Убий императора

3

19 септември

Невестулката с лекота проследи просяка, който Панарет удари. Помощникът на писаря обърна наметката си, която от вътрешната страна беше цялата в кръпки, вдигна качулката ѝ, за да прикрие лицето си, хвърли малко прах върху ботушите си и тръгна след Нестор.

Предпазните му мерки се оказаха излишни. Просякът, заедно с още двама дрипльовци, вървеше по криволичещите улички на града, без да се огледа нито веднъж. Тримата спътници си шушукаха, с лекота проправяйки си път през вечерната тълпа. Рошавите им глави ту изскачаха, ту изчезваха сред множеството от хора. Напичащото слънце най-после се бе скрило, от залива подухваше лек ветрец и жителите на Константинопол бяха наизлезли да се поразходят в приятната прохлада.

Прекосиха река Ликус, минаха покрай триумфалната арка на форума на Аркадий[36] и се насочиха към портата на свети Емилиян. Тази част на града бе осеяна с евтини кръчми и странноприемници, пълни предимно с моряци, защото съвсем наблизо се намираше Елефтериус, едно от най-големите пристанища на града.

Нестор и другарите му се шмугнаха в една от кръчмите, над която висеше обрасла с мъх табела с името "Кораба на Ной", и без да се замисля, Невестулката ги последва.

Помещението се оказа ниско и схлупено, но за сметка на това просторно, добре проветрено и чисто. По стените на заведението по двойки висяха главите на препарирани животни, откъдето, бързо съобрази Невестулката, идваше и името му.

Просяците се настаниха на една от масите близо до дебела дървена колона, поръчаха си вино и печено и продължиха да си шепнат тихичко, час по час поглеждайки към вратата, сякаш очакват някого.

Невестулката седна в един от ъглите, все така без да сваля качулката си, извади няколко медни монети и започна да върти една от тях между пръстите си. Помощникът на писаря внезапно усети глад, давайки си сметка, че не е хапвал нищо от сутринта.

Сякаш прочел мислите му, до него се приближи съдържателят – висок прегърбен мъж с ниско чело, и забърса масата с не особено чиста кърпа.

Невестулката се дръпна още по-назад в сенките, свали качулката си и поиска нещо за ядене и пиене, докато редеше медните си монети в редичка пред себе си.

С широк замах кръчмарят прибра парите и си тръгна, викайки към кухнята. Сополиво момче донесе на Невестулката халба бира и паница с месо и протегна ръка за бакшиш, но помощникът на писаря го отпъди, без да му даде нищо. Достатъчно се бе охарчил вече.

След като свършиха с яденето, просяците разчистиха масата и извадиха зарове. Увлечени в играта, Нестор и приятелите му бързо се разпалиха и скоро от масата им се понесоха викове, смях и ругатни. Няколко монети смениха притежателя си, играещите се кръстеха и духаха на стиснатите си юмруци. Нестор печелеше и скоро по подпухналото му от удара лице се изписа доволна усмивка. Невестулката го засърбяха ръцете да отиде при тях и да пробва поне един от номерата си. Сигурно можеше да спечели някоя и друга монета, с която да си върне дадените за ядене пари. Вместо това бившият джебчия се наведе над паницата си и задъвка храната. Месото беше вкусно, а бирата, макар и разредена, лека и пивка.

Тримата просяци така и не забелязаха кога вратата се отвори и в кръчмата влезе нов посетител. Качулката му беше вдигната, в едната си ръка държеше патерица, дрехите му бяха стари и одърпани. Странникът поспря за малко на прага, колкото да огледа помещението, след което с твърда крачка тръгна към масата, на която се бяха разположили Нестор и приятелите му.

– Какво става тук? – попита той и свали качулката си. Над дългия месест нос и добре поддържаните мустаци, пълно с гняв блестеше само едно око, а другото бе скрито под черна превръзка. – Мисля, че се бяхме разбрали да не играеш комар, Несторе?! Знаеш как завърши това последния път. И защо си довлякъл тия двамата?

– Стига, Фидипиде, какво толкова? Позабавлявахме се малко измърмори просякът, докато прибираше парите и заровете от масата.

Нестор махна на двамата си другари и те с мърморене си тръгнаха, гледайки злобно новодошлия. Без да им обръща внимание, той се настани на местата им и високо поиска печено и вино. Поръчката му бе изпълнена веднага. Лично собственикът му донесе пиенето и храната, кланяйки се угоднически, все едно сервира на някой принц.

За разлика от Нестор, едноокият се оказа доста по-предпазлив. Фидипид не спираше да се оглеждаше, докато се хранеше и втренчено оглеждаше всеки новодошъл. Погледът му бързо обходи останалите посетители в просторната зала и дълго се задържа в ъгъла, в който се бе сврял Невестулката.

След като се наяде, едноокият се оригна шумно и си поръча още вино. Наведе се над Нестор, преметна ръка през рамото му и бързо започна да му говори.

Двамата просяци продължиха да се черпят още около час. Невестулката изяде печеното си и бавно отпиваше от бирата, чудейки се дали ще му стигне, или ще трябва да се охарчва за нова. С раздразнение установи, че пътуването в чужбина има и лошите си страни. Тук цените бяха много по-високи отколкото у дома.

Най-накрая Фидипид и Нестор изпразниха гарафата с вино, хвърлиха няколко монети на масата и се надигнаха да си ходят.

Невестулката изчака да излязат, след което последва примера им. Малко остана да ги изпусне. Макар да бяха пили, просяците се движеха бързо, а силуетите им се губеха в тъмнината. Помощникът на писаря ги видя миг преди да завият в една от съседните улици и се втурна след тях.

Този път Невестулката беше по-внимателен, защото Фидипид постоянно се обръщаше да провери дали няма някой зад гърба му. За щастие по улиците все още имаше хора, а и достатъчно сенки, в които да се прикрие.

Вървяха дълго, все покрай стената на града. Яките зидове, обрасли с мъх, лишеи и бурени, се издигаха високо в небето, тук-там между камъните се стичаше вода, плъхове, котки и кучета се криеха по дупките в основите им.

Стигнаха до пристанището, но го заобиколиха, без да излизат на кея, отклониха се за малко от стената на града, но скоро улицата пак изви покрай нея. От доковете се носеше мирис на водорасли, смола и дърво, чуваше се как вълните се разбиват в камъните на крепостта и подвикванията на останалите на вахта юнги.

Често срещаха пияни моряци, с нашарени от татуировки тела, които преплитаха крака и пееха неприлични песни. Свикнали с поведението им, патрулите не ги закачаха, но видеха ли войниците, просяците се спотайваха в ъглите или сводовете на къщите, а Невестулката бързаше да последва примера им.

Постепенно минувачите оредяха, чат-пат се срещаха само закъснели търговци или чираци, бързащи да се приберат в дома си, и преследването стана по-трудно. Почти бяха стигнали до източната част на града, когато едноокият неочаквано се обърна, спря и дълго оглежда улицата зад гърба си. Невестулката отскочи в свода на близката врага, но Фидипид остана дълго загледан точно там, където беше скривалището му. Дори и да видя преследвача си, просякът не се издаде с нищо. Само хвана под ръка спътника си и започна да върви по-бързо, свивайки неочаквано в страничните улички.

Навлязоха в гъсто заселения район на Хиподрума в най-старата част на града. Тук минувачите бяха повече, както и войниците, по ъглите имаше закачени факли, фенери и мангали с благоухания.

Двамата просяци продължаваха пътя си, от време на време се чуваше високият писклив глас на Нестор. Фидипид няколко пъти спира, за да огледа улицата зад гърба си, но Невестулката успяваше да се прикрие на време.

Убийството стана най-неочаквано.

Едноокият залитна, като че ли краката не го държат, и се опря на рамото на другаря си, търсейки опора. За миг проблесна стомана, след което Фидипид прегърна Нестор, подхващайки го по-здраво под мишниците и зави в най-близката пресечка.

Помощникът на писаря се затича, за да не изпусне просяците и също сви в уличката. Тук бе тъмно и усойно, чуваха се нечий смях, закани и отекващи по камъните стъпки. По ъглите стари проститутки примамваха клиенти, разчитайки да са изпили достатъчно вино или тъмнината да скрие възрастта им, на една от оградите се чернееше силуетът на някакъв пияница.

Забързан, Невестулката щеше да го подмине, когато човекът изведнъж се извъртя и загубил равновесие, тупна на земята. Нещо в движенията му привлече интереса на бившия джебчия. Колкото и да беше пиян, човек не падаше по този начин.

Невестулката се приближи до мъжа и се надвеси над него, продължавайки с едно око да следи бързо отдалечаващата се сянка на Фидипид и спътника му.

– Лошо ли ти е? – попита той, като разтърси непознатия за рамото.

Мъжът се преобърна, главата му се люшна напред, разкривайки дълбока, грозна рана отпред на гърдите. Изцъкленият поглед на Нестор срещна този на Невестулката. Помощникът на писаря отскочи, викът заседна на гърлото му, кожата на врата му настръхна. Нямаше никакво съмнение – Фидипид беше убил другаря си.

– Хей, ти, там! Не мърдай! – двама войници с копия и факли в ръце се появиха в единия край на улицата.

Все още потресен от находката си, Невестулката скочи на крака и побягна. Само това оставаше – да го заловят над окървавен труп!

Припомняйки си годините, когато бе от другата страна на закона, той ловко се покачи на близката ограда и скочи в тъмнината. Без да се оглежда и обръща внимание на виковете зад гърба си, Невестулката започна да се прехвърля от двор в двор, опитвайки се да се отдалечи максимално от преследвачите си. Някъде започна да лае куче, друго му отговори, капаците на няколко прозореца се отвориха, чуха се сърдити гласове и ругатни.

"Колко бързо се променя животът – философстваше наум Невестулката, докато се носеше напред в тъмнината. – Съвсем до скоро бях помощникът на българския пратеник в Константинопол, само преди минута бях преследвачът, тръгнал по следите на нападател и убиец, а сега трябва да бягам, за да спася кожата си."

Скоро виковете на войниците останаха далеч назад. Невестулката се прехвърли обратно на улицата, изтупа панталоните си и се облегна на каменната стена да си поеме дъх. Сърцето му блъскаше силно, гърдите му се надигаха учестено. Отдавна не му се бе налагало да бяга така.

След като си почина, помощникът на писаря се огледа. Намираше се пред висока каменна стена с бойници и кули, между които проблясваха огньове. От Фидипид нямаше и следа.

Преследването се оказа безсмислено, и което бе по-лошо – не знаеше как да намери господаря си в непознатия град. Може би ако се върнеше пред "Свети Апостоли" писарят щеше да се сети да го потърси там.

Невестулката изруга глупостта си да не се уговорят предварително с Климент къде да се срещнат, съблече наметката си, оставайки само по риза и кожен елек и върза косата си на опашка. Дори и да го срещнеха, войниците едва ли щяха да го разпознаят.

"Що за човек трябва да си, за да заколиш най-хладнокръвно приятеля си, с който само допреди няколко минути си ял и пил" – мислеше си за едноокия Невестулката, когато неочаквано видя просяка.

Озъртайки се, Фидипид чукаше с патерицата си на малка врата в стената на крепостта. Миг по-късно тя се отвори и едноокият се шмугна през нея. Невестулката се хвърли да го догони, но когато стигна до вратата, тя вече беше заключена. Помощникът на писаря се повъртя около стената, търсейки друг начин да влезе, но не намери нищо. Беше намерил нападателя на господаря си само за да го изгуби отново.

Скоро крепостта изведе бившия крадец до висока врата с голям златен двуглав орел с корона – герба на Византия. Явно бе попаднал пред някои от дворците на Михаил. На малкия площад до задната страна на Хиподрума се навъртаха няколко дрипави просяка, които със скръбен глас молеха милостиня, но никой от тях не се стори познат на Невестулката.

Докато се чудеше какво да прави, от вътрешността на крепостта се разнесоха викове и команди, чу се скърцане на резета и широките крила на портата бавно се отвориха, разполовявайки орела на две. Просяците се хвърлиха напред, надявайки се получат някоя монета и заинтригуван, Невестулката ги последва. Все пак не се случваше всеки ден да види двора на византийския император.

В осветения от факли двор бързо се движеха войници, един офицер в средата даваше команди, докато двама души бавно слизаха по стъпалата на двореца. Невестулката присви очи, за да вижда по-добре групата и радостно извика. Най-отпред, с кисела физиономия на лицето, която се опитваше да прикрие зад фалшива усмивка, вървеше писарят.

– Господарю! Господарю! – започна да маха с ръка бившият джебчия и се втурна към Климент, който вече излизаше от императорския двор.

Изненадан, писарят спря.

– Какво правиш тук, Невестулке? Намери ли едноокия?

– Намерих го и след това го изгубих. Влезе в двореца, от който излизате!

– Недей да ми говориш с гатанки! – заяде помощника си Климент. – Нима този, който се опита да ме убие, има покровители сред хората на Михаил?

– Не знам, господарю! – почеса се по главата Невестулката. – Странни неща стават в този град. Не знам дали едноокият е приятел с императора, но знам, че преди да влезе в двореца, преряза гърлото на приятеля си Нестор. Онзи, на когото Панарет разби носа.

– Убил го е?

– Да. За малко да ме хванат, както се бях надвесил над трупа, но успях да се измъкна. – Невестулката се ухили на уплахата, изписана на лицето на господаря му, след което разказа какво се беше случило.

– Бях сигурен, че Нестор ще ни заведе до едноокия! Жалко, че е успял да се измъкне, без да научиш нищо повече въздъхна Климент.

– Всъщност научих – отговори му Невестулката. Този, когото търсим, се казва Фидипид!

– Фидипид... Фидипид... – замислено каза Климент. – Сигурен съм, че вече съм срещал някъде това име[37].

Невестулката вдигна рамена.

– На мен не ми говори нищо. Как мина посещението при императора?

Сега бе ред на Климент да разказва, а помощникът му да възклицава учудено.

– И Михаил е бил пиян? Дори когато приема чужда делегация? – Невестулката се разсмя и се удари по коляното. – Явно не случайно му викат Пияницата.

Климент кимна в знак на съгласие.

– Винаги съм мислел, че прякорът му е лепнат от някой, който иска да го злепостави, но той се оказа съвсем на място. Не престана да се налива през цялото време, след което просто си тръгна. Не знам дали това е смешно, или възмутително.

– Какво ще правим сега, господарю?

Писарят въздъхна и разтърка очи. Толкова много неща се случиха, откак бяха пристигнали. Константинопол не го посрещаше по начина, по който си представяше. Климент се протегна и тръгна с бърза крачка.

– Стана късно, но искам да свърша още нещо. Трябва да посетя спартария Стилихон, който е открил тялото на Дукум. Кесарят Варда беше достатъчно любезен, да ми каже поне това. Нещо в тази история не ми дава мира. Кавханът беше превъзходен ездач. Как е паднал от коня и си е строшил врата на равните улици? Иска ми се да потърся и Ирина – писарят усети как се изчервява в тъмното, а сърцето му заби по-бързо. – Кесарят Варда ми каза, че след като се върнала от България, Михаил я затворил в манастира "Света Анна" като наказание за провала на баща ѝ. Помощникът му Грогорас пък пратили да се бие с арабите, където той загинал.

– Накъде ще тръгнем първо? – Корсис погледна безоблачното небе, в което блестяха ярки звезди. – Утре пак ще бъде топло. Няма нито един облак.

- Аман от тази жега! Обади се и Невестулката. – Тук е топло като в Ада!

– Защото сме по на юг – обясни писарят и добави: – По-добре да потърсим Стилихон. Манастирът може да почака. А и не съм сигурен къде точно се намира. Наоколо е пълно с църкви, параклиси и манастири. Гарнизонът е до портата Платея, на Златния рог, която знам със сигурност къде е.

Климент отпрати войниците и следван от Невестулката и Корсис, тръгна да търси спартария. Подминаха Сената, завиха при Хиподрума и тръгнаха покрай стената на патриаршеската църква "Света София", чиито куполи блестяха на пълната луна. Невестулката спря да се полюбува на величествената сграда, но Климент го дръпна за ръкава.

– Друг път – каза му той – ще гледаме това чудо на император Юстиниан. Цял ден няма да ни стигне да се дивим на размерите, красотата и чудесата ѝ.

Помощникът му понечи да каже нещо, но преди да заговори, Климент сложи пръст на устата си и продължи напред.

Спуснаха се покрай останките от древната стена на Бизантион и скоро стигнаха края на града. От другата страна на издигащата се крепост се намираше Златният рог – най-удобното пристанище в света. Плисъкът на вълните му и скърцането на въжетата на корабите се чуваше съвсем ясно и помощниците на писаря поискаха да се качат на стената, за да ги разгледат по-добре.

Въпреки че бързаха, Климент също спря, за да се полюбува на гледката. Нощта бе кристално ясна и от стената се виждаше целият град. Ръкавът на свети Георги, известен повече като Златния рог, беше точно пред тях, в него бавно се полюшваха огрените от луната кораби. Виждаше се дори крепостта на Галата на отсрещния азиатски бряг и високата кула на Христос, издигаща се в източния ѝ край.

Писарят показа на помощниците си краищата на веригата, която се издърпваше в случай на опасност за защита на града, пречейки на вражески съдове да влизат в пролива, колоната на Юстиниан и светлините на двореца Влахерни. Поседяха още малко загледани в пълния с живот град, след което поеха по крепостната стена, вперили погледи в пристанището, като се опитваха да отгатнат по флаговете им кой кораб откъде е.

В пристанището бяха закотвени когове[38] от Венеция, гемии от Флоренция, холкове, пристигнали чак от Испания, няколко дълги арабски галери и дори една-две китайски джонки. Пред крепостта на Галата имаше десетки шхуни от Генуа, което едва ли бе чудно, като се имаше предвид, че градът се управлява от генуезци.

Скоро стигнаха до Платея. Крилата на портата бяха плътно затворени, но през страничните портици, непрекъснато минаваха хора. Войници с факли проверяваха влизащите, претърсвайки тях и товарите им.

Намериха Стилихон в една от кулите на крепостта. Спартарият седеше пред отрупана със свитъци маса, други бяха подредени на лавици по стената. Две дебели лоени свещи осветяваха помещението, през отворения прозорец влизаше шумотевицата на пристанището. Тук-там мазилката на стената се бе изронила, оставяйки тъмни петна, част от помещението бе заградено с провиснала зелена завеса, закачена за ръждясали халки, зад която се виждаше краят на легло. Ако не бяха ризницата, поставеният встрани шлем и широкият къс меч на бедрото, военният спокойно можеше да мине за писар.

– Какво искате? – попита Стилихон, без да вдига поглед от пергамента и махна с ръка, така както се гони досадна муха. – Махайте се! Зает съм!

– Аз съм Климент, пратеник на българския княз Борис. А това е помощникът ми – представи се писарят.

Спартарият вдигна за момент очи към новодошлите, след което отново го сведе към свитъка, който държеше.

– Съжалявам, но наистина не мога да ви обърна внимание – с по-мек тон каза той. – Затрупан съм с работа.

– Виждам, че е така. Ще отнемем съвсем малко време. Щяхме да дойдем по-рано, но трябваше да се представим на императора. Идваме направо от там.

Схванал намека, Стилихон въздъхна, хвърли пергамента пред себе си и се наведе, облягайки се на масата с двете си ръце. Пламъците на свещите рисуваха криви сенки по ниско подстриганата му глава, придавайки му заплашителен вид.

– Какво искате? – попита отново той и посочи единствения стол срещу себе си.

Климент седна, също постави ръцете си на масата и се взря от близо във византиеца.

– Разследвал сте смъртта на българския кавхан Дукум. Паднал е от коня и си е счупил врата, в една от пресечките зад "Свети Апостоли". Искам да знам какво точно се е случило.

Стилихон примигна няколко пъти, след което щракна с пръсти:

– Ах, да, българинът! – той стана, протегна се и лениво започна да рови свитъците на една от лавиците, мърморейки си под нос. – Това не е... И това също... Това, не... А, ето го!

Гъркът взе един от навитите на руло и пристегнати с връв пергаменти, издуха прахта от него и го разстла на масата, приглаждайки го с ръка.

– Това е рапортът и разследването по случая – Стилихон обърна свитъка така, че да е пред очите на посетителите му. – Виждате ли печата най-отдолу? – гъркът посочи кръгъл червен отпечатък. – Това означава, че случаят е приключен!

– Какво пише? – нетърпеливо понита Невестулката.

Климент се протегна, взе пергамента и го приближи до свещта.

– Внимавай да не се запали! – хвана го за ръката спартарият. – Само пожар ми липсва.

– Пише, че българският пратеник на княз Борис, Дукум - започна да чете писарят, без да обръща внимание на предупреждението, – е бил намерен на една от преките в квартала "Вланга", недалеч от реката, със счупен врат. Конят му е стоял до него. Тялото е било разположено в посока запад – изток, като на изток са сочели краката му.

– Това важно ли е? – попита Корсис, но Климент продължи да чете.

– Двамата войници, охранявали кавхана, потвърждават, че конят му се е подплашил, той не е успял да го овладее, паднал е и си е счупил врата. Запиши това - за ужас на византиеца писарят доближи свитъка още по-близо до свещта. – Имената на двамата войници са Евторипий и Антемий. Братя, които служат в Трети пехотен полк на негово величество императора. Няма да е зле да ги потърсим – Климент изчака Корсис да запише имената, след което продължи. – Регистраторът на смъртни случаи, лекарят Гайнас, също потвърждава, че след преглед на трупа е установил, че българинът е починал от счупване на врата, най-вероятно при падане от кон. – Писарят разви свитъка до края, обърна го и от задната страна, след което попита Стилихон. – Тук пише, че към рапорта е прикачен докладът на регистратора, но не го намирам. Къде е?

Спартарият отново се върна при лавицата и започна да рови из свитъците. Този път работата му отне повече време. Накрая гъркът се обърна, изтупа прашните си ръце и каза:

– Няма го! Мислех, че е тук, но явно съм го прибрал някъде другаде. Трябва да проверя в хранилището, може да е там. Щом го намеря, веднага ще ви уведомя. Макар че от него няма да научите нищо ново. Само потвърждава това, както е написано в рапорта. Ако няма с какво друго да ви помогна... – византиецът красноречиво посочи затрупаната с пергаменти маса.

– Къде можем да намерим войниците и регистратора на смъртни случаи? – попита Климент и отново огледа помещението. Нещо не беше наред. Чувстваше някаква спотаена заплаха, но не можеше да определи откъде идва тя. Защо докладът на лекаря въобще е бил отделян от рапорта?

– За какво са ви? Няма да ви кажат нищо по-различно.

– Все пак искам да ги разпитам. Такива са заповедите ми – отговори писарят, продължавайки да изучава събеседника си. Криеше ли нещо спартарият?

Стилихон седна отново зад масата, кръстоса ръце пред гърдите си и уморено изгледа българите.

– За войниците няма как да ви помогна. Може да са навсякъде. Трябва да попитате някой от имперската канцелария, той ще ви каже къде е полкът им. Колкото до регистратора на смъртни случаи Гайнас, него ще откриете в моргата. Тя е близо до църквата "Свети Димитър" в източната част на града. Знаете ли къде е?

Климент кимна.

– Но ще трябва да изчакате до утре. Гайнас вече се е прибрал.

– Благодаря за оказаната помощ – писарят подаде навития на руло пергамент. – Отседнал съм до форума на Бика, ще се радвам наистина да намерите доклада на регистратора и да ми го предадете.

– Разбира се! Разбира се! – веднага обеща Стилихон. – Може да разчитате на мен!

Византиецът изчака стъпките на българите да затихнат, след което се приближи до завесата и я дръпна с един замах. Върху ниското походно легло, застлано с избелял брезент, неподвижен като статуя седеше дрипав просяк. Едното му око беше препасано с черна превръзка.

– Е? – каза едноокият. – Какво ще правим сега с тримата любопитни българи? Или ще им дадеш доклада на регистратора, както им обеща?

Без да отговаря, Стилихон отиде до лавицата, взе един от свитъците от по-долните рафтове, разгърна го, убеди се, че е това, което търси, и бавно го поднесе към пламъка на горящите свещи. Огънят заблиза фината кожа[39] и изпълни стаята с неприятна миризма на изгоряло и дим.

– Сега доволен ли си? – попита спартарият, след като от пергамента остана само купчинка пепел.

Едноокият кимна, изправи се на крака, протегна схванатото си тяло и тръгна към вратата, подпирайки се на патерицата си.

– Ами войниците?

– Погрижил съм се за тях!

– Това е добре! Но трябва да сме внимателни – едноокият се ухили, разкривайки пожълтелите си редки зъби. – Жалко, че не успях да се разправя с тази писарушка по-рано. Тепърва ще има да ни създава ядове. Но това може да се поправи. А сега ще намина да посетя нашия приятел – регистратора на смъртните случай Гайнас.

– Аз пък ще потърся Изчислителя – отговори му Стилихон. – Трябва да решим какво ще правим от тук нататък.