Убий императора

Пролог

2 юли, 856 г.

Кавханът Дукум бавно яздеше по улиците на Константинопол. Ръцете му здраво стискаха кожените поводи, краката му бяха стъпили стабилно в стремената. Под него едрият му кафяв жребец пристъпяше бавно и спокойно, направляван от уверената десница на кавхана.

Денят отиваше на заник, но все още беше много горещо. Между високите каменни сгради с мраморни колони и красиви портици не се усещаше и най-малкият полъх. Дори морето, което беше толкова близо, не разхлаждаше вечерния въздух. Слънцето, цял ден препичало над града, вече залязваше, но нагретите камъни продължаваха да излъчват топлина като в пещ.

Макар да бе пристигнал преди няколко месеца в Константинопол, Дукум още не можеше да свикне с жегата, шума и тълпите по улиците. Както винаги по това време на деня, Меса[1] преливаше от хора, миризми и звуци, като река, заплашваща всеки момент да излезе от коритото си.

Търговци с ярки дрехи подвикваха на голи до кръста чираци, които си проправяха път, понесли на главите си подноси с нарове, фурми, сушени смокини и шамфъстък. Предприемчиви ханджии с червени фесове и бели везани елеци показваха стоката пред кръчмите си, хвалейки се с най-прясната риба и най-охладеното вино. Продавачи на коприна и кожа, с ниски кръгли шапки, се бутаха в араби със златни обеци и шарени шалвари, понесли на рамената си тежки килими или шишове с набучени на тях печени скариди, кюфтета и агнешко. Важни патриции, облечени в роби от цветна коприна, се движеха плътно заобиколени от слугите, войниците и робите си. Гълтачи на огън, жонгльори, фокусници и разказвачи на приказки се опитваха да привлекат вниманието на тълпата, изпълнявайки номерата си направо на улицата. Свещеници с развети раса и бради бързаха за вечерната молитва. Правници, чиновници от имперските канцеларии, продавачи на индулгенции и състезатели от Хиподрума се разминаваха трудно с натоварените със стока скърцащи каруци, конници и моряци. По ъглите полуголи просяци подаваха паничките си за милостиня, показвайки язвите по телата си, а зад гърбовете им гадатели и пророци вещаеха края на света. Във въздуха се носеха викове, смях и ругатни, които се смесваха с миризмите на печена риба, подправки и пот и литваха към облаците, за да бъдат чути от Бог.

Дукум стисна още по-здраво юздите в потните си длани, обърна се на седлото и се огледа зад себе си. Далеч в блъсканицата зад гърба му се издигаше огромният купол на патриаршеската църквата "Света София" – Божията премъдрост – най-голямата църква в света, който блестеше под лъчите на залязващото слънце. Скоро камбаните ѝ щяха да ударят, обявявайки края на деня, а вратите на крепостта, опасала града, бавно да се затворят една след друга. Малко по малко търговците и продавачите по улиците щяха да бъдат заменени от проститутки и джебчии, а писарите и свещениците – от развратници, пияници и крадци.

Дукум се надигна на стремената, търсейки с поглед двамата войници, които трябваше да го охраняват, макар истинската им задача да бе да го следят и внимават къде и с кого се среща. Зърна шлемовете им далеч назад в тълпата и мрачно се усмихна. Двамата византийци отчаяно си проправяха път, махайки му с ръце да спре да ги изчака, но кавханът се направи, че не забелязва знаците им, отпусна се на седлото и подкара коня си.

Дукум беше пристигнал във Византийската столица преди около три месеца. Настаниха го в красива къща, облицована с мрамор и яспис, почти в сърцето на града. От едната ѝ страна бе църквата "Свети Апостоли", втора по големина в Константинопол, от другата започваше акведуктът на Валент. Място бе удобно и практично. От него бързо се стигаше както до големия, така и до Влахернския или някой от другите дворци на императора и до Хиподрума.

Кавханът бе изпратен да разреши въпроса за пазара в Солун – важен за търговията град, в който българските и византийски интереси се преплитаха.

Преди половин година, раздразнен, че продават на по-ниски цени, император Михаил III прогони българските търговци от пазара, затваряйки излаза им на Егейско море. По този начин секваше цялата средиземноморска търговия на българската държава. Нещо, което не можеше да се допусне.

След като разбра какво се е случило, княз Борис започна да събира войска и изпрати Дукум да реши въпроса с преговори. За щастие всичко се уреди лесно. След няколко срещи с императора и вуйчо му, кесаря Варда и обещанието цените повече да не бъдат подбивани, тържището отново бе отворено за българите. Нито Византия, нито България искаха война.

Въпреки това Дукум не бързаше да се връща в Плиска. По време на преговорите бе попаднал на нещо, което можеше да преобърне отношенията между двете държави.

"И да даде в ръцете ни коз, който да ни направи по-силни от всякога" – помисли си кавханът и обърна коня си към една от страничните улички. Усети как въпреки жегата го залива приятна топлина. Само преди час съмненията му се бяха потвърдили. Нямаше търпение да се прибере и да пише на Борис какво е открил.

При мисълта за княза Дукум се усмихна и приглади с ръка провисналите си бели мустаци. Владетелят се оказа по-хитър и далновиден, отколкото дори той предполагаше. С лисичия си нюх Борис отдалеч подуши най-слабото място на империята и сега бе готов да се възползва.

"Византия е колос на глинени крака" – каза си кавханът. – "И само аз знам къде точно трябва да се нанесе ударът, за да се сгромоляса с гръм и трясък!"

Страничната уличка, по която тръгна, беше малко по-свободна, макар и тук да беше пълно с народ. Облечени в сиви памучни дрехи, уличните чистачи започваха да палят фенерите, слуги закачаха факли пред по-богатите домове, деца и кучета се гонеха в падащия здрач. Улицата бе опасана от двете си страни от високи фасади, облицовани с мрамор и речен пясъчник, в далечината се очертаваха кубетата на красива църква, над покривите величествено се издигаше акведуктът на Валент.

"Красив град" – помисли си Дукум, докато копитата на коня му ритмично чаткаха по застланата с равни бели камъни земя. – "Красив град, който скоро може да бъде наш!"

Слънцето най-после залезе и нощта с въздишка и обещание за прохлада влезе между къщите на Константинопол. Някъде изпищя чайка, майка настойчиво викаше сина си за вечеря, двама слуги се препираха на стълбите на близката къща.

От прага на страноприемницата, покрай която минаваше кавханът, се надигнаха няколко просяци, които, разпознали в конника човек с положение, бързаха да му поискат милостиня. Най-отпред се тътреше едноок мъж, протегнал очукана медна чинийка в една си ръка, докато другата му се облягаше на тежка дъбова патерица.

– Помогнете на слепеца, господарю! Моля ви, помогнете на нещастния войник! – гъгнеше той, бутайки се пред муцуната на коня. – Загубих окото си в битката при Охрид! Не съм ял от три дни...

Дукум, който сам бе участвал в битката, по време на която бащата на Борис, хан Пресиян, присъедини към България големи части от тема[2] Македония, забави за миг коня си, заоглежда просяка в тъмнината и бръкна в пояса си за някоя дребна монета.

Вместо да благодари за милостинята, едноокият внезапно скочи пред коня, нададе вик и размаха ръце пред носа му.

Стреснато, животното се изправи на задните си крака, а Дукум силно стисна юздите и с мъка се задържа на седлото.

– Хей! Какво... – извика той, но в следващия момент друг от просяците го блъсна от страни, а трети извади нож и бързо преряза ремъците на седлото му.

Останал без опора, кавханът сграбчи гривата на коня търсейки опора, но едноокият го удари с патерицата си през ръцете.

Дукум изрева от болка, изпусна гривата и падна по гръб на земята. Тънката му кожена шапка отлетя встрани, главата му се удари в камъните, от устата му потече кръв, но въпреки това кавханът се опита да се изправи. Някой го изрита силно в ребрата и Дукум отново се озова на земята. Този път удари главата си още по-силно. Улицата се залюля пред очите му, ушите му се изпълниха зашумяха.

"Не мога да умра така!" – помисли си кавханът и вдигна глава. – "Никой друг не знае какво открих!"

Над него се надвеси едноокият. Просякът блъсна българина обратно на земята, след което вдигна патерицата си и я стовари с всичка сила върху врата му.

Вестарият[3] Евматий вдигна глава от затрупана с книжа маса. Дългата му черна коса се залюля за миг пред очите му, но той тръсна глава и с обигран жест я намести на раменете си. Макар и останал сам, Евматий винаги се стараеше да изглежда добре. Не случайно му се носеше славата на любимец на жените.

Беше наследил хубостта от майка си Анастасия, която минаваше за първа красавица в родния му град Мазака, а дори и в цяла Кападокия[4]. Като повечето красиви хора, тя смяташе, че светът е създаден за нейно удоволствие, и правеше всичко възможно, за да черпи от него с пълни шепи.

Детството на Евматий беше охолно и спокойно, докато един ден, когато беше тринайсетгодишен, баща му Аркадий, който беше управител на града, не падна убит в опита си да защити Мазака, преди градът да падне в ръцете на арабите. Евматий и майка му се спасиха като по чудо и намериха убежище в Никея, където преживяваха от спестяванията си. Изведнъж от богати бяха станали бедни, имаха само двама роби и една прислужница, която да се грижи за майка му, а на малкия Евматий му се наложи да опознае страданията на бедността. Всъщност това не продължи дълго. Привлечен от красотата на Анастасия, статорът[5] Констанс, разквартирувал войските си в града, се увлече по нея и скоро за Евматий и майка му отново дойдоха добри времена. Евматий беше назначен за ординарец на Констанс, а Анастасия получи вила и сериозна сума пари от статора, който беше загубил ума си по нея. Всеки ден, или по-скоро всяка вечер, военачалникът прекарваше в компанията ѝ. Правеше ѝ скъпи подаръци, глезеше я с най-фина коприна, скъпи ястия и бижута, което не се харесваше на съпругата му и най-вече на сина му Лъв. Двете момчета често се биеха, но Евматий, който беше по-голям, обикновено побеждаваше.

Вестарият поклати глава и се усмихна на спомена. Лъв често си тръгваше разплакан и с кървящ нос, сипещ клетви и заплахи. Откъде тогава можеше да знае, че малкото момче с разбити колена и слаби ръце ще израсне като отличен стратег и ще наследи поста на баща си?

Всъщност Евматий също не стоеше със скръстени ръце. Участва в някои от походите на Констанс, отличи се в битките и за награда беше включен в свитата на стратора, когато той се върна в Константинопол, за да отпразнува триумфа си.

И тук късметът на Евматий проработи отново. Вестарият вече не беше малко момче, а млад мъж, с красиво лице и калено в битките тяло, по което жените се заглеждаха. Младият император Михаил, който беше горе-долу на неговите години, веднага го хареса и предпочиташе той, а не Констанс да му разказва как е минал походът срещу арабите. Двамата бързо се сприятелиха и младият император го допусна в покоите си, където го видя сестра му Пулхерия и се влюби в него.

Евматий не се върна обратно в Констанс в Никея. Остана в двореца и няколко месеца по-късно се ожени за Пулхерия. Животът изсипа всичките си блага в скута на красивия младеж.

Единствено смъртта на майка му помрачи за малко щастието му, но Евматий бързо излезе от траура. Радваше се на вниманието на императора, на любовта на сестра му, бързо се издигаше в двора.

Вестарият се усмихна отново, протегна ръце към празната камина, внимателно огледа полираните си нокти и доволен от резултата, скръсти ръце зад главата си. Гордееше се със способността си да пише, без нито една капка мастило да остане по красивите му дълги пръсти.

Евматий обичаше работата си. Макар да не му влизаше в задълженията, обичаше да преглежда дворцовите гардероби. Да сменя билките в тях, за да не се навъдят молци, а дрехите да ухаят па свежест, да заравя ръцете си в безценните багреници и златотъкани филони на патриарха, нежно да гали с ръка везаните с бисери одежди на императора. Да сгъва и подрежда на спретнати купчинки препаските и коланите му, да реди мечовете му по дължина и да наглася красиво един зад друг получените от владетеля дарове. Бе открил една неочаквана страст – да разпределя и харчи личната хазна на Михаил, избирайки вместо него каква дреха да облече или какъв кон да яхне. Понякога си мислеше, че това му дава определена власт над императора, който зависеше от него как да изглежда, язди и ходи. Но и вестарият не го разочароваше. Имаше отговор за всеки въпрос, знаеше къде точно е всеки колан, препаска или роба. Ако можеше, Евматий щеше да купи света, да го сгъне и поръси с изсушена лавандула, мента и жасмин и да го прибере в гардероба си.

"Тогава всичко щеше да е много по-просто" – помисли си вестарият и плъзна поглед по идеално подредените лавици, спретнатото легло в ъгъла и поставените в кръг столове около масата. Дори крилата на прозорците бяха отворени симетрично, подпрени с красиви резбовани блокчета от абанос във формата на жерави.

Икономът на императора обичаше да стои в лятната къща, която сам построи в градината. Каменните ѝ стени, удобните столове и легло и най-вече уединението, му даваха възможност да си почине от глъчката и напрежението, с които бе съпроводена работата му през деня. Обикновено взимаше със себе си кана вино и нещо от кухните, а понякога и някоя от прислужниците или от многото си почитателки в двора, което правеше престоят още по-приятен.

Къщата се състоеше от една-единствена голяма стая, пълна с любимите вещи на Евматий. Скрита в малка борова горичка почти до оградата на имението му, така че до нея не достигаше нито звук от голямата постройка.

"Страхувам се, когато ходиш там" – обичаше да го дразни съпругата му Пулхерия, с която не се разбираше много добре напоследък, докато решеше гъстите си кестеняви коси. "Ако ти се случи нещо, никой няма да чуе!"

"Искаш да ми развалиш удоволствието, нали?" – недоволно отвръщаше Евматий. "Нищо няма да ми се случи в собствения ми дом! Просто искам да си почина" – казваше той, а наум добавяше: "Най-вече от теб!".

"Ами ако някой те нападне? Или те обере? Или те убие?" – не спираше жена му. – "Имаш достатъчно врагове в двореца. Какво ще стане тогава с мен?"

"Някой да нападне вестария на императора? Ти чуваш ли се какво говориш?!" – гневно отговаряше Евматий, с което разговорът обикновено приключваше.

Жена му може и да беше сестра на императора, но беше и пълна глупачка, в това нямаше спор. Беше я грижа единствено за новите ѝ бижута, а напоследък се бе запалила по критската везана коприна, харчейки парите на вестария за всякакви прищевки. Понякога на Евматий много му се искаше да се отърве от нея, но добре знаеше, че няма как да го направи.

Всъщност това нямаше значение. Можеше да има всяка жена в империята и това, че беше женен на Пулхерия, не беше толкова важно. Бракът му вече си бе изиграл своята ролята – Евматий стана един от близките на императора. Михаил го прие в най-тесния кръг на приятелите си – "колоните на империята", както ги наричаше, когато си пийнеше повечко. Малцина можеха да се похвалят, че влизат там.

На първо място, разбира се, беше логотетът[6] Мануил. Свръхбогат и влиятелен, той обичаше да парадира със състоянието си, носейки скъпи накити и дрехи, но това, което го издига неимоверно в очите на Михаил, беше способността му да изпие цял ритон с вино наведнъж.

Следваше протостраторът[7] Роман – черен като мавър, с голям като чушка нос, но весел и добродушен, който често се изказваше непремерено, но винаги можеше да обърне нещата на смях. После идваше севастът[8] Лъв, с когото Евматий не се харесваше от малък, и любимият кочияш на императора от отбора на зелените[9] Филон – намусен разглезен атлет, който се перчеше с победите си, често платени от кесията на Михаил. Компания им правеше и Ингерн – личният телохранител на владетеля и баща на любовницата му Евгения, който можеше да пие не по-малко от господаря си. Последният "стълб" беше Василий – огромен мъж и бивш борец от Хиподрума, който Михаил беше издигнал до надзорник на имперските конюшни.

"Други освен вас не ми трябват!" – казваше им често владетелят, особено след като изпиеше амфора с вино. – "Само с вас мога да управлявам империята! Не ми трябват нито вуйчо ми Варда, нито префинената ми майка и останалите ѝ роднини. Само вие! Вие сте цвета на Византия!"

Тези думи караха Евматий, който често пируваше с Михаил, да се черви от гордост и да надига златния си бокал, макар никога да не можеше да изпие колкото императора.

Гуляите им може и да не харесваха особено на вечно киселия кесар[10] Варда, вуйчото на императора, който говореше само за сметки, приходи, разходи и предстоящи войни, но това издигаше още повече вестария в собствените му очи. Може и да не беше вторият след Михаил като кесаря, но беше много близък с владетеля и дори можеше да си позволи да пуска злобни шегички по адрес на кесаря, на които да се смее самият император. Може би кесарят бе подочул нещо и не го обичаше особено. Дори напоследък имаше наглостта да се поддаде на внушенията, че вестарият не управлява добре парите на Михаил, и лично му направи ревизия, която най-накрая завърши по-рано през деня, без да открие нищо смущаващо.

Евматий стана, подреди на спретната купчинка книжата на масата и макар да бе краят на лятото, сложи на рамената си леката памучна наметка. Почувства се уморен. Сметките с Варда бяха изцедили силите му. Ако кесарят си мислеше, че толкова лесно ще успее да открие нещо, трябва да е останал разочарован, помисли си вестарият и настроението му веднага се подобри. Заедно с Михаил щяха да се посмеят над безплодните опити да го хванат в злоупотреба. Евматий умееше да замита следите си и знаеше, че няма от какво да се страхува. Въпреки това работата с Варда го беше уморила. Трябваше да се отпусне. Да пийне чаша вино и може би да извика някоя от прислужниците в къщата... Или просто трябваше да се наспи.

Евматий се загледа в тъмната, огряна от луната, градина. Жегата най-после си беше отишла, през прозорците подухваше нощен бриз. Заедно с него се носеше цвърченето на цикадите и квакането на жабите, дългите сенки на дърветата се протягаха по окосената поляна.

Вестарият се върна в средата на стаята, наля си чаша вино и тъкмо се канеше да отпие, когато чу неясен шум. Заслуша се, но до слуха му не достигна нищо повече. Евматий сви рамена, отпи от чашата и се отправи към леглото, когато ясно чу нечии прокрадващи се стъпки.

– Има ли някой там? – извика вестарият, надвеси се през прозореца и се огледа в мрака.

Не видя нищо и никой не отговори на въпроса му.

Евматий се ослуша отново, затвори капаците на прозореца и внимателно прибра абаносовите статуетки, които ги подпираха.

Чудеше се какво точно да прави, когато му се стори, че нещо стърже по външната стена на къщата. Дали не беше животно? Или някой се промъкваше наоколо?

Евматий остави чашата върху ленена кърпа и се ослуша напрегнато. Изведнъж осъзна колко е тихо. Дори жабите и цикадите бяха замлъкнали. Внезапно си спомни думите на жена си и му се прииска поне този път да я беше послушал.

"Трябва да прокарам някаква система, с която да известявам в къщата, ако имам нужда от нещо" – помисли си вестарият, огледа се за някакво оръжие и грабна ръжена, с който се почистваше камината. Каквото и да имаше отвън, нямаше да го свари неподготвен.

Някой силно почука на вратата и Евматий подскочи. Значи все пак не му се причуваше. Навън наистина имаше някой.

"Ама че съм глупак!" наруга се той сам наум и тръгна към входа. Сигурно Пулхерия беше пратила някой да провери дали не му трябва нещо.

Евматий отвори с широк замах вратата, пламъците на свещите се олюляха от връхлетелия нощен въздух.

На прага стоеше мъж, наметнат с дълъг плащ. Въпреки нахлузената качулка, вестарият го разпозна.

– Ти ли си? – попита той с облекчение и покани госта си с широк жест да влезе. – Защо се промъкваш като призрак в мрака? Изкара ми акъла! Императорът ли те праща?

Вместо да отговори, новодошлият извади дясната си ръка изпод пелерината. В нея държеше къса, широка кама, която с един удар заби в гърдите на вестария.

От силата на удара Евматий залитна назад, опита се да се задържи за масата в средата на стаята, но не успя и бавно се свлече на земята.

Непознатият постоя, докато жертвата му престана да се дава признаци на живот, след което приклекна до трупа и постави в ръката му грижливо сгъната бележка.

Изчислителя се наведе и за кой ли път се взря в пергамента пред себе си. По лицето му се плъзна лека усмивка, която разкри едрите му остри зъби. Зад гърба му припукваше факла, хвърляща неравномерна светлина по мръсната стена.

Изчислителя беше доволен. Нещата вървяха точно по плана, който внимателно бе начертал и пресметнал.

Скрит в сенките, бе видял поръчаното от него убийство на българския кавхан. След това лично се бе разправил с Евматий. Реликвите също бяха откраднати. Всичко вървеше точно както го беше изчислил. Сега оставаше само да чака, да коригира събитията, ако случайно поемеха в друга посока, а накрая да се наслади на наградата си.

Изчислителя се гордееше със способността си да предвижда всичко и всички, да прави точни сметки и пресмята ходовете на противниците си до най-малката подробност. Водеше си подробни записки за тези, срещу които се изправяше, и предварително знаеше как ще реагират те на всеки негов ход. Това му даваше огромно преимущество.

Всички – патриции, стратези, логотети, свещеници, дори самият император бяха в ръцете му. Най-хубавото беше, че те въобще не подозират за това. А когато разберяха, вече щеше да е много късно.

Изчислителя се усмихна отново. Зад него, губещи се в сенките, се виеха каменни стълби, в чиито ъгли се събираше плесен и влага. От стените, провесени на вериги, висяха парчета изгнили дрехи, под тях се търкаляха напукани ребра, пожълтели черепи, начупени прешлени, стави и кости. Малката каменна стая с мръсна маса и стол по средата, миришеше на мръсотия, кръв и страх, но това не му правеше впечатление. Някога тук бяха държали и измъчвали важните затворници в Големия дворец, бяха ослепявали пълководци и рязали носовете на императори, но от години никой не беше слизал в подземието. Малцина знаеха, че то въобще съществува, без да обръщат внимание на каменната плоча с халка, която Изчислителя откри в един от най-крайните коридори. За всеки случай постави катинар. Не искаше някой да се натъкне на тайните му покои. Но дори и това да станеше, неканеният гост нямаше да стигне много далеч. Изчислителя бе поставил няколко капана, които щяха да спрат всеки натрапник. В тях вече се бяха уловили няколко плъха и дори една лисица, промъкнали се през стената на двореца, чиито мъртви тела доказваха колко добра е системата му за защита.

Изчислителя вдигна очите си от изписаните тънки листове кожа и погледна големия железен кръст, окачен на стената срещу него. От там Спасителят, разпнат, за да изкупи човешките грехове, го гледаше с разбиране, сякаш готов да помогне в начинанието на живота му. Но мъжът в подземието знаеше, че ако иска да успее, трябва да свърши всичко сам. "Помогни си, за да ти помогне и Господ", казваше навремето баща му и той беше напълно съгласен с него.

През стаята бързо пробяга черен плъх, спря се в далечния ъгъл и застанал на задните си крака, започна тихо да цвърчи, но Изчислителя не му обърна внимание.

Въпреки всичко се чувстваше неспокоен. Може би това беше просто сценична треска, преди великата трагедия, която бе режисирал за града, гражданите и управниците му, да се развихри с пълна сила. Или беше пропуснал нещо?

Мъжът отново сведе очи към пергамента. Върху него с главни букви бяха изписани поредица от имена, оплетени като в паяжина от множеството стрелки, линии и знаци.

Изчислителя отново провери всичко, но не откри грешка в сметките. След което пръстът му се заби в едно от имената – Климент, личен писар на княз Борис.