Убий императора

12

22 септември

Мърморейки сърдито, Стилихон поведе Климент към караулното помещение в централната кула. Личеше си, че стаята е обитавана от военен. По стените бяха закачени щитове и ножници, някои празни, други със затъкнати мечове, лъкове, снопове стрели и копия бяха наредени в ъглите, по дървените полици свитъците се гушеха между шлемове, предпазители за ръце и нараменки. По накапаната с восък маса, разгърнати един върху друг между тежките месингови свещници, бяха поставени няколко карти на града, пергаменти със свитъци и заповеди. До тях имаше пълна до половината чаша с вино, подпряна на глинена стомна. По земята зад стола се търкаляха стари парцали и парчета от дрехи, запечатани с насмолена хартия гърнета бяха подредени под дървените пейки.

– Надявах се повече да не се срещаме! – Стилихон изгледа гневно писаря, оправи кожената си куртка и постави прибрания в ножницата си меч на масата между двамата. – Защо идваш да тормозиш войниците ми? Или си открил нещо, свързано със смъртта на съотечественика ти?

- Всъщност да, открих някои неща, но нито тук е мястото, нито ти си човекът, на когото ще ги кажа! – не се остави да бъде сплашен писарят.

Нещо не беше както трябва. Спартарият се бе появил прекалено бързо при портата, носейки със себе си напрежение и обиди, които писарят не заслужаваше. Той можеше да се разхожда свободно където си иска и да задава въпросите си, без това да предизвиква яда на Стилихон. Въпреки това византиецът се бе ядосал, бе го довел в стаята си и сега го гледаше като враг. Климент усети как по гърба му преминава студена тръпка и незабелязано опипа скрития под дрехите си нож. Защо не бяха в канцеларията, където се срещнаха за първи път?

Спартарият се зачерви още повече и понечи да му отговори яростно, когато неочакван кучешки вой прониза въздуха. Звукът бе изключително силен и неприятен, заглушавайки шумовете, които се носеха от пристанището и града.

Вбесен, Стилихон, скочи от стола си, отвори широко прозореца и изкрещя:

– Накарайте това куче да млъкне! Не искам да чувам повече противния му рев!

Сега бе ред на писаря да подскочи. Климент отстъпи назад, извади ножа изпод дрехата си и го насочи към византиеца. Във виковете му разпозна същия глас, който бе чул преди малко, когато прокаженият, който преследваше, се бе развикал на коларя. Това обясняваше внезапното изчезване на бездомника при вратата Платея, купчината стари дрехи зад стола на спартария и гнева му, който Климент предизвика с появата си.

– Ти си прокаженият, който разпространява слухове, че Бог е извърнал очи от императора. Ти си този, който е ходил в манастира "Света Анна"! – не можа да се сдържи писарят и в следващия миг съжали за прибързаната си реакция.

Вместо да отговори, византиецът издърпа меча от ножницата си и замахна срещу Климент. За късмет на писаря, широката маса между двамата ограничаваше действията на Стилихон. Един от свещниците падна, каната се заклати и обърна чашата, виното в нея заля струпаните пергаменти.

Писарят отскочи назад, обърна се и докато спартарият заобикаляше масата, отвори вратата и се втурна по стълбите навън. Разблъска няколко войника, които вървяха към кулата и им извика да спрат и заловят преследвача му, защото е предател. Объркани, стражите започнаха да въртят глави, но в следващия миг началникът им излетя от вратата, бълвайки проклятия и заплахи, крещейки, че писарят е шпионин, който се е опитал да го убие.

Войниците се хвърлиха след Климент с викове. Разбрал, че не може да чака помощ от никъде, той се стрелна напред по улицата, блъскайки един чирак, понесъл кошница с ябълки, които се изсипаха на земята. Зад него се чуха ругатни и когато погледна през рамо, писарят с облекчение видя, че няколко от войниците са се стоварили на земята, а Стилихон блъска изплашения чирак, който им бе препречил пътя. Това даде допълнителни сили на Климент, който сви в една от страничните улички и побягна още по-бързо. Само след минута виковете зад него заглъхнаха. С малко късмет бе успял да се измъкне от преследвачите си.

Писарят с благодарност докосна талисмана под дрехите си, спря задъхано и седна на близката каменна пейка. Подпря длани на коленете си, без да обръща внимание на минувачите, които с интерес наблюдаваха задъхания чужденец. Гърдите му се надигаха учестено, сърцето му щеше да изхвръкне от бързото тичане. Мислите му се въртяха около Стилихон и ролята му в разиграващата се из улиците на Константинопол драма. Дали спартарият бе Изчислителя? Дали той стоеше в дъното на изчезналите реликви, убийствата и заговора срещу императора?

Някой го блъсна по рамото, извини му се, но Климент не обърна внимание и тръсна глава. Макар много да му се искаше да е разрешил загадката, това изглеждаше малко вероятно. Изчислителя беше някой много близко до Михаил, а Стилихон, макар и началник на портата Платея, едва ли беше точно такъв.

Тогава?

Много по-логично изглеждаше византиецът да е част от общия план, някой високопоставен в изкусната игра на криещия се в сенките Изчислител, когото той случайно бе разкрил. Имаше чувството, че колко повече напредва разследването му, толкова повече възможности и варианти се появяват, които като черни пипала на отровна хидра бавно го омотават в прегръдката си и се опитват да го задушат.

Независимо дали заради изчезналите реликви, или по друга причина, Бог наистина бе отвърнал лицето си от Константинопол и неговия император. И сега по улиците на града, възседнали огнените си коне, с кикот се носеха дяволът и помощниците му, които се надсмиваха в лицето на императора, патриарха и на него самия. Антихристът ловуваше между стените на Константинопол и все повече жертви падаха в мрежите му. Жертви с проблясващи скъпоценни пръстени, пълни стомаси, дебели тела и пусти души. И след като събереше кървавата си жътва, Смъртта щеше да разчупи стените на града и да проточи костеливите си пръсти първо на изток към Дамаск, а след това и на север към Плиска!

Писарят скочи на крака.

Трябваше бързо да намери някой с достатъчно власт, някой, който да му повярва и да арестува Стилихон.

Климент припряно се огледа. Намираше се в края на стръмна уличка, лъкатушеща по един от хълмовете на града, в края на която се извисяваха златните кубета на "Света София". Дано този път патриархът да беше в черквата.

Докато бързаше по стръмнината, чу някой да го вика по име. Застанал в средата на улицата, без да се притеснява, че пречи на останалите минувачи, широко усмихнат, Василий му махаше с ръка.

Писарят се завтече към приятеля си, дръпна го в сенките и на един дъх му разказа всичко, което се бе случило. Отначало бившият борец го гледаше с усмивка, но с напредването на разказа тя се стопи, а очите на исполина ставаха все по-сериозни и сериозни. Накрая Василий махна с ръка и забърза към защитната стена.

– По-късно ще ми разкажеш останалото – каза той. – Сега трябва да хванем Стилихон!

Началникът на конюшните не се шегуваше. Василий накара срещнатия патрул да го придружи и само след минута бяха при портата Платея.

– Извикайте Стилихон! – прогърмя гласът на византиеца, докато стреснатите войници се чудеха какво става. – Искам веднага да се яви при мен!

Оказа се, че спартария го няма. Малко след като изхвърчал от стаята си, гонейки Климент, той казал, че отива да търси шпионина и оттогава не се бил връщал.

Василий наруга уплашените войници, които мигаха на парцали срещу него, чудейки се в какво са се провинили, заповяда им, ако офицерът се появи, веднага да го обезоръжат и арестуват.

– Имам нужда да се подкрепя! Обяви Василий и скоро двамата с Климент седяха под дебелата лозова сянка в градината на близката кръчма.

Потни слуги разнасяха табли, отрупани с чинии и охладено вино, две кучета се биеха под една от масите за парче тлъсто месо, няколко проститутки със силно изрисувани лица се прозяваха шумно, опитвайки се да се събудят, а до тях група монаси ги гледаха похотливо.

Василий поръча две кани вино, хляб, маслини и специалитетът на заведението – скопен петел с подправки, изчака да донесат напитките, наля си в очуканата тенекиена чаша, изпразни я на един дъх, наля си нова и чак тогава заговори.

– Мислиш ли, че Стилихон е Изчислителя? Може да си се натъкнал на разрешението на загадката съвсем случайно. Ако той е убиецът, така ще бъде най-добре за всички. Едва ли човек с неговия ранг може да организира нещо кой знае колко опасно и лесно ще се справим със заговора му – Василий не спираше да говори, като в същото време късаше едната кълка на петела, след което стръвно се нахвърли върху храната.

– Съмнявам се! – отговори писарят и отпи от чашата си. – Както сам каза, едва ли обикновен спартарий ще може да изплете толкова сложен заговор. Предполагам, че той просто е някоя от пионките, които този, който действително стои зад всичко това, разиграва. Това, че се натъкнах на него и го разпознах, само показва, че не е взел достатъчно предпазни мерки, нещо, което истинският Изчислител не би допуснал никога.

Василий кимна, изтри устата си с ръка и се оригна шумно.

– Много съм гладен! – исполинът си отряза от гърдите на петела. – Но ти си прав. Ако Стилихон е Изчислителя, едва ли бихме го открили толкова лесно. Макар че всичко се случва. Вероятно не е предполагал, че ще се натъкне на някой, който да прояви интерес към обикновен просяк, още повече прокажен, както си направил ти. Било е късмет и нищо друго!

– Все пак не мисля, че той е Изчислителя – настоя Климент. – Този, който организира убийствата и заговора, е близък до Михаил, защото знае неща, които няма откъде другаде да научи. А Стилихон определено не е такъв човек.

- Добре, убеди ме – разочаровано махна с ръка византиецът. - Макар все да не мога да се отърва от чувството, че това е нашият човек. Е, аз ще тръгвам - Василий стана и хвърли няколко монети на масата. Ще направя всичко възможно да заловя този предател. Ако още е в града, ще го намерим до довечера.

Климент също стана, бръкна в кесията си и остави част от съдържанието ѝ пред чинията си. Василий може и да му беше приятел, но никой нямаше да може да каже, че един византиец му е платил обяда.

Двамата се разделиха пред кръчмата. Гъркът тръгна към Влахернския дворец да търси Михаил, писарят пое към "Света София".

Главата му гъмжеше от мисли, докато си проправяше път сред следобедната тълпа. Чираци, понесли тави с пресни хлябове и гевреци; продавачи на варени скариди; рибари, размахващи пръчки с нанизани на тях кефали, калкани и скумрии, се смесваха с облечени в тънки роби прислужници, извели малки деца на разходка; араби с шарени панталони и ослепително бели чалми, мулетари, войници, конници, свещеници и проститутки. Навсякъде се носеха викове, смях и цвилене на коне, две кучета яростно се лаеха под погледа на охранена котка, понесла в устата си убита чайка. Облегнати в сенките на прохладните каменни стени, продавачи на реликви и лечители лениво рекламираха стоката си, предлагайки лек или молитва за всяка болежка или нещастие. Под една лозница издокаран в парадна униформа спартарий заедно с двама писари записваха желаещите да се включат в армията на магистър Коридон, прилъгвайки новобранците с пари в брой и обещания за бързо забогатяване след победата над арабите. Нисък дебел монах, понесъл малка красива икона, обкована със сребро, се потеше начело на шествие, отиващо да отдаде почит на света Барбара в църквата над Златния рог.

Зает със собствените си мисли, Климент остави тълпата да го носи покрай манастира на свети Теодор, проправи си път в блъсканицата около Капитолия, излезе на форума на Теодосий, подмина колоната на Константин, заобиколи Хиподрума и най-накрая стигна до "Света София".

За разочарование на писаря, Фотий отново го нямаше. Охранен прислужник с румени бузи го увери, че патриархът ще се върне скоро, и Климент се настани на един от резбованиге столове покрай източната стена да чака завръщането му.

Църквата бе пълна с богомолци, свещеници и послушници, от двора се носеха крясъци, шум от стъпки и всякакви други звуци, които отекваха под високите сводове, понасяха се към огромните куполи и там някъде, между ангелите и техните тръби затихваха, за да дадат път на следващите.

Климент знаеше, че черквата не е средище само на богомолци. "Света София" привличаше като магнит и търговци, селяни и занаятчии, които се надяваха да продадат стоките си в обширните ѝ дворове, а свещениците нямаха нищо против това, стига да им плащат входна такса. Адвокати и правници се срещаха тук с клиентите си, майки водеха дъщерите си на сгляди, подписваха се договори, продаваше се жито, ечемик, коприна, подправки и дори оръжия. Църквата бе като малък град. При портите ѝ, 365 на брой, точно колкото бяха дните в годината, винаги имаше пазачи, които, въпреки че бяха монаси, носеха дебели дървени палки и отговаряха за реда и доброто поведение.

Писарят въздъхна и уморено разроши косата си. Имаше няколко неща, които го притесняваха в станалото със Стилихон. Спартарият бе разследвал смъртта на лекаря Гайнас и на кавхана Дукум. Беше ли скрил нещо византиецът и какво? Той ли беше убил регистратора, за да не може да му каже какво всъщност се е случило с българския пратеник? И нарочно ли беше скрил рапорта на доктора за смъртта на кавхана? По чия заръка бе направил това?

Имаше и още.

Защо Стилихон се беше оказал в "Света Анна"? Манастирът беше чак на другия край на града. Ако военният искаше просто да всява паника, разпространявайки слухове за изчезналите реликви, можеше да отиде някъде по-наблизо. В Константинопол имаше достатъчно места, които можеха да му свършат работа. Или спартарият искаше да е възможно по-далеч от портата Платея, за да не срещне някого, който го познава? Но в това нямаше логика! Много по-възможно беше Стилихон да бъде забелязан, докато преминава през града, преоблечен като просяк. Както и бе станало.

Унесен в мислите си, сладкия мирис на тамян и прохладата на просторната черква, Климент не усети как клепачите му натежават, очите му затварят и той заспа.

Присъни му се странен сън. Уж беше в Плиска с Борис, но двамата говореха пред църквата "Свети Апостоли", а Дукум, възседнал коня си, яздеше около нея. Внезапно конят на кавхана полетя, превръщайки се в облак, а Борис и Климент напразно скачаха, опитвайки се да го хванат за краката. Дукум се възвиси в небето, но там внезапно пропадна през пухкавия си кон и се понесе към земята. Климент се опита да извика, да се втурне напред и да хване кавхана, но звуците излизаха от устата му странно забавени, а краката му го засърбяха и сякаш напълнени с олово, едва се поместваха. Дукум падна по лице върху камъните със звук на счупен клон, а Борис, превърнал се в лекаря Гайнас, с прерязано гърло, от което капеше кръв, се надвеси над трупа и каза: "Някой му е счупил врата!". Писарят, който успя да върне контрола над тялото си, се хвърли към кавханът, но когато го обърна по гръб, се оказа, че това не е Дукум, а едноокият просяк Фидипид, който му намигна с единственото си здраво око и го попита дали ще заложи на зелените на Хиподрума, или ще изчака да мине земетресението. След това се разнесе ужасяващ тътен, земята се разтресе и към него се понесе огромно златно кълбо, което мачкаше и рушеше всичко по пътя си. В съня си писарят извика, опита се да избяга, но кълбото го блъсна по рамото и го затисна на земята.

Климент отвори очи и примигна, опитвайки се да осъзнае къде се намира. Пред него стоеше млад дякон, който го разтърсваше за рамото и като видя, че писарят се е събудил, каза:

– Патриархът се върна, българино. Чака те зад централния олтар.

Търкайки очи, писарят премина през големия кораб на базиликата, между високите колони и огромните многоръки сребърни свещници, в които горяха дебели свещи от чист восък, някои украсени с червени панделки. Подмина хора с изящните му златни мозайки на свети Георги, Мадоната и Иисус и влезе през високата порта на олтара, с триъгълен покрив и дебели колони от жълт мрамор от двете страни. Рисунки от Евангелията, изписани със злато и сребро, образи на светци, Божията майка и Христос, чудотворни икони и орнаменти на цветя, зверове и демони, толкова изкусно направени, че изглеждаха като живи, обсипваха стените на олтара, в който, блестящ като слънце на небето, се издигаше украсеният с безценни камъни Божий престол.

Патриархът нервно крачеше около него, на лицето му беше изписана гневна гримаса, няколко по-млади свещеници се опитваха да го заговорят, но Фотий ги гонеше нервно с ръка като досадни мухи.

Щом видя Климент, той разбута насъбралите се духовници и без да обръща внимание на богомолците, които искаха да ги благослови, хвана писаря над лакътя и го дръпна през една от страничните врати. Зад него заприпка млад послушник, изпълняващ ролята на личен прислужник, който не знаеше какво е разгневило толкова началника му, но не смееше да попита.

– Научи се да не ме търсиш тук! – гневно викна Фотий, бързо излезе от черквата и с широки крачки се понесе към патриаршеския дворец в дъното на църковния двор. – Аз съм върховен глава на църквата, не просто познат, който можеш да безпокоиш на работното му място! Поставяш ме в неудобно положение! Да не говорим, че всички виждат посещенията ти. Причината въобще да ти обръщам внимание е, че залогът е прекалено висок!

– Ако ваше светейшество смята за необходимо, мога да си отида – сухо отбеляза писарят.

– Не говори глупости! – ядно тръсна глава патриархът и черната му монашеска шапка за малко щеше да падне на земята. – Както вече казах, действията ти са от изключителна важност! Просто трябва да се срещаме на друго място. Не в църквата.

Климент кимна и последва патриарха. Изкачиха се по мраморните стълби, в подножието на които пазеха няколко яки монаси с копия в ръце. Други, въоръжени с твърди дъбови палки, бяха застанали пред всяка от стаите. Явно патриархът наистина се страхуваше от покушение.

Минаха бързо по широк, окичен с икони коридор, и накрая влезнаха в не много голяма, но уютно обзаведена, без излишен разкош стая с голям сребърен кръст на източната стена. Послушникът, който ги следваше от църквата, помогна на Фотий да свали официалните дрехи и украшения, които носеше на гърдите си, и патриархът остана по просто, но удобно расо, върху което лежеше фино изработен златен кръст с голям кървавочервен рубин в средата.

За разлика от повечето останали духовници, Фотий не държеше на показността. Няколко удобни канапета, сандъци облицовани с кожа, маса с грижливо подредени по нея пергаменти, разноцветни мастилници и добре подострени пера и бюфет от тъмен орех, върху който бе поставено резбовано дървено разпятие, бяха цялото обзавеждане на стаята. Единственото допълнение на която бяха седем скромни икони и запалено кандило, от което се носеше благоухание. Над студената камина бяха подредени кръстове върху красиви поставки, но нищо не издаваше, че това е част от личните покои на най-високопоставения, а вероятно и най-богат, представител на църквата.

Все още намръщен, Фотий показа един от столовете на гостенина си, отпрати послушника и сам се настани срещу писаря. Потропвайки с пръсти по масата пред себе си, патриархът изслуша разказа на Климент, накара го да повтори някои от по-съществените моменти, след което въздъхна и приглади брадата си.

– Не се сърди, че преди малко бях груб. Насъбраха ми се доста неща, нервите ми не са вече както едно време. Вчера ми се наложи да обявя официално развода на императора, а днес сутринта да го венчая – той направи гримаса на отвращение. – Стана в покоите му, не присъстваха много хора. Дори той разбира, че това, което прави, не е най-умното нещо. А на мен пък съвсем не ми е по сърце. Все едно ми е за кого е женен Михаил, но раздялата му с дъщерята на Коридон ще докара неприятности на всички ни, помни ми думата! – патриархът замълча и завъртя верижката на врата си. – А сега от това, което ми разказа, разбирам, че опасенията ми трябва да са много по-сериозни, отколкото бяха досега. До мен също достигна мълвата, че из града се носят слухове за изчезнали реликви. Някой обикаля около светите места и сквернослови срещу императора, сочи земетресението като пръст Божи и вещае още по-страшни катаклизми, докато Михаил е на трона си. Дотук нищо ново, но този човек, който се представя ту като просяк, ту като пътуващ проповедник, ту като прокажен, твърди, че някои от реликвите пазещи града, ги няма, което вече е сериозен проблем – патриархът въздъхна и скръсти ръце пред гърдите си. – А сега ти ми казваш, че това не е кой да е, а спартарият на вратата Платея Стилихон. Чудя се какво ли зло още ще ни сполети?

– Хлябът в кошниците наистина е откраднат, златната сфера на Бизант също я няма – каза Климент, а патриархът въздъхна още по-дълбоко.

– Сега е много важно да разберем дали и кърпата с образа на Христос е открадната. Ако и тя е изчезнала... – Фотий не довърши, а само се прекръсти.

Писарят разказа за срещата си с Петрон, пропускайки да обясни защо братът на кесаря се е съгласил да сътрудничи. Свещеникът го изслуша мълчаливо и макар в очите му да се четяха въпроси, не попита нищо. Вместо това обеща, ако се сдобият с ключа на императора, да им даде своя собствен, за да могат да отключат ковчежето, в което се съхраняваше свещената кърпа.

Разбраха се да се срещат колкото се може по-рядко и ако това все пак се наложи, да става в палата на патриарха, а не в църквата. За свръзка щеше да им служи послушникът Игнатий, който обслужваше Фотий и се оказа негов племенник.

– Пази се! – предупреди го на изпроводяк патриархът. Казах ти. Вече съм получил предупреждение, че може аз да съм следващата жертва. Сам видя – посочи с ръка към вратата божият служител – не ми е приятно, но съм се обградил с хора, които да ме пазят. Може и да са монаси, но някои от тях са по-добри и от най-добрите ветерани. Защото – очите на Фотий заискриха – имат на своя страна вярата. Тя им дава сили. Ти също трябва да внимаваш. В крайна сметка, ще се разбере с какво се занимаваш, ако вече не се е разбрало. Няма да можеш да се прикриваш дълго зад смъртта на Дукум. Мнозина няма да харесат разследването ти, включително и Михаил. Трябва да внимаваш къде и кога ходиш. Бъди непрекъснато нащрек, не се движи сам и винаги ползвай централните улици – доколкото ти е възможно. Макар и там да не е безопасно. Удар с нож или с кинжал може и да остане незабелязан в тълпата. Не излизай никога без придружители. Нападнали са те веднъж, ще те нападнат и втори път! Знам, че ми нямаш доверие – патриархът сложи ръка върху рамото на писаря, – но този път съм на твоя страна!

Писарят кимна, обеща да се пази и си тръгна.

Над града се бе спуснала омайна лятна вечер. Слънцето бе залязло и най-после не сипеше жарките си лъчи, от Златния рог вееше лек бриз, който се провираше между листата на дърветата и охлаждаше нагретите през деня къщи и площади. По тъмното небе се носеха бели облаци, между тях ясно грееха големи жълти звезди. Миришеше на водорасли и рози, а звукът на цикадите заглушаваше шума, идващ по улиците. По стените около църквата бяха закачени запалени факли, но от тях нямаше голяма полза, защото ясната луна светеше ярко, къпейки всичко в бледата си светлина.

Климент пое въздух с пълни гърди и за първи път, откак пристигна в града, се почувства спокоен. Макар загадката да изглеждаше заплетена и да ставаше все по-сложна, той внезапно изпита усещането, че ще успее да я разреши, че нещо в него вече знае отговора и само трябва да изчака, за да изплува на повърхността.

Писарят отвори една от страничните врати в оградата погледна към смълчаната тъмна черква и излезе на павираната улица до нея.

В този момент нещо се стовари върху него и го събори на земята. За разлика от съня му преди малко, това не беше гигантска златна сфера, а човек с изваден меч. Той се бе хвърлил върху Климент от близкото дърво, където се криеше в очакване на появяването му. Само грешната преценка на скоростта и разстоянието спасиха писаря от острието. То изтрака по четвъртитите камъни, но в следващия миг мъжът скочи на крака и отново се хвърли върху жертвата си.

Трескаво опитвайки се да извади ножа си изпод дрехата, Климент извика, знаейки, че няма кой да му помогне в пустата улица. Шумът от пристанището на Златния рог и Галата заглушаваше гласа му, а дори някой да го чуеше, нямаше да може да дойде навреме.

Той все пак успя да издърпа камата, късайки ленената си риза, в която ръкохватката на ножа се замота точно навреме, за да успее някак си да отбие нападението на убиеца, и дишащ тежко, да се облегне на стената зад себе си. Дали не трябваше да хвърли оръжието по нападателя, залагайки всичко в един удар?

Убиецът, облечен в черни дрехи и с омотан около лицето шал, между пролуките на който проблясваха само очите му, не му даде време за размисъл. Той вдигна меча си и го стовари върху главата на писаря. Климент успя да отскочи навреме встрани, а острието остави широка бразда в белия хоросан зад него. Инерцията изигра лоша шега на Климент. Той залитна, подхлъзна се и падна по гръб на земята.

В следващия миг убиецът бе над него, а високо вдигнатият му меч закри ярката луна. Вместо да го стовари върху жертвата си, нападателят внезапно се олюля, направи несигурна крачка напред и се стовари току до главата на писаря. Между рамената му стърчеше стрела.

По средата на улицата, стиснал арбалет, който се губеше в едрите му длани, стоеше Василий.

– Ела да ти помогна – подаде ръка на падналия писар византиецът и се ухили. – Не се ли радваш да ме видиш?

– Повече от всякога! – Климент пое протегнатата ръка, изправи се и изтупа дрехите си от прахта. Гърлото му бе пресъхнало и прашно, кръвта биеше в слепоочията му, но се чувстваше по-жив от всякога. – Но как се оказа тук? И то въоръжен?

Исполинът направи кисела физиономия.

– Още не си разбрал всичко – каза той и посочи мъртвеца. – Знаеш ли кой е това?

Писарят поклати глава.

Василий приклекна, обърна трупа и дръпна шала от лицето му.

В тях, сякаш ги обвиняваха, се взираха мъртвите очи на спартария Стилихон.

– Пий! – Василий сипа щедро вино в сребърна чаша, на която беше гравирана битката на Тезей с Минотавъра. – След подобно преживяване всеки има нужда да се подкрепи!

Климент с благодарност вдигна напитката към устата си, отпи голяма глътка, задави се и изплю част от виното. Гадеше му се, главата му се въртеше, ръцете му трепереха, зъбите му тракаха, но в същото време възприемаше ставащото около него с кристална яснота.

Василий го тупна с лапата си по гърба, писарят се изкашля, след което пресуши чашата. Византиецът му я напълни отново.

Двамата поседяха известно време мълчаливо, оставяйки прохладния бриз да охлади страстите и сърцата им. Бяха полегнали върху отрупани с възглавници лежанки на просторната мраморна тераса на двореца, в който живееше Василий. Виното постепенно отпусна изпънатите нерви на Климент и той блажено се отпусна на меката коприна. Реши да се напие, да му отпусне края, та дано изтрие веднъж завинаги тревогата и напрежението от душата си.

– Императорът се ожени за бившата ми жена – неочаквано каза Василий, а гласът му беше натежал от печал. – Мислех, че няма да го направи, но са се венчали без много шум днес сутринта и сега празнуват. И аз бях поканен, но не съм сигурен дали ще мога да понеса подобно празненство. Каквото и да си мислиш, обичах Евдокия Ингерна, въпреки че делеше леглото си с това на Михаил. А сега е само негова...

Писарят учудено погледна големия мъж до себе си, но Василий се извърна, за да скрие стеклата се по лицето му сълза.

– Няма значение! – изтри бузата си с юмрук византиецът. – Нищо не може да се направи. По-добре да се върнем към настоящите си проблеми.

На въпросите на писаря как се е оказал зад църквата в точния момент, Василий разказа, че цял ден обикалял града, търсейки Стилихон. Обикалял пазарите и кръчмите, където знаел, че се събират войници, навестил златарите, при които повечето спартарии и други офицери държали парите си, минал през площадите и пазарите, но никъде не можал да намери беглеца. Най-накрая, когато съвсем се отчаял, случайно го зърнал близо до двореца на Юстиниан. Стилихон изглеждал напрегнат и забързан, с омотан около главата шал, който за щастие се смъкнал точно когато минавал покрай Василий.

– Следеше те - делово сподели византиецът и отпи от чашата си. От предишното му тъжно настроение не бе останала и следа. Той пак изглеждаше изпълнен с енергия и решителност за действие. - Тръгнах да го следя. Можех да го хвана веднага, но ми беше интересно какво е намислил. Тайно се надявах да ме отведе до Изчислителя, но... – Василий вдигна рамена. – Видях те да влизаш в двореца на Фотий, а Стилихон се качи на близкото дърво да наблюдава двора. Явно много ти беше насъбрал нашият спартарий. Останалото ти е известно.

Климент благодари още веднъж на спасителя си и двамата надигнаха чаши.

Постепенно напрежението изчезна, виното си каза думата и Климент се отпусна усмихнат на лежанката. Беше му приятно да стои на прохладната тераса, да се напива бавно с прекрасното вино на Василий и двамата да си говорят и да се смеят като стари приятели. От кога не му се беше случвало това? Всъщност ставаше за първи път, честно призна пред себе си писарят. В Плиска, макар и с висок пост, непрекъснато се намираше под напрежение. Спешните задачи никога нямаха край, а Борис изискваше всичко да става по възможно най-бързия начин. Освен помощниците си, Климент нямаше други истински приятели и внезапно осъзна колко се е привързал към Корсис и Невестулката. Но всичко това можеше да се поправи. Особено ако успееше в задачата си и освободеше Ирина. Беше спестил достатъчно пари, а и имаше имението до Филипополис, което Борис му подари, сред като разреши загадката с жълтата кутия и изчезналата дъщеря на Гостун. Можеше да напусне службата си, да се откаже от почестите в двореца и да се оттегли заедно с Ирина, да наеме ратаи, да гледа зърно и плодове, да прави вино, да има деца и да заживее щастливо и спокойно, далеч от интригите, убийствата и сплетните. Можеше да...

Внезапно силен гръм разцепи тишината. Тътенът още не беше заглъхнал, когато заби камбана, понесоха се писъци и команди. Василий скочи на крака, разливайки виното си, писарят го последва.

Византиецът се надвеси над перилата на балкона, взирайки се в оранжевите отблясъци, които започнаха да се издигат над северната част над града.

– Това е пожар! – каза той и рязко се обърна. – Гори Влахернския дворец! Бързо! Да отидем да видим какво става!

Без да дочака отговор, Василий се втурна навън. Залитайки, Климент тръгна след него. Не му беше писано да се наслади на една наистина спокойна вечер.

В главата на писаря, докато се препъваше по тъмните, изпълнени с викове улици, се появиха куп въпроси, които се стрелкаха като мълнии в замъгления му от виното мозък: Беше ли императорът в двореца? Беше ли това опит да бъде убит Михаил? Имаше ли станалото нещо общо с изчезналата златна сфера, която пазеше града от мълнии и пожари?

Внезапно по улицата повя хлад, кожата на Климент настръхна и той усети как виното се отича от него, а главата му се избистря. Нима проклятието, за което говореше Фотий, наистина бе застигнало града и императора? Нима след изчезването на сферата на Бизант, пазеща града, Бог бе поразил това място точно според легендите?

Какво се бе случило?

Чуха гръм, гръм, който според Василий е ударил императорския дворец, последван от пожар. Не беше ли предрекъл същото Фотий?

Климент ядно тръсна глава. Както и да беше избухнал пожара, човек бе причината за него и той трябваше да го открие. За останалото патриархът можеше да потърси обяснение в молитвите си!

Пред него византиецът тичаше, блъскайки безцеремонно всички, които се изпречат на пътя му. Улиците бързо се пълнеха с хора, които плачеха, понесли покъщнината си, или с ужасени лица се опитваха да разберат какво става. Чуваха се викове и стонове, няколко пъти попаднаха на групи богомолци, които, паднали на колена, отправяха пламенни молитви към небесата. А в далечината, заревото все повече се разрастваше. Макар Константинопол да не беше дървен като Плиска, един голям пожар щеше да има ужасни последици.

Облечени в дебели кожени куртки, панталони и шлемове, понесли кофи, стълби и чували с пясък, войници с крясъци разгонваха тълпата. Впрегнати в каруци, в които се поклащаха бурета, пълни с вода, ниски, набити коне се точеха във върволица по посока на пожара.

Близо до цистерната на Аспар срещнаха Невестулката, който се луташе из тълпата. По лицето на слугата се изписа облекчение, когато видя господаря си.

– С Корсис се разделихме! Търсехме ви навсякъде! – каза с пресипнал глас той и тръгна с Климент и Василий. – Страхувахме се да не ви се случи нещо.

Колкото по-близо до двореца приближаваха, толкова топлината ставаше по-голяма, във въздуха се носеха сажди и пушек, пламъците се виждаха все по-ясно в нощното небе, а бумтежът им се усилваше.

– И видях, и ето сив кон, и върху него ездач, чието име беше смърт; и адът следваше подире му[62]; – едър проповедник беше застанал на един от уличните ъгли, а високият му плътен глас се носеше наоколо, успявайки да заглуши шумовете на пожара. – Всичко е предсказано! Всичко е написано! Господ е отвърнал лице от нас! Господ е омерзен от разврата, пиянството и смъртта, които сеят Михаил и властниците му! Отвърнал е лице от тях и ние ще трябва да плащаме греховете им, докато всички земни царе и велможи, и богати, и хилядници, и силни не се покаят, не пречистят душите си и не заплачат с истинските сълзи, които ни праща нашият Бог Иисус Христос и не обикнат с истинската му обич тези които са онеправдани и отхвърлени! Защото никой не може да се скрие от истинския гняв на Агнеца, и ще дойде великият ден на гнева Му, и никой няма да може да му устои! Затова, братя и сестри, тези, които плащат греховете на други, помислете какво трябва да направите, за да спечелите пак Божията любов, какво трябва да сторите, за да...

Така и не се разбра какво трябва да сторят бедните, защото без да спира, Василий удари през лицето проповедника. Свещеникът се сви и хвана с ръка окървавената си уста, а бившият борец го сграбчи за рамената, завъртя го, блъсна го на земята и го ритна няколко пъти.

– Махай се от тук, ако искаш да останеш жив! – Василий сграбчи окървавената риза на мъжа. – И ако пак те срещна да проповядваш против императора и да всяваш паника, ще те затворя в подземията на двореца, където Апокалипсисът наистина ще стовари върху главата ти! Разбра ли?!

Без да дочака отговор, византиецът се завъртя и повика Климент и Невестулката с ръка.

– Насам! – тримата завиха към малкия хълм срещу двореца. Там вече се беше събрала тълпа зяпачи, които разпалено коментираха пожара на двореца и опитите той да бъде загасен.

Огънят беше обхванал някои от помощните постройки около централната сграда, но като че ли беше овладян.

– Какво става? – попита Василий най-близкия зяпач. – Какво се случи?

Мъжът вдигна рамена.

– Чу се гръм. Ударил двореца. След това започна пожарът.

– Гръм ли? – гигантът вдигна ръка нагоре. – Какъв гръм? Небето е съвсем чисто?!

– Не знам! Казвам това, което стана! Може би наистина е Божие наказание! Може би...

– Млъкни! – Василий блъсна събеседника си в гърдите. – Сигурно е била лятна буря. Ти какво мислиш?

Вместо отговор Климент посочи с ръка.

– Какво е това?

Иззад ъгъла с маршова стъпка, предвождани от тръбач с дълга медна тръба, завиваше формация войници.

– По дяволите! Изруга Василий. – Императорът!

Миг по-късно се показа позлатена носилка, чиито пурпурночервени завеси бяха вдигнати. В нея, облегнат на куп копринени възглавници, прегърнал в едната си ръка русокосата Евдокия, докато с другата махаше на ужасената тълпа, лежеше Михаил. Зад него, подпирайки се един друг, се клатушкаха оцелелите "стълбове на империята", повечето с побелели лица и раздърпани дрехи. Процесията завършваше с малък конен отряд понесъл широка делва, която се оказа пълна не с вода, а с вино.

Войниците грубо разблъскаха минувачите, проправяйки си път напред, след което се разгърнаха от двете страни на малкия хълм. Носилката на императора бе поставена точно срещу горящия дворец. Останалите се струпаха около него, а тълпата под тях на улицата гневно зашумя.

Михаил стана, едва държейки се на краката си, и придърпа кикотещата се Евдокия в обятията си. Протостраторът Роман им наля още вино, папският легат Анджело Рици седна на носилката да си почине, страторът Лъв, душейки въздуха, започна да обикаля по хълма, а водачът на колесница Филон запя неприлична песен.

Василий махна с ръка и каза на Климент:

– Тръгвам си! Императорът е жив и както виждам, в отлично настроение и не го заплашва опасност. Пожарът е овладян, няма какво повече да правя тук – бившият борец махна с ръка и тръгна надолу по хълма.

– Това са българитееее! – Михаил видя Климент и Невестулката и им помаха с ръка. – Елате насам, езичници такива! Харесва ли ви огънят?

Писарят, последван от помощника си, приближи до императора.

– Харесва ли ви всичко това? – Михаил описа широка дъга с ръката, в която държеше чашата си. Част от виното се разплиска и изцапа предницата на туниката му, където личаха и други подобни петна. – Или и вие мислите, че съм прокълнат?! Че Бог е отвърнал очи от мен и този град? Така ли мислите?

Климент се огледа притеснено.

– Празнувах сватбата си с тази прекрасна жена Михаил прегърна още по силно Евдокия, – празнувах превръщането ми в истински мъж, когато това се случи. Казват, че светкавица поразила двореца ми! Но ако е целила мен, защо удари този, а не другия дворец, където бях в действителност? Проклет ли съм наистина? – императорът изглеждаше така, сякаш ще се разплаче.

– Може би това е небесно знамение, светкавица, пратена от Зевс в чест на сватбата ви – бързо каза Климент.

Михаил го погледна така, сякаш го вижда за първи път, след което се провеси на рамото на жена си и започна да се смее.

– Чу ли го, любима? Чу ли го? – не спираше да повтаря той. – Знаех си, че варварите ще имат добро обяснение за това, което се случва. Значи Зевс ни поздравява, а? – той се изкикоти гръмогласно. – Звучи много по-добре от това, с което ми пълнят главите свещениците и собствената ми майка! Но така ли е наистина?

Императорът се олюля, но успя да се задържи на краката си.

– Аз ще разбера какво става! – страторът Лъв разбута войниците и тръгна към пожара. – Ще видя точно какво е станало!

– Ето това е истински мъж! Нали, любима?! – Михаил звучно целуна жена си, която се изсмя пиянски. – Само той ме обича и е готов да влезе и в огъня за мен! Ти обичаш ли ме, българино?

– Аз... – объркано започна Климент, но в следващия момент императорът неочаквано залитна, направи няколко крачки към него и политна към земята. Миг преди да падне, Невестулката се стрелна напред, прихвана Михаил през кръста и го задържа. В следващия момент владетелят бе в ръцете на слугите си, които бързо го наобиколиха и върнаха в лежанката.

- Да си вървим! Видяхме достатъчно! – провикна се той и вдигна високо чашата си. По конете! Филоне! Налей ми още вино! Да празнуваме! Днес се ожених!

Климент и Невестулката изчакаха кавалкадата да се оттегли. Войниците разпръсваха тълпата, която дюдюкаше, крещеше обиди към Михаил и хвърляше всичко, което намери под ръка. Наложи се стражите да изблъскат недоволните към горещия дворец, за да може да мине императорът, като налагаха тълпата с тъпата страна на копията си.

Писарят поклати глава и се загледа в затихващия пожар. Все пак, въпреки цялата бъркотия, огнеборците бяха успели да си свършат работата. Огънят бе локализиран в единия край на двора, покривите на съседните сгради бяха залети с вода и не се запалиха, част от въглените бяха засипани с пясък и чакъл.

Разбрала, че зрелището приключва, тълпата започна лека-полека да се разпръсква, дълбока въздишка на облекчение полетя във вечерния въздух, но неприличните обиди и закани към императора и свитата му не секнаха.

Климент и Невестулката се смесиха с хората, опитвайки да разберат как е започнал пожарът. Отговорът, който получаваха, бе един и същ. Чул се силен гръм, блеснала светкавица, която се стоварила в двора на двореца и го подпалила. Дали това е Божие наказание или не, никой не се наемаше да каже.

– Е – обърна се накрая писарят към помощникът си. – да се прибираме! Днес беше дълъг ден. Време е да си починем. А тук не свършихме кой знае каква работа.

– Всъщност свършихме! – Невестулката го изгледа самодоволно и се залюля на пети. – Имаме това – той вдигна дясната си ръка, на единия от пръстите на която се люлееше позлатен ключ. Взех го от Михаил, когато се стовари отгоре ми. Мисля, че ще ни свърши работа!

Писарят изгледа невярващо помощника си, след което грабна ключа от ръка му.

– Това е ключът от сандъчето, в което се пази кърпата с лика на Христос! – извика той. – Браво, Невестулке! Сега задачата ни става много по-лесна!

Доволен от похвалата, Невестулката изпъчи гърди и тръгна напред. Успокоени, че пожарът е овладян, хората се разотиваха по къщите си, подпомагани от настойчивостта на стражите. Войниците обикаляха по улиците и разпръсваха застоялите се по ъглите групички, помагаха на по-възрастните да върнат обратно изнесения багаж и разчистваха улиците.

"Колко бързо се променя всичко" – мислеше си писарят, докато следваше Невестулката. – "Няма повече от три часа, откакто се опитаха да ме убият, а сега ми се струва, че е станало преди години."

Това го накара да се замисли за Стилихон. Каква беше ролята на спартария в историята? И как го беше намерил? Дали е станало случайно, или е знаел къде да го търси?

Писарят спря на място и повика помощника си.

– Налага се да свършим още малко – му каза той и двамата бързо се отправиха към портата Платея.

Завариха там само няколко войници на пост, които нерешително изгледаха писаря. Позовавайки се на заповед от Василий, той поиска да огледа стаята на Стилихон и без да чака отговор, се завтече нагоре по стълбите.

Нищо в централната кула не се бе променило.

Климент внимателно огледа свитъците на масата, разви един по един пергаментите, струпани на купчини върху рафтовете, прочете всички записки в дебелата книга на спартария, но не откри нищо, което да му помогне. Невестулката внимателно огледа струпаните по ъглите копия и стрели, почука по броните, извади мечовете от ножниците им, погледна под празните пейки, търсейки тайни скривалища, но също не намери нищо.

Накрая трябваше да признаят, че каквито и тайни да бе имал, Стилихон ги бе скрил добре.

Бършейки саждите от лицето си, Креон трудно балансираше кофата с вода. Искаше му се всичко по-бързо да свърши и той да се върне в малката си стаичка под източното стълбище на Влахернския дворец, където го чакаше една от прислужниците на императрицата.

"Бившата императрица!" – веднага се поправи Креон и цъкна с език. Всъщност момичето със сигурност си бе тръгнало. Едва ли и той щеше да остане под тъмните стълби, ако наоколо бушува пожар. Въпросът беше дали ще се върне и дали е оставила половинката стомна с вино, което бе откраднала от кухните.

Креон плю на земята и отново избърса чело. Беше слуга в двореца от четири години и нямаше причина да се оплаква. Заплатата беше добра, работата не беше особено тежка, имаше покрив над главата си. И беше съвсем близо до тези, които ръководеха империята. Не веднъж му се бе налагало да помага при пиршествата на императора и се беше убедил, че той и приятелите му са обикновени хора като всички останали. Имаха своите слабости и предпочитания, своите пороци и тайни. Вестарият Евматий, страторът Лъв, магистър Коридон, логотетът Мануил, варягът Ингерн, протостраторът Роман, дори състезателят Филон се вълнуваха от подобни неща, от каквито се вълнуваше и той, искаха да се издигнат още по-високо, точно като него. А ето че сега трима от най-приближените на Михаил бяха мъртви. Което още веднъж потвърждаваше тезата, че и те са като останалите хора, а камата пронизва плътта им точно както на всички останали.

Креон изля кофата си върху тлеещите въглени и тръгна да я пълни отново. Беше стигнал до най-източната част на двора, до там, където се бяха проточили последните езици на пламъците. За него нямаше проблем да повърви малко повече, понесъл пълната кофа. Доставяше му удоволствие да прави повече от другите. Това го различаваше от тях, нали?

Малко по-назад стената бе черна и обгоряла, превърната на въглен. Мнозина казваха, че именно там мълнията е поразила двореца, но Креон не се интересуваше от това. Все едно беше защо и как е тръгнал пожарът, щом беше загасен. Първоначалният шок отмина и слугата ясно си даваше сметка, че някой ще трябва да отговаря за това. Колко добре, че нямаше да е той.

Бяха пострадали някои от помощните постройки около двореца. Ковачницата и складовете бяха напълно изпепелени, както и бараките към тях, за щастие покривът на конюшнята бе само обгорен, а конете изведени навреме. По земята, потънали в черни мръсни локви, се търкаляха парчета черно дърво, части от прозорци и врати, купчини недогоряла слама и всякакви други боклуци. Опитвайки се да ограничат огъня, огнеборците буквално бяха срутили част от постройките, преди пламъците да се прехвърлят на тях.

Креон се замисли. Дали под обгорелите отломки имаше нещо ценно?

Слугата внимателно изгледа мотаещите се из двора групички войници. Дали щяха да забележат, ако намери нещо за себе си?

Креон внимателно огледа земята. Нещо привлече вниманието му. Изгрялата луна се отразяваше в жълто светещо петно, идващо изпод една от падналите обгорени врати.

Заинтригуван, Креон приближи да види какво има под развалините и в следващия момент отскочи с вик на зад. Изпод почернялото дърво се подаваше нечий крак, обут с красив кожен сандал, чиято златна закопчалка проблясваше в тъмнината.

Креон се прекръсти, за да си вдъхне смелост, остави кофата си на земята и с две ръце вдигна вратата.

Под нея, вперил изцъкления си поглед в нощното небе, лежеше страторъг Лъв. В гърдите му до дръжката стърчеше забит кинжал. В едната му длан имаше парче пергамент.