавайки страховити възгласи, които освен за уплашат противниците му, трябваше да привлекат вниманието и на някой от патрулите.

Усетили опасността, нападателите се хвърлиха с удвоени сили. Двама срещу помощника му, един срещу Климент. Писарят отново отстъпи, когато му се стори, че зад гърба му се мярка нова сянка. Той рязко се обърна, но не видя нищо. Убиецът използва този момент, за да го атакува отново. Той бързо пристъпи напред, мечът му изсвистя, но Климент парира удара му. Зад гърба му Невестулката неочаквано изскочи напред и заби ножа си в гърдите на нападателя.

От близката стена се отдели нечия сянка и побягна по кривата уличка. Точно преди беглецът да завие, луната освети лицето му и Климент ясно различи черната превръзка, която минаваше пред окото му. В следващия миг просякът изчезна.

Нямаше смисъл да гони беглеца. По-важно беше да помогне на Корсис. Климент се обърна само за да види как помощникът му, който междувременно също се бе въоръжил с меч, пробожда единия от нападателите си и мята кола след другия, който хукна да бяга.

– Жалко, последния го изтървах! – със съжаление отбеляза Корсис, след което се обърна към писаря. – Добре ли си, господарю?

Климент кимна с глава, но преди да успее да отговори, се чу тих стон. Убиецът, който Невестулката бе ударил с кинжала си, беше още жив.

Корсис също го чу, наведе се над него, вдигна главата му и извика:

– Кой ви изпрати, негоднико?! Кой? Казвай, преди да съм те предал на императора!

Вместо да отговори, раненият се опита да се изсмее и по устните му избиха кървави мехури.

– Не ме плаши с Михаил! Това е краят му! А за там, за където съм се запътил, има доста по-страшни неща от него!

– Ти си свършен, така да знаеш! – изсъска Климент и също се надвеси над мъжа. – Кажи кой те прати и може и да оживееш!

Раненият само поклати глава.

– Късно е! Много е късно! – от устните на ранения потече кръв. – Но и вашият ред ще дойде! Не само императорът, целия му род е обречен!

– Какви ги дрънкаш?! – Климент хвана за гърлото умиращия. – Ако не от мен, имай поне страх от Бога...

– Имам! Вече нищо не може да ни спре. Реликвите ги няма... Изчислителя ги е взел... Всичко е пресметнато... Няма кой да пази града и императора... – раненият се задъха, през тялото му премина гърч. – Докато Михаил е на престола, Бог ще седи с гръб към Константинопол... Земетресението беше само началото... Бедствията ще налетят като скакалци... Чак докато не падне...

– Какви реликви? Какво значи, че ги няма? Кой е Изчислителя? – Климент разтърси ранения, но той само се усмихна, крайниците му потрепериха и мъжът се отпусна безжизнен.

– Какво значеше всичко това? За какво говореше той? – озадачено попита Невестулката, който също се беше приближил. – Какво е изчезнало?

– Нямам представа – Климент изглеждаше съкрушен. – Господ да ни е на помощ! Константинопол е пълен с реликви.