Убий императора

13

23 септември

Климент, Петрон и Невестулката нервно се спогледаха. Намираха се в криптата на църквата в големия дворец, пред тях върху позлатена маса от тисово дърво лежеше сребърно ковчеже с орнаменти и голям брилянт върху капака. Сцени от страстите Христови бяха изкусно гравирани върху потъмнялото сребро. Разпитът пред Пилат, бичуването на Иисус, поставянето на трънния венец и кръстният път личаха отстрани, а Разпятието и празният гроб – върху предния капак.

Отпред, от ляво и от дясно на ковчежето, имаше фино изработени ключалки, пред които, пъхнали ключовете си с протегнати напред ръце, стояха Петрон, Климент и Невестулката.

Писарят огледа помощниците си. Лицето на византиеца беше пребледняло и изпънато, по слепоочията му се стичаха капки пот. Очите на Петрон се стрелкаха като подплашени гълъби и въпреки че се опитваше да ги задържи на сандъчето пред себе си, те алчно оглеждаха струпаните в малката крипта богатства.

Покрай стените бяха подредени пищно украсени боядисани в червено и златно сандъци. По полиците до тях, грижливо подредени проблясваха безценни потири, купи и чаши, няколко мощехранителници с едри диаманти им правеха компания. В единия от ъглите имаше струпани на няколко релефни нагръдника, шлемове и мечове, чийто златен и сребърен обков проблясваше под ниския таван. Мантии от тежък пурпур, поръбени с хермелин, лорики с халки от злато, разпятия и кръстове с най-фина изработка и навита на рула персийки килими и гоблени бяха нахвърляни покрай тях.

Лесно проникнаха в църквата на двореца. След пира на Михаил по случай сватбата му почти всички спяха пиянски сън, а повечето войници бяха изпратени да помагат при разчистването на отломките на пожара във Влахернския дворец. Петрон махна с ръка на началника на стражата, едър пехотинец със зачервен нос извика, че идват по заръка на брат му, и никой повече не се поинтересува от тях.

Тайната врата бе хитроумно скрита в сянката на една колона, облицована със същите мраморни плочи като стената. Нямаше нито дръжка, нито видима ключалка. Ако човек не знаеш специално къде и какво да търси, нямаше как да я забележи. Петрон обаче знаеше.

Въпреки негодуването му оставиха Корсис да пази пред нея, а останалите се спуснаха по няколкото извити стъпала, минаха по дълъг задушен коридор и накрая излязоха в нефа на дворцовата църква. Невестулката лесно се справи с простите ключалки към подземието и скоро тримата застанаха в средата на криптата, а ковчежето, в което се пазеше чудодейната кърпа с образа на Христос, беше пред тях.

Петрон преглътна отново и се опита да се съсредоточи върху това, което правят, и това, което предстои. На фона на закачената на стената катранена факла, която припукваше и пълнеше въздуха с тежък дим, физиономията на Невестулката изглеждаше странно издължена, но върху устните му играеше крива усмивка. Писарят вдигна ръка:

– На "три" завъртаме ключовете.

– Чакайте! – очите на помощника му не слизаха от ковчежето пред тях. – Нека не бързаме.

Бившият крадец пусна ключа, който държеше, и дългите му ловки пръсти внимателно опипаха златния ръб на сандъчето. Дланите му шареха по капака, страните и долната част на кутията.

– Аха! – той застина за миг и натисна единия от рубините. Чу се леко изщракване, камъкът потъна леко, след което се върна на мястото си.

– Какво беше това? – с дрезгав глас попита Петрон. – Не можеш ли да побързаш?

– Това беше капан - тихо каза Невестулката и продължи да опипва кутията.

– Какво щеше да стане? – византиецът преглътна шумно.

– Не знам точно. Има различни. В момента, в който отворехме капака, пръстите ни щяха да бъдат намушкани или отрязани от отровни шипове, или от ключалките щяха да ни промушат остриета – бившият джебчия сви рамена. - Или щеше да се отвори друг капак, от които до излезе отровен дим. Опа! – Невестулката завъртя настрани една от златните плочки и се чу второ изщракване.

– Има ли още? - гласът на Климент звучеше притеснено.

Помощникът му замислено поклати глава, отстъпи крачка назад и сви устни.

– Не мога да открия нищо друго, но инстинктът ми казва, че има още нещо.

– Защо?

- Не знам. Обикновено има по един капан. Той е напълно достатъчен. Но тук имаме три ключалки с по три ключа, императорско съкровище, нещата не са толкова прости. А и ковчежето е свързано с християнска реликва. Самата му направа иска да покаже преклонение пред страданията на Иисус. Затова ключалките са три – в чест на Светата троица. По същата логика и капаните трябва да са три.

Писарят изненадано изгледа Невестулката. Не бе имал представа, че помощникът му е толкова начетен.

– И какво ще правим сега?

Бившият джебчия замислено огледа сандъчето. Повдигна го. Прокара длан по долната му страна, изсумтя недоволно и отново го постави пред себе си.

– Не е по ъглите, не е в ръбовете, не е в Страстите Христови, пробвах всички камъни и обкова. Къде е тогава? – мърмореше Невестулката на себе си. – Може би... няма къде да другаде да е... а и така се крие най-добре – пред очите на всички.

Помощникът на Климент внимателно хвана кръста в средата на капака, дръпна го, натисна го, но не последва нищо. Накрая леко завъртя искрящото злато и се разнесе трето изщракване.

– Мисля, че беше това. Нека пробваме сега.

– Сигурен ли си? Не искам да остана без пръсти – попита Петрон и сви дланите си в юмруци.

– Има само един начин да разберем – Климент отново хвана ключа. – Завъртаме на три. Едно, две, ТРИ!

Всички заедно превъртяха ключовете, византиецът бързо пусна своя и отскочи назад, закривайки лицето си с ръка. Не последва нищо.

Климент се наведе и внимателно, с крайчеца на пръстите си повдигна капака. Той се отвори с лекота и разкри съдържанието на златното ковчеже.

То беше празно.

Кърпата с лика на Христос беше изчезнала.

- Не може да бъде! Не може да бъде! – като в транс Петрон заотстъпва назад, събори една дарохранителница и се блъсна в сандъка зад себе си. Обречени сме! Наистина сме обречени!

Византиецът се обърна и без да чака писаря и помощникът му, побягна.

– И сега какво? – Невестулката насмешливо погледна по посока на беглеца. – Господ ще излее своя гняв върху Константинопол?

– Той вече го прави – уморено отговори Климент и махна с ръка. – Научихме каквото искахме. Да се махаме!

Двамата бързо излязоха от криптата, минаха през празната църква и се изкачиха по тайната стълба. Вратата в другия край се оказа затворена.

– Този страхливец не знае какво прави! – ядно отбеляза Климент и безуспешно натисна камъка пред себе си. Чуваше се как Корсис безуспешно се опитва да отвори. – Ще успееш ли да отключиш.

Невестулката приклекна, огледа механизма на вратата и кимна с глава.

– Елементарно е. Просто издърпваме тази пружина...

В следващия миг вратата пред тях леко се отвори. Климент я бутна и се озоваха в коридора.

– Затвори, преди да успея да го спра – започна да се оправдава оставения на пост помощник. – Опитах се да отворя...

– Не сега! – писарят дръпна помощника си за ръкава и следван от Невестулката, забърза по празния коридор на двореца.

– Господарю! Вървим в обратната посока! – обади се Корсис, все още притеснен, че не се е справил добре с поставената му задача.

Климент сложи пръст пред устните си и ускори крачка.

В същия момент от другия край на коридора се чуха забързани стъпки, викове и дрънчене. Някой бързо приближаваше към тях и ако можеше да се съди по идващите звуци, беше въоръжен. Климент дръпна помощниците си в свода на близката арка и задъхани, тримата спряха, опитвайки да пазят тишина.

В коридора се появи отряд войници, стиснали мечове в ръка, предвождани от дребен спартарий, който енергично ги канеше да побързат. Стражите стигнаха до колоните на коридора, където беше тайната врата, наобиколиха я, един от тях извади факла и огниво, удари кремъците един в друг и я запали. Последван от останалите, той се втурна в тунела.

– Нас ли търсят? Какво значи това? – попита Невестулката през зъби.

– Това означава, че Петрон ни е предал. Искал е да се избави от нас, надявайки се така тайната му да остане скрита. Не случайно беше затворил вратата. Искал е да ни забави.

– Сигурно вече тича към покоите на Михаил да го уведоми какво сме открили и да прибере дивидентите от това! – Невестулката плю на земята и разтърка устата си и юмрук.

Писарят се усмихна.

– Всъщност се съмнявам, че ще постъпи така. Нашият гръцки приятел вече вероятно е осъзнал, че ако отиде при императора, ще трябва да му признае с какво се е занимавал тази вечер. На Михаил едва ли ще му е приятно, че някой, пък бил той и собственият му вуйчо, влиза с взлом в църквите му, краде ключове и отваря реликви, които никой не трябва да вижда. Не, ако реши да говори, на Петрон ще му се наложи да дава много обяснения. Нещо, което съм сигурен, че той иска да избегне.

Климент мина през портата на свети Роман, отдръпна се, за да направи път на няколко търговци и натоварените им с жито мулета, и излезе от града. Пое по пътя, пълен с бързащи към и от Константинопол пътници. Селяни, които караха стоките си към пазарите, майстори и чираци, търсещи работа, излезели от гарнизоните си войници и предприемчиви търговци, продаващи на странниците питки с мед и вода, примесена със сок от нар, се разминаваха със свещеници, овчари с високи геги и мръсни бради, бързащи да прекарат стадата си, и куриери, понесли пратки, писма и денкове.

От време на време по каменния път изчаткваха копитата на кон или минаваха каляски, от които със зачервени лица надничаха излезели на разходка деца, водени от майките или бавачките си.

Писарят свърна по една от страничните пътеки и започна да се изкачва по близкия хълм. Искаше му се да разсее мислите си от ставащото в града, да проясни главата си далеч от цялата гълчава, интриги и сплетни, в които бе омотан Константинопол, да си почине някъде, където няма да го преследват убийци, няма да изчезват свещени реликви и няма да му се налага да говори с хора, които го лъжат.

Изкачи се на върха на хълма, вдигна очите си към полето и занемя. Пред него, до края на хоризонта, като друг град от палатки, шатри и малки постройки, се простираше лагерът на източната армия, командвана от магистър Коридон.

Войници в блестящи доспехи, лорики или кожени ризници тичаха между палатките, кръглите им шлемове ярко блестяха на сутрешното слънце, лъчите на което се пречупваха в остриетата на копията и върховете на мечовете им. Командири с извити шлемове с конски косми, показващи ранга им, крещяха заповеди, тръбачи надуваха дългите си медни тръби, тежковъоръжени хоплити с огромни кръгли щитове, зловещо изрисувани с горгони, ехидни и други чудовища, вдигаха облаци прах с подкованите си ботуши. Над походните кухни и импровизирани ковачници се вдигаше пушек и пара, чуваха се викове, ругатни, цвилене на коне и дрънчене на метал.

В първия момент Климент не разбра какво точно се случва. От отдалечения си хълм му се струваше, че наблюдава разбунен мравуняк, в който случаен пътник е забил пръчката си и го е разровил, но след това в безсмисленото на пръв поглед тичане и суетене се откри някакъв ред и стана ясно – войската се строяваше.

В същия миг по пътя, излизащ от града, се вдигна облак прах. Група конници напредваше към лагера и Климент различи сред тях магистър Коридон, кесарят Варда, Василий и телохранителите им. Командирът бе дошъл да инспектира войската си!

Чак сега писарят обърна внимание на издигната току до предните редици на строяващите се войници огромна пурпурна шатра и ахна от изненада. С подобен цвят можеше да се кичи само императорът! Или този, на когото той лично даде разрешение за това. Дали Михаил знаеше какво се случва толкова близо до стените на столицата му? Императорът може и да беше пияница, но в никой случай не беше глупав. И какво правеха Варда и Василий заедно с магистъра? Сами ли бяха дошли, или Михаил ги беше изпратил?

Малко преди да стигнат войската, Коридон и спътниците му спряха. Към тях се насочиха петима облечени в лъскави доспехи офицери, които приветстваха военачалника. След това всички бавно се приближиха към строените и изпънати като по конец войници. От предишното суетене не бе останал и помен. Безформената доскоро тълпа се превърна в страховита маса от дърво и желязо, от която като зъби на лъв стърчаха остриета. С вдигнати копия и щитове, сред внезапно възцарилата се тишина, ветераните бяха готови да приветстват своя предводител.

Коридон спираше пред всеки от полковете, разменяше по няколко думи с офицерите, след което вдигаше ръка за поздрав. Отговаряше му стръвен, гърлен рев, който дълго не стихваше!

Беше съвсем очевидно – войниците обожаваха Коридон!

Прегледът се проточи дълго. Климент приседна на хълма, мушна между зъбите си стръкче трева и замаян от гледката, остави мислите му да се реят над крещящата войска и грохота на оръжие.

Дали ако разкриеше убиеца, Михаил щеше да освободи Ирина от манастира, в който я беше заточил, и да я остави да се омъжи за него? Византийката не можеше да отговаря за провала на баща си. Който, ако трябваше да бъдат докрай честни, не постигна успех, защото беше убит. А самият Михаил, колкото и да беше покварен, не правеше впечатление на лош човек. Пиеше повече, отколкото трябва, и не блестеше с особен ум, но точно такъв човек би разбрал трепета на влюбеното сърце.

Климент въздъхна сладко, изплю тревата, която дъвчеше, изправи се и се протегна. Преди да се отдава на мисли и мечти за бъдещето, трябваше да свърши още доста работа.

В полето под него проверката най-после свърши. Войската нададе последен рев, войниците за последен път вдигнаха мечовете и копията си, след което бавно започнаха да се разотиват. От града, заедно с предводителя и спътниците му, бяха пристигнали и няколко каруци, натоварени с бъчви с вино. Те бяха закарани в средата на лагера и отворени. Коридон също обичаше войниците си. И искаше да ги подкрепи и зарадва.

Истинското пиршество обаче беше в приготвената за военачалника палатка. Той заедно със спътниците си и главните офицери влязоха в нея, слугите започнаха да носят блюда, стомни с вино и всякакви деликатеси. До една от стените на шатрата се разположи малък хор, група босоноги танцьорки притичаха през поляната под подсвиркванията на войниците.

Писарят бавно закрачи по изсъхналата трева, скри се под сянката на близкото дърво и отпи от малкия мех с разредено вино, който бе взел от Невестулката. Какво ли ставаше в палатката на Коридон? Защо военачалникът бе дошъл при войската? Това рутинен преглед ли беше, или магистърът искаше да се увери във верността на войниците си? И защо Варда и Василий бяха с него?

Климент поклати глава. Дори извън града нямаше как да избяга от надвисналите проблеми. Те го следваха като ято черни гарвани, стрелкаха се ниско над земята с грозно грачене и не му даваха нито миг почивка. Как го беше нарекъл Борис? Свой сокол и пазител. Такъв беше той – ловен сокол, който князът пускаше, когато искаше да улови плячката си без много шум. Може би беше време да се издигне на високо, там, където никой не можеше да го стигне, и да се опита да види картината но нов начин. След което да се стовари върху виновника и да го унищожи!

Под него пиршеството продължаваше с пълна сила. Пияни войници се клатеха между палатките или, забравили всякакво приличие, се облекчаваха между тях, други лежаха на земята, тук-там избухваха сбивания, носеха се смях, викове, ругатни и пиянски песни.

Покривалата на шатрата на военачалника бяха широко отворени. През отвора се виждаха Коридон и Варда, които вдигаха наздравици, Василий час по час излизаше да си проветри главата, хванал някого от офицерите под ръка, празните блюда веднага бяха заменяни с нови, виното се лееше като река.

Климент махна с ръка и тръгна да се прибира. Време беше да се върне към това, в което го биваше най-много. Залавянето на убийци!

Прибра се в къщата на форума на Бика, преоблече се, изми прашните си лице и ръце, среса косите си и обу леки, но красиви кожени сандали. Корсис го нямаше, а Невестулката хъркаше в леглото си и писарят излезе сам. Искаше да посети дома на убития стратор Лъв и да разпита близките за смъртта му. Намирането на мъртвия стратор докара Михаил до дива ярост. Императорът беше крещял и заплашвал, беше обвинявал и викал, докато не остана без глас. Напразно приближените му се опитваха да го умилостивят. Напразно новата му съпруга се опитваше да го успокои. Михаил ругаеше приятелите си, обиждаше ги и искаше виновникът за убийствата да бъде намерен и наказан.

Фотий бе изтръгнат от съня си и принуден да се яви пред императора само за да му докладва, че шпионите му не са открили нищо за мистериозния убиец.

След като изля гнева си над патриарха, Михаил най-после се успокои и поиска да знае как точно е умрял Лъв.

Страторът беше донесен в двореца, където лично лекарят на императора огледа трупа. Някой беше промушил Лъв в гърдите, на почернялата му от мръсотия и пепел туника, точно там, където беше сърцето, чернееше грозно петно засъхнала кръв. В ръката на мъртвеца беше намерено парче пергамент, на което пишеше: "Поразен си за четвърти път!".

Никой от присъстващите освен протостратор Роман не беше изявил желание да разследва смъртта на доскорошния си сътрапезник. Всички бяха притеснени за собствената си сигурност и това как да се изплъзнат от ръцете на неуловимия убиец.

Слънцето припичаше силно, въздухът не помръдваше. Дори откъм морето не идваше и полъх, небето бе ясно и синьо, без нито един облак, който да скрие дори за миг палещите лъчи. Търговците се бяха прибрали в сенките на магазините си, войниците се криеха под дърветата, по улиците имаше малцина минувачи, между които понесли дървени ведра и черпаци, обикаляха продавачи на вода с лед, подправена с лимон.

Климент лесно намери дома на стратора – ниска и широка къща, облицована с морска пяна, голям двор и просторни конюшни. Потен вратар с омотана около челото ленена кърпа извести за появяването му и писарят бе преведен през мраморно преддверие, по стените на което висяха бойни знамена, и въведен в обширна стая от дялан камък, в чиито ъгли стояха бронзови съдове със студена вода, които охлаждаха помещението.

Писарят топна пръсти и с благодарност разтри пламналото си чело.

– Взимаме водата от цистерната Бона. Сменяме я на всеки два часа – висок млад мъж с изпъкнали скули и тежки устни, стоеше на врата на стаята. Около черните му очи, вперени в писаря, личаха тъмни кръгове, ръката му лежеше върху малка кама в сребърна ножница. – Аз съм Демостен, син на Лъв. Какво искате? – грубо каза той и посочи два от столовете до масата в единия край на залата.

Климент се представи, представи и пълномощията си. Демостен дълго се взира в печата на императора, след което захвърли пергамента пред себе си.

– Не очаквах Михаил да повери нещо толкова важно като смъртта на баща ми на чужденец! Но какво пък, императорът не за първи път показва, че не знае какво прави!

Без да обръща внимание на забележката, писарят взе документа, внимателно го сгъна и го прибра.

– Баща ви имаше ли врагове?

– Че в днешно време кой няма?! – изсмя се Демостен и долната му устна се разтрепери. – Още повече някой като баща ми – богат, смел и отличен пълководец! Мнозина му завиждаха за успехите, за положението и за постовете! Но истината е, че заслужи всичко сам!

– Бил е пълководец след смъртта на Теофил?

– Точно така! Бил е в армията и не веднъж се е отличавал в боя! Особено в битките при Анатолия и Киликия! Бил е приет в личната гвардия на Михаил, а след това станал и неин командир! Получил злато и почести, след което се издигна. Нима това не създава врагове?

Климент кимна разбиращо.

– Но чак някой да иска смъртта му? Чух и други неща... Слухове... клюки...

– Знам какво си чул, чужденецо! – лицето на Демостен се напълни с кръв. – Знам какво говореха зад гърба му тези, които сипеха ласкателства в лицето му! Той наистина харесваше Филон, да! Но го харесваше като кочияш и състезател, не като любовник! Беше запален почитател на зелените. И преди да ме попиташ, ще ти кажа, че беше такъв много преди Михаил. Всъщност баща ми запали императора по конните надбягвания. Той обичаше майка ми – в очите на Демостен се появиха сълзи. Гъркът пресуши чашата си на един дъх и бързо заговори. – И никога повече не се ожени след смъртта ѝ. Което накара мнозина да започнат да говорят по негов адрес. Баща ми беше суетен. И какво от това? Младежът приглади косата си. – Обичаше да се облича по последна мода, косата и брадата му винаги бяха напарфюмирани и носеше много бижута, но можеше да срази всеки с меча си, да подбере най-добрите коне и да разпознае различните видове гръцки огън само по миризмата! Беше много повече мъж от тези, които пускат слухове зад гърба му! Знаеше всичко за арабите, за обичаите, за тактиките и оръжията им! Както и как да ги победи в битка!

– Ами Коридон?

Младежът направи неопределена физиономия.

- Отначало не го харесваше. Мислеше, че като близък с императора баща ми ще му се пречка и ще му додява, както правеха мнозина други. Но бързо се убеди в качествата му и се радваше да го има за пълководец. Разчиташе все повече на него. Двамата заедно постигнаха забележителните победи на изток и неслучайно баща ми яздеше от дясната страна на Коридон по време на завръщането му!

- Бил е затънал в дългове. Искал е да урежда някои от надбягванията на Хиподрума.

– Не знам нищо за това! – гласът на младежа беше твърд, но Демостен избягваше погледа на госта си. – И да сме имали финансови проблеми, това не е нещо, което ще обсъждам с някого от семейството. Още по-малко пък чужденец!

– Струва ми се – каза Климент, – дали има нещо, което да искаш да скриеш. Баща ти е бил длъжник на Мануил, видях името му в тефтерите на логотета. Може би ти си му помогнал да разреши проблемите си?

– Не говори глупости! – синът на убития стратор надменно изгледа събеседника си. – Как бих могъл да му помогна? Като му заема пари?

– Не – тихо отговори Климент. – По-скоро като убиеш този, на когото ги дължи! Откак съм дошъл, не си престанал да ми демонстрираш презрението си, макар просто да се опитвам да помогна. Нещо в мен те дразни и ядосва, защото не отговаря на очакванията ти. Чудя се, дали не си се ядосал още повече на логотета Мануил? Той е станал причина баща ти да има проблеми, а зад гърба му да почнат да се подмятат неприлични клюки...

Демостен почервеня още по-силно, скочи на крака и извика:

- Мен ли обвиняваш, българино!? Какво искаш да кажеш? Че аз съм този, който е убил баща си? И другите приближени на Михаил? Това ли намекваш? Че съм забил нож в гърдите на Евматий, Мануил, Ингерн и баща ми?

– Нищо не намеквам сухо отговори Климент. – Просто питам.

- Тогава отиди да питаш Варда защо бавеше назначението на баща ми за логотет? Питай и онази змия Петрон, колко пари е откраднал от съкровищницата? Питай Василий защо всеки път се ядосваше, когато баща ми го критикуваше за някой от скъпите коне, които купува. Можеш да попиташ дори Фотий защо нито веднъж не дойде да отслужи молебен за войската на баща ми. Тях трябва да попиташ и може би тогава ще намериш убиеца – младият мъж подпря ръцете си на масата и се надвеси над писаря. – А най-добре да попиташ самия император защо се страхуваше да даде собствена войска на баща ми! Защо взимаше от златото му и все забравяше да го върне, за разлика от това на онзи подъл лихвар Мануил! – Демостен рязко се отдръпна назад. – А сега моля да ме извиниш! Имам и друга работа за вършене!

Навън горещината връхлетя Климент с нова сила. Беше топло и влажно, изпитото вино го загряваше допълнително. Сякаш градът бе захлупен с огромен похлупак, беше трудно да се диша и ходи.

Във въздуха витаеше усещане за наближаваща беда, хората притичваха по нажежените улици, озъртайки се страхливо, сякаш очакват всеки момент да ги сполети нещо страшно. В сенките се събираха хора, които криеха лицата си, шушукаха и жестикулираха с ръце, по лицата им беше изписана тревога. Събрал около себе си малка тълпа любопитни, одърпан пророк вещаеше поредния апокалипсис до една от вътрешните врати.

Климент поседна на един камък в сенките, за да си почине, и се заслуша в думите на проповедника.

– Този огнен ад, който се изсипва върху нас от небето, този земетръс, който разлюля целия град, няма да са последните злочестия, които ще ни сполетят, докато на свещения трон на дедите си стои един пияница и развратник, който е нелицеприятен Господу с думите и делата си. Върху нас откъм изток ще налетят като скакалци мъже, които ще донесат смърт и мрак, улиците ще потънат в реки от кръв, както преди това ще бъдат залети от водите на морето, което ще се разбунтува и ще поиска да измие от площадите и улиците ни този позор, който нарича себе си Михаил! Водите на Божията справедливост ще залеят Константинопол и ще заличат от лицето на земята всички, които не следват заповедите Христови, така както по времето на Ной са били заличени греховете човешки...

Климент махна с ръка и продължи пътя си. Нямаше време да стои и да слуша глупости.

Над площада, където се намираше близкия пазар, бе опънато платнище от съшити едно за друго покривала, което, макар да държеше задушно, предлагаше някакво скривалище от безпощадните слънчеви лъчи. Пред една от сергиите, на която се продаваха маслини, фурми и зеленчуци, Климент зърна жената на убития вестарий Евматий. Като видя писаря, тя му махна припряно с ръка и следвана от прислужницата си, се гмурна в тълпата. Няколко души с ниско спуснати качулки бавно си пробиваха път към източната част на пазара.

"Не им ли е топло?" – разсеяно си помисли писарят и в следващия миг подскочи.

– Водааа! Купете си студена вода с лимон и нар, които ще ви освежат! Водаааа! – един от продавачите извика досами ухото на Климент.

Наистина беше жаден. Но не смяташе да ние от черпака, който продавачът предлагаше на всеки срещнат. Щеше да се прибере у дома и там да си налее или ако мине покрай някоя от цистерните... Нямаше да е лошо също и да се изкъпе. Можеше да отидат с Корсис и Невестулката да поплуват във водите на Златния рог. По крайбрежието имаше доста малки заливчета, където никой нямаше да ги безпокои, докато си отпочиват от жегата и нещастията, които се струпваха над града.

"Започвам да мисля като някой проповедник – усмихна се сам на себе си писаря. – Още малко и ще почна да предричам катастрофи и бедствия по ъглите на пазарите. Поне може да изкарам някоя монета. Без друго изглежда, че това пътуване няма да се окаже особено доходно..."

Въпреки жегата мисълта застина в главата на писаря. Не вещаеше ли едно от разкритията на Дукум, че потоп ще застигне града? Не сочеше ли в същата посока и една от откраднатите реликви? Не говореше ли за наводнения и смърт проповедникът, който бе чул преди малко? Случайно ли беше това?

Климент изтръпна. Знаеше какво ще се случи. Изчислителя щеше да предизвика наводнение. Така както избиваше близките на Михаил и запали пожар, хвърляйки вината върху императора. Писарят беше сигурен какво предстои. Въпросът беше само къде смята да удари изменникът.

В следващия миг погледът му се спря върху акведукта на Валент.

Невестулката и Корсис лениво играеха на зарове, търсейки прохлада под една от сенките, когато Климент влетя в двора.

– Бързо! – нареди той, докато се качваше тичешком по външните стълби. – Само да махна тези дрехи и веднага излизаме. Вземете си оръжията!

Помощниците му се спогледнаха учудено, свиха рамене и прекратиха играта.

– Какво ли е намисли! Тъкмо започна да ми върви – прозя се Невестулката и прибра костените зарове в торбичката на кръста си. – Да видим къде ще ни заведе този път.

Корсис само кимна с глава и провери дали мечът му излиза лесно от ножницата, а кинжалът е добре втъкнат в колана му. В следващия миг писарят вече беше при тях, понесъл чаша с вода, и заговори между глътките.

– Знам къде ще нанесе следващия си удар Изчислителя! В пророчествата се говори за смърт, земетресение, наводнение и пожар. Изчислителя ще направи така, че градът да бъде залят. Ще атакува акведукта на Валент!

Помощниците му само се спогледаха.

- Градът се е подул като волски мехур. Ще се пръсне при най-малкия повод. Улиците са пълни със съмнителни типове, войските на Коридон провеждат маневри, гражданите са изнервени и изплашени от катастрофите, които се изсипват една след друга и от нерешителността и леността на императора, който, вместо да го защити, пие и се жени. Нещо ще се случи, и то съвсем скоро! Нещата са доведени почти до крайната си точка.

– Какво искате да направим? – делово попита Корсис и приглади назад кафявата си коса. – Можем ли да изпреварим събитията?

– Искам да се разделим. Всеки от нас ще огледа част от акведукта. Първо ще търсим в основите. Ако там не намерим нищо, ще се качим горе при тръбите.

– Какво ще търсим?

- Не знам! – призна Климент. – Когато го видите, ще го познаете. Нещо, което не трябва да е там. Извадени камъни, счупени подпори, срязани въжета... отваряйте си добре очите! Корсис, ти ще идеш в Южната част. Невестулке, ти тръгни на север. Аз ще поема средата. Пазете се! Не знаем какви предохранителни мерки е взел Изчислителя!

Тримата се разделиха на форума на Бика с уговорката да се срещнат отново след час. Ако някой намереше нещо съмнително, веднага трябваше да извика стражите, след което да намери останалите.

Докато тичаше към акведукта, Климент си припомни какво знае за съоръжението. Построен от император Валент, царувал от 364 до 378 година, акведуктът имаше за цел да снабди с вода основно дворците и градините на Константинопол. Изграден от правоъгълни сиви камъни, той беше дълъг 971 метра и висок 29. Множеството арки, които надминаваха по красота подобни съоръжения, се издигаха между четвъртия и петия хълм на града, тръгваха близо от църквата "Свети Апостоли" и свършваха близо до Капитолий. И какво още? Валент беше първият византийски император убит в битка. В тази с готите. Вторият беше Никифор, когото Крум посякъл във Върбишкия проход и направил чаша от черепа му. Климент се намръщи. Знаеше тази история прекалено добре.

Бързо стигна до дебелите каменни основи на акведукта. Сивите камъни, топли и сухи, с изпадала на места мазилка и прораснала трева между тях, му се видяха тежки и непоклатими. Какво щеше да предприеме Изчислителя?

Климент бавно обиколи високите колони на арките, прокара ръка по грапавата им повърхност, огледа напечената земя, търсейки някакви следи от саботаж или повреда. Не откри нищо.

Небето бавно се изпълни с ниски облаци, които затиснаха града. Вместо да донесат сянка и прохлада, те направиха въздуха още по-тежък и душен.

Някъде тъжно заби камбана, отначало бавно, след това все по-бързо, но писарят не ѝ обърна внимание. Пропускаше ли нещо? Неслучайно бе избрал за себе си средната част на акведукта. Вероятността за саботаж на това място му се струваше най-голяма. Тук съоръжението минаваше встрани от главните улици, рядко се срещаха хора и войници. Въпреки това нямаше нищо, което да му подскаже, че акведуктът е бил или ще бъде прицел на атака.

Още една камбана силно заби, след нея се обадиха още няколко. От север се понесоха викове и плач, ту по-силни, ту по-слаби, прииждащи като вълни. Чу се тропот на крака, ругатни, резки команди и дрънчене на метал.

Писарят се втурна към близката улица и за малко не беше пометен от побеснялата тълпа. Навсякъде тичаха хора. Майки викаха децата си, офицери издаваха заповеди, търговци затваряха магазините си, други тичаха, понесли стоката си натъпкана в кошове. Един кон, останал без надзор, внезапно побягна, преобръщайки каруцата, в която бе запрегнат, по земята се изсипаха ябълки, картофи и цвекло.

- Какво става? - писарят се опита да спре един от войниците, но той само грубо го блъсна и продължи, без да му обръща внимание.

Сега вече всички камбани биеха тревожно, писарят можеше да различи тежкия метален звън на тази в "Света София" и по-острия и силен на другата в "Свети Апостоли".

- Какво става? - писарят сграбчи един мъж с издрано лице и калии дрехи, идващ от северната част на града.

- Наводнение! - мъжът се изтръгна от хватката на писаря. - Цистерната Бона преля и събори стените – извика той, преди да побегне отново по улицата.

Изчислителя бе нанесъл своя удар!

Около цистерната цареше паника и хаос. Няколко офицери и отряд войници се опитваха да въведат някакъв ред, но никой не обръщаше внимание на усилията им.

Там където се бе намирала вратата на цистерната, стената бе съборена, липсваше и част от покрива. Улицата, на която се намираше Бона, беше стръмна и водата се бе стекла по нея към Златния рог, блъскайки стената на града като юмрук точно между портите Петрос и Палация, изливайки се в морето.

– Огромна вълна се удари в насрещния бряг, след което се върна и нахлу обратно в града. Мнозина не успяха да се спасят. Аз, за щастие, бях на високо! – чу разказа на един от очевидците Климент, докато се опитваше да мине през разрушенията.

Стената на Теодосий бе срината, като че ли през нея е преминал огромен чук. Който бе разбил красивите камъни, захвърлил тухлите в морето и сринал до основи една от стражевите кули. Под грамадите с пръст, камъни и кал се подаваха човешки тела, парчета от дъски, дрехи, обърнати лодки и трупове плуваха в мътната морска вода. Брегът беше пълен с хора, които викаха имената на близките си и тичаха между отломките, ранени, смазани и кървящи, някои седнали направо на земята, други – молещи се. Трети – търсещи някой, който да им помогне, изпълваха каменистия бряг. Войници изнасяха загиналите си другари и разчистваха отломките от разрушенията.

Улиците зад стената и приземните етажи бяха залети с вода. Няколко къщи се бяха срутили, кал, камъни и парчета желязо стърчаха чам, откъдето бе минала вълната. Слънцето печеше все така силно през облаците, въздухът ставаше все по-влажен и душен, носеше се миризма на мърша и гнило.

– Смърт! Смърт! Смърт! Бог е отвърнал очи от този град и императора му и ще ни поразява със стрелите си, докато не убие и последния грешник! Чуйте гласа Божий, който говори чрез моята уста! Бог рече "Няма повече да пазя Константинопол, в който бяха моите реликви на съхранение, но ги оставиха да изчезнат! И го няма хляба в кошницата, и я няма плащеницата с лика Господен и... – разперил ръце като някой древен пророк, висок свещеник се опитваше да проповядва на тълпата. Той бързо бе прогонен от войниците, по на негово място се появи друг, който повтаряше същите думи и изброяваше изчезналите светини.

Климент се върна до цистерната Бона и използвайки бъркотията, влезе вътре. Веднага видя причината за наводнението. От свода се бе откъртил огромен камък, който беше паднал, запречвайки главния улей, по който водата се отичаше. Вследствие на това главният резервоар се бе препълнил и стената му не бе издържала под напора на огромното количество вода.

Писарят откачи една от факлите, които някой предвидливо бе запалил, качи се на здравия ръб на цистерната и внимателно започна да оглежда тавана.

В същия момент писъците от улицата се надигнаха с нова сила. Климент изскочи от полуразрушената цистерна точно за да види как група мъже, облечени в черно, въоръжени с мечове, кинжали и ками се врязва в тълпата, посичайки всеки, който се изпречи на пътя им. Мародерите бързо се разправиха с няколкото опитали се да им се противопоставят войници, след което взеха оръжията им, предавайки ги на другарите си.

Изпаднали в паника от това ново бедствие, минувачите бягаха с писъци, търсейки начин да се спасят. Писарят понечи да се втурне на помощ на един от пострадалите, но в този момент водачът на групата вдигна глава, видя го и привлечен от хубавите му дрехи, го посочи с ръка. Неколцина от хората му веднага се хвърлиха към него. Виждайки, че няма как да се справи с тях, писарят се обърна и побягна. Покрай главата му изсвистя стрела, друга го ожули по крака, зад гърба му се понесоха викове и закани.

Климент свърна в първата изпречила му се уличка и хукна с всички сили по нея. Трябваше бързо да се скрие някъде или престъпниците щяха да го настигнат. Ужасен, той започна да блъска по близката врата, но груб глас му изкрещя да се маха. Никой не отвори и следващата, и по-следващата, а стъпките на преследвачите и дрънченето на оръжието им вече се чуваха зад ъгъла.

Миг преди убийците да се появят, едната от вратите се отвори, нечия ръка сграбчи писаря и го дръпна вътре, след което бързо затвори портата зад гърба му.

– Седни тук да си поемеш дъх и пази тишина – възрастна жена посочи ниско трикрако столче и сложи пръст на устата си. – Пази тишина, за да не те чуят. След това можеш да влезеш вътре. Предполагам, че си ожаднял от толкова тичане.

Климент кимна, седна на стола и опря гръб в стената, опитвайки се да си поеме дъх. Сърцето му блъскаше като лудо в гърдите, ушите му бучаха. Щяха ли да го открият?

Зад оградата се чуха стъпките на преследвачите му, които минаха с викове покрай къщата, където се беше скрил.

– Коя си ти? Защо ми помогна? – попита Климент спасителката си, след като опасността отмина. Имаше чувството, че някъде е срещал старата жена, но не можеше да си спомни къде.

– Така е най-добре – отговори му тя и се усмихна. – да направиш добро и да не помниш за него. Така е казано в Светото писание, че трябва да се постъпва, нали? "Лявата ръка да не знае що прави дясната" – старицата подаде на писаря чаша с охладено бяло вино. – Казвам се Мария. А ти ме спаси от руините на къщата ми след земетресението. Сега ти връщам добрината.

"Значи не всички в Константинопол са лоши" – мислеше си писарят, докато с наслада отпиваше от чашата си и ядеше от подноса с плодове, които домакинята му поднесе. Мария настоя Климент да остане като гост. Така и не бе успяла да му благодари за помощта и сега искаше да компенсира пропуска.

Старицата настани писаря в удобен кожен стол, придърпа пред него дървена масичка с извити крака, която отупа с храна и напитки, а самата тя седна до него и го заговори с благ глас.

В къщата беше тихо и прохладно, по белосаните стени бяха закачени красиви икони, уличната шумотевица остана далеч зад високата ограда, виното и храната бяха превъзходни. Бабата увлекателно разказваше за подвизите на синовете си за това как навремето и жените се биели наравно с мъжете, а сега мъжете били станали жени.

Писарят, който слушаше разсеяно, внезапно се сепна. Беше забравил нещо много важно! Първо: убиецът, който беше стрелял по него, беше жена. И второ: беше забравил за просякинята, която бяха оставили завързана в къщата на едноокия просяк Фидипид. Дали тя не беше тайнственият стрелец?

Климент изруга на глас, благодари на спасителката си и стана да си ходи. Трябваше да издири просякинята и да говори с нея.

По улиците цареше хаос.

Групи от мародери, джебчии и крадци обикаляха около разрушените стени, след което се насочваха към вътрешността на града. Те нападаха случайните минувачи, обръщаха сергиите на търговците и разбиваха магазините. Вратите и прозорците на къщите бяха залостени, капаците спуснати, пред по-богатите имения стояха въоръжени с мечове и сопи слуги, които прогонваха натрапниците.

Просяци и пияници следваха престъпниците, надявайки се да получат нещо от плячката им и сами нападаха, ако сметнеха, че сами могат да се разправят с жертвите си. Черен дим се издигаше от подпалените купчини с боклук и отломки, по страничните улици и форумите се търкаляха трупове, които бързо биваха разсъблечени от скитниците. Проповедници с блеснали очи и фанатични гласове вещаеха идването на Апокалипсиса, проклинаха императора и оплакваха изгубените свещени реликви, заради които градът бе застигнат от нещастия. Свещеници, събрани в групи, понесли кръстове и хоругви, следвани от въоръжени с цепеници калугери, обикаляха, пеейки около църквите, издигайки ръцете си към Господа с молба за пощада. По-смелите граждани се събираха в опълченски групи и се опитваха да дават отпор на грабителите. Тук-там избухваха истински малки сражения, носеха се викове, ругатни и писъци, камъните се обагриха в кръв.

Няколко отряда с войници се опитваха безуспешно да се противопоставят на хаоса, но бяха безжалостно атакувани и обърнати в бяг. Викове против императора и династията му се смесваха с крясъците на крадците и стоновете на жертвите им. В по-бедните квартали започна издигането на барикади, патрулите бяха нападани и избивани, а оръжията им бързо преминаваха в ръцете на недоволните.

Неочаквано звукът на множество бойни тръби се извиси над всеобщата глъчка, чу се грохотът от отварянето на вратите в защитната стена.

Армията на магистър Коридон влизаше в града.

Климент приклекна до една преобърната кола и огледа улицата пред себе си. Не му се искаше да налита на нова банда убийци. Едва ли някой щеше да го спаси за втори път в един и същи ден. Искаше му се Корсис или поне Невестулката да бяха с него. С тях щеше да се чувства по-сигурно.

Опита си да си припомни какво знае за просякинята. Всъщност нищо. Бе се опитала да го убие пред кръчмата, където бе нападнат Дукум. Беше млада и пъргава, добре боравеше с лъка. Бяха имали късмет, че успяха да изненадат нея и останалите просяци в къщата на едноокия. Писарят се опита да си припомни сцената, която зърна само за миг преди нападението над Фидипид. Жената лежеше с глава към стената, от двете ѝ страни се бяха изтегнали други двама просяци. Изглеждаше така, сякаш тримата по-скоро пазят нещо. И просякинята, и двамата мъже бяха облечени, оръжията им бяха до тях. Дали тримата не бяха просто телохранители на Фидипид? Но ако бе така, тогава бе по-логично поне един от тях да е близо до леглото му, а не в другия край на стаята.

Ами Стилихон?

Дали не беше прекосил преоблечен като проповедник целия град, за да отиде в къщата на едноокия? Манастирът "Света Анна", където по-късно се бе появил спартарият, бе съвсем близо. Това обясняваше защо военният се бе отдалечил толкова много от гарнизона си при портата Платея. Дали беше успял да намери това, което търси?

Трябваше да провери дали теорията му е вярна. Дори и Стилихон да го беше изпреварил, щеше да познае, ако в земята, на мястото където бе лежала просякинята, е копано.

Придържайки се към сенките и избягвайки централните улици, Климент се отправи към къщата на просяка. Тук-там по пътя си срещаше малки групи от хора, които бягаха или бързаха да скрият заграбеното. Войниците на Коридон бяха заели някои от ключовите улици, но се бяха спрели в края на града в очакване на заповеди.

Улицата, където бе къщата на Фидипид, бе празна и пуста. Вратата зееше отворена, рамките на прозорците бяха изпотрошени, повечето от плочите на покрива липсваха. След смъртта на просяците някой бе отнесъл всичко, което можеше да се използва. Стаите бяха празни, дори рамките на вратите бяха изкъртени, нямаше ги и част от тухлите. Къщата изглеждаше така, сякаш ще се срути всеки момент, част от стените ѝ бяха наклонени на една страна, по пода се търкаляха боклуци и парцали.

В стаята, където бе живял едноокият, беше празно. Някой беше отмъкнал леглото на Фидипид, от сандъците покрай стената и дори дървата за подпалки не бе останала и следа.

Климент бързо огледа пода и приклекна на мястото, където бе лежала просякинята. Земята изглеждаше твърда и спечена, не изглеждаше някой да е копал на това място. Въпреки това кинжалът на писаря потъна лесно в пръста.

Обнадежден от доброто начало, Климент завъртя острието и използвайки го като лопата, започна да рови земята. Не след дълго удари в нещо твърдо. Развълнуван, писарят захвърли оръжието настрани и започна да рови с ръце в сивата пръст. Около него се вдигна облак прах, който застина в топлия въздух, под ноктите му се набиха земя и камъчета, но той не им обърна внимание, а продължи настървено да рови. Дупката постепенно се разшири и уголеми, а в дъното ѝ се показа грубият капак на малко сандъче.

С разтуптяно сърце Климент продължи да дълбае земята. Мушна кинжала си под стените на сандъчето и напъвайки с всички сили, успя да го освободи от прегръдката на пръстта.

Писарят се разкашля от вдигнатия прах, изтри челото си с юмрук, вдигна капака и извика от изумление.

Големият дворец бе плътно обкръжен от личната гвардия на императора – варяги със сплъстени коси, люспести ризници и тежки двуостри мечове. Зад тях бяха разположени младежи от знатни византийски семейства, облечени в блестящи лорики, островърхи шлемове, кръгли щитове и дълги метални копия. В двора, в боен ред стоеше отряд кавалеристи, чиито черни наметала покриваха гърбовете им и задниците на конете.

Климент показа пергамента с печата на императора и бе допуснат в сградата. На стълбите срещна Фотий. Патриархът беше блед, около очите му се чернееха кръгове, ручейчета пот се стичаха изпод монашеската му шапчица.

– Какво търсиш тук, българино? – грубо попита той и сложи ръката си на гърдите на писаря. – Дошъл си да се полюбуваш на кризата, която и ти не можа да разрешиш? Не се залъгвай! Михаил няма да падне лесно от трона си!

– Нима? Улиците са пълни с престъпници и мародери, войските на Коридон навлизат в града, по ъглите пророци предсказват Апокалипсиса, обикновените граждани са ужасени от изчезването на свещените реликви и се вдигат на бунт. И ти ми казваш, че Михаил няма от какво да се бои?

– Няма! Настоя Фотий. – Коридон беше при него. Закле му се във вярност. Преди малко отиде при кесаря, където е преместил командния си пункт. Всъщност Михаил, по съвет на вуйчо си, поиска войските на Коридон да влязат в града. Всичко е под контрол! Очакваме всеки момент Варда да дойде да докладва, че положението е овладяно.

– Дано да е така! Защото улиците изглеждат сякаш Сатаната язди по тях.

– И друг път е имало размирици. И друг път се е налагало войската да помага – патриархът звучеше така, все едно има нужда да утеши сам себе си и да си вдъхне увереност. – Ще ни се размине и сега. Но не може да се отрече, че ти се провали с поставената ти задача! Когато всичко утихне, императорът едва ли ще бъде доволен от това!

– Всъщност не е точно така – отговори писарят и извади изпод дрехите си увитата си на топка долна риза. – Виж какво намерих!

Патриархът алчно дръпна дрехата от ръцете на Климент, бързо я разгърна и захвърли на замята. В дланите му лежеше малко дървено сандъче. Фотий го отвори, рязко си пое дъх, отстъпи една крачка назад, прекръсти се, а очите му се разшириха от учудване.

На грубото скованото дъно лежаха пет малки сиви къса. Първия път, когато ги видя под колоната на Константин, Климент бе решил, че са камъни, но по-късно разбра, че това са парчета от хляба, с който Христос беше нахранил бедните.