Убий императора

2

5 септември

Пътят до Константинопол мина без особени произшествия. Ден след като получи нареждането от Борис, Климент потегли начело на малък, добре въоръжен отряд. Компания му правеха двамата му помощници Корсис и Невестулката и неколцина войници. Бившият джебчия беше много развълнуван от предстоящото посещение, все едно отива на панаир, а не в столицата на Византийската империя.

– Ех, господарю – тюхкаше се той. – Каква кариера можех да направя в Константинопол, ако не бях преминал от другата страна на закона! Чувал съм, че жителите на града не излизат от къщите си, без да се окичат от главата до петите със злато и сребро, по улиците се търкалят монети, а виното се лее като из ведро. Точно място за човек с ловки пръсти като мен.

– А чувал ли си – отговори ми Корсис, – че там на крадците им режат носовете, оковават ги в пранги, а при второ провинение ги бесят?

Това накара Невестулката да се умълчи за известно време, но помощникът на писаря скоро забрави за притесненията си и заля неприлична песен за императора и многото му любовници.

Без да бързат, прекосиха планината, отдъхвайки си сред прохладните сенки от задушаващата жега. Яздеха бавно, за да не уморяват конете, а над тях клоните на дърветата шумоляха, огласяни от крясъците на сойки, чинки и дроздове. От време на време виждаха сърни и елени, които подплашени бързаха да се скрият в храстите, намираха следи на глигани и чуваха ударите на кълвачите. Внимателно се спуснаха по склоновете от Южната страна, често водейки конете си за юздите, за да не се подхлъзнат по твърдите скали или пътеките, които летният дъжд бързо превръщаше в кални реки. Спяха в крайпътните ханове, където писарят взимаше обща стая за себе си и помощниците си, ядяха непретенциозна, но вкусна храна и сменяха уморените си коне в местата, организирани от покойния кавхан.

Византийците, които Михаил беше пратил да ги посрещнат, ги чакаха в Адрианополис[30] – не много голям отряд, облечен с люспести ризници, кръгли щитове и двуостри мечове. Предвождаше ги спартарий[31] на име Панарет, висок, жилав младок с бледо лице, дълъг нос и резки жестове, който не спираше да възхвалява император Михаил за победите му срещу арабите, но когато си мислеше, че никой не го гледа, се отпускаше тежко на седлото с мрачно изражение на лицето.

Между него и писаря се установиха хладни, но учтиви отношения. Гъркът се грижеше безукорно за сигурността им и дори Корсис не можа да намери никакъв пропуск в поведението му.

След три дни езда най-после наближиха Константинопол. Пътят се разшири, караулните будки, около които мързеливо обикаляха войници с дъги копия, станаха по-нагъсто, минаха през две митнически бариери, където благодарение на Панарет ги пропуснаха, без да ги бавят.

Не след дълго в далечината като огромна каменна змия се очертаха стените на града, а пътят се изпълни с шум и глъчка. Селяни караха волски каруци с дебели дървени колела, натоварени с дини, пъпеши, праскови и зеленчуци. Пощенски куриери, облечени в кафяви кожени елеци и малки кръгли шапки, ги задминаваха, пришпорвайки потните си коне. Работници, понесли сечивата си, пееха в очакване да намерят работа и по-добър живот в столицата, винари час по час проверяваха дали бъчвите им са здраво пристегнати от въжетата. Благородници и съпругите им, които се потяха въпреки копринените си одежди, извезани със злато и сърма, отегчено си вееха с дървени ветрила, качени на боядисаните си в червено, зелено и синьо каляски.

По искане на Панарет отрядът се събра в плътна група, начело на която застана спартарият. Корсис се опита да се включи в командването, но гъркът кратко и ясно му даде да се разбере, че няма да остави друг да се грижи за сигурността на пратениците, и го отпрати обратно при Климент.

Движеха се бързо и малко след като превали обяд, стените на Константинопол се извисиха пред тях с цялата си мощ. При вида на яките кули и високите зидове Невестулката се надигна на стремената и подсвирна от удивление, заслонявайки с ръка очите си:

– Това се казват стени! – благоговейно отбеляза той, докато прокарваше ръка през косите си. – Досега не бях виждал подобно нещо!

Климент дръпна поводите и спря коня си, за да се полюбува на гледката. Завършена от император Теодосий II през 422 година, дебела шест метра, висока дванайсет, със 192 отбранителни кули и 11 блестящи огромни порти, облицована с червени плочки и дебели камъни, завършваща със скосени бойници, стената на Константинопол беше най-внушителното градско съоръжение в света. Стена, в която се бяха разбивали амбициите на мнозина пълководци и владетели. В сравнение с нея насипите и ровът около Плиска изглеждаха като направени от деца.

– Да вървим – махна с ръка Панарет и важно поведе отряда по павирания път.

Колкото повече наближаваха града, толкова по-нагоре се издигаше стената.

– Сега разбирам, защо Крум не е могъл да го превземе – със страхопочитание обяви Корсис, докато бавно минаваха над широкия ров с позеленяла мътна вода и мръсна пяна, из която плуваха листа, клони, боклуци и издутите трупове на котки, кучета и плъхове.

Влязоха през портата Гироломне, наричана още Адрианополска, защото при нея свършваше пътят от Адрианопол. Вратата бе висока седем и широка три метра, с дебели крила, подсилени с железни гвоздеи и ленти. Върху нея, протегнали едната си ръка на запад, а през другата преметнали мантиите си, стояха златните статуи на трима византийски императори. Под тях, точно над арката на вратата, пишеше: "Ако след година нямаш мантия като моята, по-добре си върви там, откъдето си дошъл".

– Страхотно пожелание! – ухили се Невестулката. – Очевидно ни подсказва, че не бива по никакъв начин да си губим времето в град като Константинопол!

Панарет приятелски махна на войниците, които пазеха вратата и набързо обясни на командира им кои са и къде отиват, след което групата българи и придружителите им бяха допуснати в столицата на Византийската империя.

Климент се почувства странно, когато отрядът пое по изпълнените с глъчка улици на града. Изпита неочаквана носталгия към местата, по които бе изкарал част от младостта си, младост на лишен от грижи и проблеми ученик в Магнаурската школа, търсещ евтини забавления, момичета и вино. Нищо от това, което помнеше, не се бе променило, макар самият той да се бе променил. Манастирът на Мануил, цистерната на Аспар, църквите, стърчащите в далечината върхове на колони и обелиски, проблясващите куполи на "Света София", всичко бе точно както го помнеше. Само улиците бяха станали по-шумни и мръсни, а къщите се надвесваха от двете им страни подобно на каменни животни, странно вперили прозорците си като очи в минувачите.

Невестулката щеше да падне от коня, опитвайки се да види всичко, покрай което минаваха. Бившият джебчия постоянно възклицаваше и сочеше с ръка какво е привлякло вниманието му, възбудено се въртеше на седлото и не спираше да дърпа писаря, питайки какво представяла една или друга от сградите, статуите и колоните, покрай които минаваха, сочейки богато облечените граждани, разхождащи се с достойнство, обградени от слугите си. Корсис и войниците също гледаха с невярващи очи, скупчили се близо един до друг, сякаш се опасяваха, че огромните къщи, църкви и дворци могат да се срутят върху им.

– Винаги съм мислел, че Плиска е най-големият град на света, но очевидно съм бъркал – Корсис трябваше да вика, за да заглуши шума на тълпата. – Как е възможно да съществува подобно нещо?!

Панарет се изправи на седлото, горд от впечатлението, което Константинопол прави на варварите и без да чака писаря и хората му, си запробива път сред тълпата.

Сергиите бяха отворени и около тях се трупаха слугини с плетени кошници, роби, изпратени от господарите си, и всякакви други купувачи, които опипваха, миришеха и се пазаряха на висок глас за изложената стока. Свински ребра, джолани и плешки, скумрии, перки от акули, октоподи, миди, скариди, сардини, лефери, кефали и калкани, шамфъстък, индийско орехче, черен пипер, семена от мак и канела бяха грижливо подредени на купчини по излъсканите дървени тезгяхи. Продавачи на гевреци, питки с месо, курабии, баклави, баници и прясно изцеден сок от нар, лимон и портокал шумно предлагаха стоките си. Забързани правници, понесли навити свитъци пергамент и велен[32], се разминаваха със стражи, матрони и конници. Облечени със зелени и сини ризи, привърженици на различните партии се препираха помежду си, често включвайки и юмруците си в спора. Стражи с къси мечове и прашни сандали, уморено обикаляха, придавайки си важен вид. Мошеници, крадци и просяци алчно оглеждаха тълпата, търсейки поредната си жертва. Шамани и магьосници се бутаха с продавачи на фалшиви реликви и зъболекари, предлагащи услугите си направо на улицата. Ученици с дълги тоги се носеха, без да обръщат внимание на никой около себе си, блъскаха се един в друг и се заливаха от смях. На един от ъглите, приковани в пранги, се мъчеха трима кръчмари, сипвали гипс и вода във виното, боси момчета подскачаха около тях, шибайки ги с пръчки и отнасяйки яростните им ругатни за радост на тълпата. Канавките бяха пълни с мръсотия и боклуци, носеха се викове, ругатни и смях, миришеше на подправки и спарено, от напечените каменни сгради лъхаше жега.

Влизаха в стария град през стената на Константин, когато край червата "Свети Апостоли" ги нападнаха.

Впечатлен от акведукта на Валент, който започваше малко след църквата, Невестулката отново досаждаше с въпросите си на писаря, когато група просяци заобиколи отряда. Подрънквайки с медните си канчета и сочейки следите от рани по тялото си или осакатените си крайници, те с жалостиви гласове молеха за подаяние. Най-напорист бе водачът им, едноок просяк, който, подпирайки се на дървената патерица, ловко се провираше между конете.

Климент видя заобиколилите го скитници и направи две неща едновременно: бръкна с ръка в кесията си за някоя дребна монета, като в същото време се наклони на ляво, за да може Невестулката да чуе обясненията му за акведукта.

В същия миг едноокият просяк захвърли чинийката си, бръкна под кърпения си елек и извади къс, плосък нож. Мъжът скочи напред и острието профуча там, където преди секунда бе стоял Климент. Ако не се бе навел към слугата си, писарят щеше да получи удар в сърцето или в най-добрия случай в корема – рана, която щеше да е смъртоносна.

Като по даден сигнал останалите просяци се нахвърлиха върху конниците, удряйки и блъскайки ги с тоягите си и крещейки проклятия на гръцки и латински.

Корсис пришпори коня си в опит да защити господаря си, сечейки нападателите с меча си, войниците му се притекоха на помощ с копията си. Писарят изправи коня си на задните му крака, блъскайки едноокия, който се строполи на земята.

Чул виковете на тълпата и крясъците на биещите се, Панарет спря, видя суматохата зад гърба си и се втурна на помощ. Това се оказа излишно. Миг след като Климент успя да се изплъзне от убиеца, просяците се разбягаха на всички страни, стопявайки се в тълпата.

Писарят скочи от коня и хукна след едноокия, който се провираше пъргаво между хората, разблъсквайки с патерицата тези, които не се отръпваха достатъчно бързо от пътя му.

Никой не се и опита да спре беглеца. Вместо това жителите на града се притискаха към стените или се смееха, сочейки с пръст просяка и неговия преследвач.

След миг двамата се озоваха на малък площад. Захабената риза и кърпения елек на едноокия се мярнаха сред тълпата, след което той побягна в една от страничните улички. Писарят се втурна след него, но когато стигна до пресечката, от просяка нямаше и следа.

Климент изруга, прибра меча си в ножницата и тръгна на обратно. Не му се тичаше безцелно из Константинопол. Рискуваше да попадне на засада, или да се загуби. По-добре беше да се върне при Панарет и останалите от отряда.

Докато вървеше към "Свети Апостоли", умът му трескаво работеше. Случайност ли бе станалото пред черквата? Дали просяците бяха нападнали, за да ги окрадат, или зад всичко се криеше нещо друго? Трябваше да намери едноокия и да го разпита. Но как щеше да го открие в това гъмжило?

– Добро посрещане, няма що! – сопна се писарят на византийския спартарий, след като се върна при конете. – Поне можехте да ми помогнете в гонитбата – Климент ядно изтупа дрехите си от прахта и се огледа. На земята в локва кръв лежаха трима от нападателите, а част от останалите се беше свряла в един ъгъл пред двора на "Свети Апостоли", заобиколена от български и гръцки войници. – Виждам, че поне сте проявили достатъчно здрав разум да задържите останалите – той изгледа на криво Панарет, чиято надменна усмивка се бе изпарила. – Чудя се какво ли щеше да каже императорът, ако бяха убили пратениците на духовния му син в центъра на преславния му град?!

– Моля да ме извините, господарю! – сведе глава византиецът. – Мислех, че зад стените сме в безопасност.

Писарят махна ядно с ръка и се запъти към заловените просяци. Те се бяха свили до каменната ограда на църквата, сгушени един в друг, криейки лицата си. Паничките им за подаяния лежаха преобърнати на земята, дребни монети се търкаляха по камъните, а няколко дрипави момчета бързо ги събираха.

– Какво сме направили, господарю? – с плачлив глас попита един от просяците – слаб мъж с разкъсана наметка, през дупките на която се виждаха струпеите по тялото му. – Пуснете ни, не сме виновни за нищо!

– Не сте виновни ли? – Панарет стовари меча с ножницата си върху лицето на молителя. Просякът изпищя и се свлече на земята, придържайки с ръка разбитите си нос и уста, от които шурна кръв. – Нищо не сте направили, така ли? – извика отново спартария и вдигна меча си срещу останалите бедняци, които се свиха още повече. – Значи нападението над чужди пратеници в Константинопол е нищо? Опитахте се да убиете пратеника на Борис, малоумници! Знаете ли какво щеше да направи с мен императорът! – Панарет започна да рита задържаните. – Щеше да ме разчекне! Да ми отреже в главата! Да ме изкорми! ... Заради дрипльовци като вас!

– Чакай, чакай малко – писарят хвана за ръкава развилнения се грък. – Нека аз поговоря с тях.

- Прави каквото искаш! - дишайки тежко, Панарет плю на земята и приседна на пейката пред църквата, за да се успокои.

– Но го прави по-бързо! След това ще закарам тези мърши в подземията на замъка и там ще се разправя с тях както аз си знам! Донеси ми вино! – извика той на един от войниците си, който побягна към най-близката странноприемница.

Клатейки глава, Климент се върна при просяците.

– Как се казваш? – той подаде ръка на падналия просяк и му помогна да се изправи.

– Нестор – отвърна мъжът и изтупа дрехите си от прахта.

– Е, Несторе[33], не постъпи много мъдро, нали? Защо ме нападнахте? Случайно ли беше това, или имахте предварителен план? – попита писарят, но вместо отговор получи само сумтене, а дрипльовците се отдръпнаха още по-назад към стената.

– Помогнете ми и аз също ще ви помогна. Нима искате той да се върне и да ви вкара в затвора? Повечето от вас едва ли ще излязат живи от там – Климент посочи разлютения спартарий, който жадно пиеше от поднесеното му вино. – Защо ме нападнахте? Къде е едноокият?

– Как ще ни помогнете? – Нестор размаза кръвта по мръсното си лице. – Нали го чухме, каза че ще се разправи с нас както той си знае.

– Ще ви пусна! – обеща писарят – Ще ви пусна веднага щом получа отговор на въпросите си. После аз ще се разправям с него.

Нестор се огледа нерешително, кимна сякаш на себе си, след което се наклони към Климент и бързо зашепна:

– Едноокият е просяк като нас. Обикаля и събира милостиня. Забърква се в какво ли не. И ние не сме стока, но той е съвсем развален. Истински разбойник! Не се и замисля да обере нечия къща, да причака закъснели минувачи и ако трябва да пререже гърлото на някой. Случва се да изчезва за дълго време и след това се връща с много пари и пие със седмици. Вчера дойде и предложи по златен солид на всеки, който му помогне. Каза, че скоро от тук ще минат много богати чужденци. Ако ги изплашим хубаво, можело да изтърват нещо ценно.

– И вие му повярвахте?

Просякът сви рамена.

– Парите му бяха съвсем истински. Златен солид! Толкова не изкарваме и за половин година. По знак на едноокия трябваше да скочим, да заобиколим чужденеца и хората му и да подплашим конете им. Той щял да свърши останалото. Нямахме представа, че става дума за убийство – мъжът притисна ръка към носа си, от който отново потече кръв. – Съгласихме се, разбира се. Това беше нищо работа за цената на една златна монета. Можеше да има и друга печалба. Вчера седя цял ден при нас, просеше и оглеждаше минувачите, но нищо не се случи. Днес също, докато не се появихте вие.

– Къде мога да го намеря?

Просякът сви рамена.

– Навърта се по пазарищата и около църквите, но не мога да кажа нищо конкретно. Когато има пари, обича да пие в "Продъненото гърне" – кръчмата е близо до Хиподрума – мъжът хвърли нервен поглед към Панарет, който искаше още вино. – Това е всичко, което знам, господарю. Сега ще изпълнете ли обещанието си?

Климент кимна, смигна на Невестулката, след което заповяда на войниците да се отдръпнат. Видели своя шанс, просяците се разбягаха и след миг от тях нямаше и следа.

– Хей! Какво става!? – Панарет скочи от мястото си и хукна към църквата. – Кой пусна тези мошеници?!

– Аз – отговори писарят и преди гъркът да успее да възрази, го дръпна за ръката на страни. – Нека оставим нещата така, както са. Най-важното е, че никой не пострада. Няма нужда да усложняваме допълнително положението, като ги водим в двореца. Тогава щеше да се налага да обясняваш кои са и какво се е случило.

Спартарият примигна неуверено. Явно не се бе сетил за това.

– Прав си! Щеше да трябва да се обяснявам и да пиша рапорти! Длъжник съм ти, българино! – Панарет махна с ръка и започна да крещи заповеди на хората си. След миг отрядът бе по конете и потегли отново.

Настаниха ги в просторна къща близо до форума на Бика. Стените бяха наскоро боядисани, прозорците имаха стъкла и дъбови капаци, таванът бе от дебели лакирани греди, между които висеше свещник на верига. Малката кухня беше светла и чиста, с голяма зидана печка с почернял отвор, дълга маса, столове и шкафове, пълни с калаени, оловни и тенекиени съдове. Климент предпочиташе да получи жилището на Дукум, но спартарият безцеремонно обяви, че такива са заповедите на императора. Войниците заеха долните етажи, Климент, Корсис и Невестулката щяха да спят над тях в две съседни стаи, обзаведени с ниски чамови легла, малки писалища и дървени сандъци.

След като се освежиха и преоблякоха, византиецът поведе Климент и Корсис по улиците на града. Този път Панарет и войниците му се движеха плътно обкръжили българите, гледайки ги мрачно, като че ли те бяха виновни за предишното нападение. Минаха през форума на Константин, на който върху огромна колона се извисяваше великият император, дал името си на града, и се промушиха през тълпите около Хиподрума, стигайки почти до края на полуострова.

Михаил ги прие в стария императорски дворец, широките прозорци на който разкриваха чудни гледки. От едната страна се виждаше Босфора, а от другата – мощният купол на патриаршеската църква "Света София".

Посрещна ги офицер от имперската стража с излъскана до блясък прилепнала ризница, украсена с кожени и сребърни орнаменти. Панарет доложи, че пътуването е преминало без усложнения и хвърляйки кратък поглед на писаря, се оттегли.

Поведоха ги през предверието – огромна зала, поддържана от високи мраморни колони, чиито под и стени бяха обсипани с мозайки. В ъглите, изпънати като струни, стояха дворцовите стражи, в къси туники, с облечени върху тях люспести леки брони, медни шлемове и дълги копия с дръжки от ясен. Качиха се по широки стълби от гранит, минаха по застланите с пурпурни пътеки коридори, по чиито стени бяха изрисувани библейски и антични сцени, без да спират да се дивят на фреските, статуите и разпятията, кое от кое по-богати и пищни. Обковите на вратите и прозорците бяха от чисто злато, спускащите се до пода пердета на прозорците от най-фина коприна, украсени с бисери, рубини и изумруди, мраморните плочи на стените и пода бяха излъскани до блясък. Подминаха няколко вътрешни водоскока и фонтани, в които плуваха златни рибки, а около тях бавно се клатеха пауни и лебеди, и стегнаха до високата дъбова врата на тронната зала, обкована със злато и сребро.

Подът бе от тъмнозелен мрамор, чиито златни нишки проблясваха под падащите лъчи на слънцето, влизащи през високи стъклени прозорци с дръжки от злато и слонова кост. Високи колони от яспис с позлатени краища и основи от сребро подпираха тавана, на който блестеше друго огромно златно слънце, чиито лъчи се отразяваха в поставените около него бисери, всеки от които не по малък от кокоше яйце. Стените бяха облицовани с бял мрамор, с висящи по тях тежки гоблени, везани със сърма, коприна и сребро. В ъглите стояха медни мангали, от които билки разпръскваха аромата си из цялата зала. Покрай стените бяха подредени стражи от личната охрана на императора, облечени с железни шлемове и стигащи до колената блестящи лорики[34], изплетени с най-фина плетка.

През средата минаваше дебела искряща пурпурна пътека, която стигаше до малък подиум, скован от резбовано абаносово и кедрово дърво, върху който, небрежно отпуснат на трона си, седеше императорът.

Михаил III, последният представител на Аморийската династия, се стори на писаря прекалено нисък. Пълничък, с подрязана до рамената кафява коса, зачервени очи, дълъг прав нос, мустаци и козя брадичка, той приличаше повече на дребен търговец, отколкото на най-великия владетел в света. На главата на императора се кипреше кръгла шапка от позлатена коприна, поръбена с кожа от катерица, с твърд форт в предната си част, украсен с най-големия рубин, който Климент някога бе виждал. Владетелят носеше дълга синя роба от фина вълна, с обшити със злато яка и маншети. Лека усмивка играеше по устните на Михаил, който час по час надигаше зелена чаша, украсена със смарагди, и си доливаше от сребърна гарафа с вино, поставена на дървена масичка близо до трона.

Императорът бе заобиколен от двама мъже, също богато облечени като него и по-възрастна жена в роба от сребро и сърмен пояс. Зад платформата на трона стоеше висок едър телохранител с руса коса, брада и мустаци, стиснал в лявата си ръка дълга двуостра брадва, а дясната поставил на дръжката на меча си. Сините му очи не спираха изпитателно да оглеждат новодошлите, търсейки в тях скрита опасност. Офицерът, който водеше писаря и помощника му, пристъпи напред и падна на едно коляно.

– Господарю, водя ви българския пратеник Климент точно както заповядахте!

Михаил махна пренебрежително с ръка, при което част от виното му се плисна по дървената платформа, но никой не си направи труда да го избърше. Писарят и Корсис се поклониха, а един от стоящите до трона, сериозен мъж с късо подстригана прошарена брада и златна катарама на дясното рамо, пристъпи напред и се поклони, сложил ръка на сърцето си.

– Приветствам ви от името на император Михаил с добре дошли! Надяваме се Господ да даде престоят ви в Константинопол да бъде благополучен и ползотворен, а между двете ни държави да цари мир и хармония, каквато подобава между истински християни – мъжът се поклони отново, след което направи широк жест с ръка.. – Аз съм кесарят Варда – представи се той. – Това са майката на императора Теодора и брат ми Петрон. Те също ви приветстват с добре дошли и ви поднасят почитанията си – обяви Варда, докато двете делегации се покланяха една на друга.

Климент с интерес огледа Петрон, тайния му информатор. Византиецът носеше широка зелена наметка, под която се виждаха обшити с бисери черни дрехи. На гърдите му висеше фина златна огърлица, тънките му устни бяха стиснати и побелели, а кафявите му очи избягваха погледа на писаря.

"Този човек ще ми създаде неприятности" – реши Климент, докато оглеждаше останалите.

Майката на императора, Теодора, бе висока и пълна, с коса, боядисана в странен червеникав оттенък, и големи черни очи. Личеше си, че като по-млада е била красавица и жена, свикнала да ѝ се подчиняват и изпълняват прищевките ѝ.

Климент отвори уста да отговори на поднесените приветствия, когато императорът неочаквано се размърда на трона си:

– Събуйте ми обувките,

послушните робини на нозете ми.

И никой Бог дано не хвърли зло око

връз мене, като газя в тези пурпури![35] – извика той и се обърна към Теодора – Колко още ще трябва да търпя, майко? Имам и по-важна работа от това да се срещам с разни варвари!

– Те вече са християни – бързо го поправи Теодора и погледна посетителите с извинителна усмивка. – Ти самият си кръстник на владетеля им – княз Борис – Михаил.

– Не ме интересува! – Михаил стисна устни като нацупено дете. – Има далеч по-приятни занимания. Нека Варда се разправя с тях. И нямаха ли те вече пратеник в двореца? Какво стана с онзи плешивия с голямата глава?

– Кавханът Дукум загина при злополука, ваше величество – осведоми императора Варда. – Падна от коня и си строши врата.

Михаил се изкиска злобно, допи чашата си и след като установи, че гарафата му е празна, махна с ръка да му донесат още вино.

– Така му се пада! – изграчи той, след което стана на крака и силно се олюля. – Така се пада на всички мръсни варвари, независимо дали са се покръстили, или не!

Императорът се опита да слезе от дървената платформа, но краката му се замотаха и той политна напред. В същия миг телохранителят му изскочи иззад трона и подхвана падащия си господар. След като се закрепи на крака, Михаил гневно дръпна ръката си.

– Много си позволяваш, Ингерн! – извика той и оправи пешовете на робата си. – Това, че спя с дъщеря ти, не значи, че и ти може да ме докосваш! Тръгвам си! – обяви владетелят и се заклати с криволичеща походка. – Вие правете каквото искате.

Климент, останал със зяпнали уста от това посрещане, внезапно осъзна, че императорът е мъртво пиян.