Убий императора

1

3 септември

- Потирът го няма! .. Потирът го няма! .. Онзи, който прати папата... Манасий е изчезнал, този пияница... Как ще се пречисти сега князът? ... Господи, какво ще правя сега... Господи?! ...

Клисарят Кирик, пребледнял като мъртвец под дългата си черна брада, не можеше да си намери място пред княжеския писар и борев[11] Климент. Със смешно килната настрани калимявка, изпод която се подаваха няколко разбъркани кичура, Кирик час по час триеше ръце в черното си расо, а през останалото време си скубеше косите. Зад него смутено пристъпяше Невестулката бивш джебчия, а сега един от помощниците на писаря, и безуспешно се опитваше да прекъсне неканения гост.

– Само вие можете да ми помогнете, господарю! ... Моля ви, смилете се над Божия служител... Поне да знаех къде е Манасий, той може да е видял нещо... Но това е провал! Пълен провал! ... Потирът... Папата... Ами ако обвинят мен? ... Помогнете ми... Манасий...

– Казах ти, господарят е зает! – Невестулката хвана клисаря за ръкава и го задърпа към вратата, но той се отскубна и падна на колене.

– Това е въпрос от първостепенна важност! – извика Кирик и въпреки, че беше на земята, заблъска слугата далеч от себе си. – Това не е за прости хора като теб! Остави ме, Сатана... Какво ли разбираш

– Какъв потир? – Климент бавно свали краката си, обути в меки кожени ботуши на земята. – За какво е цялата тази врява?

Как е възможно, помисли си той, след като цял ден си работил без почивка и не стига, че е такава жега, как е възможно, тъкмо когато слънцето най-после е спряло да припича, а ти си се отпуснал на леглото с чаша разредено охладено вино и се опитваш да четеш "Облаците" на Аристофан, между другото много вулгарна пиеса, която едва си взел от хазнатаря Добромир, обещавайки му да я пазиш като очите си, та как е възможно точно в този момент в къщата ти на нахълта клисарят на голямата базилика в Плиска и да започне да бръщолеви гатанки?"

Всъщност с падането на нощта се бе разхладило, дори пръскаше лек дъждец, а и нещата май се изясняваха. Явно някой беше откраднал златния потир, подарен от папа Николай на Борис по случай покръстването му. Чашата бе донесена в българските земи от пратениците на Ватикана Павел Популонски и Формоза Портуенски[12], осветена в Голямата базилика, и се ползваше от княза, когато Борис приемаше Светото Причастие. На Климент веднъж вече му се бе налагало да търси откраднатия потир в Сердика, сега щеше да му е за втори път.

– Кой е Манасий? – попита писарят и покани неканения посетител да седне. – Защо мислиш, че може да е видял нещо?

– Излезе преди мен от олтара, затова... Търсих чигата Симеон, но го няма! Някой трябва да предупреди... Потирът беше толкова красив! Как само блестеше златото на слънчевите лъчи! А сапфирите, рубините и изумрудите... Ах, какъв позор! Какъв позор! – свещеникът подръпна отново расото си и се разтресе на стола.

"Чашата наистина беше много хубава. Но сега е изчезнала, а както казва Аристотел, когато прекрасното го няма, на негово място се ражда трагичното. Точно както виждаме в момента" – помисли си Климент, а на глас каза:

– Пий! – и подаде виното си на клисаря. – Пий и се успокой! Несвързаните ти приказки няма да помогнат на никого.

Без да чака втора покана, Кирик изля питието в гърлото си, хлъцна и изтри устата си с ръка. След това остави чашата на масата до себе си и понечи да скочи, но Климент го задържа за ръкава.

– Някой е откраднал папския потир от базиликата. Така ли е?

Кирик енергично закима с глава и отвори уста, но писарят изпревари поредната му тирада.

- Как стана това?

Клисарят възбудено вдигна ръце, бутна калимявката си, която меко се изтърколи от главата му и без да обръща внимание на падналата шапка, отново си задърпа косите.

– Бяхме приключили вечерната служба. С Манасий помогнахме на свещениците да си свалят филоните и епитрахилите[13], сгънахме ги и ги прибрахме по шкафовете. Всички бяха много уморени, през деня имаше няколко кръщенета и едно погребение. Целунаха ръка на негово високопреподобие архимандрит Стефан и си тръгнаха. Аз и Манасий останахме да приберем Светата утвар в олтара и да преметем. Манасий е слуга в храма. Малко не е наред с главата, но върши чудна работа. Чисти, прибира изгорелите свещи, мие пода и не се оплаква. Най-обича да бие камбаната. Радва се като дете. Само ако не пиеше толкова много... Но е човек и като всеки човек е слаб – клисарят се прекръсти. – А и всички го черпят. Не минава кръщене или опело, без да се напие... През другото време виси по кръчмите и моли за вино. Знае някои номера... – Кирик махна с ръка. – Залостих вратата и отидох зад олтара. Прибирах Светото Евангелие. Манасий го нямаше, повиках го, мислех, че е в нефа[14], но той не ми отговори. Исках да ми помогне с купела със светена вода. Тогава чух трясък и звън на стъкло – клисарят потрепери. – Извиках: "Кой е?", но не получих отговор. Запалих свещ и излязох да проверя какво става. Намерих един от прозорците в края на залата разбит. Уплаших се. Кой се беше вмъкнал в църквата? Знаете какви са времената... В базиликата бе тъмно, а свещта не хвърляше много светлина. След това чух шум от олтара. – Клисарят си пое дълбоко дъх и избърса с ръкав запотеното си чело. – След миг ми се стори, че някой тича между пътеките в централния кораб[15]. Извиках му да спре, но стъпките веднага заглъхнаха. Накрая се върнах зад олтара и запалих фенер. Нямаше никой и всичко изглеждаше наред. Но шкафът, в който държим потира, зееше отворен... – този път клисарят започна да дърпа брадата си.

– Освен вас с Манасий е нямало никой друг, а черквата е била тъмна? – попита писарят.

– Вече казах! Канехме се да си ходим. Всички свещи бяха изгасени.

– А на горния етаж и страничните кораби[16]?

– Навсякъде беше тъмно! Лично затворих прозорците на втория етаж. Сигурен съм, че там нямаше никой. За страничните кораби не знам. Някой може и да се е спотайвал. Но защо тогава ще чупи прозореца?

Климент кимна с глава. Клисарят беше прав. Който и да бе откраднал бокала, очевидно бе влязъл от вън. Очертаваше се следната картинка: крадецът се промъква по-рано в комплекса на базиликата и се скрива между колоните на външния атриум[17]. Това не е особено трудно при непрестанния поток от богомолци и дълбоките сенки, които хвърлят сводовете. Изчаква свещениците да си тръгнат, всички светлини в църквата да угаснат и мислейки, че в нея няма никой, разбива един от прозорците, влиза и отмъква прекрасния потир, с който Борис толкова много се гордее. След което притичва между пътеките, Кирик го чува, вика му да спре, но той не го прави, измъква се и изчезва в нощта.

– Колко дълго седя до прозореца? – попита писарят.

– Знам ли? – отговори му клисарят и се почеса по главата. – Може би минута или две. След като очите ми свикнаха с тъмнината, се опитах да видя нещо, но централният кораб беше празен.

– Ами монасите от манастира? Те не са ли чули нещо?

Кирик поклати глава.

– Съмнявам се. Ако бяха видели крадеца, щяха да се развикат. По това време повечето от тях са в скриптория[18] или в спалните... – поуспокоен, клисарят завъртя глава и огледа стаята. – Потърсих чигата Симеон, който е дежурен тази вечер, но не го намерих и дойдох веднага при вас. Страх ме е да отида при архимандрит Стефан... Слугата ви не искаше да ме пусне, но аз успях да се промъкна, докато той...

– И какво очакваш да направя? – писарят с тъга погледна пиесата на Аристофан. Тази вечер нямаше да чете повече за пръдните на висящия в мрежа под тавана Сократ. Пиесата му се струваше неразбрана, глупава и пошла, а любимият му философ – ненужно оплют и осмян, но въпреки това искаше да разбере как завършва.

– Как какво? – извади го от литературните разсъждения събеседникът му. – Знам, че сте специалист по разгадаването на всякакви загадки. Намерете потира или Манасий, или този, който го е откраднал!

"Ето я другата страна на славата!" – помисли си Климент и криво се усмихна. Откак се бе прочул с успешните си разследвания, хората не спираха да го търсят, очаквайки да разреши като с магическа пръчка проблемите им. Искаха от него да намери загубени пари, избягали животни, да върне неверни любими, а веднъж дори бе дошъл просител с молбата да разследва загадъчната смърт на котката му, която той много обичал. Нима клисарят очакваше от него просто да щракне с пръсти и да залови крадеца?

Все пак трябваше да предприеме нещо. Изчезването на княжеския потир не беше шега работа. Кражбата бе извършена в самото сърце на Плиска, в любимата базилика на Борис, а той бе много чувствителен към подобни неща. Откак лудият боил Шун, бе успял да проникне в покоите му, князът искаше всяко произшествие във или близо до двореца да се разследва изключително внимателно. В главата на Климент вече назряваше някаква смътна идея, но за изпълнението ѝ щеше да му е необходима помощ.

– Намери чигатът Симеон! – нареди той на Невестулката, който бързо закима. – Вратите на Вътрешния град вече са затворени, но нека няколко патрула обиколят стените. Кой знае дали нашият хитрец няма да се опита да се промъкне вътре[19]. Симеон да затвори вратите и на Външния град и да изкара войници да дежурят по насипите. Всеки срещнат да бъде претърсван! След това доведи чигата и няколко от подчинените му с факли в атриума пред базиликата. Ще отидем да огледаме – писарят стана от леглото и подаде на Кирик падналата му калимявка. Може да намеря нещо, което да ми подскаже как да търсим крадеца.

Докато Кирик се кланяше благодарейки, Климент извика помощника си Корсис, прошепна му няколко думи на ухото, след което излезе, следван от клисаря.

Дъждът бе спрял. Над нагорещените плочи се виеше пара, лек бриз приятно погали челото и разроши черната коса на писаря. В осеяното със звезди небе нямаше нито един облак, а пълната луна осветяваше пустите улици. Климент бързо закрачи, размени си поздрави с войниците, пазещи портите на Вътрешния град, продължи по застланата с мраморни плочи алея и скоро покрива на Голямата базилика се очерта пред очите му. Обграден отвсякъде с висока четири метра, солидна и внушителна каменна стена, завършваща със зъбери, манастирският комплекс приличаше повече на крепост, отколкото на духовен храм.

Разположен на внушителната територия от квадратен километър и половина, строежът включваше огромна трикорабна базилика, чийто олтар бе построен над старото светилище на Тангра[20], манастирски комплекс, в който влизаха училище, килиите на монасите, споменатият вече скрипториум, две бани, огромен двор с кладенец в средата и епископският дворец, който още не бе довършен и не се знаеше кой ще седне в позлатения му трон. Засега шансовете на архимандрит Стефан, личният изповедник на княза, който ръководеше и самата базилика, изглеждаха най-големи, но имаше и други претенденти.

Зад стените на комплекса се чуваха стъпки, тук-там между зъберите проблясваше отразена светлина, чуваше се неясен говор. Климент бавно отвори вратата и влезе в просторния атриум на двора. Писарят изтръпна при вида на градежа. Базиликата на Борис караше дъха на новодошлите да спре за миг пред вида на гигантските ѝ размери. Дълга сто и широка трийсет метра, високата двуетажна черква се издигаше величествено сред каменния двор, отстъпвайки по размери само на патриаршеската "Света София" в Константинопол.

Огнени отблясъци от факлите и фенерите на събраните в двора войници се отразяваха в локвите и огромните прозорци на базиликата, виеха се по каменните стени и изчезваха под водоливниците на широкия, облицован с оловни плочи покрив.

Писарят едва бе влезнал в двора, когато Кирик го задърпа за ръката към далечния край на атриума.

– Елате! Елате! – не спираше да припира клисарят, влачейки Климент след себе си. – Елате да видите счупения прозорец! От тук се вмъкнал мръсникът! – повтаряше клисарят, сочейки парчетата натрошено стъкло, разпилени по двора, и частите от оловната рамка, които ги бяха крепили.

Климент приклекна над камъните, вдигна няколко от цветните стъкла в шепата си и внимателно ги огледа.

– Ясно е откъде е влязъл крадецът – мърмореше си той под нос, изправи си и бавно тръгна покрай останалите прозорци. – Но откъде е излязъл?

Колкото и да търсеше, не намери нищо, което да му подскаже нещо повече. По плочите на двора нямаше следи, отпечатъци липсваха и по перваза на разбития прозореца.

Продължавайки все така да си мърмори, писарят влезе в базиликата. Бе идвал тук само денем, когато, облени от слънчевата светлина, стените блестяха, отразявайки златните и сребърни обкови на иконите, кристалите на полилеите и шарените фрески по стените, а стотиците запалени свещи и кандила горяха като малки звезди на високите си свещници. В тъмното черквата му се видя заплашителна и мрачна, а стъпките му отекнаха зловещо в тишината под губещия се от погледа таван.

Придружен от клисаря и няколко войници с фенери, писарят видя къде е стоял бокалът в красив резбован шкаф, обкован със златни ленти и кръст по средата, огледа пътеките на централния и останалите два кораба на нефа, завъртя се в притвора[21], качи се на втория етаж, но никъде не откри и следа от крадеца.

– Няма нищо, за което да се заловим бе принуден да признае накрая Климент, докато поставяше на мястото му един от столовете за богомолците, намиращ се близо до строшения прозорец.

– Ами сега? Какво ще правя? – отчаян, Кирик отново посегна към косите си, а калимявката му отново падна на земята. Какво ще каже князът... И Стефан... Трябва ни друг потир... дали, ако Борис пише на папата? ...

– Значи, не можеш да разбереш кой е откраднал потира? – чигатът Симеон най-после се бе появил и оставяйки по пода след себе си мокри стъпки от ботушите си, вървеше през централния кораб на базиликата.

– Не съм казал такова нещо – отговори Климент. – Казвам само, че крадецът не е оставил никакви следи след себе си. Което прави случая съвсем ясен и лесен за решение.

Чигатът и клисарят зяпнаха от изненада, Кирик дори спря за миг да си скубе косите. Климент придърпа една от пейките до стената, седна и се протегна така, че костите му изпукаха.

– Има няколко странни неща, които ми направиха впечатление от самото начало. Първо: защо крадецът е нанесъл удара си толкова рано? Рискувал е, както и се е случило, в църквата да има някой, който да осуети плановете му или поне да го види. Много по-безопасно е било да изчака напредването на нощта, когато всички спят, и тогава да извърши престъплението. Второ: по какъв начин грабителят е разбрал къде да търси потира? Мога да приема факта, че е виждал чашата, тя е вадена не веднъж, но как крадецът е знаел, в кой шкаф точно да я търси? Зад олтара не се допуска никой освен служещите в базиликата, така че той не трябва да е толкова добре информиран. Защо е отворил само шкафа, където стои потирът? И как се е ориентирал в тъмната църква?

- Може да е носил факла предположи Симеон.

– Не може! – поклати глава писарят. – Кирик каза, че след като е чул звука от счупеното стъкло, е изскочил и тръгнал през кораба, но не е видял нищо. Ако крадецът е носел факла, е щял веднага да го забележи.

Чигатът кимна с глава в знак на съгласие.

- Така е – каза той. – Което значи? ...

- Което значи, че крадецът е някой, който знае точно къде може да намери потира и познава базиликата отвътре достатъчно добре, за да се движи спокойно в тъмнината. Тоест вътрешен човек. Някой от свещениците или помощниците им. Но тъй като всички те според нашия домакин – Климент посочи с ръка застаналия клисар – са си били тръгнали, остават само двама – той и слугата Манасий.

Въпреки че изглеждаше невъзможно, Кирик пребледня още повече. По скулата му се стече тънка струйка пот, след което клисарят енергично размаха ръце.

– Обвинявате мен? Мен?!

– Или Манасий – вдигна рамене Климент. – Крадецът не само е знаел къде да търси потира. Ако огледате разбития прозорец, ще видите, че стъклата са паднали от външната страна, в двора на базиликата. Това може да стане само защото е бил разбит отвътре. Ако е направено от вън, отломките трябва да са по пода на черквата, а не обратното. Стъклото е било счупено с някой от столовете около него. Един от тях не беше на мястото си. В тъмнината крадецът не е обърнал внимание на това. Че прозорецът е разбит само за заблуда отвътре, сочи и още един факт – писарят показа собствените им стъпки и тези, оставени от Симеон. – Привечер започна да вали. Ако е влязъл от вън, престъпникът е трябвало да остави следи. Или по перваза на прозореца, или поне по пода. Такива няма, от което следва, че крадецът не е влязъл от вън. Той е бил в черквата и затова краката му са били сухи – писарят изгледа Кирик, който се сви в близкия ъгъл. – Остава и още един въпрос: "Как се е измъкнал престъпникът?". Едва ли е през прозореца трябвало е отново да мине през цялата църква, Кирик е щял да го види. Или да си тръгне през вратата, но тя е била залостена.

- Как тогава е излязъл? - объркано попита Симеон.

– Не е излязъл. Защото не е влизал! – Климент посочи разтреперания клисар. Станало е следното: Кирик и Манасий се наговарят да откраднат потира. Изчакват останалите свещеници да си тръгнат, разбиват отвътре един от прозорците със стоящия наблизо стол, за да може обирът да изглежда като извършен от външен човек, след което задигат чашата, която много добре знаят къде се намира. Помощникът отива да скрие плячката, а клисарят идва при мен, опитвайки се да ме заблуди. Хитър ход, като се има предвид, че кражбата ще бъде открита на следващия ден и архимандрит Стефан ще си спомни, че Кирик и Манасий са останали последни. Което ще ги превърне в първите заподозрени. След като ги хвърлят в подземията на крепостта, трудно ще се измъкнат от клещите на палача, без да си признаят. Като е дотърчал до вкъщи, клисарят е искал да изпревари събитията и да се оневини – Писарят въздъхна. – Не ѝ върви на тази църква. Предишният ѝ стопанин бе убит, сегашният го обраха.

– Да го арестувам ли? – попита Симеон, сочейки към треперещия Кирик.

– Мисля, че така ще бъде най-добре – съгласи се Климент. – Претърсете жилището му и това на Манасий. Там ще намерите чашата.

– Той е виновен! Манасий! Само той! – Кирик внезапно се хвърли в краката на писаря. – Той ме изкуши! Подведе ме като истински Сатана! Каза ми, че няма да ни хванат, и аз го послушах. Трябваха ми пари, напоследък загубих много на комар... Планът беше негов, той разби и прозореца. Потирът е в него, проклет да е! Пощадете ме, господарю! Пощадете ме!

Симеон и Климент бързо се спогледаха.

– Къде можем да го намерим? – попита чигатът.

Клисарят се огледа объркано.

– Не знам! Наистина... Манасий беше много потаен. Всеки път, когато питах къде живее, го обръщаше на смях или се правеше, че не разбира какво му говоря. Каза ми, че има сигурен човек, на който да продаде чашата. Дотогава трябваше да я крие на сигурно място, а като вземе парите, да ми даде половината.

– И ти му повярва?! – писарят прикри усмивката си с длан. – Приятелят ти само те е използвал за прикритие. Ще има да чакаш да ти даде нещо. Сигурно вече е далеч от тук.

– Нали това казвам! – продължи да се влачи на колена по пода Кирик. – Той ме накара! Манасий измисли всичко, а сега ме измами. Аз съм невинен! Невинен... Господарю! Не ме оставяйте! Аз съм духовник... – започна да вика клисарят, щом по знак на Симеон двама войници го хванаха, извиха ръцете му зад гърба и ги вързаха. – Няма ли кой да ми помогне... Помоооощ!

– Какво ще правим сега? – попита чигата, след като виковете на Кирик заглъхнаха в далечината.

Преди да му отговори, Климент вдигна поглед към влезлия в базиликата Корсис. Помощникът му не каза нищо, само кимна с глава и се усмихна, сочейки кожената си торба, след което се облегна на стената и с интерес заоглежда потъналата в мрак църква.

– Мисля, че ще намерим чашата. – неопределено каза писарят и изгледа Симеон. – Иди и разпитай Кирик в килията му. Нека ти опише как изглежда изчезналият Манасий. След това свери сведенията, които ти даде с отец Стефан или с някой от свещениците на базиликата. Те също са виждали мошеника – писарят се изправи и се протегна отново. – Всъщност, така или иначе ще трябва да уведомим архимандрита какво е станало в черквата му. Така че по-добре иди направо при него. След което прати хората си да издирват Манасий.

Чигатът се прозя уморено.

- Мислех, че тази вечер ще мине без извънредни произшествия каза той. – Ами Борис? Някой ще трябва да му каже какво се е случило.

Климент понечи да отговори, когато се чуха тежки стъпки и някой започна да вика името му. В следващия миг в базиликата нахлу Руф личният телохранител на княза. Едър и висок, с огромен меч, закачен на бойния му колан, до когото се полюшваха два кинжала, с дебели кожени предпазители на ръцете и сребърни обеци на ушите, готът изглеждаше като тръгнал за бойното поле.

- Къде си, Клименте?! Гърлено изрева готът, който не се съобразяваше с никой освен с Борис. – Къде си, дяволе?! – продължаваше да крещи телохранителят, на когото очевидно му доставяше удоволствие да слуша кънтящия си под покрива на базиликата глас. – Князът заповяда веднага да се явиш при него!

Климент и чигатът се спогледаха. Нима Борис беше разбрал за кражбата и бе толкова раздразнен, та пращаше личния си телохранител да издирва писаря?

– Какво искаш, Руф? – Климент пристъпи напред в светлините на фенерите. – Какво си се разкрещял в това свято място като дивак, какъвто всъщност си?!

Огромният гот изгледа българина и се ухили, разкривайки кривите си остри зъби. Някои твърдяха, че Руф и подчинените му готи ги пилят, за да могат да прегризват гърлата на противниците си по време на битка, но Климент не вярваше на тези клюки.

– Князът те вика! Веднага! Тръгвай с мен! – заповяда телохранителят и без да чака отговор, се завъртя на пети.

– Защо?

– Получи известие от Константинопол – отговори през рамо готът. – Прочете го, пребледня, хвана се за сърцето и нареди да те намеря. Това е, което знам. Така че побързай! – нареди Руф и се понесе обратно по коридора.

Климент сви рамена, кимна на Симеон и следван от Корсис, тръгна към покоите на владетеля. Може би щеше да има нужда от помощта на младежа.

Двамата се бяха запознали преди три години, малко преди бунта срещу Борис и покръстването. Корсис бе син на една от жертвите на боила Шун, който бе решил, че ще стане непобедим, ако направи седем чаши от черепите на важни хора и пие от тях. Според преданията с ритуала древната сила оренда, намираща се във всеки човек, се прехвърляше в този, който пие от главите на жертвите си. Колкото по-високопоставени са убитите, толкова повече оренда има в тях. За да постигне целта си, Шун бе манипулирал Великия съвет на боилите, на който бе член, бе подтикнал водача на противниците на княза, боилът Иратаис, да започне бунта, като се надяваше в замяна на помощта си да получи главата на хана, от която да направи предпоследната си, шеста чаша. Седмата трябваше да бъде направената от Крум от главата на Никифор, която Шун издирваше[22]. Една от жертвите на полуделия боил бе миникът[23] Вардан – прочут майстор на меча и баща на Корсис. Писарят се трогна от останалия на улицата младеж и го взе за помощник, за което по-късно не съжали и за миг. Освен опитен воин като баща си, Корсис се оказа схватлив и умен и помагаше на Климент в разследванията му. Младежът няколко пъти спаси живота на господаря си, като дори успя да посече Шун, малко преди той да убие Климент, след като чашата от черепа на Никифор най-после беше намерена.

От тогава двамата бяха неразделни, а писарят чувстваше помощника си повече като брат, какъвто не бе имал никога, отколкото като слуга. Между тях се изгради невидима връзка, скрепена от многото им съвместни преживелици, и те споделяха всичко един с друг, без да имат тайни. Подпомаган от Корсис, писарят постигна много за човек без благороднически произход и в момента заемаше длъжността борев на тайния княжески съд, което му даваше право да разследва и съди всички боили, дори и членовете на Великия съвет. Самият Корсис също се бе издигнал заедно с господаря си и лично князът на няколко пъти му бе изказвал благодарностите, възнаграждавайки го подобаващо.

Въпреки всичко напоследък между двамата се бе появила неочаквана преграда. Корсис продължаваше да върши задълженията си безупречно, но свободното си време предпочиташе да прекарва с девойката Ава, отколкото (както преди) с Климент. Помощникът на писаря се влюби в момичето, предизвикало хаос и станало причина за поредица от ужасяващи събития в Плиска.[24] Отначало Корсис се впечатли от умението на Ава да борави с оръжията почти наравно с него, нещо, което тя бе научила по време на десетгодишния си живот сред готите, от които бе отвлечена като малка, но постепенно интересът му към нови техники при водене на бой и хитроумни удари бе заменен от по-дълбоки чувства. Младежът използваше всяка свободна минута, за да прекарва с любимата си, което малко по малко го отдалечаваше от господаря му.

Климент се чувстваше едновременно радостен за Корсис и някак предаден от това, че младежът вече няма време за него. Опитваше се да пропъди подобни мисли и настроения, знаейки колко недостойни са те, но нямаше как да избяга от истината. Дълбоко в себе си писарят завиждаше на помощника си за това, че обича и е обичан. Самият Климент също имаше любима, но жената, която заемаше сърцето му, бе далеч – чак в Константинопол. Ирина беше дъщеря на византийския пратеник в Плиска Атанасий, също станал жертва на полуделия Шун.

Двамата с писаря бяха имали съвсем малко време да споделят чувствата си, преди византийката да се върне в родината си след убийството на баща ѝ. Климент беше получил няколко писма от нея, в които тя го уверяваше в любовта си, но времето и разстоянието не работеха в негова полза. Ирина пишеше, че след смъртта на баща ѝ император Михаил я е накарал да влезе в манастир заради грешките му, но тя все още се надява на милостта му. Това, от една страна, притесняваше писаря – как щеше да се събере с любимата си? Но от друга, в развратния Константинопол манастирът беше единственото място, в което се чувстваше сигурен за Ирина.

Писарят поклати глава и отпрати далеч тези мисли. Бяха стигнали до двореца.

Завариха Борис в малката стая зад тронната зала. Владетелят беше облечен с елек от фина заешка кожа със златни копчета, наметнат над бяла риза, запасана в тъмен панталон, пристегнат с красив пояс, обсипан с бели перли. Със строго изражение на лицето, князът седеше на дълга, тапицирана с кожа пейка с облегалка. На масата пред него вдигаше пара току-що изпечено агне, нарязано на порции, гарафа, пълна с тъмно, червено вино, и блюда със зеленчуци, хляб и подправки. Дебели свещи, поставени в извити сребърни свещници, осветяваха помещението, смесвайки мириса на печено с дъх на восък и мед. Трепкащите им пламъци караха преследваните елени и ловци от гоблените на стената да оживяват, а тъмнината зад прозорците да изглежда още по-плътна.

Компания на Борис правеха комитът Еспор – един от бързо издигналите се фаворити на княза, и архимандрит Стефан – главният свещеник на базиликата, който не подозираше, че църквата му е била ограбена, докато сладко си похапва.

Всъщност никой не ядеше. Чинията на княза стоеше недокосната, но за сметка на това в ръката му имаше пълна до ръба чаша с вино. Писмото, споменато от Руф, лежеше на масата, а ръбовете му вече се бяха подгънали от многократното четене. В стаята бе надвиснала злокобна тишина.

Владетелят направи едва забележим знак с глава и готът напусна стаята.

– Настанявай се, Клименте! Ти също, Корсис – гласът на Борис беше мрачен. – Налейте си вино и си сипете от месото. Готвачът каза, че е много добро, макар сега да не мога да сложа в устата си никаква храна... Вечерта се очертава дълга и не особено приятна.

Писарят познаваше княза много добре, за да разбере веднага, че владетелят е притеснен, ядосан и раздразнен. От друга страна, всичко това можеше и да е само поза. Като добър дипломат, Борис се бе превърнал в съвършен артист, който чрез настроенията си манипулира събеседниците си.

– Преди да започнем, трябва да уведомя отец Стефан, че тази вечер църквата му е била ограбена каза Климент, докато се настаняваше. – Един от прозорците на базиликата е бил разбит. Някой е задигнал потира, който папата подари на негово величество. Страхувам се, че...

– Откраднат? Потирът? Свещеникът скочи на крака и блъсна масата пред себе си. Сребърните чинии и чаши силно издрънчаха. – Защо не каза за това веднага?! Моля ваше величество да ме извини – поклони се Стефан. Кръстът и малката икона със Света Богородица, висящи на врата му, се вдигаха и спускаха стремително в унисон с дишането му. – Трябва веднага да видя какво се е случило!

– Разбира се! – съгласи се Борис. – Стори каквото сметнеш за необходимо.

Свещеникът се поклони и запретвайки краищата на расото си, за да може да се придвижва по-бързо, излетя от стаята. Руф подаде глава, увери се, че всичко е наред, и тихо затвори вратата.

– Значи потирът го няма! – лицето на Борис се зачерви от гняв. – Не ми стига това – той погледна лежащото на масата писмо, – ами и са ограбили собствената ми базилика! Как е станало?

Климент разказа набързо за случката, но преди да успее да стигне до края, князът го прекъсна.

– Какво ще кажеш, Еспор?

Комитът изгледа мрачно Климент, като че ли той е виновен за кражбата, без да бърза да отговори. Безскрупулен, жесток и амбициозен, Еспор бе видял своя шанс след покръстването. Мнозина от старите родове бяха затрити, някогашните довереници на Борис – изпратени под брадвата на палача, а до владетеля се освободи много място, което комитът веднага запълни. Съвършен войник, не познаващ страх в боя, той се зае да преследва тези, които въстанаха срещу новия Бог и господаря му. Гонеше ги безмилостно и изби мнозина от тях. Това му донесе почести, богатство и титли и отреди мястото му на най-близък съветник до Борис. Комитът не търпеше никой друг да го засенчва и с интриги или груба сила успяваше да държи останалите кандидати за мястото му далеч от трона. Между него и Климент съществуваше студено, но изпълнено с взаимно уважение разбирателство. Еспор ценеше писаря заради бързия му и логичен ум, с който разкриваше враговете на владетеля, които самият той след това унищожаваше безмилостно.

– Мисля – бавно отговори комитът, бършейки мазните петна от брадата си, – че това е недопустимо! Не може в центъра на Плиска, в най-големия ни храм да се допускат подобни престъпления! Ако не вземем навремени мерки, ще заприличаме на разграден двор!

– Така е! – съгласи се Борис и ядно удари с юмрук по масата. – Искам чашата да бъде намерена! Искам крадците ѝ да бъдат заловени и наказани! Незабавно!

– Вече е сторено! – на писарят му достави удоволствие да види учудването, което се изписа на лицата на двамата му събеседници. – След като Кирик ми разказа какво се е случило, веднага го заподозрях. Отговаряше прекалено бързо на въпросите ми, сякаш се е подготвял предварително, имаше готово обяснение за всичко. Най-логично изглеждаше той и изчезналият слуга да са крадците. Затова изпратих Корсис да търси Манасий. Той без много трудности е намерил дома му.

– Живее в един коптор в източната част на града – бързо добави помощникът на писаря и се размърда на стола си. И преди се беше срещал с Борис, но никога досега не беше виждал владетелят толкова разгневен и това го плашеше. – Собственикът каза, че Манасий се върнал привечер, влезнал за малко в стаята си, след което отново излязъл. Чашата беше скрита в топка мръсни парцали под сламеника му. Не особено подходящо място. Ето я! – Корсис бръкна в кожената чанта, преметната през рамото му, извади потирът и го постави на масата. Светлината заигра по златната чаша, скъпоценните камъни по обкова ѝ проблясваха като малки слънца.

Борис се наведе напред, сграбчи потира и го вдигна към лицето си, сякаш искаше да се убеди, че е истински.

- Оставил съм двама души в стаята на Манасий – добави писарят. – Симеон ще свърши останалото.

Князът кимна, но не каза нищо. Борис продължаваше да върти златната чаша, оглеждайки я от всички страни, за да е сигурен, че не е повредена по никакъв начин, след което бавно я постави на масата пред себе си.

– Поне една добра новина за тази вечер – тихо каза той, погледна отново чашата, а ръката му сграбчи писмото. Лицето му се напрегна, но той се опита да сдържи вълнението си. – Ще говоря направо. Новините са лоши! Много лоши! Получих известие от един от агентите ни в Константинопол, което смрази сърцето ми. Кавханът Дукум е мъртъв!

Климент скочи на крака и изпусна ножа си, който се удари в масата и падна с дрънчене на земята. Главата му се залюля, очите му се напълниха със сълзи, тялото му отмаля, краката му се подгънаха, стаята се завъртя и той се свлече обратно на стола. Не му достигаше въздух и писарят припряно разкопча двете горни копчета на ризата си. Искаше му се да запази самообладание, да се покаже като истински кален българин, но единственото, което усещаше, беше нечия ледена ръка, сграбчила сърцето му, и горещите сълзи, които се стичаха по лицето му.

Това не можеше да е вярно!

Дукум с масивната си фигура, с обръснатата си до блясък яка глава. Дукум, който никой и нищо не бе в състояние да помести от мястото му. Дукум, непоклатим като тежък мраморен блок, като скала, която е вечна, за да устои на всички бури и ветрове, които фучат около нея. А сега скалата се беше сгромолясала, твърдият мрамор се беше разбил на малки парченца, които никой повече нямаше да може да събере.

За него Дукум бе бащата, който загуби като малък, приятелят, който толкова дълго му липсваше, благодетелят, повел го по пътя на успеха. Именно кавханът бе този, който преди шест години повери първата задача на Климент, оценявайки способностите му, и писарят не го бе подвел. Ако не беше кавханът, днес още щеше да се взира в пергаментите, преписвайки договори, жалби и съдебни решения. Дукум бе този, при когото знаеше, че може да отиде винаги, без значение дали за да сподели докъде е стигнало поредното разследване, да поиска съвет, да потърси някой, който да го защити в труден момент, или просто да си поприказва.

И сега бащата, приятелят, благодетелят и защитникът бе мъртъв!

– Как е станало? – задавено попита писарят и внезапно осъзна, че дори не знае на колко години бе покровителят му. Петдесет и пет? Шейсет? Или повече?

Борис направи гримаса, гласът му трепереше. Той също обичаше стария боил, който бе стоял до него в най-трудните моменти и винаги му бе помагал. Сърцето на владетеля наистина бе смразено. И от неговите очи потекоха сълзи и за да ги прикрие, той надигна чашата си.

– Конят му се е подхлъзнал, паднал е на каменната улица и си е строшил врата – сухо каза Еспор, който едва ли скърбеше за смъртта на кавхана. След като Дукум го нямаше, комитът щеше да стане още по-ценен за Борис. – Нелепа и глупава смърт.

– И това е всичко? – писарят не можеше да повярва. – Виждал съм го да препуска през дълбоки преспи сняг, да прескача...

– Това е всичко! – прекъсна го Борис и прехапа устни. – Паднал е и се е пребил! Понякога се случва и на най-добрите.

– И ваше величество е сигурен, че не е убийство? Византийците са майстори на подобни номера, с които...

– Така е било обявено. Има и доклад по случая, който, предполагам, ще получа до няколко дни – отговори князът и си наля още вино. – Агентът ни го е видял в моргата на Константинопол. Нямало никакво съмнение, че Дукум си е счупил врата. Двамата войници, които са го ескортирали, са потвърдили инцидента. - Борис внимателно постави чашата си на масата, приближи се до прозореца и се загледа в тъмнината. Ярката луна осветяваше белия каменен двор, в далечината се виждаха огньовете, запалени по стената на крепостта, чуваха се подвикванията на войниците. Всичко изглеждаше мирно и спокойно, но в сърцето си князът усещаше празнота. След смъртта на Дукум нищо вече нямаше да е същото. Най-накрая бе останал съвсем сам. Сам със себе си и демоните, с които трябваше да се бори в собствената си душа. Борис въздъхна и се върна при гостите си. – Беше ми като близък роднина – каза тихо той. – Като стар чичо, който винаги е наоколо в труден момент, за да ме подкрепи. Правеше го за баща ми, правеше го и за мен. А сега го няма! – Князът гневно изтри с юмрук мокрите си очи. – Ще пратя хора да приберат тялото му, да го балсамират и да го докарат в Плиска. Ще му устроим достойно погребение, такова, каквото заслужава. А ти ще го заместиш в Константинопол!

Климент повдигна вежди. Той не беше дипломат. Какво щеше да търси във византийската столица? Пък и проблемът, с който се занимаваше Дукум, вече бе успешно решен. Тържището в Солун отново бе отворено. Какво беше намислил князът?

– Нека не оставяме тъгата да ни размеква. Кавханът не би одобрил това – Борис възвърна обичайното си хладнокръвие. – Не ни ли учат апостолите, че трябва да приемаме твърдо и с вяра в Бога и най-големите нещастия?

– Учат ни! – съгласи се Климент. – Но ни учат още и че Бог ни праща нещастията като изпитание, в което ние трябва да устоим.

– Точно така! – съгласи се Борис. – Затова трябва да отидеш в Константинопол и да довършиш това, което Дукум започна.

– Но какво? – разпери ръце Климент, а до него Корсис се размърда неспокойно. – Дукум реши проблема с тържището в Солун. Византийците нямаше защо да го убиват. Или има нещо друго?

– Има! – владетелят го изгледа от упор. – Първо искам да проучиш обстоятелствата около смъртта на кавхана. Както сам каза, той беше добър ездач, а гърците са способни на всичко! И грешиш. Те имаше защо да го убият – Борис се наведе напред, все едно се страхува някой да не го подслуша. – В Константинопол се носят слухове. Слухове, че срещу Михаил ще бъде извършен преврат! Мнозина са недоволни от управлението му. От пиянството и разврата му, от новите данъци, които наложи, и безкрайните войни на изток. Хората не го обичат, ненавист има и в обкръжението му – князът се почеса по бузата преди да продължи. – Колкото и странно да ти се вижда, една от причините за това е, че е зарязал съпругата си Евдокия Декаполитиса и върти любов с дъщерята на телохранителя си – Евдокия Ингерина. Всъщност го прави от години, но сега е забравил всякаква мяра.

– Явно харесва Евдокиите – отбеляза писарят.

– Не знам как не ги бъркат – усмихна се Борис и за миг заприлича на немирно момче, което издава чужда тайна. – Всъщност знам. Наричат жена му Евдокия, а любовницата му Токи. Макар това да не е особено важно. По-важно е, че майката на Михаил Теодора, която му е избрала Евдокия за жена, когато е бил само на петнайсет години, както и брат ѝ, кесарят Варда, са близки с бащата на момичето – главнокомандващия на източните армии Магистър милитум Коридон. Той постигна забележителни победи. След като разгроми емир Омар, се върна с част от войските си в Константинопол, за да получи триумф. Дата за който, кой знае защо, така и не се назначава от императора. Коридон обикаля сърдит из Константинопол, а войската му нервничи пред стените на града в очакване императорът да им отдаде заслуженото. Вместо това Михаил е забравил всякаква дискретност. Появява се публично с любовницата си и унижава жена си. Което допълнително ядосва Коридон и покровителите му. Преди това, за да се спазва приличието, императорът ожени Токи за близкия си приятел – началника на имперските конюшни Василий и за да не се сърди, че спи с жена му, му даде за любовница собствената си сестра Текла. Което дразни още повече майка му и брат ѝ. Казват, че Текла била влюбена във Василий, който е огромен и красив мъж, но това едва ли има особено значение.

– Звучи като древногръцка драма – не се сдържа писарят. – Всеки е любовник на някого и мами другия зад гърба му. Липсва само Богът от машината[25], който да разреши проблемите и раздаде правосъдие.

– И това може да стане – замислено отговори Борис. – И може ние да изиграем тази роля. Из Константинопол са плъзнали магьосници, пророци и гадатели, които предсказват скорошния край на императора и цялата му династия. Свещеници проповядват по ъглите, че Апокалипсисът е близо, Дяволът се е настанил в Големия дворец, а Господ е отвърнал очи от империята и ще я накаже заради пиянството и разврата на Михаил.

– Някой подготвя почвата, за това, което предстои – Климент замислено поклати глава. – Случвало се е и преди. Първо се пускат слухове, мълви и пророчества и когато започнат размириците, всички вече са убедени, че такава е Божията воля.

– Точно така! – Борис плесна с ръце. – Нещо се мъти и аз трябва да знам какво е то.

– И Дукум трябваше да разбере това? – попита писарят, чудейки се в какво ли всъщност се е забъркал кавханът във византийската столица.

– Да! Всъщност той го предложи – бързо добави князът, сякаш се оправдаваше, че е въвлякъл боилът в подобна авантюра. – Тържището в Солун беше само претекст да го пратя там. Дукум трябваше да се опита да разбере подготвя ли се наистина преврат и кой се кани да го оглави. Всяка смяна на властта води до сътресения и несигурност след себе си, докато новият владетел се закрепи. А точно сега положението във Византия, така или иначе, е трудно. Войната с арабите е опразнила хазната, патрициите са разделени и сплетничат един срещу друг, войниците не са получавали заплатите си от десет месеца и са изнервени. Ако Михаил падне, ще настане хаос... Омръзна ми вечно да губя войни! – Борис се нацупи, но миг след това черните му очи заблестяха. – Само си представи, Клименте! Ако успеем, ако завладеем Константинопол, ще извърша подвиг, който никога не е извършван! А ако седна в трона на Константин Велики, никой владетел в света няма да може да се мери с мен по могъщество! България ще стане най-великата сила на земята!

– В Константинопол и преди е имало преврати – сухо отбеляза писарят.

– Да, но сега положението е различно! – очите на Борис заблестяха пред мечтите за бъдещето и плановете, които градеше. – И което е най-хубавото – потри ръце владетелят. – Имаме шпионин на най-високо място в империята!

– Кой е той?

– Братът на Теодора и Варда, магистър Петрон Мимиконян! Алчен е като Крез. Забогатя неимоверно, след като преди години проведе успешни кампании в Азия, но след това загуби всичко. Крие провала си, а е на ръба на банкрута. Ако не са нашите пари, ще бъде разорен! Той ни съобщава всичко важно, което става в двореца и което замислят племенникът му, сестра му и брат му. Ако Петрон седне на трона, сам ще отвори вратите на Константинопол пред войските ми.

– И Дукум е трябвало да уреди всичко това?

Князът се намръщи.

– Всъщност не. Той не можеше да повлияе на ставащото в империята. Но можеше да следи на място в каква посока се развиват нещата. С малко повече късмет можеше да пристигнем с войските си пред стените на Теодосий[26] в подходящия момент. – Борис изгледа събеседниците си под спуснатите си клепачи, след което вдигна глава и каза с ясен глас. – Запомнете: рано или късно Византия ще се изправи срещу нас с цялата си мощ. И тогава, нека не се лъжем, няма да имаме никакъв шанс. Докато императорът седи на трона си в Константинопол, българският владетел ще се страхува за трона си в Плиска! Колко още време има дотогава? Година? Десет? Сто? Колко време арабите ще ангажират вниманието им? Всяка нощ сънувам кошмара, че Михаил е сключил мир с Ал Мутаз[27] и обръща взора си към нас. Веднъж вече ми се наложи да се изправям срещу Византия и не бих искал да го правя отново. Затова няма да се почувствам спокоен, докато не уредим работите си с гърците. Това беше задачата на Дукум. Да следи какво става в Константинопол и да осигури мир. Дълъг и дълбок мир, като по времето на Омуртаг[28]. Ако нещата тръгнеха в изгодна за нас посока, можеше и да тръгнем на война, но този вариант бе малко вероятен. Дукум организира бърза система за известяване, така че, ако се наложи, да узная новините не по-късно от три дни. А сега е мъртъв... – владетелят замълча. – Само седмица преди да умре ми писа, че е на път да намери нещо, което ще превърне плановете ни в реалност. Беше сигурен, че нещата се развиват в наша полза... Как можа да загине по този нелеп начин! – удари юмрук в дланта си Борис, без да става ясно за кое съжалява повече, за смъртта на Дукум или за това, че не е разбрал тайната му.

– И ваше величество иска аз да го заместя? – Климент не изглеждаше привлечен от идеята да отиде в Константинопол и да се замеси в дворцовите интриги. Още по-малко му се искаше да се сблъсква с бившия си преподавател от Магнаурската школа, а сега патриарх Фотий. Макар да бе висш духовник, Михаил му бе поверил грижата за шпионите си, нещо, с което Фотий, който бе превъзходен логик, философ и математик, се справяше чудесно. Патриархът мразеше някой да се бърка в плановете му, както бе направил писарят преди около година, и рядко оставяше това ненаказано. Климент още изтръпваше, когато си припомнеше битката, която водеха с помощника му Корсис на гробищата до Плиска с изпратените от Фотий фанатични убийци. Тогава им се размина на косъм, но патриархът, както и господарят му едва ли бяха останали доволни от резултата. Единствената утеха, която писарят намираше в предстоящото пътуване, бе, че ще види Ирина.

– Да, искам да го заместиш! Ти си боил, участник във Великия съвет, мой храненик и съдия. Освен това си един от малкото хора, на които вярвам безрезервно. Ти си моят сокол, който лети на високо, вижда враговете ми от далеч и се спуска, за да ги разкъса с ноктите си и да ме защити – Борис се усмихна подкупващо. – Но има и още. Има и нещо друго, което е дори по-важно от това, кой ще седне в трона на Михаил.

Климент и Корсис се погледнаха учудено. Еспор само се усмихна и надигна чашата си

– Искам своя църква! – високо заяви Борис и гласът му отекна между каменните стени. – Искам църква, която да е самостоятелна, да има свой митрополит и да не зависи нито от Рим, нито от Константинопол!

– Това е невъзможно! – Климент се вторачи слисано във владетеля.

– Възможно е и още как! – не се предаваше князът. – И съм сигурен, че може да стане. Ти знаеш, че писах на папа Николай с някой въпроси относно новата вяра. Истината е, че го направих, за да установя доколко светият отец е готов да ни даде собствен архиепископ. Мисля, че това можеше да се договоря с него, но за жалост папата се разболя и преговорите вървят трудно. Но в Константинопол са уплашени. О, как само са уплашени – Борис плесна доволно с ръце. – Представи си само – папски хора в задния двор на империята! Кошмар, който кара Михаил да се поти, когато не е пиян. Може пък и затова да се е пропил, знам ли весело намигна князът. – В Константинопол не са далеч от идеята да се съгласят да сме отделна църква под техен надзор. Нещо, което няма да ни пречи по никакъв начин. Но твоя "приятел", патриарх Фотий, е категорично против – Борис гневно тропна с крак. – Опитах какво ли не – почести, пари, убеждение, но не! Фотий не иска и дума да се чува за това. Но във Византия, за разлика от Рим, императорът е този, който назначава главата на църквата. Което значи...

– Което значи – продължи мисълта на владетеля Климент, – че ако на трона на Михаил седне друг, приятелски настроен към нас човек, той ще смени Фотий с някой по-отстъпчив.

– Именно! – съгласи се мрачно Борис. – И тогава жертвите, които бях принуден да направя, гоненията, убийствата, кървавата смърт, покръстването, само тогава, когато църквата ни е самостоятелна, всичко това ще има смисъл! – владетелят замълча, вторачен в събеседниците си. – Разбираш ли сега колко важна е мисията в Константинопол?!

Климент кимна.

– Не ми се иска да се замесвам с Фотий – призна той. – Още повече да се опитвам да го свалям от патриаршеския престол. Последната среща с хората му едва не ми коства живота.

– Ще ти се наложи, ще ти се наложи – гласът на княза не търпеше възражение. – Но освен с патриарха, ще трябва да се съобразяваш и с още един духовник. Монсеньор Анджело Рици, апостолически нунций[29] на негово светейшество папата. Пратен е, за да се опита да заглади нещата между Константинопол и Рим. Както знаеш, и папата, и патриархът се анатемосаха няколко пъти един друг. Между двете църкви отношенията са меко казано лоши – владетелят се засмя. – Макар да не харесва Фотий, ще трябва да внимаваш с италианеца. Чувал съм, че е хитър, умен и безжалостен. Но това далеч не е всичко – продължи Борис и зашепна, все едно се кани да сподели най-страшна тайна. – Столицата на Византия се е превърнала в арена на мрачни, зловещи убийства! През последните две седмици са били убити вестарият Евматий и логотетът Мануил. И двамата са много близки до императора. Той често се събира с най-добрите си приятели, за да пие и да се забавлява. Наричат се "стълбовете на империята", защото според него на тях се крепи държавата. Допуска ги в покоите си, отрупва ги с почести и богатства. Което не се харесва на останалите, но той хич и не се интересува.

– Нима някой ги мрази и им завижда толкова, че да ги убие? Как е станало?

– Евматий е бил намушкан с нож, вратът на логотета е бил строшен! – намеси се в разговора Еспор, колкото да отбележи, че е наясно за какво става дума.

– Точно като на Дукум!

– Не точно. Намерили са Мануил мъртъв върху масата в кабинета му. – Борис седна, доволен, че е успял да заинтригува писаря. – Пертон съобщава, че в ръцете и на двамата са намерени парчета пергамент. На този, открит в дланта на Евматий пише: "Смъртен удар порази снагата ти". "Поразен си за втори път" е посланието, което убиецът е оставил при Мануил.

– Какво значи това? – обади се Корсис, който досега само слушаше. – Нима някой брои колко са убитите?

– Точно така! – Борис изгледа помощника на писаря. – Но не е само това. Бележките са перефразирани реплики от трагедията на Есхил "Агамемнон". Казва ги жена му Клитемнестра, докато убива мъжа си, когато той излиза от банята.

– След като го оплита с мрежа и го посича с брадва – Климент замислено поклати глава. – Но какво общо има това с убийствата?

– Не знам! – Борис отново взе потира и го завъртя в ръка. – Никой не знае. Пък и на точно такова прилича – някой брои убитите близки на императора, за да го подплаши. Трябва да знаеш, че той е много религиозен и във всичко вижда знаци от съдбата и Бог. Според Петрон Михаил е изнервен, раздразнителен и мнителен, което го кара да прави нови грешки, които засилват настроенията срещу него. Останалите "стълбове" силно се притесняват за живота си.

- И твое величество иска да се заема с това?

– Точно така!

- Но нима императорът ще допусне да разследвам най-близките му? Той си има свои хора, които да правят това. Начело с Фотий...

– Не съм казал такова нещо. Но нищо не пречи да проведеш собствено дискретно проучване. В него никой няма да те спре. Все пак Дукум беше български кавхан, който загина във византийската столица! Ще бъдеш мой официален пратеник, разследващ случая, и ще трябва да се съобразяват с теб, стига да не прекаляваш.

Климент кимна замислено. Знаеше за какво говори Борис. Като негов посланик, той можеше да се срещне дори с императора и да разговаря и с най-близките му хора. Само от него зависеше в каква посока ще насочи разговора. А ако успееше да разкрие убиеца...

– Ако успееш да разкриеш убиеца на приятелите на Михаил, той ще бъде съгласен да подпише какъвто договор му предложиш! Ще махне Фотий или ще го накара да признае българската църква – довърши мислите му Борис. – И тогава най-после това, за което жертвах живота си и живота на толкова много хора, дори на стария си Бог, ще бъде завършено!