Убий императора

16

24 септември

Щом се прибраха в къщата си на форума на Бика, Невестулката и Корсис наченаха делвичка с вино, вдигайки наздравици за успеха на господаря си. На масата уютно припукваха три дебели лоени свещи, помощниците на писаря нарязаха в плъстена чиния сирене и сушено месо, с което да замезват. Невестулката пресмяташе с колко ще забогатеят, като златото, което щяха да получат, се увеличаваше в всяка обърната чаша в повече.

Двамата вдигаха шумни наздравици в чест на Климент, който не се присъедини към пиршеството им, а седна мрачно на стола на вратата, потънал в мислите си. Зад него се носеха звуците на празнуващия град, който се опиваше от радост, че императорът е спасен, а свещените реликви са намерени.

– Няма ли да пийнеш с нас, господарю? – Корсис стана и предложи изрисувана глинена чаша на писаря. – Мисията ни най-после завърши! И то само как! Най-после ще се приберем вкъщи! Да ти налея ли вино?

Климент отмести подадената му чаша, затвори вратата и тихо каза:

– Няма да празнуваме! Предстои ни работа и то не лека. Въоръжете се с всичко, което имате под ръка. Сложете си наметала, за да не се виждат оръжията ви. Вземете и малките арбалети. И побързайте!

– Какво е станало? – Невестулката се изправи и тръсна глава. – Нали всичко приключи? Заговорът е разкрит, реликвите са намерени, убийците са наказани. Михаил и Василий ще изпълнят всяко ваше желание. Ще подпишете договора, ще вземете Ирина. За какво е всичко това?

– Сбърках! – мрачно отговори Климент и свали от куката на стената бойния си колан. – И сега ще трябва да опитам да поправя грешката си. Стига да не е късно за това. Може да не идвате с мен. Ще е много рисковано и не мога да ви обещая, че всички ще се върнем невредими.

Двамата му помощници се спогледаха изненадано. Какви ги говореше господарят им? Вместо да празнува, той се бе отдал на черни мисли. И защо сега, когато всичко изглеждаше наред, а те бяха постигнали най-големия си успех, ги плашеше?

– Разбира се, че ще дойдем! – Корсис остави чашата, а лицето му стана сериозно. – Винаги можете да разчитате на нас!

Невестулката отвори уста да каже нещо, но само повдигна рамена и кимна в знак на съгласие.

– Тогава побързайте! Нямаме време!

След няколко минути, загърнати във военните си плащове, прикрили оръжията им, тримата бързо крачеха по улиците, без да обръщат внимание на пияните. Стараейки се избягват срещите с патрулите, те се отправиха към големия дворец, където трябваше да празнува императорът.

По нищо не личеше, че е нощ. Улиците бяха ярко осветени от факли и фенери, навсякъде беше пълно с хора, които пееха танцуваха и се смееха. Повечето магазини бяха отворени, площадите бяха пълни със сергии.

Пред портите на двореца патрулираха войници с ризници от плочки, кръглите им щитове бяха подпрени на стената. Висок, късо подстриган офицер внимателно прегледа писмото на императора, след което разпозна Климент, стисна ръката му и отговори на въпросите му с желание.

- За последно видях Василий около конюшните. Още не може да забрави старите си навици – по лицето на военния се плъзна крива усмивка. – Дори сега, когато стана император. Беше добър войник и добър боец. Всички вярваме, че ще бъде и добър владетел.

- Ами Михаил? – попита Климент и усети как гласът му изтънява. – Той къде е?

– Къде да е? – широко разпери ръце офицерът. – В тройната зала. Празнува спасението си. С него са и приятелите му. Поне тези от тях, които останаха живи – жлъчно добави той и махна с ръка на Климент и помощниците му да влизат.

– Това не бяха ли хората на Коридон? Защо само те охраняват двореца? Къде са другите? – задъхано попита Корсис, докато се опитваше да настигне господаря си.

Климент не отговори, а само вдигна пръст към устните си и се насочи към ниските постройки в дъното на двора, където бяха конюшните. Още от тук се виждаше, че един от прозорците свети.

Не срещнаха никого. Дворът беше пуст и смълчан, дори шумовете на празнуващия град идваха някак отдалеч. Нямаше стражи, нямаше войници, дори кучетата, които обикновено пускаха нощем, бяха изчезнали.

Тримата се промъкнаха до светещата конюшня и притаиха дъх. Климент се надигна на пръсти и погледна пред прозорчето.

В центъра на малката стая, окичена с ремъци, поводи, седла и подкови, на нисък дървен стол, до малка маса, на която гореше една-единствена свещ, седеше Василий. Новият император изглеждаше вглъбен в действията си – с малък брус точеше двуострия си меч, същия, с когото по-рано бе пробол Варда.

Климент направи знак на помощниците си да останат на място и да пазят тишина, огледа за последен път смълчания двор, изправи рамена и решително влезе в конюшнята.

Писарят мина между клетките със заспалите коне, без да обръща внимание на миризмата на изгнила слама и изпражнения, стигна до вратата в дъното на помещението, бутна я и влезе в стаята.

Все така седящ на стола си, Василий вдигна за миг глава, кимна сякаш на себе си и каза:

– Забави се, Клименте. Чаках те да се появиш по-рано. Какво те забави? Не вярвам да е било нещо, което да не си съобразил. По-скоро си се колебаел как да постъпиш, нали? – византиецът поклати огромната си като на мечка глава. – Но и сега още имаме време да си поговорим. Бъди мой гост. Налей и на двама ни вино. Мисля, че след днешния ден ще ни се отрази добре – новият император посочи гарафа и две чаши в единия ъгъл на масата. – Както виждаш, не съм пил и глътка. Чаках те да ми правиш компания.

– Ще убиеш ли Михаил? – без да помръдва от мястото си попита Климент. – Ще убиеш ли императора?

Вместо да му отговори, Василий вдигна меча си срещу пламъка на свещта, огледа го, завъртя го и отново го постави на коленете си.

– Издадох се в двореца на Варда, нали? Но напрежението ми дойде в повече. Макар да не съм сигурен в какво точно ме обвиняваш.

– Хайде Василий, не ме разочаровай – подкани го писарят. – Много добре знаеш за какво става дума. – Климент наля от виното в двете чаши и подаде едната на събеседника си. – Ти си този, който е избил приятелите на Михаил! Ти си този, който е откраднал реликвите! Ти си този, който е организирал "бедствията"! Ти си организирал заговора! Ти си Изчислителя!

– Дали? – византиецът смигна над чашата си. – И защо мислиш, че всичко това е така? Доколкото си спомням, съвсем до скоро твърдеше, че това са Варда и брат му Петрон. Плюс Коридон. Доказа го на мен, доказа го и на императора. И те си получиха заслуженото, а ти ще си получиш наградата.

– И сбърках! – Климент гледаше едрия византиец в очите. – Сбърках и обрекох двама души на смърт, а един на изгнание. Но сега знам, че това не е станало случайно. Ти стоиш зад всичко това! Ти си ме манипулирал и насочвал точно така, както си манипулирал и насочвал Дукум. А когато кавханът е дошъл прекалено близо до истината, си го убил! След това си ползвал и мен за целите си – Климент ядно стисна устни. – Знаел си всичко за мен. И страховете, и тревогите ми, дори трепетите на сърцето ми! И си пресметнал точно как да ги използваш. Раздал си роли на всички в тази кървава пиеса и после си гледал как това, което си предвидил, се случва наистина. Като истински изчислител!

– Аз?! – Василий отмести поглед и разчеса наболата брада на бузата си. – Мисля, че ме надценяваш, българино! Не съм чак толкова умен и изобретателен. Аз съм бивш борец от арената – забрави ли? До днес бях началник на конюшните. "Коняр" – така ме наричаха. И нима мислиш, че съм в състояние да изплета толкова сложен заговор?

– Удобно прикритие, нали? Никой не би се усъмнил точно в теб. Човек, който стои далеч от интригите на двора. Предан и готов да защити императора с цената на собствения си живот. Климент остави чашата си на масата и разпери ръце. – Криеше се зад образа си на простоват борец и успя да заблудиш всички. Но сега знам, че това е било само поза. Само игра и зад едрия добродушен Василий се крие пепелянка, готова да напада смъртоносно!

– Чак пък пепелянка... ухили се византиецът. Мислех, че имаш по-добро мнение за мен!

– Спести си театралниченето, Василий – махна с ръка писарят. – Вече е ненужно. Постигна това, което искаше, или си на крачка от това да го постигнеш. Вече няма кой да те спре. Разчисти тези, които можеха да спасят императора. Войниците на Коридон охраняват двореца... Всичко е точно както ти го искаш да бъде. И най-лошото е, че аз ти помогнах да го направиш.

– Не те разбирам! – отговори Василий и отново се заигра с меча си. – Наистина!

– Значи не разбираш? Искаш да ти обясня?

Византиецът кимна.

– Откъде да започна? Може би от това, което стана тази вечер. Ти си прав! При Варда наистина се издаде, но тогава не обърнах внимание на думите ти. Ако го бях направил, поне двама души можеше да са живи.

– И какво съм направил? – по лицето на византиеца се изписа неприкрита усмивка, като на дете, което са хванали да върши пакост. – Как се издадох?

– Накрая! Когато поведохме арестуваните Варда, Петрон и Коридон и наредихме на войниците ти да претърсят дворците им. Ти им каза какво точно да търсят – златна топка с надпис при основата. Каза им и какво пише – "Ще пазя този град вечно!". Нямаше как да знаеш за надписа. Никой не знае за него. Не знаехме дори аз и Фотий. Но ти знаеше! И се оказа напълно прав. Как беше разбрал за него, Василий?

– Сигурно някой ми е казал...

Писарят поклати глава.

– Сигурно... – Климент остави думите да заглъхнат като ехо. – Но няма кой! Никой не знаеше за надписа, преди кълбото да се появи. Дори патриархът! Което значи само едно – ти го беше виждал! – Климент направи пауза, но опонентът му запази мълчание. – Това ме накара да се замисля за много неща. И изведнъж осъзнах, че съм обвинил не този, когото трябва. Ти просто ме използва, за да направиш последния си ход, който не можеше да направиш сам – да отстраниш Варда и Коридон. Сега пътят към престола е чист. Няма кой да те спре!

Византиецът отново не каза нищо и Климент продължи:

– Планът ти е прост – да седнеш на мястото на Михаил. Но за да го направиш, трябва да се справиш с няколко неща. Първо – приятелите му. Така наречените "стълбове на империята" едва ли биха гледали безучастно как отстраняваш човека, на когото дължат толкова много и от когото зависи благополучието им. Второ: трябвало е да настроиш гражданите на града срещу императора. И трето – Варда и Коридон е трябвало да бъдат отстранени, защото са могъщи поддръжници на императора. Предполагам, че първоначално си се опитал да привлечеш "стълбовете" към заговора си – Евматий е бил постоянно около Михаил, щял е да ти бъде от полза. Мануил е знаел всичко за тайните плащания на императора. Ингерн е бил баща на съпругата ти. Не знам точно какво си им предложил, но те са ти отказали. Жената на Евматий каза, че си говорил с мъжа ѝ, който дълго след това бил умислен, но не ѝ казал защо. И след като са ти отказали, си решил, че е по-добре да ги убиеш. Хем си щял да им затвориш устата, хем си щял да разчистиш терена от евентуални пречки. – Писарят отпи голяма глътка от чашата си. – След това си накарал просяка Фидипид да открадне реликвите. Едва ли е било толкова трудно. С изключение на кърпата, те не се пазят особено строго. За човек като едноокия е било детска игра да ги отмъкне. За кърпата си се погрижил сам. Откраднал си ключа на Фотий, взел си и този на императора. Едва ли е било трудно. Щом Невестулката успя, едва ли за теб, който си толкова често около пияния Михаил, е било трудно. Ключът на патриархът е изчезнал, след това се е появил. Фотий мислил, че го е загубил, но всъщност ти си го взел. След това си пуснал пророците из града, за да предричат края на империята.

– А земетресението? И него ли съм предизвикал? – Василий отпусна тежките си ръце на масата и се загледа в писаря. Свещта хвърляше странни отблясъци по лицето му, което сякаш се гърчеше в сенките. – Нима ме мислиш за толкова могъщ?

Климент сви рамена.

– За земетресението не знам. Или е било съвпадение, което ти е било добре дошло, или легендите за кърпата с лика Господен наистина са верни! Но знам как си причинил другите две "бедствия" – наводнението и пожара.

– И как съм го направил?

– Когато влязох в кулата на Стилихон, преследвайки мнимия просяк, който разнасяше слухове за изчезналите реликви, под една от пейките имаше гърненца с гръцки огън. След това, когато отидох да претърся стаята на спартария, когото ти уби, гърненцата ги нямаше. По-рано сутринта, след като разбрах, че Стилихон е предател, се натъкнах на теб близо до кулата му. Какво правеше ти там? Отговорът е прост. Отивал си при него да разбереш докъде е стигнал с разпространението на слуховете. Нямало е как да предположиш, че ще се натъкнеш на мен. О, да! Знам, че след като е бил при Варда, Стилихон е служил и под твоя команда и заедно сте избягали от преследването на арабите. Така сте се сближили.

– Но аз го убих!

– Както мнозина други! Стилихон се е превърнал в заплаха. Знаел е прекалено много. Пък и аз го разкрих. Но преди това се е случило следното. По твое нареждане спартарият е взел гърнетата с гръцкия огън, сложил ги е до стената във Влахернския дворец и е запалил къс фитил. Така, когато "гърмът" удари, всички заподозрени ще са далеч. И ще изглежда, сякаш наистина Бог е поразил града. След което си казал на Стилихон къде може да ме намери. Само ти знаеше, че ще ходя при Фотий! Изчакал си да ме нападне и си го убил. Един ненужен свидетел по-малко, а мен превръщаш в свой длъжник и още повече издигаш авторитета си в очите ми. Как можех да те заподозра? Теб Василий, който спаси живота ми?

Византиецът плесна с ръце, засмя се като малко дете, но не каза нищо. Явно цялата ситуация го забавляваше чудесно.

– След това е трябвало само да чакаме "гръмотевица" да порази двореца. Бях там заедно с теб. Какво по-добро доказателство, че нямаш нищо общо със ставащото? После отидохме на хълма пред горящия дворец. Ти беше там и чу когато Лъв каза, че усеща някаква миризма и тръгна към пожара. Спомнил си си как страторъг се хвалеше, че може да различи миризмата на гръцкия огън. Не си можел да рискуваш планът ти да пропадне. А и смъртта му ти е вършела чудесна работа, защото още повече е отслабвала Михаил. Варда го нямаше на хълма, но и ти си тръгна. Направи се, че си разстроен от сватбата на бившата си съпруга. Всъщност си влезнал в двора на двореца, издебнал си Лъв и си го убил! Едва ли с било толкова трудно в настаналата суматоха.

Василий примлясна, сякаш искаше да усети по-добре вкуса на виното, и направи гримаса.

– Ами наводнението тази вечер? И него ли съм предизвикал аз?

Писарят кимна.

– Разбира се. И това не е било толкова трудно. Нарочно си избрал цистерната Бона, защото е отдалечена, рядко някой минава покрай нея и което е също много важно, близко е до стените на града. Не знам дали си достатъчно силен за това, или някой ти е помогнал, но си откарал до там голям скален къс. Пренесъл си го вътре и си запушил с него отвора, през който се оттича водата. Внимателно го огледах сред другите отломки. След това е било само въпрос на време Бона да прелее. А случи ли се това, нищо не може да спре водата. Добре си си направил сметката. И изчисленията ти отново са излезли правилни. Стихията е ударила стената, съборила я е и се е изсипала в морето. Предизвикала е обратна вълна и наводнението се е получило повече от убедително. След което си пуснал хората си да създават още по-голяма паника, нападайки мирните граждани. Когато дойдох да те търся за помощ, видях, че краката и дрехите на някои от войниците ти са изпръскани с кал. За жалост не обърнах внимание на това. Ти каза, че току-що се събирате. Откъде беше калта тогава? Кал имаше само около цистерната Бона. Кал имаше само там. И не е само това! Колата, с която сте занесли камъка, е оставила следи там, където е стояла. Същата кола, която видях в двора ти с кални колела.

– Вече никъде не можеш да намериш добри помощници въздъхна византиецът. Главата му беше ниско наведена към пода, едната му ръка стискаше чашата, другата – дръжката на меча. По устните на Василий се плъзна тънка усмивка. – Но това не доказва нищо, нали, Клименте? Малко кал по краката на хората ми и изцапани колела. Какво толкова?

– Мисля, че доказва – отвърна писарят. – Прекалено много съвпадения, Василий! А освен това има и още.

– Нима? – този път византиецът изправи глава и се изсмя с цяло гърло. Смехът му прозвуча, зловещо в тишината. Стреснати, някои от конете се събудиха и започнаха да пръхтят. – Какво още можеш да докажеш?

– Искаш ли да ти разкажа какво точно е станало? Първо, си убил Евматий. Знаел си къде да го намериш, знаел си, че няма да заподозре нищо нередно, когато се появиш при него в късния час. Все пак ти си началникът на конюшните на Михаил, един от "стълбовете на империята". Отишъл си, почукал си, Евматий ти е отворил и ти си го убил. Било е съвсем лесно. Но си допуснал грешка. Ударил си го прекалено силно и от удара ти вестарият е отлетял назад. Само ти си достатъчно силен, за да се случи подобно нещо. Това обяснява защо капките кръв са до вратата, а трупът е чак в средата на стаята. Не си преценил силата си, а вероятно и не си обърнал внимание на това, което е станало.

– Може да е залитнал назад, да се е препънал и да е паднал. Или да не е умрял веднага.

– Наистина е залитнал назад от удара, но понеже е бил много силен, е направил поне три, а не една, крачки назад. Затова е паднал чак в средата на помещението. Главата му е сочела към вратата. Няма как да е станало, ако просто е залитнал. А и ударът е бил точно в сърцето. Убил си го на място! Невъзможно е Евматий да се е разхождал из стаята.

Византиецът не отговори.

– След като си убил Евматий, си се справил и с логотета Мануил – разгорещено продължи писарят. – Видях записите му. В тях фигурира и твоето име. Взимал си пари от Мануил и си бил наясно с какво се занимава. Знаел си за това, че Петрон е сериозно задлъжнял. Всъщност това не е било тайна за никого. Взел си разписките му. Така успя да ме насочиш в желаната от теб посока. Наистина много хитро. Изчислил си всичко съвсем точно. Съвсем подходящо за името, което си си избрал. Наел си едноокия Фидипид и бандата му, както и спартария Стилихон. Освен при Варда, той е служил и при теб. Накарал си едноокия да убие Дукум, защото кавханът по някакъв начин е разбрал плановете ти. След това се опита да убиеш и мен, но като не успя, направи всичко по силите си, за да не ме изпускаш от поглед. Дори ме помоли да разследвам убийствата, които сам извършваше. С един удар – два заека – хем ме държиш под око, хем ме насочваш така, че да обвиня Варда и брат му и да отстраня и последната пречка по пътя ти. Знаеш ли – Климент въздъхна, – трябваше да те заподозра още като ме помоли да се заема с разследването. Не трябваше да се оставя да ме заблудиш. Как не вярваш на никого другиго и няма на кого да се довериш. Но няма да крия – изигра ролята си безупречно и аз ти повярвах. Наистина трябваше тогава да се сетя. Преди да дойда в прочутия ви град, в Плиска трябваше да разреша точно такъв случай – клисарят на Голямата базилика открадна златния бокал на Борис, след което дойде да иска от мен да разследвам престъплението, за да отклони подозрението от себе си. Наистина се провалих! – Климент стисна устни от разочарование и огорчение. – А ти ме направи на глупак!

– Хайде стига си се самосъжалявал, българино....Василий се усмихна ведро и го потупа но гърба, точно както първия път, когато се бяха срещнали на Хиподрума. – Свърши добра работа. Но това ли е всичко, с което можеш да докажеш вината ми?

Климент преглътна огорчението си, затвори очи, пускайки яда от собствените си грешки да отшуми, и продължи:

– Не. Колкото и точни да са изчисленията ти, допусна и други грешки. Следите от ботуши, намерени до трупа на Ингерн са от големи стъпала. Колкото и да е глупаво от моя страна, не съобразих, че Варда не е с толкова големи крака. Но ти си! След като си видял, че кесарят е единствен с ботуши по време на игрите и след като уж между другото ме накара да забележа това, си се прибрал в суматохата след земетресението и си се преобул. После си причакал Ингерн и си го убил. И нарочно си оставил следата, за да ме насочиш към Варда. Още тогава се чудех как е възможно убиецът да е бил толкова непредпазлив, че да стъпи в разкопаната почва. Направил си го нарочно. Как си убил Лъв, вече ти казах. И пак нагласи нещата така, че Варда да изглежда най-вероятният извършител. Това е било последната част от плана ти! Ако сам беше обвинил вуйчото на Михаил, щеше да изглежда съмнително. Но така? Чужденец, който няма нищо общо с интригите в двора. Звучало е много по-убедително. В същото време си мътел главите на кесаря Варда и магистър Коридон със съобщенията, които си им пращал от името на Изчислителя. След което отново с лекота обърна това в своя полза. Наистина хитро – пишеш на кесаря от името на Изчислителя, след което намираш собствените си писма и ги ползваш като доказателство срещу този, който искаш да унищожиш! Затова и го уби! Не даде време на Михаил да се замисли наистина над въпроса, виновен ли е вуйчо му.

Най-просто изглеждаше кесарят да е мъртъв и ти не се поколеба да го промушиш направо в тройната зала.

– Той нападна Михаил! – възрази вяло Василий, но Климент вдигна рамена.

– По-скоро изглеждаше, че напада теб, застанал в подножието на трона. Но вече няма как да разберем, нали? След като Коридон беше обезглавен, вече нямаше никой, който да застане на пътя ти. Всъщност не Варда, а ти си заговорничил с войските на магистъра. Видях те с очите си как говориш с висшите му офицери, но тогава не осъзнах какво всъщност правиш. Не знам какво си им обещал, но фактът, че тази вечер те, а не стражите на Михаил пазят двореца, е достатъчно красноречив.

– И защо според теб съм направил всичко това? – Василий не изглеждаше особено притеснен от обвиненията на Климент.

- За да се издигнеш. За да получиш повече власт! За да станеш император! За да свалиш Михаил от трона му!

– Е – византиецът стана и завъртя меча си. – Мисля, че го постигнах!

Без да сваля очи от него, Климент продължи.

– Мисля, че не е само това. Мисля, че си решил да тръгнеш срещу Михаил поради съвсем друга причина! Която няма нищо общо с властта.

– И коя е тя? – в очите на Василий за миг проблесна искрица интерес, той се върна на място си и подпря меча на стената.

– Евдокия – писарят замълча за миг. – Имам предвид дъщерята на убития Ингерн. Която доскоро ти беше жена. Ти още си влюбен в нея!

Василий не отговори, а си сипа още вино, което изпи на един дъх. Лицето му почервеня, очите му се превърнаха в малки точки.

– Винаги си бил влюбен в нея. Мнозина ми го казаха. Ти обръщаше всичко на смях, но дори аз можах да видя в очите ти болката, когато императора прегръщаше или целуваше жена ти. Седеше надалеч от тях в Хиподрума, не отиде на сватбата им. Не си можел да понасяш, че собствената ти съпруга е любовница на Михаил! Не си можел да понасяш, че Евдокия дели леглото си с това на императора. Не си можел да понасяш той да я целува, да я прегръща, да я докосва, да я...

– Млъкни! – думите падаха от устата на Василий като тежки камъни. – Никога повече не ми говори за това! Никога! Чуваш ли?

– Значи не отричаш? Всичко е истина, нали?

Византиецът сви рамена.

– Вече е все едно! Така или иначе утре всичко ще излезе на яве. Утре всичко ще е ясно. Няма да има повече лъжи, няма да има повече криене, всичко ще се разбере – повтори Василий.

– Ще убиеш Михаил! И мен ще убиеш! – тихо каза писарят и усети как мускулите му се напрягат. Щеше ли да има време да извика Корсис и Невестулката на помощ?

– Защо да те убивам? - учуден попита Василий и отпи от чашата си. – Ние с теб сме съюзници, Клименте. Учудвам се, че не си го осъзнал досега!

– Аз пък мислех, че сме приятели – тихо му отговори писарят и също надигна чашата си. Виното, сладко и гъсто като кръв, потече по гърлото и сгря корема му. – Но не мога да съм предател, лъжец, крадец и убиец!

– Ех, Клименте, Клименте! – въздъхна Василий. - Какъв крадец и убиец съм аз!? Аз съм просто човек, който иска държавата му да върви напред, вместо да тъпче на едно място. Видя какъв е Михаил. Няма да крия, той ми е приятел, но след няколко години подобно управление и великата Византийска империя ще бъда на ръба на оцеляването! Знам го аз, знаеше го и Варда. Притиснати сме от всички страни. И вместо да вземе мерки, императорът пиянства. Интересува го не това, което става по границите ни, а това, което става в леглото му и на Хиподрума. Казах ти и преди – живял съм в страната ти. Бях съвсем малък, когато Крум превзе Сердика и плени жителите ѝ. Тогава видях как трябва да действа истинският владетел – бързо и безпощадно, когато това се налага. Да приема закони и да ги спазва, както ги спазваше Крум. И най-вече да дава личен пример. В началото мислех, че ще успея да променя Михаил, да го накарам да прогледне за това, което наистина се случва, но той не ми обърна внимание. Мислиш ли, че Варда също не виждаше това? Че не се готвеше да свали собствения си племенник? Въпросът беше кой ще го направи пръв – той или аз – Василий вдигна рамена. – Е, аз се справих, той – не. Вината си е негова. Но да ме наричаш крадец и убиец...

– Значи, да убиваш в името на държавата, не се брои, така ли? Кажи го на вдовицата на Евматий, на сина на Лъв, на дъщерята на Ингерн!

– Не се прави, че не разбираш! – византиецът удари с юмрук по масата. – Това бяха жертви, които трябваше да бъдат принесени за спасяването на империята! Нима някой ще си спомня за тях, когато сразя арабите или обърна в бяг персите? Не се съмнявай, аз ще го направя! И ти ме питаш дали смъртта на няколко пияници си е струвала това? Разбира се!

– Не мисля така – завъртя глава писарят. – Убийството си е убийство. Независимо за какво и в името на какво е направено. Но ти се опитваш да ме заблудиш. Изби приятелите на Михаил, за да няма кой да те спре по пътя към короната. Тук спасяването на империята няма нищо общо!

– Те трябваше да умрат! – твърдо каза Василий. – Казваш, че съм ги убил, за да не ми попречат да взема властта. Не отричам, така е. Но те бяха жертвите, които трябваше да бъдат направени, за да мога да сменя Михаил. И да сложа Византия там, където ѝ е мястото!

– Колко удобно, нали? – присмя му се писарят и също допълни чашата си. – да убиваш в собствена изгода, прикривайки се зад името на държавата! Това прави престъпленията ти още по-ужасяващи. Ами пожарът? Ами наводнението? Убийството на Дукум и просяка? Ами Стилихон и невинните, които загинаха при предизвиканите от теб "бедствия"? И те ли трябваше да бъдат пожертвани заради благото на империята?

Василий безразлично вдигна рамена.

– Не очаквам от теб да разбереш. Ти си българин, не византиец! Не си наследник на великия Рим. Не си потомък на Цезар. Август, Константин и Юстиниан. Как можеш да разбереш нещо толкова значимо? Колко години минаха откак се покръстихте? Една? Две? Три? Нима това може да се сравни с вековете, през които нашата империя е владяла света? Не, Клименте! Не мога да оставя всичко това да бъде загубено само защото сме имали нещастието начело на държавата да застане слаб човек.

– Ами Евдокия?

– Няма да крия, влюбен съм в нея. Не очаквах това да се случи, когато Михаил ми я предложи за жена, но ето, случи се! И тя ще бъде моята награда за изпитанията, през които минах и през които ми предстои да мина! Награда, която заслужавам!

– Това не променя факта, че си убиец! Ръцете ти са в кръв! И аз няма да оставя да ти се размине!

– И какво смяташ да направиш? – присмя му се Василий. – Не забравяй – гласът на византиеца прогърмя отново, – аз вече съм император! Не съм нито борец от арената, нито царски "коняр", както ме наричаха. Аз съм император! На кого ще се оплачеш? Нима има някой с по-висок пост, който да те изслуша? – Василий се изсмя. – Или мислиш да ме заловиш с помощта на двамата си верни помощници – Корсис и Невестулката, които, сигурен съм, дебнат отвън? Не се заблуждавай. Не оставяй тишината да ти изиграе лоша шега. Поне ти вече би трябвало да знаеш, че нещата при мен не са такива, каквито изглеждат. Наоколо е пълно с войници. Войници, които са се притаили в сенките, готови да изпълнят всяка моя дума и знак – византиецът се наведе напред и прошепна, – дори в този момент те ни наблюдават, Клименте! Трябва само да махна с ръка и ще си мъртъв! И ти, и помощниците ти. Нима си мислиш, че точно сега, когато съм толкова близо до целта, ще оставя нещата на случайността? Аз те харесвам, наистина. И искам да си останем приятели, каквито струва ми се бяхме. Може и да те използвах, може и да те манипулирах, но ако се замислиш, ще установиш, че и двамата имаме изгода от създалата се ситуация. Ти ще получиш почести, злато и титлата, която Михаил вече ти даде. Ще получиш договора, който Борис толкова иска. Това устройва и двама ни. Казах ти – живял съм в България и не мисля, че тя ни заплашва. Ще подпиша трийсетгодишен договор с Борис и ще го спазвам. Защото така ми изнася. Ще ви дам и самостоятелна църква, какво толкова, щом това ще пази гърба ми. И което е най-важно – византиецът замълча, за да подчертае думите си, – ще получиш Ирина! Ще можеш да я вземеш и да я заведеш където поискаш! Нима това не е достатъчна награда?

Климент понечи да отговори, но Василий го възпря с властен жест.

– И двамата печелим! Изпълнихме мисиите си, ще имаме жените, които обичаме. Казах ти, ние си приличаме. И пътищата, по които вървим също. Но ако искаш, можеш да опиташ да ме спреш – Василий плесна с ръце и конюшнята мигом се изпълни с войници. Няколко от тях държаха вързаните Корсис и Невестулката. – Но няма да успееш! И ще загубиш всичко. И договора, и Ирина, и приятелите си.

Писарят се огледа, опита се да каже нещо, опита се да извади меча от ножницата си, но думите засядаха на гърлото му, острието беше като залепнало.

– Но ще убиеш Михаил, нали? Ще убиеш императора? – успя да каже накрая той.

– Мисля, че нямам друг избор – отговори Василий, вдигна меча си, стана и с твърда стъпка тръгна към двореца.