Убий императора

Епилог

15 октомври

– Кълна ти се! – князът се усмихна като дете, което не разбира защо го обвиняват за направената пакост. – Нямаше как да ти кажа истината! А и честно казано, аз самият не бях съвсем наясно какво точно се случва. Смъртта на Дукум беше истински шок за мен!

Намираха се в Плиска, в покоите на Борис, в двореца. Седяха около кръгла дъбова маса, с резба на рози и папрат по краката, застлана с тежка ленена покривка със златни нишки. Прозорците бяха плътно затворени, с прибрани капаци и дръпнати пред тях плътни завеси. Плиска не беше Константинопол и есента беше влязла в пълната си сила, напомняйки за идващата зима със студен въздух, режещ вятър и леден дъжд, който скоро щеше да се обърне в сняг.

Огънят в широката камина беше запален, голям пън тихо припукваше, хвърляйки искри в черното огнище. По стените, отрупани с дебели гоблени, играеха дълги сенки, димът от поръсените с билки мангали изпълваше въздуха със сладка миризма.

Князът се беше отпуснал небрежно на стола си, все едно става дума за нещо незначително, но Климент добре го познаваше. Нехайната поза беше заблуда. Борис искаше да омаловажи нещата, за които говореха, доволен, че всичко е завършило така, както го е планирал, без да иска да се впуска в досадни подробности и най-вече да дава обяснения за действията си. До него седеше Еспор, също небрежно отпуснат, за да подчертае превъзходството си над Климент, но очите му бяха зорки и бдителни.

При думите на княза комитът се намръщи.

– Няма нужда да се оправдавате, господарю – каза той. – Каквото и да сте направил, със сигурност е било за доброто на държавата!

– Така е – съгласи се Борис и бързо намигна на писаря. – Но Климент е стар приятел, главен бурев[66] на княжеския ми съд, мой довереник и храненик. Освен това постигна огромен успех в Константинопол! Огромен! – князът замълча, за да подчертае значимостта на думите си. – Успех, който ни гарантира дълъг мир и ще ми даде време да довърша това, което съм започнал. Има право да знае в какво съм го забъркал.

– И стана византийски партиций! – присмя се Еспор. – Получи имот и пари от византийския император! Доколкото разбрах, се е забъркал с патриарха им Фотий и с още мнозина други. Сигурен ли сте, господарю, че можем да му имаме доверие?

– Да не би да завиждаш, Еспор – заяде го Климент. – Ето това, което получих в Константинопол е нещо, което ти никога няма да успееш да постигнеш! Разбирам защо си ядосан.

Без да казва нищо, комитът извади кинжала си и изгледа писаря с празен поглед.

– Стига! Стига! Държите се като деца! Тук всички сме приятели, няма нужда от обиди и заплахи – Князът стана и започна бавно да се разхожда из стаята, клатейки виното в чашата си.

Борис беше повече от доволен. Така мечтаният мир беше подписан, на трона в Константинопол седеше човек, който обичаше страната му, кръстникът му Михаил, който не пропускаше случай да му го напомни, беше мъртъв.

– Знаели сте за заговора още когато сте пратили Дукум при гърците! Заедно с Василий сте планирали всичко от самото начало. Той се изпусна, без да иска. Знаеше, че Петрон е предател. Ако го беше научил сам, нямаше да пропусне да го изобличи. Но той си мълчеше. Научил е това от Дукум! Двамата са се познавали от времето, когато кавханът е бил управител на Бонония. Византиецът ми каза, че е живял там по време на пленничеството си в България. Затова сте пратили Дукум в Константинопол. Пазарът в Солун е бил само повод, маска, под която да се прикрие истинската му мисия. Двамата с Василий е трябвало да организират преврата срещу Михаил, след което за награда сме щели да получим желания мир и така исканата самостоятелна църква – Климент замълча и се загледа в пукащия огън. По някакъв начин Константинопол му липсваше. Градът беше оставил своя отпечатък в душата му, който дълго нямаше да може да се изличи. А и този студ... – Но нещо се е объркало. Дукум е разбрал прекалено много за плана на Василий. Предполагам, че се е противопоставил на кражбата на реликвите. Макар да не беше убеден християнин, кавханът уважаваше по свой начин новата религия. Кражбите на светините не са му харесали. Затова е записал какво замисля византиецът, използвайки български богове и руни. Заедно с това кавханът е осъзнал, че ако Василий изпълни плана си, както го е замислил, Византия е щяла да бъде по-слаба от всякога. И е видял нашия шанс в това. Василий се е уплашил от последиците. Пратил просяка Фидипид да го убие. Тогава вероятно му е хрумнало как да се разправи с Варда и Коридон, без да си цапа ръцете. Сигурен съм, че Дукум не е пропуснал да му разкаже за мен. Сигурен съм също, че Василий ви е писал и е поискал да пратите мен в Константинопол. За разлика от кавханът, аз не съм представлявал такава заплаха. Дори и да разберях за плана му, не знаех кой стои зад него. Което правеше положението съвсем различно. След което се е погрижил за останалото. Организирал е нападенията, които всъщност не са имали за цел да ме убият, а само да ме подтикнат да се захвана по-сериозно с разследването. С право се е нарекъл Изчислител. Пресметнал е ходовете на всички съвсем точно и в крайна сметка постигна това, което искаше!

– И това, което и ние искаме! Не го забравяй! – Борис беше изтрил усмивката от лицето си и гледаше строго, като истински господар, но когато заговори, гласът му беше мек и пропит с тъга. – Съжалявам, че Дукум беше убит! Наистина! Това не трябваше да става. Но какво можех да направя? Залогът беше прекалено висок. Колкото и да страдах за смъртта на кавхана, не можех да оставя делото му недовършено! Трябваше да те пратя в Константинопол, както искаше Василий, и да се надявам всичко да се развие по най-добрия начин. И ти оправда доверието ми. Нямаше как да ти кажа цялата истина. Сигурен бях, че ако я знаеш, няма да се съгласиш да тръгнеш.

Климент въздъхна. Борис беше прав.

– Готов бяхте да жертвате и мен като Дукум! – сухо каза той. – На няколко пъти щяха да ме убият! И мен, и помощниците ми.

Князът само разпери ръце и се завъртя с лице към огъня.

– Такива са рисковете на вярната служба – притече се на помощ владетелят Еспор. – Винаги да си готов да умреш за господаря си! А и в крайна сметка, всички вие сте живи, нали? И получихте почести и награди, за каквито не сте и мечтали.

Климент нямаше какво да отговори на това. Комитът беше прав. Вярната служба изискваше подобни жертви.

– Наистина съжалявам, че се наложи да действам по този начин – Борис остави чашата си на масата и сложи ръка върху рамото на писаря. – Но това, което постигнахме, си заслужава всичките жертви, които направихме. Обещавам ти, че от днес нататък между нас няма да има повече тайни. Съгласен ли си? – князът не откъсваше очите си, пълни с настойчива молба, от тези на писаря. – Нека гледаме на смъртта на Дукум като на саможертва, дала ни възможност да осъществим най-смелите си планове! – Борис замълча и тежко въздъхна: – Най-тъжното в случая е, че Василий не е имал от какво да се страхува. Каквото и да е разбрал за заговора му Дукум, на каквото и да се е противил, той нямаше да го предаде. Но византиецът се е уплашил и е решил да елиминира всяка възможна опасност. Не предполагах, че е възможно да действа по този начин. Макар че честно казано, трябваше да го предвидя. Когато залогът е тронът, всичко е позволено.

Климент кимна в знак на съгласие.

Василий бе успял да заблуди всички. Ако трябваше да бъде честен, не знаеше какво го ядосва толкова. Дали това, че Борис бе скрил от него истината, или че се бе оставил Василий да го оплете в мрежите си. Той харесваше едрия византиец, мечешките му нрави и енергията му. Искаше да бъдат приятели, а се беше оказало, че Василий дружи с него само заради собствените си планове. Чувстваше се предаден. И от господаря си, и от този, когото мислеше, че му е приятел.

Всъщност това вече нямаше значение. Не можеше да върне времето назад. Не можеше да разбере гледната точка на Борис и Василий, които бяха готови да жертват човешки животи, за да постигнат това, което искат, дори и ако то беше добруването на държавите им. Правилни или не, възгледите му коренно се различаваха от тези на княза и на хора като Василий и Еспор. Което означаваше само едно – време беше да се оттегли.

– Радвам се, че всичко все пак завърши благополучно, господарю – каза накрая писарят. – Но то ме накара да погледна на това, което върша, по нов начин. Вече не знам къде свършва доброто и къде започва злото. Не знам дали това, което аз мисля за добро, за друг не е зло. Не знам дали това, което правя, е правилно.

– Кой може да знае това? – попита го Борис. – Може би само боговете.

- Уморен съм – продължи писарят. – И не искам повече да бъда използван. Да върша неща, които не мога да преценя дали са добри или лоши. Искам да си почина. Да потърся отново душата си, която се загуби по пътя в разкриването на тези кървави убийства. Да намеря очите и ушите си, главата, краката и ръцете си, за да мога спокойно да гледам небето, слънцето, звездите, да слушам вятъра и да крача по земята със спокойно сърце. И най-важното – искам да се оженя! И да съм спокоен, че някоя нощ жена ми няма да остане вдовица, а децата ми – сираци, защото съм се оказал по-бавен или глупав от този, когото преследвам. Искам да живея в имението си до Филипополис, да отглеждам зърно и животни, а единствената кръв, която виждам, да е, когато коля някое от тях.

– Тръгваш ли си? Ще ме оставиш? – очите на княза бяха тъмни като нощни езера.

– Да! – твърдо отговори писарят.

– Но ти си княжески бурев, писар на Борис, член на Великия съвет! – Еспор гледаше Климент, без да разбира за какво говори. – Нима ще се откажеш от всички почести и власт, за да можеш спокойно да гледаш пшеница и ръж? Когато можеш да участваш в истинската власт. И тук, и в Константинопол... Ти чуваш ли се какво говориш, Клименте!?

Писарят вдигна рамена.

– Не очаквам да ме разбереш, Еспор, но решението ми е окончателно. Надявам се, че няма да ме съдите строго, господарю?

Борис въздъхна, стана и отново сложи ръка върху рамото на Климент, а след това го прегърна.

– Страхувах се, че ще стане така – каза владетелят. – Загубих Дукум, сега губя и теб. Сърцето ми кърви. Но трябва да ме разбереш и да ми простиш. Освен за приятелите си, трябва да мисля и за всички останали българи... Не може ли да размислиш?

– Няма какво да бъде прощавано – отговори Климент, чиито очи също се навлажниха. – Разделяме се като приятели, но няма над какво да мисля. Решил съм окончателно!

Борис кимна, прегърна отново Климент и каза:

– Щом искаш да се оттеглиш – направи го, няма да те спирам. Но бъди сигурен, че вратите на този дворец винаги ще бъдат отворени за теб!

– Благодаря, господарю! – писарят коленичи и целуна ръката на владетеля. – Винаги сте били толкова добър с мен.

След което стана, поклони се сдържано и с твърда крачка напусна залата. Излезе от двореца, загърна се по-плътно в наметката си и погледна небосвода. Ширналото се пред него небе, пълно със звезди и възможности, с мечти и желания, които може би щяха да се сбъднат. Небе, под което на по-малко от ден езда го чакаше Ирина, чакаше го имението им, чакаше го новият му живот.

Щастлива усмивка озари лицето на писаря и той неусетно ускори крачка, нямащ търпение да стигне до бъдещето си.

Зад дебелата врата Еспор учудено гледаше княза.

– И го оставихте просто така да си тръгне? – не можеше да повярва той.

– Беше необходимо – тихо му отговори Борис. – Но съм сигурен, че той ще се върне!