Убий императора

7

20 септември

Папският нунций монсеньор Анджело Рици доволно се намести на покрития си с мек плюш стол и покровителствено изгледа българина пред себе си. Макар страната му да се беше покръстила начело с владетеля си, приел титлата княз, за римския духовник българите си оставаха варвари, които предстоеше да бъдат опитомени. Царството им беше силно, конницата – ненадмината, а войската им трудна за побеждаване. И след като по истинско чудо тези диви хора бяха приели Христос за свой Бог, трябваше бързо да бъдат приобщени в лоното на католическата църква. Нещо, което прекрасно съзнаваше и онзи така наречен патриарх Фотий, който си мислеше, че може да командва църквата по целия свят. Трябваше да се види с българина, преди останалите да са му наговорили каквото и да било и да са му завъртели главата. Разговорът можеше да се окаже много важен и затова Рици се беше постарал.

Върху златотъканата покривка в сребърни чинии бяха подредени апетитни ястия. В средата, с малък аквариум, пълен с бистра вода, златни рибки плуваха между свежи листа от рози. Под кърпа в златна кана с изображението на свети Дамян беше налято най-хубавото охладено бяло вино, с което нунцият разполагаше. Ленени кърпи за хранене и прибори с релефни дръжки, които се предаваха в семейството му по наследство, завършваха обзавеждането. Легатът искаше да смае посетителя си и да му покаже с колко важен човек си има работа.

"И всичко това, за да се харесам на един варварин!" – кипеше вътрешно в себе си монсеньор Анджело.

Трябваше да се съобразява с неукия българин. Той, пред който се кланяха херцози и барони, дори крале, които търсеха съвета и помощта му. Нали затова Николай бе пратил именно него в Константинопол, това гнездо на ереси, за да успее да убеди императора, че пътят, по който ги води Фотий, е път към ада!

Всъщност се оказа, че българинът не е чак толкова неук. Княжеският писар, както се представи Климент, имаше широки познания, които се разпростираха върху църковните въпроси, житията на светците и канона, а по светските дела се оказа много по-осведомен от негово преосвещенство. Гостът му отговаряше кротко и ясно, държеше се възпитано и почтително, служеше си чудесно с ножа и вилицата и в крайна сметка монсеньорът реши, че може би не е чак такъв варварин, за какъвто го мислеше в началото.

Постепенно Рици се отпусна още повече. Вкусните ястия и доброто вино също си казаха думата. С поднасянето на десерта – печени плодове, полети с мед и ядки, нунцият реши да пристъпи към темата, която го вълнуваше най-много.

– В Рим не разбираме защо вашият княз е решил да мине към Константинополската патриаршия, а не към папската курия? Рискувате спасението на душите си, като се обвързвате с тези еретици.

– Те знаят ли, че ги наричате така? – попита писарят.

– Разбира се, че знаят! Нима папата не отлъчи главата на църквата им Фотий? Който упорства в заблудата си и води и други души към мрака на преизподнята! Легатът се постара думите му да прозвучат застрашително, но събеседникът му не изглеждаше смутен.

– Не разбирам много от църковните борби – сви рамена Климент, – но доколкото знам, и Фотий анатемоса папата, което ще рече, че и той е еретик!

– Това не е вярно! – извика нунцият, но веднага смекчи тона. – Всички знаят, че истинският Христов престол е в Рим, а не в Константинопол! Важно е какво казва папата! Клетвите на Фотий нямат никаква сила!

– Той твърди обратното. Честно казано, и аз, и княз Борис сме объркани от така създалото се положение. Не искаме да сгрешим и да обречем душите си на гибел – Климент говореше сериозно, макар в очите му да гореше весел пламък.

– Няма какво да се чудите! – властно заяви Рици. – Всички знаят къде свети Петър е поставил камъка на църквата си. И това е Рим, а не Константинопол! Не се поддавай на внушението на владици, които не са поставени на престола си от Този, който е на небето.

– Но свети отче – благо каза Климент и се усмихна. – Как да сме сигурни, че няма да сгрешим? Става дума за душите на толкова много хора. Трябва да сме уверени в избора си!

Монсеньор Анджело Рици благо се отпусна на стола си и сплете ръце точно под кръста на гърдите си. Значи варваринът искаше да се пазарят. Чудесно! Нямаше никой по-добър в пазарлъка от него. И този, правещ се на наивен българин, нямаше да успее да го оплете в мрежите си. Очевидно Борис искаше нещо и щеше да пристане на този, който му го даде. Е, Анджело Рици беше тук точно заради това.

– Разбира се, че трябва да сте сигурни – уверено заяви той. – Готови сме да дадем всякакви уверения и да изпълним всички желания на вашия владетел, само и само да го предпазим от заблуда и обречем душата му на вечни мъки.

– Всички желания ли? – срамежливо попита Климент и се наведе напред, сякаш за да чуе още по-добре отговора на папския легат.

– Всички! – потвърди духовникът и отпи от виното, за да прикрие усмивката си. – Нека само каже какво иска и ще го получи!

– Князът ми има само едно желание – неочаквано твърдо каза Климент. – Той иска собствена, самостоятелна църква, призната от Рим. Със свой, български, архиепископ или патриарх!

Папският нунций монсеньор Анджело Рици се задави с виното си. От очите му потекоха сълзи, по бузите му избиха червени кръгове.

– Това е невъзможно! – отсече той, когато най-после успя да си поеме дъх. – Напълно невъзможно.

– Е, тогава няма какво да говорим повече – спокойно каза писарят, поклони се учтиво и си тръгна.

Климент беше въодушевен. Преди да посети дома на Евматий, беше огледал мястото, където беше намерен убития Ингерн. Отначало не откри нищо сред усуканите клони, пожълтелите треви и боклуците между тях. До един от храстите земята тъмнееше и по тревата още личаха следите от мястото, където беше паднало тялото на варягът. Писарят огледа внимателно, отмести падналите вейки, порови в бурените. Мислеше да се откаже от търсенето, когато малко по-встрани от мястото, където беше извършено убийството, му провървя. Там пръста беше по-рохка, нямаше корени и треволяк и в тънкия прах ясно си личеше следата от голям войнишки ботуш.

Най-вероятно убиецът, след като беше пронизал Ингерн, беше отскочил назад, за да се предпази от бликналата кръв. И кракът му случайно беше попаднал на място, което да запази отпечатъка му!

Макар да не казваше нищо категорично, отпечатъкът беше важен. Убиецът носеше военни ботуши, информация, която можеше да се окаже много полезна.

"Тук всички ли живеят в дворци?" – мислеше си Климент, докато, съпровождан от намръщен вратар, прекосяваше двора на убития Евматий. Вестарият бе живял в красива къща, облицована с жълт камък, в средата на чудна градина, до вратата на която водеше пътека, застлана с фин бял пясък. Скулптури на животни и антични герои бяха поставени между дърветата, нисък червен покрив се виждаше между клоните на малката горичка от палми и смокини в дъното на двора.

Млада босонога прислужница въведе писаря в широка приемна с полиран дървен под, тесни прозорци с тежки, тъмнозелени завеси и се засуети около него. По стените висяха картини, икони и гоблени в сребърни рамки, излъскани до блясък медни свещници красяха резбованите шкафове.

Преди Климент да успее да разгледа всичко, вратата в дъното се отвори и малка фина жена с бродиран черен шал на главата влезе в стаята и тръгна към писаря.

– Махай се веднага от тук, Елена! – ядно извика тя и удари с ръка прислужницата по гърба. След което се обърна към писаря и се представи: – Аз съм Пулхерия, вдовица на вестария Евматий. Извинете недодяланата ми прислуга. Откак мъжът ми беше убит, си мислят, че всичко им е позволено – вдовицата сведе глава. – Разбрах, че брат ми, императорът, ви е пратил, да разследвате убийството на съпруга ми.

– Така е – поклони се на свой ред писарят. – Знам, че за вас представлява голяма болка да се връщате към смъртта на мъжа си, но ще ви бъда благодарен, ако ми отговорите на няколко въпроса.

Пулхерия бързо огледа стаята, сякаш се страхува някой да не я подслушва, и пристъпи към писаря.

- Може би е по-добре да се разходим в градината тихо каза тя. – Тъкмо ще ви покажа мястото, където беше убит мъжът ми.

"И никой няма да може да ни чува" – помисли си Климент и тръгна след младата жена.

Вдовицата на вестария, освен красива, се оказа умна и наблюдателна. Тя сбито разказа как слугата открил мъртвия ѝ мъж в лятната къща в дъното на двора, където Евматий обичал да се усамотява. Когато пристигнал, лекарят само констатирал смъртта му.

– На гърдите му зееше ужасна дупка, тялото му беше цялото в кръв. Около него бръмчеше рояк мухи, беше ужасно! – вдовицата потръпна, но успя да се овладее. – Лежеше близо до вратата, сякаш е говорил с някой на прага, преди да бъде убит.

– Имаше ли следи от борба?

Пулхерия поклати отрицателно глава. Всичко било в идеален ред, нищо не липсвало, въпреки че в стаите имало ценни предмети.

– Нищо не беше откраднато. Евматий обичаше скъпите вещи. Кой не ги обича!? – вдовицата вдигна рамена. – Дори сребърните свещници, които мъжът ми купи по-рано същия следобед и беше поставил върху масата срещу входа, си бяха на мястото. Този, който го е нападнал, не го е направил, за да го ограби – заключи вдовицата, докато стъпките им скърцаха по настланите с пясък алеи.

– Имаше ли врагове?

– Тук всеки има врагове – направи неопределен жест Пулхерия. – Повечето минават за приятели. Най-вече, за да се държат един друг под око.

Климент кимна.

- Този, който е убил съпруга ви, вероятно го е познавал. Евматий сам му е отворил вратата, за това говори и липсата на следи от борба.

– И аз мислех за същото – едва чуто промълви жената. – Нощем лежа, гледам в тавана и се чудя – кой ли от приятелите му е решил, че Евматий му пречи.

– И до какъв извод стигнахте?

Вдовицата спря, свали шала си и за първи път погледна писаря в очите.

– Константинопол е странен град. Свикнали сме на всякакви неща. Синове убиват бащите си, за да ги наследят по-рано, мъже режат носовете на братята си и ги пращат в изгнание, жени предават съпрузите си, за да се домогнат до парите им. Изневерите се приемат за нещо нормално, ставаме свидетели на невиждана похот и разврат... Понякога имам чувството, че живея в някакъв нов Содом, а не в столицата на най-великата империя...

Писарят не отговори, изчаквайки вдовицата да продължи. Пулхерия помълча, спусна булото си и тръгна по алеята.

– Наистина не знам какво да мисля. Имаше много хора, които не обичаха Евматий. В един или друг момент той засегна интересите на някого. Беше умен и съобразителен, сам се издигна и това не харесваше на мнозина. Михаил му се доверяваше все повече, което дразнеше останалите. Завиждаха му, че е толкова близък с императора. Мъжът ми се грижеше не само за дрехите, но и за цялото му домакинство. Харчеше парите от личната му каса, което не се нравеше на мнозина. Като стратора Лъв например. Обвини го, че угажда на всяко желание на императора и харчи прекалено много за неща, от които няма нужда. Беше толкова настоятелен в твърденията си, та се наложи Евматий да поиска Варда да повери сметките му.

– Лъв го е обвинявал, че краде от парите на Михаил?

Вдовицата тръсна гневно глава.

– Това беше лъжа! Мъжът ми никога не си е позволявал да вземе и една номизма[51] от парите на императора!

Климент вдигна поглед към прекрасната къща на вестария, докосна с ръка статуята, покрай която минаваха, и се усмихна.

– Знам какво си мислите! – в гласа на Пулхерия прозвуча напрежение. – Но не е вярно! Евматий не беше крадец!

– И сега вие наследявате всичко това?

В очите на вдовицата проблесна пламък, но тя веднага сведе взор към земята и тихо отговори.

– Не всичко. Бащата на Евматий беше оставил завещание, според което, ако синът му няма наследник, две трети от имуществото му отиват в братовчед му – Коридон.

– Магистърът и мъжът ви са били роднини? – не скри учудването си Климент.

– Бащата на Евматий и майката на Коридон са брат и сестра. Така че, както виждате, няма да получа много.

Климент мълчаливо кимна с глава. Двамата продължиха с бавни крачки по алеята, топлият пясък скърцаше под краката им. Накрая стигнаха до лятната къща в дъното на двора, където беше убит вестария. Пулхерия показа на писаря тъмните петна по дървения под – там, където беше пръснала кръвта на убития.

– Намерихме го ето тук – жената на Евматий посочи средата на стаята, от очите ѝ потекоха сълзи, Пулхерия покри лицето си с ръце. – Лежеше с главата към вратата, всичко беше в кръв – едва промълви тя, сякаш нямаше достатъчно сили дори да произнася думите.

Климент огледа богато подреденото помещение, гоблените, килимите, скъпото разпятие на стената, покритото с фин лен легло. Не откри нищо, което да му подскаже защо Евматий е отворил на убиеца си и кой може да е той.

Постепенно Пулхерия се успокои, лицето ѝ отново стана сериозно. Тя се извини, че мястото я разстройва, и излезе да чака писаря пред вратата. Климент се повъртя още малко в стаята, надникна под леглото и завесите, вдигна капаците на някои от сандъците, но и там не намери нищо. Накрая, след като се убеди, че няма какво повече да види, той последва вдовицата и внимателно затвори вратата след себе си.

Двамата с Пулхерия отново тръгнаха мълчаливо по красивата алея, всеки потънал в собствените си мисли. Въпреки привидното спокойствие Климент се чувстваше напрегнат. Беше видял или чул нещо, което не беше на мястото си. Нещо, което изглеждаше нагласено и фалшиво. Но колкото и да се опитваше да разбере за какво става дума, така и не успяваше. Въпреки това чувството остана.

– И Варда не предприе нищо? – наруши накрая мълчанието той и спря под сянката на една смокиня.

– Всъщност предприе. Седмица преди да бъде убит мъжът ми, двамата с кесаря започнаха да преглеждат сметките на императора. Лъв също присъстваше като свидетел. Привършиха в деня, когато... – гласът на Пулхерия заглъхна. – Всички сметки излязоха. Което не се хареса на Лъв. Тръгна си черен като облак. Затова Евматий беше толкова уморен и се оттегли в лятната къща.

– Можете ли да си спомните дали не се е случило нещо в дните преди мъжът ви да бъде убит? Да се е държал странно, да е казал нещо неочаквано или да се е срещал с някого?

Вдовицата се замисли.

– Не мога да си спомня нищо. Докато му проверяваха сметките, всеки ден беше с Варда, Лъв идваше често. Протостраторът Роман също се отби няколко пъти, Василий и Филон – и те. Всички искаха да разберат как вървят нещата. Дори патриархът намина веднъж – Пулхерия замислено поклати глава. – Евматий стана мълчалив и угрижен, но мисля, че беше заради проверката.

– Ами Мануил? Вратът му е бил строшен в кабинета му. Знаете ли нещо за него?

– Мануил беше мръсен лихвар и измамник! Този, който го е убил, е направил света по-добро място за живеене!

– Може би и той има жена, която да скърби за него – меко каза писарят.

Сестрата на Михаил рязко спря, тропна с крак като разглезено дете и сложи ръце на кръста си. От предишното ѝ мило поведение не остана нищо.

– Искахте да ме питате за смъртта на мъжа ми, казах ви всичко, което знам. Видяхте къщата, където беше убит! А сега моля да ме извините, но този разговор ме разстрои повече, отколкото предполагах.

И без да дочака отговор, Пулхерия се завъртя на пети и почти побягна към къщата.

Писарят остана загледан в гърба на отдалечаващата се жена. Беше ли му казала всичко вдовицата? И защо толкова мразеше Мануил?

Писарят бавно тръгна между палмовите дървета. Малко преди да стигне изхода на градината, някой тихо го повика по име. Зад близката барака надничаше Елена и му махаше с ръка. Учуден какво може да иска от него прислужницата, Климент побърза да се приближи.

Жената го дръпна грубо зад бараката, бързо се огледа и сложи пръст на устните си. Елена беше висока и гъвкава, със стройни бедра, налети гърди, здрави зъби и тъмна кожа. Зелените ѝ очи, проблясващи под светлокестенявата ѝ коса, бяха леко кривогледи, но това ѝ придаваше някак екзотичен и привлекателен вид. На глезена си имаше златна верижка, на едната ѝ ръка също, дрехите ѝ макар и поизбелели, бяха от хубав плат.

– Какво ви каза мръсницата? – пресипнало изшептя слугинята и се огледа отново. – Какво каза Пулхерия?

– А теб какво те интересува? – учуди се писарят. – И защо мислиш, че ще разговарям с теб зад тази барака?

– Мъжете винаги разговарят с мен! – Елена се усмихна подканящо. – Можеш да научиш някои интересни неща.

– Не ми се вярва. Най-вероятно клюки и сплетни! – писарят изгледа жената от главата до петите, но тя не трепна пред погледа му.

– Знам неща, които не са известни на много хора. И не обичам да говоря с останалите слуги и роби – надменно отвърна прислужницата.

– Говориш като някоя господарка! – засмя се писарят. – Какво искаш да ми кажеш?

– Можех и да стана господарка някой ден! Преди. Сега вече не – Елена отметна косите си, в погледа ѝ се примеси тъга и злоба. – Не гледайте Пулхерия, че се прави на опечалена и кротка – бързо заговори тя. – Видът ѝ лъже! Няма да сте пито първият, нито последният попаднал в мрежите ѝ. Като господарят например. Въртеше го на малкия си пръст. А зад гърба му се подиграваше и му изневеряваше. Може би знаете онзи коняр Филон, който се мисли за голяма работа само защото е спечелил няколко победи на Хиподрума. Винаги, когато господарят излезеше, той се появяваше отнякъде. Сигурно му е пращала бележки. Отначало се криеха, но напоследък станаха доста невнимателни – слугинята замълча. – Но тя разбра, че знам за тях. Затова ме изгони одеве – за да не ви кажа какво съм видяла! Филон и Пулхерия бяха любовници, сигурна съм!

– Нима? – Климент не изглеждаше убеден. – Това ли е истината, или просто искаш да навредиш на господарката си?

– Разбира се, че искам да ѝ навредя – разсмя се Елена и пристъпи към писаря. Туниката ѝ се разлюля, през единия от процепите ѝ се показа коляното и част от бедрото ѝ. Прислужницата ухаеше на лавандула, жасмин и още нещо, което накара сърцето на писаря да подскочи. – Тя не заслужаваше Евматий!

– А ти го заслужаваше, така ли? – Климент отблъсна Елена от себе си. – Чудя се откъде имаш тези дрехи и злато, с което си се окичила. Едва ли ти плащат чак толкова много.

– Господарят се грижеше за мен – прислужницата се приближи и сложи ръка на гърдите на писаря, точно върху бясно биещото му сърце. Туниката ѝ се разтвори още повече и разкри част от гърдите ѝ. – Както може би и ти ще се погрижиш за мен...

Климент блъсна Елена далеч от себе си, тя се опита да запази равновесие, но не успя и падна на земята. Без да казва нищо повече, той бързо тръгна към изхода.

– Не съм те излъгала за нищо – се чу зад гърба му. – Те наистина бяха любовници. А ти... ти не знаеш какво изпусна!

– Константинопол е пълен с чудеса и реликви. Как мога да кажа за какво става дума? – патриарх Фотий замислено поглади лявата си буза. – Само в църквата "Свети Апостоли" има неизброимо количество светини. Тялото на блажения апостол Андрей, тези на евангелист Лука, на Йоан и Григорий Богослов – патриархът се прекръсти, – дясната ръка на Йоан Кръстител, главата на апостол Павел и неговия ученик Тимотей. Там в саркофази от яспис и мрамор са телата на светите Константин и Елена.

Климент дълго се чуди дали да посети патриарха. Фотий му беше преподавал преди години в Магнаурската школа и ценеше българина за бързата му и логическа мисъл, нещо, с което самият духовник изпъкваше над всички. След като писарят се бе върнал в България, известно време си писа с бившия си учител, но след това не им оставаше достатъчно време да поддържат кореспонденцията си. После двамата се издигнаха. Фотий за една нощ беше станал патриарх от обикновен мирянин, а Климент се захвана с разследванията си. Въпреки това и двамата следяха с интерес кариерата на другия, докато няколко пъти не се случи пътищата им да се пресекат по не най-приятния начин.

Фотий ръководеше част от външните дела и шпионите на императора, като често се опитваше да се бърка в работите на съседната държава. За последно двамата се бяха сблъскали преди няколко години, когато се опитваха да издирят чашата, направена от черепа на Никифор. Тогава пратените от Фотий фанатици за малко не убиха писаря и помощника му Корсис, но в крайна сметка Климент бе този, който я намери. От тогава между учител и ученик се бяха установили ледени отношения, като всеки внимателно следеше стъпките на противника си. Въпреки това Фотий бе човек разумен и лишен от ненужни емоции и след като претегли всички плюсове и минуси, Климент реши, че си заслужава да се довери отчасти на патриарха. В случая интересите им съвпадаха и за двамата бе много по-изгодно да действат в съдружие, отколкото поотделно. Това разбира се, не значеше, че ще споделят всичките си тайни, но поне можеха да си помагат, когато това е необходимо.

Намери Фотий зад Патриаршеската църква. Седнал на мраморна пейка в сянката на палмовите и смокиновите дървета, патриархът се наслаждаваше на тишината и лекия бриз, който клатеше клоните на дърветата. Лицето му остана безучастно, като видя бившия си ученик, но в малките му сини очи за миг проблесна недоволство. След това патриархът се изправи, размени с гостенина целувката на мира и го покани да седне на пейката до него.

В началото разговорът се бе завъртял около отминалите времена, Магнаурската школа, общите им интереси и макар в началото в думите и на двамата да се чувстваше напрежение, постепенно ледовете се пропукаха. Фотий още помнеше с носталгия времето като учител, на Климент също му липсваха ученическите години. Така, полека-лека, увлечени в разговора, стигнаха до убийствата, земетресението и реликвите.

– Ваше светейшество – кротко каза Климент и сведе поглед, – търсим нещо, което, ако бъде откраднато, може да предизвика нещастия, които да се струпат над града.

Фотий се направи, че не разбира за какво става дума.

– Да не говорим – продължи патриархът – за реликвите, които се пазят в другите църкви и манастири и най-вече в "Света София". Притежаваме пелените, с който е бил повит Иисус, златото, което са му дали тримата влъхви, препаската на Дева Мария. Имаме остатъците от хляба, с който Той е нагостил гладните, стъкленица с кръвта Му, копието на съдбата, с което римският стотник Лонгин пронизал разпнатия Христос, кърпата, на която чудодейно се е отбелязал ликът му, трънения венец, колоната, за която е бил вързан, една греда от Честния кръст...

- И всичко е истинско? - не се сдържа писарят. Може би трябваше малко да натрие носа на светия си събеседник. – Откъде можете да сте сигурни, че кръстът е точно този, на който е бил умрял Спасителят?

Патриархът го изгледа студено със сините си очи.

– Историята разказва – започна Фотий, че майката на император Константин, света Елена, отишла да търси Честния кръст в Йерусалим. Дирила го дълго, но не могла да го намери. Накрая ѝ се явил сън, в който ангел небесен ѝ посочвал мястото, където да копае...

– Аз пък съм чувал, че затворила в сух кладенец някакъв еврейски старейшина, който накрая ѝ казал къде да търси кръста – каза Климент и веднага съжали за това. Патриархът му хвърли поглед като на най-долно нищожество и продължи:

– Неверниците разпространяват всякакви ереси и небивалици, но ние трябва да знаем как да разпознаваме правия път, как да отсеем семето от плявата, защото иначе сме обречени на вечни мъки! Така че по-добре не се подвеждай по лъжи! – свещеникът замълча, за да подчертае смисъла на думите си. – След като пред Елена се явил ангел, който ѝ посочил къде да търси, майката на Константин разкопала мястото и о, чудо! – патриархът се прекръсти отново – намерила три кръста. Този, на който бил разпнат Иисус, и още два, на които висели разбойниците.

– И как е разбрала, че това са реликвите, които търси? А и дори да е било така, как е различила на кой е бил разпнат Христос и на кой – разбойниците? – не се даваше Климент. Писарят знаеше историята много добре, но не можеше да се лиши от удоволствието да поизмъчи Фотий.

– Личи си, че не си залягал достатъчно над светите писания – сряза го патриархът. – След като намерила кръста, Елена си задала същия въпрос: "Как да различи истинския от останалите?". Накарала да доведат тежко болен човек. Той легнал на първия кръст, но не се случило нищо. Когато мъжът легнал на втория обаче, мигом оздравял, възхвалил Бога и си тръгнал сам и много доволен. След това кръстът извършил и други чудеса, които ясно доказали, че той е този, който Елена търси. Едното му рамо останало в Йерусалим, другото било донесено тук, като не спирало да прави чудеса по пътя си.

– Чудесна история, но как ни помага тя? – Климент нямаше намерение да се остави патриархът да го омотае с приказките си.

Фотий вдигна рамена.

– Искаше доказателства и аз ти ги давам! Константинопол е пълен с реликви! Няма как да помогна.

– И за коя от тях ще донесе нещастие, ако бъде открадната?

– О, това важи почти за всички. Лошо е да се крадат свещени предмети, защото това води след себе си редица неприятности.

– Но най-вече за този, който ги е откраднал, не за останалите – настоя Климент.

– Така е. – въздъхна Фотий. – Но не точно. Знае се например, че ако кърпата с лика на Христос напусне града, ще ни сполети голямо нещастие. Същото се отнася и за копието на съдбата, парчетата от кръста и останалите, свързани с Христос, светини. Според една легенда преди време безимотен човек решил да вземе остатък от хлябовете, с които Иисус нахранил бедните. Надявал се, че така ще забогатее. След кражбата градът бил споходен от нещастия. Земетресения, пожари, бури. Тъмни облаци закрили небето, спуснали се ниско над земята и започнал порой, като че ли всемирният потоп се повтаря отново. Накрая човекът признал какво е направил, върнал хляба и бедствията престанали.

– И къде са сега тези реликви?

– Повечето се пазят в черкви или манастири. Дори аз нямам точен списък. Но и няма особен смисъл. Не виждам как някой ще открадне каквото и да било, без това да се разчуе. Всяка църква добре познава съкровищата си и веднага би съобщила, ако се случи нещо подобно. А и не забравяй, че кражбата е тежък грях! Камо ли такава кражба!

– И никой не е съобщил за изчезнали светини?

– Клименте, Клименте, не чуваш ли какво ти говоря?! – скастри го Фотий. – Същият си като едно време вечно бързаш и препираш. Никой не ми е докладвал за изчезнала светиня, а можеш да си сигурен, ако това се беше случило, щях да разбера и без ти да идваш да ме питаш!

– Ами убийствата? – не се даваше писарят. – И за тях ли нищо не знаете?

– Не повече от другите – патриархът се усмихна. – Евматий е бил прободен в гърдите в лятната си къща. Някой е прекършил врата на Мануил в стаята му. Ингерн е бил убит близо до стената.

– И това е всичко? – Климент не направи усилие да прикрие усмивката си. – За човек, който ръководи имперските шпиони, не се справяте много добре.

Фотий се размърда неспокойно на пейката си, огледа се, за да се убеди, че никой не ги подслушва, и се приведе към писаря.

– Знам за какво те е помолил Василий – каза той и се усмихна широко при вида на изумената физиономия на събеседника си. – Както виждаш, шпионите ми все пак вършат някаква работа. И което е по-важното – нямам нищо против да се заемеш с разследването. – Фотий сложи ръка на рамото на Климент. – Имаш, така да се каже, моята благословия – в качеството ми на патриарх и във всяко друго качество. Не ме гледай толкова учудено. Може да съм всякакъв, но не съм толкова глупав, че да отблъсна подадената ми за помощ ръка, когато имам нужда. А няма да отричам, че настоящият момент е точно такъв!

– Значи наистина има заговор?

– Има! Само че не мога да разбера кой всъщност стои зад него. Носят се слухове, клюки... винаги е било така. Но сега всичко е много по-сложно, отколкото изглежда. Обикновено не е кой знае колко трудно. Самозабравил се патриций, обиден военачалник...

– Като Коридон?

– Като Коридон! Но този път положението е различно. Някой много ловко мъти водата, буни умовете на войниците и се опитва да създаде немислими съюзи. Шпионите ми, за които имаш толкова ниско мнение, донасят, че Коридон и Варда са се срещали тайно няколко пъти. Майката на императора Теодора е посещавала войските пред града. Роман и Лъв са пръснали големи суми, за да наемат доверени хора, Василий се среща по-често, отколкото трябва, с бившите си другари, а онова недоразумение – кочияшът Филон, пренася тайни съобщения и плете интриги. Но кой стои зад всичко това... – патриархът повдигна рамена.

– Изчислителя! – Климент набързо разказа за нападението от миналата вечер, но патриархът само вдигна рамена.

– Можеш да го наричаш както искаш. Но истината е, че това име не ми говори нищо. Колкото и да се стараят, агентите ми не успяват да намерят нищо конкретно. Само слухове и невидими нишки, които се разпадат във въздуха, щом ги докоснеш. Затова нямам нищо против да помогнеш. Нищо че ще трябва да се занимаваш с неща, които не са работа на чужденец. А и както сигурно сам си забелязал – интересите ни съвпадат. Ако разрешиш ребуса, ще получиш всичко, за което си дошъл. Михаил ще запази трона си и няма защо да го крия – и аз своя. Знаеш, че не съм много обичан тук, да не говорим за Рим. Засега Михаил ме пази, но какво ще стане, ако следващият император иска да затопли, отношенията си е папската курия? Ако императорът падне, това значи край и за мен. А аз също имам планове!

Климент замислено прокара ръка през косата си. Дали Фотий казваше истината? Или зад думите му се криеше някоя от вечните интриги, които плетеше?

– Добре – каза накрая той. – Нека бъдем съюзници. Ще направя каквото мога.

– Мъдър избор – съгласи се патриархът. – Но се страхувам, че така или иначе, щеше да приемеш.

Изчислителя огледа малкото помещение. Напоследък все по-често слизаше в него, за да обмисля плановете и да проверява сметките си. Дълбоко под земята, в тишината, далеч от шумната тълпа, се чувстваше най-добре. Тук можеше да прояви и истинската си същност, без да се страхува, че някой ще го види. Изчислителя бе сигурен – беше роден, за да властва над най-голямата империя! Целият му живот го доказваше.

Мъжът се усмихна и се загледа в последната си творба – подиум, облицован с пурпур и злато, върху който бе поставен масивен трон. На масата лежеше поредното запечатано писмо до кесаря Варда. Той щеше да му е необходим за плановете му.

Изчислителя почисти мангала в ъгъла, извади факлите от ръждясалите им поставки и ги запали. Помещението се обля в светлина, димът намираше път през пролуките между камъните, стъпките му отекваха по каменния под.

Изчислителя отвори капака на желязна ракла и извади от нея релефна нагръдна броня, богато украсена със злато и бисери. Вдигна тежка корона, увенчана от голям рубин, и внимателно я постави на главата си. Загърна се в тежка багреница, хвана с едната си ръка красиво извит скиптър, в другата положи кълбо с кръст върху него и тържествено се отпусна на трона.

Там, облечен в истинските си дрехи и атрибути, той се чувстваше най-добре. Чувстваше се силен и могъщ, недостижим и предизвикателен, мъдър и непобедим. Това беше неговото истинско място, което той трябваше да заеме – начело на империята.

Какво представляваше в сравнение с него разглезеният Михаил? Пияница и развратник, който се радваше на победите на Хиподрума повече, отколкото на победите на войските си. Парвеню, което не виждаше по-далеч от собствения си зачервен от алкохола нос. Червей, който оставяше великата империя, която ръководи, да се изплъзва от ръцете му.

Изчислителя знаеше – той е замесен от друго тесто. Тестото на истинските владетели. Понякога ги чуваше – Константин, Юстиниан и Теодосий, които му говореха през времето, викаха го, приласкаваха го да заеме мястото си. Да свали узурпатора и смешника, който се зовеше василевс[52] на ромеите, и да върне предишната слава на империята.

Изчислителя се наведе напред заслушан, в очите му проблесна отражението на горящите факли.

– Аз идвам, Михаиле! – тихо каза той и се усмихна в мрака. – Аз идвам и нищо не може да ме спре!

Климент дълго стоя в стаята си след срещата с патриарха. Беше разочарован и смутен от това, което му каза Фотий. Щом той не знаеше нищо за откраднатите реликви, кой друг щеше да знае? И кой беше този Изчислител, появил се така неочаквано на сцената. Той ли беше убиецът? Той ли ръководеше заговорът срещу императора? Писарят вече не се съмняваше. Василий се беше оказал прав. Някой наистина се опитваше да свали Михаил от трона. И поведението на Фотий само го доказваше.

Климент няколко пъти се връща към нападението през предишната нощ. Какво беше казал раненият преди да умре? Че императорът и целият му род ще паднат от трона. Дали това беше така? Умиращият нямаше причина да лъже. Което означаваше, че може би трябваше да изключи Варда, Петрон и майка им от кръга на заподозрените.

Какво друго? Че реликвите вече са откраднати и градът ще бъде сполетян от бедствия. Това ли беше причинило земетресението?

Писарят недоволно стисна устни. Фотий можеше да е по-изчерпателен. Патриархът^- със сигурност знаеше за какво става дума. Защо тогава не му беше помогнал?

Всъщност Фотий идеално се вписваше в личността на Изчислителя. Беше отличен математик и логик, биваше го в сметките и можеше с лекота да организира заговор под носа на владетеля. И това, че му се доверяваше, можеше да му е от полза. От една страна, снемаше подозренията от себе си, от друга – щеше изкъсо да следи с какво се занимава Климент. Единственият проблем беше, че Фотий нямаше защо да заговорничи срещу Михаил. Трудно някой щеше да го признае за император, след като е бил патриарх. Или работеше за някой друг. Знаеше ли патриархът кой е Изчислителя? Защо не бе проявил никакъв интерес към него и бързо беше сменил темата? Най-малкото имаше подозрения за това, но не ги сподели.

Тук нещо не се връзваше.

Климент въздъхна, подостри перото си, изглади пергамента и внимателно записа всичко, което се беше случило през последния ден. Нещата бяха взели неочакван обрат, но нима това не беше Константинопол? Градът, в който непрекъснато се плетат зловещи заговори и замислят кървави интриги?

Работи някъде около час. Записва имена, въпроси и предположения, но когато привърши, не беше по-доволен отколкото в началото. Все пак беше набелязал план за действие.

Единствената следа, за която можеше да се захване, беше едноокият просяк. За да го причаква още на влизане в града, Фидипид трябва да е знаел, че писарят пристига, за да замени Дукум, както и точния ден на идването му. Малцина бяха наясно с това. Някой го беше предал, за да може едноокият да направи засадата си. Някой, достатъчно близък до Михаил, за да е осведомен за пристигането на българския пратеник. Това беше едната нишка. Другата беше самият просяк. Ако успееше да го намери и разпита, може би щеше да стигне до убиеца.

Но преди да се заеме с всичко това, трябваше да изясни още нещо, което не му даваше мира, откакто Борис му беше съобщил за смъртта на кавхана. Беше ли убит Дукум?

Намери Невестулката и Корсис да играят на зарове с войниците. Бившият джебчия се усмихваше доволно, разклащаше чашата с удоволствие и не спираше да печели.

– Обеща ми да не лъжеш собствените ни хора! – Климент дръпна помощника си настрани. – Ако толкова ти се играе, намери си други партньори!

– Но залозите са съвсем малки, а и аз не мамя, господарю - опита да се оправдае Невестулката. – Просто днес имам късмет.

– Ето какво ще направиш – сряза го писарят. – Ще върнеш на собствениците им всичко, което си спечелил, а аз ще се направя, че нищо не се е случило. Ще ви чакам с Корсис пред вратата. Имате пет минути да се приготвите. И се въоръжете – Климент показа меча, който висеше на бедрото му. – Не искам повече да се разхождаме беззащитни из този град.

Мърморейки сърдито, Невестулката се върна при другарите си и групичката избухна в радостни възгласи. Климент се усмихна, поклати глава и се облегна на оградата. Невестулката беше безценен помощник, но трябваше да се откаже от някои от старите си навици.

Няколко минути по-късно, тримата се отправиха към мястото, където ги бяха нападнали Фидипид и шайката му – гостилницата малко зад църквата "Свети Апостоли". Прати помощниците си да разпитват съседите, а самият той влезе в заведението.

"При слепеца" бе малка уютна кръчмичка, която ухаеше приятно на билки, току-що изпечен хляб и вино. Масите бяха пълни, носеше се глъч и потропване на чаши и чинии. Съдържателят, пъргав усмихнат мъж на средна възраст, веднага изскочи иззад тезгяха, питайки с какво може да бъде полезен.

– Доколкото ми се струва, виждаш и с двете очи – подкачи го писарят, имайки предвид името на странноприемницата.

– Дядо ми е бил сляп – с готовност отговори кръчмарят. – Бил е войник в армията на Никифор, която тръгнала да превзема България. Ослепял е при бягството през Върбишкия проход. Но е успял да се спаси, за разлика от много други, сред които и самият император – мъжът избърса ръцете си в парцала, който държеше. – Но да не ви отегчавам с минали истории. Желаете ли нещо?

– Преди около два месеца и половина пред портата ти е станало нещастие. Един конник, българин, е паднал от коня си и се е пребил на улицата. Знаеш ли нещо повече за това?

Кръчмарят облиза устни, изтри отново ръцете си и каза:

– Не искам неприятности. По време на инцидента бях вътре, тъкмо нанизвахме прасенце на шиш като това – мъжът посочи въртящо се в камината сукалче. – Чух някаква олелия отвън, но не излязох да видя какво става. По-късно разбрах, че конят на някакъв чужденец се препънал, той паднал и си строшил врата. Починал на място. Наистина жалко, но такива неща се случват непрекъснато.

– Ами останалите? Може би прислугата ти е видяла нещо повече.

– Ако искате, ще ги извикам. Тук работим аз, жена ми, дъщеря ми и двамата ми сина. Но се съмнявам някой от тях да знае нещо повече.

Въпреки уверенията на съдържателя, Климент поиска да се срещне с останалите членове на семейството му. Разпита ги внимателно, но всички твърдяха, че са имали много работа в кръчмата и не са видели и чули нищо повече.

Разочарован, Климент метна медна монета на кръчмаря и излезе. Отпред го чакаха Корсис и Невестулката, които също не бяха открили нищо.

– Никой не е видял нищо или не смее да каже – докладваха помощниците му.

– Но какво толкова има за криене, ако Дукум е паднал от коня и си е строшил врата? – недоумяваше писарят. – В това няма нищо кой знае колко необичайно. Както казват всички, с които говоря: "Такива неща се случват непрекъснато". Защо е тогава тази потайност?

Преди някой от помощниците му да успее да отговори, той усети дръпване за крачола.

– Дайте нещо на бедния човек... Не съм ял от два дни... костите ме болят... – един от криещите се в сенките на странноприемницата просяци беше доближил групичката на писаря и ги гледаше умоляващо. Над очите му бяха избили няколко капки пот, дрехите му бяха сухи и напечени. – Дайте ми нещо, господарю, и Бог ще ви възнагради!

Климент кимна разсеяно, извади дребна монета от кесията си и се накани да я даде на стареца, когато беше осенен от прекрасна идея. Бръкна отново в кесията, но този път между пръстите му заискри злато.

– Виждаш ли това – показа той монетата на просяка. – Това е злато! С него ще можеш да изкараш до края на месеца. Ще има по един и за двамата ти приятели, но искам да ми отговориш на няколко въпроса.

– Питай каквото искаш! – веднага отговори просякът, без да откъсва поглед от жълтицата. – За толкова пари ще ти издам и тайните на покойната си майка.

– Ние също! – другите двама дрипльовци чевръсто скочиха на крака, вперили очи в ръцете на писаря. – Какво искаш да знаеш, господарю?

– Преди около два месеца и половина тук е станало произшествие. Един чужд благородник – българин, е паднал от коня и си е счупил врата. Искам да знам какво точно се е случило.

Просяците се погледнаха смутено, този, когото писарят бе заговорил, пръв преглътна, след което звучно изсекна носа си. Двамата му приятели запристъпяха от крак на крак и се завъртяха смутено.

– Задръж си парите, господарю – каза накрая единият от тях. – Нямаме какво да ти кажем.

– По-добре да останем живи. Едноокият не прощава – изгъгна другият и се повлече обратно към стената на кръчмата.

– Едноокият ли? – Климент хвана мъжа за скъсаната дреха. – да не говориш за едноок просяк, с патерица, който се навърта около "Свети Апостоли"? Разбрах, че се казва Фидипид.

Мъжът се опита да се издърпа от хватката на писаря, огледа се бързо и простена.

– Не искам да имам нищо общо нито с него, нито с вас! – извика той, след което, сипейки ругатни, се върна на мястото си.

Третият бездомник облиза устни, потърка ръцете, все едно му е студено и вдигна лице към писаря.

– Аз ще ви кажа какво стана, ако ми дадете две златни монети.

Климент кимна, просякът го дръпна настрани и бързо занарежда:

– Не беше нещастен случай! По-рано през деня, когато чужденецът умря, Фидипид дойде с групичка от още седем-осем човека. С него бяха Нестор, дето наскоро го заклаха и останалите от пасмината им. Предложиха ни малко пари, медни монети, не като вашите – просякът с копнеж изгледа златото в ръката на Климент. – Искаше по негов знак да скочим и да подплашим коня на някакъв човек. Това уж трябваше да бъде всичко.

"Същата схема, по която се опита да убие и мен" – потръпна писарят.

– Когато човекът се зададе – висок мъж с едра гола глава, яхнал кафяв жребец, едноокият ни даде знак. Скочихме и се втурнахме около непознатия, като викахме и тропахме – кой с каквото има. Конят на непознатия се уплаши и се вдигна на задните си крака, но ездачът го задържа. Фидипид се приближи и го блъсна на земята. Преди да се изправи, му строши врата с патерицата си. След това всички се разбягахме.

– Едноокият го е убил с патерицата си? – писарят сграбчи събеседника си за мръсната туника. – Съвсем сигурен ли си?

– Напълно! – просякът и оголи венците си, на които бяха останали само няколко почернели зъба. – Бях само на метър, когато стовари патерицата си върху него.

– Знаех си! – вместо радост от потвърденото подозрение, писарят се почувства така, все едно някой го е стиснал за гърлото. – Къде мога да намеря този Фидипид?

– За това ще трябва още злато – ухили се просякът. – Ще се наложи да се скрия за известно време. Ако едноокият разбере...

Той не успя да довърши, защото неочаквано с тихо свистене в гърдите му се заби стрела. На улицата мигом настана паника. Минувачите започнаха да крещят, сочейки простреляния бездомник, една висока матрона притисна ръце към тялото си и започна да пищи, чуха се викове към патрула.

Просякът хвана забитата в тялото му стрела с едната си ръка, а с другата се вкопчи в Климент. По устата му изби кървава пяна, очите му се изцъклиха и той бавно се свлече на горещите плочи. Повлечен от тежестта му, писарят също се приведе към земята, опитвайки се да се освободи от хватката на мъртвеца. След миг на мястото, където бе стоял, прелетя друга стрела, която се удари с дрънчене в каменната настилка.

– Оттам! – прикрит зад една колона, Корсис сочеше с меча си към една от отсрещните сгради. – Стрелецът се крие там!

– Невестулке, помогни на ранения! – извика Климент и тичайки, извади меча си. – Корсис, да го хванем!

Още една стрела се заби в земята зад тях, но без да ѝ обръщат внимание, писарят и помощникът му се хвърлиха към вратата на къщата, в която се криеше стрелецът.

Наложи им се да разбият дебелите греди, което ги забави. Къщата беше необитаема. По стените висяха сиви паяжини, натежали от прах, по пода се търкаляха парчета дърво, мазилка и няколко счупени чаши. Капаците на прозорците бяха залостени, всичко тънеше в полумрак. Към горните етажи се издигаше крива стълба с изпочупени стъпала. Няколко изплашени лястовици, които си бяха направили гнезда по ъглите на тавана, се стрелнаха навън, шумолейки с крила.

Климент бързо огледа помещението, спря в средата му и вдигна пръст към устните си. Разбрал сигнала му, Корсис замръзна на място. Ако някой се опитваше да избяга, така по-лесно щяха да чуят стъпките му. Не чуха нищо освен собственото си дишане и предпазливо се качиха по стълбите. Там намериха мястото, откъдето ги бе изненадал стрелецът. Обширно помещение на втория етаж, от чийто прозорец се разкриваше чудесна гледка към малкия площад и пивницата зад него. По пода се търкаляха няколко стрели, в прахта ясно личаха следи от стъпки. В този момент дъските на долния етаж изскърцаха.

Климент и Корсис се втурнаха по стълбите, нечия сянка се мерна за миг, преди да излети през задната врата на къщата.

- Не го изпускай! – извика писарят и се втурна след беглеца.

Излязоха в задния двор на къщата, яркото слънце ги заслепи. С крайчеца на окото си Климент видя как някой се прехвърля през съседната ограда и без да чака помощника си, се втурна след него.

Климент обичаше да тича. Краката му бяха дълги, тялото слабо и бягането бе нещо, на което се отдаваше с удоволствие. Няколко пъти се бе състезавал с бързоходците на княза и не всеки път те излизаха победители. Писарят знаеше – най-важно в бягането е правилното дишане. То ще те снабди с достатъчно въздух, който ще ти даде допълнителни сили. Важно беше и да разтегнеш колкото се може повече крачките си.

Докато се прехвърляше през оградата, Климент нямаше време нито за правилно дишане, нито за това да си мери крачките. Единственото, което виждаше пред себе си, бе отдалечаващият се силует на убиеца, чиято скрита под черна кърпа глава се мерна над следващия стобор. Стрелецът метна лъка си назад, надявайки се да препъне преследвача си, и продължи да се прехвърля през оградите. Накрая беглецът изскочи на Меса, където се гмурна в тълпата, търсейки нейната защита.

– Хванете го! – извика писарят, но никой не му обърна внимание.

Климент спря да хаби дъха си за ненужни викове и с нови сили се хвърли след убиеца. Имаше леко предимство. Тълпата пред него вече се беше отдръпнала, докато на беглеца му се налагаше сам да си проправя път. Дистанцията започна да се скъсява, само няколко метра деляха преследван и преследвач. С последно усилие писарят се хвърли напред, но в този момент беглецът се обърна, спря и го удари в гърдите.

Климент залитна, хвана кърпата на главата на убиеца и падна на земята.

Преди да успее да различи лицето му, стрелецът се обърна отново, побягна и тълпата го погълна. Единственото, което видя писарят, бе дългата му черна лъскава коса.

Убиецът беше жена.