Убий императора

15

23 септември, вечерта

За изненада на Климент, Михаил не беше пиян.

Очакваше да заварят императора да се налива с вино, с което да задуши страховете си, както правеше обикновено, докато изпадне в безпомощно състояние, но владетелят явно бе решил, че случаят си заслужава да остане трезвен.

Облечен в тъмна туника, преметнал през раменете си тънко пурпурно наметало, с блестяща корона на главата си, Михаил ги прие в тропната зала.

Императорът стоеше с изправен гръб на високия, облицован с кожа, злато и скъпоценни камъни трон, хванал за ръка седящата до него на широка табуретка с извити подлакетници Евдокия, новата му съпруга. На стената зад гърба му бе окачен огромен копринен гоблен, на който, разперил крилата си на фона на кърваво червените нишки, се извисяваше гербът на империята – двуглав орел, стиснал в краката си регалиите на властта, с корона над него.

Лицата и на Михаил и Евдокия бяха бледи, по страните им лъщяха капки пот, но докато очите на императрицата излъчваха страх и паника, съпругът ѝ изглеждаше целеустремен и решителен.

Около стената, наредени гъсто един до друг, с тежки алебарди, заменили копията, и с лорики, стигащи до колената, стояха войниците на двореца. Подиумът, на който се издигаше тронът бе заобиколен от втори ред телохранители високи варяги с мрачни лица, сплъстени жълти коси, железни шлемове и топори.

Зад тях, облечени с брони и с мечове на кръста, стояха протостраторът Роман и колесничарят Филон, готови да помогнат на господаря си в трудния момент. Фотий също бе тук в компанията на монсеньор Рици, чийто нос беше побелял от притеснение.

Прозорците бяха отворени в опит да уловят вечерния бриз, прозрачни завеси помръдваха като привидения между рамките, от които като обесени висяха торбички с ароматни билки. Въпреки това в залата миришеше на пот, страх и желязо.

Като видя Василий, Михаил скочи на крака, но след това погледът му падна върху окованите Варда, Петрон и Коридон. По лицето на императора се плъзна сянка, той звучно преглътна, седна обратно на трона си и започна да върти един от пръстените на ръката си. Всички, дори стражите покрай стената и варягите, застинаха в очакване. Над залата се простря тежко, душно мълчание, нарушавано само от бръмченето на цикадите и далечния прибой на морето.

– Чаках те, Василий! Каза накрая императорът и вдигна взор към новодошлите. Гласът му се понесе в притихналата зала, обиколи ъглите и се скри между камъните. – Чаках те повече от всеки друг, братко мой, но сега, когато те виждам, очите ми се страхуват, а душата ми се изпълва с безпокойство. Виждам, че си довел вуйчовците ми и магистър Коридон. Но защо са оковани? Защо не се движат като свободни хора. Каквито са? Какво се е случило, Василий?

Бившият борец коленичи пред владетеля, сведе глава и заговори, без да вдига поглед.

– Довел съм тези, които са отговорни за това, което става в града ти, господарю мой. Довел съм тези, който са отговорни за слуховете, лъжепророчествата и предсказанията. Довел съм тези – гласът на Василий набираше сила и започваше да бумти като надигаща се буря, – които крадат реликви, убиват близките ти и бунтуват народа ти срещу теб!

– Нима това е вярно, вуйчо? – императорът се изправи и протегна двете си ръце напред, сякаш иска да прегърне Варда. – Нима, това е вярно?

– Разбира се, че не е! – отсече кесарят. По челото му бяха полепнали влакна и прах от мръсния чувал, който бяха нахлузили на главата му, но той продължаваше да се държи достойно и на положение. – Не Василий, а аз съм този, който ще обвинява. Той нахлу със сила в двореца ми, изби стражите и слугите ми по най-варварски начин, а нас, твоите роднини, окова като престъпници! Но той не е сам! Съвсем не! – Варда потърси с поглед писаря. – Помага му един българин! Един ужасен чужденец, който е враг на държавата ни и му е поставил клопка, в която Василий по най-глупав начин е попаднал. Българин, господарю! Варварин! Един от тези, които убиха Никифор във Върбишкия проход и си направиха чаша от черепа му, за да може владетелят им да пие от нея! Той е този, който държа отговорен за това, което се случва. И искам той и този твой безумен началник на конюшните, който е повярвал на думите му, да бъдат наказани възможно най-строго!

– Така ли е, Василий? – в гласа на Михаил прозвучаха стоманени нотки. – Станал ли си предател? Какво ще кажеш в свое оправдание. Ами ти, Коридон?

Вместо отговор исполинът се засмя.

– Не разбирам защо съм тук – студено отговори магистърът. – Аз съм ви верен, ваше величество, и вие най-добре знаете това. Не съм участвал в заговори, не плета интриги, войските ми са на ваше разположение по улиците на града. Не мога да си обясня защо ме обвинява Василий. Освен, както каза кесарят, да е попаднал в подмолната клопка на този българин.

– Лъжи! Лъжи, лъжи, лъжи! – Василий направи крачка напред и изгледа Михаил в очите. – Не бях ли аз онзи, господарю, който единствен ви защити на арената по време на земетресението? Не бях ли аз онзи, който винаги ви е пазил с цената на собствения си живот? Но стига с това! – бившият борец махна с ръка. – Не е важно какво съм правил, нито какво ще направя. Знаете, че ви служа вярно и винаги ще ви служа. Да, истина е, че днес при мен дойде този българин, прочут в страната си с това, че е надарен от Бога да разрешава различни загадки и мистерии, и ми каза до какъв извод е стигнал. Аз го бях помолил да разследва убийствата на най-близките до ваше величество – като чу това, Михаил ахна, прикри устата си с ръка и седна на трона си. – Но го направих с едничката цел – да ви защитя и разкрия предателите. Нямах доверие на никого другиго. А и той така или иначе се беше заел да разбере причината за смъртта на кавхана им. Но изводите и заключенията, до които той стигна, са много по-страшни и от най-страшните ми опасения. Много по-черни и от най-черните ми страхове. Той разкри заговор, зловещ и мръсен, сред най-близките ви. Сред собствените ви роднини, които искат да ви вият как се валяте в калта, докато те тържествуват! За щастие планът им не успя. Вие сте спасен, господарю, и можете да благодарите на небето, че ни изпрати този човек, който да спаси трона ви, нас и империята!

Докато слушаше думите на Василий, които се сипеха като камъни на стенобойна машина, писарят с притеснение установи как всички погледи се насочват към него. Някои бяха изпълнени със съмнение, други с учудване, но най-много бяха тези, от които преливаше страх и омраза.

Сгушен на големия си трон, Михаил изглеждаше като малко дете. От предишната му решителност не бе останал и помен, той притеснено гледаше ту Василий, ту Варда и не знаеше на кого да вярва.

– Доказателства! Къде са ти доказателствата, конярю!? – провикна се Варда и гласът му отекна под сводовете на просторната зала. – Досега не сме чули нищо, което да доказва моята или вината на мъжете до мен. Каза, че ще говориш само пред императора. Така че те призовавам! Говори!

– Искаш доказателства? Ще ги получиш! И след като се убедиш, че долната ти измяна няма да остане неразкрита, ще се влачиш по корем като куче, молейки се да ти бъде простено.

– Говори, Василий! – Михаил бе възвърнал част от цвета на лицето си. Очите му отново гледаха властно и решително, сякаш бе взел важно решение. – Кажи ми до какви изводи сте стигнали с българския ти приятел и кълна се, ако те са верни, виновните ще си получат заслуженото, независимо какви са и какви постове заемат. Но ако грешиш... – гласът на императора премина в шепот, а думите му останаха да висят сред горещия въздух.

Василий не се смути ни най-малко.

Стегнато и ясно, сякаш бе правил това много пъти по-рано, той повтори казаното му от Климент. С всяка следваща дума, с всеки аргумент, който се трупаше срещу противниците му, гласът му ставаше по-силен и уверен, а Варда, Петрон и Коридон изглеждаха все по-притеснени.

Михаил стоеше на трона си, наклонен напред, подпрял главата си с юмрук и напрегнато слушаше доводите на бившия борец. До него Евдокия не спираше да хапе устните си, без да сваля поглед от съпруга си. Приятелите на императора стояха притихнали и само от време на време се побутваха с лакти, кимаха с глави и изпускаха по някоя учудена въздишка. Дори войниците, наредени покрай стената, слушаха напрегнато, а оставените на пост пред вратите влязоха вътре, за да чуват по-добре.

С напредването на разказа част от варягите, наредени около трона, се отделиха и обградиха тримата пленници, сякаш се страхуваха, че Варда, Петрон или Коридон може да се опитат да избягат.

Василий поиска чаша вино, защото гърлото му пресъхна, изпи я на един дъх и продължи да трупа едно след друго доказателства срещу тримата предатели. Подобно на опитен майстор зидар, бившият борец градеше доводите си един върху друг, свързваше си с умозаключенията си като с хоросан и бавно, но сигурно строеше около арестуваните висока и непробиваема стена от доказателства и факти.

Михаил се отдръпна назад на трона си, лицето му вече не беше бяло, а ставаше все по-червено, очите му се напълниха със сълзи, може би от радост, свързана с чудното му избавление, може би от тъга, че най-близките му роднини го бяха предали.

Най-накрая Василий свърши.

В тронната зала се възцари гробна тишина, чуваше се само тежкото дишане на Михаил.

Накрая с лице, по-черно от сенките на нощта, които насмолените факли не можеха да прогонят, императорът се приведе напред на трона си и погледна вуйчо си в очите.

– Значи така се е случило – замислено каза императорът. – Налетели на мен

както безбройни скорци или гарги излитат на ято

с крясъци грозни, когато съгледат летящия ястреб[63].

Така и вие сте излетели, по-грозни и от най-грозните, по-подли и от най-подлите, с наострени черни клюнове и извити наточени нокти, за да разкъсате плътта ми, когато най-малко очаквам.

– Милост! – извика Варда и се строполи на колене върху мраморния под. – Милост, племеннико!

– Значи не отричаш? – тихо каза императорът и една от сълзите капна върху коленете му. – Значи, Василий е прав?

– Отричам! Отричам всичко! Василий и варваринът лъжат! Всичко е само съвпадения! Повярвай на мен, а не на тях, Михаиле! Аз съм ти вуйчо! Аз съм брат на майка ти! Аз...

– Хубав вуйчо, няма що! – язвително се усмихна владетелят и се облегна на трона. – Прекрасен родственик, не ще и дума. Заговорник! Предател! Подлец и убиец! И тримата сте такива! – Михаил скочи на подиума и изкрещя думите, размахвайки юмрук. Пламъците на сенките затрептяха, фитилите на свещите се огънаха, сякаш през залата мина буен вятър. – И смееш да се наричаш мой вуйчо! След всичко, което си направил!

– Милост! – Петрон също падна на колене и преклони главата си пред императора. – Не сме виновни в нищо!

– В нищо ли? – лицето на Михаил се изкриви в жестока гримаса. – Чухте какво каза Василий! Нима ще отречете думите му?

– Това са само съвпадения, нищо друго! Невинни сме!

– Ами ти? – императорът се обърна към Коридон, който продължаваше да стои прав с гордо вдигната глава. – Закле ми се във вярност преди по-малко от час! Ти няма ли да молиш за милост?

Магистърът поклати глава.

– Няма за какво.

– Значи няма, така ли? – Михаил събра длани като за молитва и ги приближи към лицето си. – Ето какво ще направя – императорът говореше бавно, без да поглежда никого. – Няма да ви съдя аз. Не и вас. Не и моите роднини. Знаете какво повелява законът за предателите. Ще ви съдят тези, които измамихте. Тези, с които до вчера пиехте и се веселихте, докато сте кроили зад гърбовете им подмолите си заговори. – Михаил посочи насядалите около трона патриции. – Те чуха доказателствата на Василий. Нека те отсъдят!

Непохватно, поглеждайки се един друг, остатъците от "стълбовете на империята" се надигнаха от местата си. Лицата на повечето от тях горяха, очите им гледаха Варда, Петрон и Коридон, сякаш ги виждат за първи път. Смутени, но не и уплашени, приятелите на Михаил бавно се обърнаха към него, обръщайки гръб на доскорошните си сътрапезници.

– Виновни са! – пръв се обади Роман и гласът му прозвънтя като изтеглен от ножницата меч в притихналата зала.

– Виновни! – присъедини се към него и Филон, докато бършеше с ръка запотеното си чело.

– Виновни! Виновни! Виновни! – завикаха един през друг и останалите, сякаш се страхуваха, че ако се забавят, колебанието им може да бъде изтълкувано като предателство.

– Това е лъжа! Михаиле, осъзнай се! Не ни погубвай само защото не можем да се защитим! – Варда напираше напред към императора, но войниците го стискаха здраво под мишниците. – Не се оставяй да бъдеш заблуден от един варварин и от един коняр, който до вчера се биеше на арената! Ние сме твои роднини! Твоя плът! Твоя кръв!

– Коняр значи, така ли? Коняр! – Михаил почервеня още повече, а викът се изтръгна от дълбините на душата му. – По добре верен коняр като него, отколкото неверен вуйчо като теб! – императорът се доближи до Варда и го зашлеви през лицето. От носа на кесаря рукна кръв, едри капки покапаха по мраморния под. – От днес повече няма да е коняр. Той спаси не само мен, спаси и империята! Затова няма да е повече обикновен "коняр" – владетелят изплю думата в лицето на Варда. – Няма да е обикновен надзорник на конюшните. Той доказа, че заслужава властта много повече, от вас. Че заслужава да управлява заедно с мен. И ще управлява заедно с мен!

– Ние сме невинни, невинни – сви се кесарят под яростта на императора. – Това са само думи... съвпадения... как може да им вярваш...

Михаил отвори уста да отговори, но в този момент в предверието се чу шум. Офицерът, командващ отрядите на Василий, следван от Невестулката, влезе в сградата, видя императора и коленичи пред него.

- Велики господарю! - каза той. - По нареждане на господаря Василий направихме обиск в дворците на кесаря Варда и протостратора Коридон. И намерихме това, беше в покоите на Коридон войникът вдигна над главата си кръгла златна сфера, която засия на светлината на факлите. Хиляди лъчи се отразяваха от повърхността ѝ, сякаш в стаята грееше малко ярко слънце.

– Сферата на Бизант! – възкликна Михаил, пристъпи назад и вдигна реликвата. – Сферата на Бизант!

– Намерихме и това – войникът извади изпод плаща си малко ковчеже. Беше в двореца на кесаря Варда.

Императорът пристъпи напред, отвори го и падна на колене:

– Кърпата с лика на Спасителя! Благословен да си, Василий! Ти ми върна надеждата! Ти ми върна вярата, че Бог не е отвърнал очи от мен – едри сълзи се търколиха по бузите на Михаил. – А ти – той изгледа изгледа вуйчо си, – ти ме предаде!

Варда пристъпи като сомнамбул напред, следван от Петрон и Коридон, редицата войници се люшна заедно с тях. Всички искаха да видят свещените реликви.

– Аз съм спасен! Спасен! – Михаил не спираше да хлипа, стиснал в едната си ръка златното кълбо, в другата – парчето плат. След това се обърна и целуна жена си. – Ние сме спасени! Спасени сме!

Императорът се изправи, постави двете реликви на трона си, прекръсти се, хвана лицето си в шепи и се разрида като малко дете. Василий се приближи до него в опит да го успокои, но Михаил се откъсна от ръцете му, изтри мокрите си бузи изправи се пред вуйчо си и го изгледа от високо.

Спартарият не беше свършил. Зачервен от вълнение, той приближи до трона, коленичи, сведе глава и протегна напред ръката си.

– Това – каза той, – са писма, които открихме в двореца на кесаря и магистъра. Прегледах някои от тях. В пергаментите те и човек, който се подписва като Изчислителя, съставят планове как да свалят ваше величество от трона.

– Мога да обясня! – прегракнало извика Варда. – Мога...

Михаил махна с ръка.

- Властният цар Агамемнон във отговор тъй му продума[64]:

Знаете какво е наказанието за изменниците и предателите – позорна смърт! – Варда и Петрон се сгърчиха под думите на племенника си, въпреки че изглеждаше невъзможно, лицата им пребледняха още повече. Кесарят отваряше и затваряше уста, сякаш не му достига въздух, до него брат му изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. – Но ти си прав – продължи Михаил. – Вие сте мои роднини, кръв от кръвта ми, плът от плътта ми. Не мога да ви убия. Но мога да ви прокудя! Нареждам до един час да сте напуснали града, а до два дни – пределите на империята. Всеки, който ви срещне на земите ни след това, ще има задължението да ви убие! Имуществото ви се конфискува в полза да императора! Колкото да теб – Михаил изгледа Коридон. – Бях женен за дъщеря ти. Наричах те мой тъст. Опитвах се да бъдем приятели... Ще ти спестя мъчителната смърт и унизителната екзекуция – императорът се обърна към предводителя на варягите. – Изведете го в задния двор и го посечете. След това ми донесете главата му!

В този миг Варда изкрещя и се метна напред. Потресени от случващото се, войниците се бяха разсеяли за миг и той се възползва от това. Дали въжето, с което беше вързан, се бе размотало, или кесарят се бе освободил сам, не стана ясно, но ръцете му бяха свободни. Варда се блъсна в един от телохранителите, някак си измъкна меча от ръката му и се хвърли като лъв към стоящия на трона си Михаил. Императорът замръзна, неспособен да направи нищо, сълзите се стичаха по лицето му като по мрамор.

В този миг Василий, който стоешс до него, се стрелна наред и промушвайки се под вдигнатите ръце на кесаря, заби меча си в корема му.

Варда замръзна на място, мечът на Василий, почернял от кръв, се подаде от гърба му.

Кесарят се опита да направи още една крачка напред, но врагът му натисна още по-силно и той бавно се свлече на колене.

Варда изпусна чуждия меч, който падна върху гладкия мрамор. Кесарят се сгърчи, протегна окървавените си пръсти напред, все едно иска да сграбчи нещо, след което падна настрани, а главата му кухо издрънча.

Василий, който дишаше тежко, извади меча си от трупа и го избърса в дрехите на убития.

– Това заслужават всички предатели! – каза той и плю върху мъртвия си враг.

Михаил, все така застинал на трона си, най-после излезе от вцепенението си и скочи на крака. Жена му също се изправи и силно прегърна мъжа си. Със закъснение варягите наобиколиха господаря си с извадени мечове, готови да посекат всеки, който се приближи до него.

Залата се оживи. Чуха се викове, заповеди и команди. Трупът на Варда бе извлечен за краката навън, оставяйки след себе си дебела кървава ивица. Вдигнал ръце като за пощада, Петрон се тресеше, паднал на колена на пода. От заговорниците единствено Коридон беше запазил самообладание. Все така с високо вдигнал глава той не откъсваше очи от Михаил.

– Мислиш си, че това е краят! – извика накрая магистърът. – Може и да ме убиеш, но няма да сломиш духа ми! И ще бъдеш прокълнат за това, което направи! За това, което правиш! Господ наистина е извърнал очи от теб, Михаиле! Бъди проклет! Нека не намериш покой сутрин и вечер, денем и нощем, докато си буден и докато спиш, докато пиеш и докато ядеш, докато ходиш и докато си седнал, докато...

– Стига толкова! – императорът ядно махна с ръка към охранителите си. – Изведете го!

Варягите се струпаха около продължаващия да сипе клетви Коридон, някой го удари, след което останалите го изведоха от залата.

- Вино! Донесете вино! Това трябва да се отпразнува! – извика протостраторът Роман и думите му бяха посрещнати с радостни възгледи.

Скоро в ръцете на всички се появиха чаши и бокали, слугите час по час притичваха да ги напълнят отново.

Климент се беше оттеглил в сенките, облегнат на стената, чакаше сърцето му да се успокои.

Всичко беше свършило.

Той беше победил. Беше си свършил работата. Беше довел нещата до края, искан от Борис.

Дукум беше отмъстен, договорът щеше да бъде сключен, Ирина да получи свободата си.

Оставаше му само да стои и да чака наградата си. Награда, която щеше да коства живота на двама мъже и прогонването на още един. Но това беше работата му, нали? Да търси в мрака, да се взира в сенките на злото и да измъква тези, които се спотайваха там.

Отхвърлил бремето на съмнението и страха, Михаил беше във вихъра си. Императорът изпразваше бокал след бокал, смееше се и пляскаше с ръце, извика танцьори и акробати да развличат него и гостите му. Слуги с парцали бързо изчистиха кръвта на Варда.

Залата се изпълни с глъчка и смях, варягите бяха отпратени, част от войниците пратени обратно в казармите си. Вместо клетви и обвинения към резбования, позлатен таван се носеха песни и смях, лицата, доскоро сковани от сянката на смъртта, бяха озарени от усмивки и неприкрита радост.

Протостраторът Роман започна да танцува, подрипвайки високо, хванал краищата на робата си с една ръка, докато в другата крепеше ритон, от който се плискаше вино, а останалите му пляскаха в такт с музиката.

Погледът на Михаил падна върху Василий. Императорът надигна чашата си и успя да заглуши шума на останалите.

– Пия за теб, Василий! За теб, който спаси мен, империята и династията ми! Владетелят изпи виното на един дъх. – Никой повече няма да те обижда! Никой няма да те нарича "коняр", защото, ако не беше ти, нямаше да имам конюшня, която да командвам! – Михаил се изкикоти на собствената си шега. – Ти ми помагаш да нося бремето на властта, ти ми помагаш да крепя на плещите си отговорностите на владетеля! И затова ще станеш владетел заедно с мен! – Михаил се изправи сред внезапно настаналата тишина. – Обявявам те за съимператор на Византия! Ще управляваме заедно! Заедно ще се борим със заговорите, заедно ще побеждаваме арабите! А теб – този път погледът на владетеля спря върху Климент. – Теб, българино, обявявам за византийски патриций и логотет! Дарявам ти земя до Солун и награда от петдесет златни таланта – императорът седна отново на трона си. Подробностите и документите ще оформим утре! Както и договора, за който толкова много настояваш!

В тронната зала се възцари пълна тишина. Останалите гледаха учудено ту Михаил, ту Василий, някой изръкопляска, но никой друг не го последва.

– Не говорите сериозно, господарю! – бившият борец се доближи до Михаил и падна на едно коляно пред трона му. – Не искам никакви почести и награди! Правя всичко, защото съм ви верен и искам да ви служа!

– Не! – извика императорът и отново скочи на крака. – Ти заслужи наградата си! Ще стане това, което казах! Недей да мислиш, че това е пиянско бълнуване, за което утре няма да си спомням нищо. И за да видиш, че намерението ми е твърдо, ще го направим веднага! – Михаил се обърна и хвана стоящия наблизо Фотий за туниката. – Отиди в църквата "Света София". Нека камбаните бият, а гражданите се съберат на площада! Ще бъдат доволни да знаят, че Бог отново е разпрострял благата си десница над нашия град. И ще искат да видят новия си император! Искам след по-малко от час да си готов за Богопомазване. Бързай, Фотий, бързай – императорът плесна облегалката на трона си. – Тичай по-бързо от конете на арената.

Фотий бързо излезе, Василий също се надигна.

– Господарю... – започна той, но Михаил слезе от подиума, на който стоеше трона му, и прегърна бившия борец през раменете.

– Забранявам да ме наричаш повече така! Аз не съм господар! От днес ние сме братя! Братя! – изфъфли Михаил и част от виното в чашата му се изля на земята. – Ще бъдем като двамата братя Атриди, водачи военни[65].

Не можеш да си представиш какво преживях! Стоях тук, в двореца си, заобиколен от стражите и най-близките си приятели, и бях сигурен, че краят е близо. Въпреки жегата чувствах студения повей от крилата на ангела на смъртта, усещах ледения му дъх. Бях сигурен, че няма да преживея тази нощ, подготвях се за среща със Създателя. Навсякъде около себе си виждах само кръв, предателство и мрак. Чувствах се омотан в черна лепкава паяжина и колкото повече се съпротивлявах, колкото повече исках да се освободя, толкова повече се оплитах. Опитах се да правя нещата както трябва, Василий. Ти поне знаеш, че се опитах. Може и да съм правил грешки, но кой не е правил? Нима съм виновен, че някой краде свещените реликви на града и иска да му навлече Божия гняв? Нима съм виновен, че избиват най-доверените ми приятели? Не дадох ли най-доброто на Варда и Коридон? Не направих ли така, че да имат власт, пари и сила? И как ми се отблагодариха те...? – гласът на императорът изтъня. – И тогава се появи ти! Появи се и разсече паяжината с един замах! Заложи собствения си живот! Знам, не е лесно да се изправиш срещу вуйчото на императора. И никога няма да го забравя! – Михаил се обърна към останалите, косата му се беше сплескала и залепила за челото, по брадичката му се стичаше вино. – Но всичко това вече е зад гърба ни. От утре всичко ще се промени! Започвам нов живот! Повече няма да пия или поне ще го правя с мярка – той погледна с любов полупълната си чаша. – Ще прегледаме регистрите, ще инвентаризираме складовете, ще преброим съкровищата в хазната, ще стегнем войската - императорът размаха юмрук, сякаш се заканваше на невидим противник. Вече нищо няма да бъде оставено на случайността, защото аз и моят съимператор Василий ще сложим ред в империята и ще я поведем към нов златен век. Златният век на Михаил и Василий, на пияницата и коняря, които се превърнаха в най-великите владетели в света! Пия за това! – Михаил вдигна високо чашата си. – Пия за новия ден и за всичко добро, което ни предстои!

Останалите му отговориха в нестроен ред, също вдигайки чашите си, но точно в този момент предводителят на варягите влезе в залата. Очите му гледаха мрачно, в ръката си стискаше кафява конопена торба, чието дъно беше подгизнало от кръв.

– Заповедта ви е изпълнено, ваше величество. Ето главата на предателя! – варягът отвори торбата и на земята се изтърколи отрязаната глава на магистър Коридон.

Климент отвърна очи от грозната гледка, но Михаил се приближи, наведе се, хвана главата за косите и я вдигна пред очите си.

– Е, Коридоне – каза той меко. – Мисля, че най-после уредихме всичките си сметки. Повече няма да страдаш за това, че се разведох с дъщеря ти. Няма да ме мразиш, защото забавих триумфа ти. Опита се да въстанеш срещу поставения ти от Бога господар, да заемеш трона му, а къде си сега? Къде са амбициите ти? Къде е гордостта ти? Къде е смелостта ти и военният ти гений? Няма ги! – императорът се изплю в лицето на врага си, обърна го към смразените патриции и гласът му отекна като в катедрала. – Това очаква всеки, който тръгне срещу мен! Вижте го и запомнете! – след това, сякаш не прави нищо особено, взе от една от масите широк сребърен поднос и постави главата на Коридон върху него. – Все едно сме се върнали векове назад, нали? – Михаил въздъхна театрално, седна на трона си и изпъна крака. – Все едно съм Ирод, на когото са донесли главата на Йоан Кръстител. Но за разлика от Предтечата, никой няма да запомни този предател Коридон! Къде е моята Соломе? – императорът плесна с ръце. – Хайде, Евдокия, потанцувай ни! Зарадвай мен и гостите ни за неочакваното ни избавление. А след като свършиш с танца, всички заедно ще отидем в "Света София". Имаме още работа за вършене!

Камбаните на патриаршеският храм биеха чисто и ясно под обсипаното със звезди нощно небе.

Отвръщаха им тези на "Свети Апостоли", "Света Богородица Фароска" и всички останали църкви в града.

Над Константинопол се носеше гръмовен празничен звън, носеше се песнопение, улиците бяха осветени от факли, фенери и свещи. Пред черквите се извършваше водосвет, четеше се възхвала на Господа за чудното избавление на императора, богомолци, граждани и войници се стичаха от всички краища, за да чуят какво ще каже Михаил и как ще обяви края на страданията им. Над тълпата се носеха слухове и мълви, някои казваха, че императорът е бил убит, други – че само е бил нападнат, но се е спасил в пратен му от Бога облак, който го скрил от убийците, трети изразяваха на глас съмненията си, че нещо се е променило, твърдейки, че Михаил само ще им замаже очите и ще продължи да го кара по старо му. Някои говореха, че началникът на имперските конюшни Василий се е опитал да свали императора, други – точно напротив, твърдяха, че е спасил Михаил в последната минута от страшен заговор, в който били замесени най-близките му, арабите, египетските халифи и дори испанските маври.

Барикадите бяха разтурени, войниците на Коридон несигурно обикаляха около стените на града, но накрая и те не издържаха на изкушението и се вляха в многохилядната тълпа, понесла се към "Света София".

Духът беше приповдигнат, чувстваше се някакво възвисяване, някакво опиянение, все едно над града е бил хвърлен зловещ, черен воал, който сега беше разсечен и унищожен, отлетял от оловните покриви на дворците и черквите, за да се покажат отново звездите на ясното небе, а чистият въздух да изпълни гърдите и сърцата на всички.

Пред главния вход на "Света София" бе издигнат набързо скован подиум, украсен с пурпур и злато, които проблясваха на виещите се пламъци на факлите и фенерите като обещание за нещо по-добро, което щеше да успокои гражданите на Константинопол, да ги направи по-богати и мили Богу.

На подиума имаше поставена маса, а зад нея – два трона, но не с различна големина, както обикновено за императора и съпругата му, а еднакви, високи резбовани столове с широки подлакътници, облицовани с кадифе, и масивни облегалки, над които се издигаше двуглавият орел с короната.

Пред масата, в бляскаво бойно снаряжение, подпрени на оголените си мечове, бяха наредени стражите от двореца. Зад тях стояха варягите, плътно заобиколили дървения подиум. Оградата на черквата беше украсени с цветя, факлите – поръсени със смирна и тамян, чиято миризма се носеше из въздуха.

Блъсканицата беше невероятна.

Тези, които бяха успели да се промушат през портите, пречеха на останалите, които напираха да влязат, за да видят с очите си императора. По околните дървета, като тъмни плодове се бяха накичили хора, клоните се огъваха под тежестта им. Вечерната стража се опитваше да въдвори някакъв ред, но усилията ѝ оставаха напразни. Свещеници, облечени в тържествени дрехи, обикаляха платформата, размахваха кадилници и припяваха благодарствени песни. Пригласяше им хор от послушници, чийто ясен детски глас се издигаше чист и кристален към небето.

Най-накрая, съпроводен от тръбен зов, Михаил се зададе откъм църквата. Появата му беше съпроводена от силни викове, някои се радваха, че е жив, други го проклинаха заради бедите, които беше навлякъл на града. Без да обръща внимание на крясъците, императорът вървеше, заобиколен от най-близките си приятели. Зад него беше Василий, пред тях крачеше Фотий с блестяща златна корона на главата. Няколко офицери, облечени в лъскави гравирани брони, носеха покрити сребърни подноси.

Михаил се качи бавно на дървения подиум, изчака, докато свитата му се нареди около него, подносите бяха поставени на масата пред тях. Императорът вдигна ръка и тълпата притихна.

– Внимавайте как слушате! Провикна се Михаил, цитирайки Евагелието от свети Лука. – Нима не е казано в Еклисиаста:

Има време за всяко нещо,

И срок за всяка работа под небето:

Време за раждане и време за умиране;

Време за убиване и време за изцеляване;

Време за събаряне и време за градеж;

Време за жалеене и време за ликуване;

Време за обичане и време за мразене;

Време за война и време за мир!

Внимавайте как слушате! – гласът на императора отекна над смълчания площад. – Защото сега ще ви разкрия какво време е настанало днес, как то бе предизвикано и кой се опита да въстане срещу него. – Михаил замълча за миг. – Сигурно сте чули, сигурно сте разбрали, че нашият град стана арена на престъпления. Някои от най-влиятелните хора, някои от тези, на които се опирах в трудни моменти, бяха убити, в сърцата им бяха забити ножове, а вратовете им прекършени. И това не беше най-лошото! Някой се осмели да се възправи срещу Бога, да въстане срещу Иисуса и да краде от даровете му, някои от чудесата му, които са ни дадени, за да ни пазят – императорът замълча, а над тълпата се понесе ропот. – Може би сте чули, че свещената сфера на Бизант, която защитаваше града ни от огън и гръм, парчетата от хляба, с който Христос нахрани гладните, които ни пазеха от вода, и кърпата с лика Му, която ни предпазваше от убийства и смърт, са изчезнали. Може би сте се питали дали това е вярно? Може би сте се питали дали има някой, достатъчно безбожник, за да ни причини това? Може би още се питате дали е така...?

Тълпата зашумя и се заблъска, чуха се викове и хули. Без да обръща внимание, Михаил продължи:

– Това, братя и сестри мои, е истина! Светата Божия истина и аз съм тук тази вечер пред вас, за да ви я кажа!

Климент имаше чувството, че ревът, който последва, викането, тропането и блъскането ще съборят не само трибуната на императора, но и стените на патриаршеската църква. Получило потвърждение на най-големите си страхове, множеството искаше да излее страха си под формата на гняв, да намери виновен, който да принесе в жертва, на отвърналия лицето си от града Бог.

Войниците затропаха с мечовете по железните си щитове, варягите зад тях се напрегнаха, събралите се около Михаил се оглеждаха нервно, Фотий вдигна ръце в опит да успокои тълпата.

Само императорът, застанал в центъра на платформата, като капитан на кораб в разбунтуваното море, се усмихваше, без да обръща внимание на надигащите се все по-големи и големи вълни, които заплашваха всеки момент да наводнят палубата и да го отнесат.

Тълпата започна да удря наредените около троновете войници, тези, които бяха извън оградата на "Света София", се блъскаха напред, искайки да влязат, почти премазвайки хората в най-предните редици.

В мига, в който изглеждаше, че стената от стражи ще се пропука, Михаил вдигна покривалото на средния поднос, вдигна поставеното там парче плат, разтвори го и го вдигна пред себе си като знаме.

Чудният образ на Иисус Христос, Спасителя, отпечатан по Божествен начин на кърпата на цар Авгар, заблестя в нощта със собствена светлина. Огромна въздишка се откъсна над площада, понесе се над стените на града и изчезна при Златния рог.

- Вижте Божието чудо! – провикна се Михаил, докато Фотий целуна края на плата, прекръсти се и падна на колена пред него. Последваха го останалите на подиума, след което започнаха да коленичат и хората от внезапно смълчалата се тълпа.

- Вижте кърпата на цар Авгар! Вижте образа на Христа, който отново ще пази града ни! Дойде ново време, братя и сестри мой! Време на мир и любов! С нещастията, които ни преследваха, е свършено!

Преди тълпата да осъзнае какво стана, Фотий се изправи, пристъпи напред, отметна второто покривало и вдигна пет парчета сив вкаменен хляб високо над главата си. От другата страна на Михаил, Василий протегна напред ръцете си, които стискаха златната сфера на Бизант.

– Вижте чудесата на Константинопол, които отново се върнаха в родния си дом! Вижте и занемейте! – Михаил изчака тълпата да се успокои окончателно, над площада се понесоха радостни вопли и смях. – Ще ви покажа и още нещо! – императорът подаде кърпата с Христовия образ на един от свещениците и отметна последното покривало. Под него, застинала в грозна гримаса, с почернели краища и изцъклени очи стояха главите на Варда и Коридон. Михаил ги сграбчи за косите и ги издигна пред себе си.

Площадът занемя. Стана толкова тихо, че се чуваше как факлите припукват в нощта, а прибоят се разбива далеч под стените.

– Това – започна бавно императорът – са главите на тези, който искаха да ни обрекат на смърт и разруха. Това са главите на онези, които избиваха близките ми, които откраднаха реликвите ни и които искаха да ни свалят от мястото, на което ни е въздигнал Бог! Това са главите на предателите Варда и Коридон! Те получиха това, което заслужаваха! И всеки друг, който посмее да вдигне ръка срещу нас, ще получи същото!

Отговори му мощен вик, но този път нямаше проклятия, нямаше заплахи и клетви. Множеството възхваляваше Михаил, викаше срещу убития кесар и магистър и благодареше на Бог за избавлението си. Мъже бършеха сълзите, внезапно бликнали от очите им, жени вдигаха ръцете си към небето в благодарствена молитва, деца се смееха шумно.

- А това - провикна се за последен път Михаил и гласът му някак успя да се извиси над шума на тълпата. - Това – той посочи Василий е човекът, на когото трябва да благодарим за избавлението си! Това е човекът, който Бог и аз въздигаме, за да управлява заедно с нас, да ви съди, помага и обича така, както го е правил досега Михаил замълча, за да могат всички да осмислят думите му. Имало е времена, когато Великата Римска империя, чиито наследници сме ние, е била управлявана от двама консули. И е била два пъти по силна! Тук и сега, пред Господ и пред всички вас, обявявам Василий за свой съимператор, който да царува с мен в мъка и радост, в сполука и беда. Приветствайте го, защото сега ще видите Божественото миропомазване.

Михаил се обърна и докато тълпата скандираше името на Василий, хвана бившия борец за ръката и го поведе към двата трона, подканяйки го да заеме единия от тях. Исполинът седна. Императорът се настани от другата му страна. Понесъл златен купел, пълен с благоухаещо миро, Фотий пристъпи напред. Той натопи малка позлатена четчица в него и постави две мазки на челото на Василий.

– Печат от Светия Дух Амин – припяваше патриархът, докато поставяше знаци върху двете ръце, краката и гърдите на Василий. След като свърши работата си, той отстъпи назад, остави купела и четката върху масата зад себе си и високо вдигна скиптъра и короната, които лично Михаил му подаде.

– С правото, дадено ми от нашия бог Иисуса Христа, обявявам тебе, Василий, миропомазан, за император на всички гърци и ромеи, на всички хора и твари в пределите на Божията империята Византийска и те заклевам да работиш за това тя да разшири още границите си, а всички твои поданици да живеят в мир и с Христовата любов патриархът прекръсти Василий с короната и я постави на главата му с думите: – В името на Отца и Сина и Светаго духа те обявявам за император! Амин!

След това Фотий и всички около него коленичиха, последвани от хората в двора на "Света София" и на площада.

Камбаните на черквата отново забиха радостно, от вратите ѝ излязоха слуги, понесли тави, пълни с печено месо и хляб, делви с вино и черпаци, които започнаха да раздават на насъбралия се народ.

Михаил стана, целуна съимператора си по двете бузи, хвана го под ръка и го поведе към големия дворец под бурните овации на тълпата.

Василий се усмихваше смутено, махаше с ръка на тези, които го приветстваха, хвърляйки златни, сребърни и бронзови монети. Малката процесия беше обградена от варягите на императора и дворцовата стража, които си проправиха път сред множеството.

Свещените реликви бяха отнесени, за да бъдат поставени отново по местата им. Главите на Варда и Коридон, заедно с телата им, бяха предадени на наследниците им, за да ги погребат подобаващо. Нямаше защо да се мъсти повече на мъртвите.

Монаси с чукове и триони се захванаха да развалят импровизираната дървена платформа, слуги продължаваха да разнасят вино и храна. Над площада се понесоха смях и песни, тук-там се чуваха пиянски викове, смесени със звън на чаши и тропот на крака.

Малко преди процесията да отмине, Фотий дръпна писаря настрана.

– Разбрах, че това е твое дело, Клименте – каза той и широко се усмихна, въпреки че изглеждаше уморен под тежката златна корона. – Явил си се като истински ангел отмъстител и си спасил императора в последния момент. Вярвам, че си доволен от това, което си направил. Сега Михаил, а още повече и Василий, ще изпълнят всичките ти желания. Ще се върнеш триумфално в страната си и ще бъдеш на почит както в Константинопол, така и в Плиска. Нещо, което напълно заслужи!

Писарят унило сви рамена и без да отговаря на патриарха, му обърна гръб. Искаше само да се прибере, да измие лицето и ръцете си от наслоения прах и да заспи.

Но патриархът беше прав!

Всичко беше свършило и след като се възстановеше, щеше да поиска наградата си. Не мирът, за който копнееше Борис, а една манастирска послушница, за която копнееше сърцето му.

Писарят махна с ръка за сбогом на патриарха и бавно тръгна към дома си на форума на Бика. Зад него Корсис и Невестулката пристъпяха бавно и напето, горди от постижението на господаря си, което щеше да промени облика на най-великата империя в света.

Пред тях Климент вървеше замислено с наведена глава. Щеше да остане в града само още няколко дни. А после всички чудеса, църкви, мощи, реликви, дворци, цялото това богатство и интригите, омразата и смъртта, които носеше то със себе си щяха да останат зад гърба му.

Въпреки късния час по улиците беше пълно с хора. Веселие и глъчка се носеха в нощния въздух, легнал като корабно платно над града, чакащо в каква посока ще го задуха вятърът.

Мъже с размъкнати туники и пиянски усмивки, смеещи се жени, целуващи се с любимите си по ъглите, старици с грейнали от радост лица и старци с побелели коси, носещи чаши с вино, се блъскаха и разминаваха с писаря, без да му обръщат внимание. Няколко предприемчиви търговци бяха отворили магазините си, продавайки бира и кой знае кога изпечен хляб, други бяха пратили чираците си, които обикаляха, бутайки ръчни колички, пълни с гевреци, фурми, сушени смокини, кифли и плодове. Войниците на Коридон заедно с градската стража патрулираха по улиците, предотвратяваха скандалите и разтърваваха сбиванията. Проститутки настървено търсеха клиенти под запалените фенери, крадци и джебчии без свян пребъркваха пияните. По площадите се бяха появили разказвачи на истории, които нареждаха с плътните си обли като речни камъни гласове историята на новия император Василий Спасителя, както вече го наричаха.

Климент усмихнато поклати глава при вида на тези хора, които празнуваха доволни като малки деца, бързо забравили как само до преди час искаха смъртта на тези, за чиято чест сега пиеха. Спомни си как срещна бившия борец на състезанията на Хиподрума, как Василий го беше спасил от Стилихон миг преди да го убие, как бяха арестували Варда, Петрон и Коридон.

Споменът го накара да намръщи недоволно чело. Нещо в сцената, която си беше припомнил не беше както трябва. Нещо не звучеше на място, нещо беше станало не както трябва.

Климент спря, внезапно останал сам сред цялото веселящо се множество, съвсем сам сред цялото цветно море от звуци и тела, които го притискаха отвсякъде в радостното си опиянение.

Беше сбъркал!

Варда, Петрон и Коридон не бяха виновни!

Изчислителя още беше на свобода!