Убий императора

10

21 септември

– БъНъ ЗъРъМъАНъ КъРъБРъ – седнал до хвърлящата сенки свещ, Климент вдигна пергамента по-близо към очите си и се взря в знаците изписани на него.

– Нима това има смисъл? – Невестулката донесе още свещи и столове и сипа на всички вино. Имаха нужда да се подкрепят след изпълнената с напрежение нощ.

– Разбира се, че има! - сопна му се Корсис. – Дори аз мога да различа някои от знаците – той посочи с пръст средата на изречението. – Това тук значи злато[60], нали?

Писарят кимна.

– Точно така. Това са руни. И на теб са ти познати, макар да не си обръщал внимание. Имаше ги изписани по храмовете на Тангра и по някои колони. Сигурен съм, че знаеш какво значи това – писарят намокри пръста си във виното и изписа върху дървената маса знакът IYI.

– Разбира се! – плесна с ръце Невестулката. – Това е знакът на Тангра! Носи щастие и късмет, макар да не знам точно защо.

– Защото има в себе си символа на Божествената седмица – Климент изтри знака с ръкава си. – Но да не се отклоняваме. Тук имаме изписани три думи. "Злато" както каза вече Корсис, преди него "кръг или сфера" и накрая "плащ".

– В това няма смисъл – намеси се помощникът му. – "Кръгло злато в плащ". Това ли трябва да значи?

– Буца злато обвита в плащ! Това е! – провикна се Невестулката и очите му проблеснаха алчно. – Може да е карта за съкровището на едноокия. Така или иначе в къщата не намерихме никакви пари!

– Възможно е, но нека не избързваме – съгласи се писарят. – Да видим какво още пише тук – той посочи следващия ред.

– Това се чете като АЛъЙо КъУШъГРъНъ МъНъ. Отново три думи, които значат дванайсет, гърне, кошница или някакъв съд и хляб.

– Дванайсет гърнета с хляб. Няма смисъл – Корсис поклати глава.

- Сигурно подсказва къде е скрито златото! – Невестулката стана и започна да крачи възбудено из стаята. – Трябва да се върнем в къщата, да видим къде просяците са държали хляба си и да копаем. Сигурно имането е скрито там!

– Съмнявам се! – Климент присви очи. – Но това определено ми напомня нещо.

– Какво значи последният ред? – нетърпеливо попита Невестулката и посочи знаците.

– Чете се БРъА ЧъМъ ЧъРъ и значи кърпа, лице и пръв.

– Кърпа с лицето на първия – бившият крадец доволно по-три ръце. – Става все по-интересно.

– Последният символ с групата, Кръстът, може да се тълкува и като Бог или по-точно Христос – обясни писарят. – При което словосъчетанието може да се преведе като икона с образа на Иисус.

– Стига да знаеш къде да търсиш тази икона – промърмори Корсис.

– Аз знам! – ухили се Невестулката. – Не виждате ли? Съвсем ясно е. Увитото на топка в кърпа злато е закопано в земята, където се държи хляба, под иконата с Христос! Не виждам какво има да се бавим повече! Да се връщаме с къщата на просяците!

Климент поклати глава.

– Сега там е пълно с войници. Ще трябва да изчакаме поне до сутринта, а сигурно и още няколко дни.

– Ами ако византийците намерят парите? – не се даваше Невестулката. – Трябва да ги изпреварим!

– Не ми се вярва – писарят въртеше в ръцете си парчето пергамент. – Едва ли ще вземат да прекопават къщата. Ако версията ти е правилна, ще имаме много време за действие.

– Нищо не разбирате! – Невестулката умърлушено се тръшна на стола си. Войниците ще откраднат всичко, което намерят. Ако на стената има икона, ще я задигнат. Ако намерят хляб, ще го изядат. Как след това ще разберем къде да търсим?

– Може и да си прав – Климент остави пергамента на масата. – Но няма какво да направим. Пък и дори да стане така, все ще намерим знаци, по които да се ориентираме. Забит пирон в стената, трохи, такива неща...

Невестулката не отговори, а само поклати недоверчиво глава.

– По-интересното е, защо византиец ще записва нещо с български руни – писарят пресуши чашата си и се протегна. Започваше да му се доспива, но преди това трябваше да изяснят още някои неща. – Откъде въобще знае за тях, камо ли как се пишат и какво означават. Всичко това ми се вижда крайно съмнително.

Корсис на свой ред вдигна пергамента и започна да го оглежда.

– Просяците и крадците знаят много неща – самодоволно обяви Невестулката. – За разлика от останалите, те нямат предубеждения към никого и се срещат с всякакви хора, стига кесиите им да са добре натъпкани. Случаят може да ги заведе къде ли не. Нищо чудно едноокият да е бил в България и там да е научил за руните.

Климент скептично поклати глава.

– Струва ми се невероятно. Дори да предположим, че Фидипид е идвал в България, не мога да си представя, че се интересувал от руни.

– Възможно е – не се даваше помощникът му. – Аз например знам...

– Може просяците и крадците да са много учени, но ти определено не си от тях – присмя му се Корсис. – Не можа да различиш руните, какво остава за някакъв византийски скитник?!

– Ти по-добре си гледай мечовете и не се занимавай с неща, които не разбираш! – ядно му отговори Невестулката. – Всички знаем колко умни са военните!

Корсис понечи да му отговори, но така си и остана с отворена уста, загледан в парчето пергамент в ръцете си.

– Това е! – каза накрая той и се обърна към Климент. – От самото начало нещо в този пергамент ми се струва не както трябва, И сега знам какво е то – помощникът му хвърли парчето на масата. – Вижте – посочи той. – Дясната част, горната и долната са равно из рязани. А лявата не е. Изглежда сякаш е скъсана. И ако се взрете, по-добре ще видите, че на втория ред срещу руните има чертичка – все едно този, който е писал, е добавил още нещо!

– Наистина е така! – Климент вдигна пергамента и го загледа с нов интерес. – Браво, Корсис!

– Това е защото военните са глупави – жлъчно отговори той. – Представяте ли си какво щеше да е, ако бяхме умни?!

– Чудо голямо! – не се даваше Невестулката. – Дори и да е така, къде ще търсим останалата част?

– Мисля, че знам къде! – сега бе ред на Климент да се развълнува. – Къде е парчето, което намерихме в ръката на убития лекар? Онова с печата на Дукум?

Без да отговаря, Корсис скочи на крака и побягна по стълбите. След миг го чуха как рови някъде на горния етаж, а миг по-късно зачервеният помощник се втурна обратно, стиснал в ръката си другото парче пергамент

– Ето го! – извика той, приглади го с ръка и внимателно го доближи до първото на масата. Двете парчета си паснаха идеално, виждаше се, че почеркът, с който са изписани, е един и същ.

– По дяволите! – изруга писарят и се взря в надписа на масата. – Това се казва откритие!

– И какво ни казва това "откритие" – кисело попита Невестулката, разочарован, че предположенията му са се оказали грешни.

- Мисля, че е станало следното – започна Климент. – След като е убил Дукум, едноокият го е пребъркал. Или кавханът е разделил сам за по-сигурно това, което е написал, или в бързината просякът е скъсал пергамента. Лекарят е намерил останалата част от посланието и се е опитал да го разчете. Дали е успял, е друга работа. По-важното е, че вече разполагаме с всичко, което е написал Дукум. Вероятно това е откритието, което е направил, преди да бъде убит!

- Какво се получава? – Корсис се надвеси над рамото на писаря, заинтригуван, Невестулката също се приближи и заразглежда надписа.

– Вижте – посочи е пръст Климент. – Срещу първия ред, в който пише за златото и плаща, е поставено името на Алп Кубар – Богът на гърма, мълнията и огъня. Срещу втория с хляба е името на Алп Тун-Бури – Богът на водата. А срещу третия, този с иконата Христова, е посочен Алп Албастий – Богът на подземния свят.

– И какво значи това? – премигна Невестулката. – Не виждам никаква връзка.

– Аз също – писарят се облегна в стола си и уморено разтърка слепоочията си. Енергията от направеното откритие го бе напуснала и той почувства колко е изморен. – Стана късно. По-добре да си лягаме. Колкото и да си блъскаме главите, едва ли ще успеем да измислим нещо повече. Пък и както казват: Утрото е по-мъдро от вечерта.

– Така е – прозя се Невестулката, протегна ръце и потупа приятеля си по рамото. – Добре видя скъсания свитък, Корсис! Не знам къде ми бяха очите, че не го забелязах по-рано. Не исках да те обиждам, като казах онова за военните...

– Всички бяхме развълнувани – помирително вдигна ръце приятелят му. – А и твоята версия не беше лоша.

– И щеше да ни направи богати! – ухили се Невестулката. – А сега пак трябва да си блъскаме главите – какво е искал да каже премъдрият ни кавхан.

Въпреки че беше уморен, Климент дълго се въртя в леглото. Не спираше да си повтаря изреченията и имената, изписани на пергамента, но макар да усещаше, че е съвсем близо до отговора, той всеки път му се изплъзваше. Каквото и да бе искал да каже Дукум, бе успял да го скрие добре.

Накрая писарят заспа и сънува едноокия просяк, огряната от луната градина на къщата му, а зад един от храстите се криеше някой, който нямаше лице, а само глас.

Кесарят Варда седеше пред отрупаната си с пергаменти маса и си играеше с дълго перо от лебед със златен писец. Трябваше да вземе важно решение. Пред него на два списъка бяха изписани имена. Пред едни имаше поставен кръстен знак на живота, пред други бяха кръстосани кости – символ на смъртта. Варда обичаше да рисува и често мислеше, че ако съдбата не го бе издигнала на този висок пост, сигурно щеше да стане зограф на икони. Обичаше да стои и да си представя как позлатява нимбовете на светците, как внимателно изписва деликатните лица на Мария и Младенеца. От него щеше да стане чудесен иконописец, той беше сигурен в това. Щеше да вложи в иконите всичката си воля и страст, така както ги влагаше в управлението на страната.

Варда въздъхна.

Беше направил много за благото на Византия и нейния император, но понякога му се струваше, че усилията му отиват на вятъра. Само с една необмислена постъпка Михаил разрушаваше това, което кесарят бе градил с месеци, а понякога и с години. Желанието на императора да се разведе и да се ожени за любовницата си, можеше да коства загуба на земите в някои от азиатските провинции.

Магистър Коридон, който се бе представил толкова добре на изток и жена му Зоя бяха недоволни от решението на Михаил.

"Недоволни е слабо казано" – помисли си Варда и ядно хвърли перото на масата. Двамата бяха направо бесни и дълбоко в себе си кесарят не ги винеше. Коридон искаше възмездие за "подигравката", както се изразяваше дъщеря му, а Зоя допълнително наливаше масло в огъня. Варда беше чувал слух, как при защитата на Емеса[61], когато арабската войска щяла да пробие отбраната на един от мостовете, Зоя се хвърлила в боя и поразила от една кула с лъка си над двайсет от нападателите, като накрая ранила и предводителя им, което сложило край на битката.

И сега тези двамата се бяха опълчили срещу императора. Варда ловко ги беше подмамил да му признаят и най-тайните си помисли, но колкото повече пи слушаше, толкова по-убедителна му се струваше каузата им. Самият той дълбоко в душата си знаеше, че трябва да избира кого да спаси – Михаил или империята.

И което беше най-лошо, зад Коридон стоеше цялата Източна армия, която го обожаваше и мразеше императора. Михаил бе настроил дори и някои от близките си приятели с непрекъснатото си пиянство, нежеланието си да се занимава с държавните дела и привилегиите, които раздаваше на така наречените "стълбове на империята", докато тези, на които наистина се крепеше Византия, оставаха пренебрегнати и разочаровани. И не стига това, ами градът се бе напълнил с всякакви пророци, предсказатели и гадатели, които вещаеха края на империята. А като потвърждение на думите им дойде и земетресението.

Варда неспокойно се размърда на стола си. Нима пророците говореха истината? Нима Господ беше отвърнал очи от града и императора му?

А и тези писма, които получи. Някой, представящ се с името Изчислителя, му предлагаше да му помогне, да свали Михаил от трона. Мистериозният непознат твърдеше, че има достъп навсякъде, може да осигури верността на по-голямата част от войската и дори да привлече част от близките на императора. От начало Варда не обърна внимание на писмата, но те станаха настойчиви, в тях се появи информация, която знаеха малцина, и кесарят започна да гледа на тях сериозно. Който и да беше Изчислителя, изглежда, той не си хабеше думите напразно.

Постепенно Варда започна да чака писмата с нетърпение, научи се да вярва на тайнствения непознат, да му се доверява и да следва съветите му. Досега не беше имал случай да съжалява.

Кесарят погледна отново списъците пред себе си. Трябваше да реши дали да продължи по поетия с Изчислителя път и да доведе всичко до край, или да се опита да вразуми Михаил. Макар че нямаше какво да се лъже – влиянието му върху императора бе минимално.

Варда въздъхна и поклати глава. Знаеше как ще постъпи. Знаеше го, откак се бе заел с това дело, отначало с надеждата само да стресне императора, но с времето нещата бяха станали сериозни. Особено след като се беше появил Изчислителя. И след като беше говорил с Коридон и Зоя.

21 септември, сутринта

Климент се събуди и седна в леглото. Знаеше точно какво е написал Дукум. Знаеше и какво означава и до какво може да доведе.

– Вижте – посочи той пергамента на Корсис и Невестулката. Бе извикал помощниците си в кухнята веднага щом осъзна какво означават руните и боговете на кавхана. – Ще започнем с реда с дванайсетте съда и хлябовете.

– Нищо няма да започваме – възпротиви се помощникът му. – Не и преди да сме закусили!

И без да обръща внимание на протестите на Климент и Корсис, Невестулката се зае да приготвя храната бъркани яйца с наденица и хляб, с чийто вкус се гордееше.

Скоро в кухнята започна да ухае приятно и писарят установи, че е гладен. Храната наистина бе чудесна и дори Корсис, който нямаше особени претенции какво яде, призна това.

След като закуската бе приключила, а масата почистена, тримата отново седнаха около нея и Климент започна с обясненията си.

– Редът, в който се говори за хляб. Става дума за петте кошници с хляб, с които Христос нахранил гладните и остатъците в тях. Видях ги с очите си в параклиса под колоната на Константин.

– И какво за тях?

– Във всяка от петте кошници трябва да има по дванайсет остатъка от хлябовете. Но аз ги преброих и установих, че парчетата са единайсет! Това е, което се опитвам да си спомня откак прочетох руните.

– И какво толкова? – попита Невестулката. – В кошниците има с по едно парче по-малко. Голяма работа!

– Това, че има поверие – ако някой вземе от хляба, над града ще надвисне беда. Има и легенда. Фотий ми я разказа. За това как един беден човек, мислейки, че хлябът ще му донесе щастие и късмет, взел един от късовете и градът бил застигнат от наводнения. Които спрели, когато крадецът си признал и хлябът бил върнат. И какво намираме срещу тези руни? Името на Алп Тун Бори, Бог на водата и водното царство!

– И какво трябва да значи това? – Корсис с недоумение погледна писаря, а Невестулката кимна с глава.

– Помислете малко! – развълнувано заговори Климент. – Какво ни каза умиращият, който нападна мен и Василий? Че реликвите са взети и проклятието ще връхлети града, императора и целия му род! Градът е пълен с пророци и гадатели, които вещаят същото! Това е открил Дукум!

Двамата му помощници се спогледаха объркано.

– Как не разбирате! – започна да се ядосва Климент. Кафханът е разбрал, че предстои да изчезнат определени реликви, които ще донесат нещастие на града и ще предизвикат хаос. Ето вижте Иконата с образа на Христос е свързана с Алп Албастий, Бог на подземния свят и земята. И какво последва? Земетресение! Сигурен съм, че някъде в този град има икона с образа на Иисус, която, ако изчезне, става причина за земетресение!

– И мислиш, че някой може да направи това? Да причини земетресение?!

– Не е задължително. Първо, може да е щастливо съвпадение. Второ, може този, който е замислил плана, да е имал нещо друго предвид. Смъртта на определени хора например, които Алп Албастий прибира във владенията си.

– "Стълбовете на империята" – предположи Невестулката.

– Точно така! – щракна с пръсти писарят. – А земетресението е било съвпадение. Което е добре дошло за този, който стои зад това.

– Изчислителя! – този път бе ред на Корсис да се включи в предположенията.

– Именно! Изчислителя! И срещу третия ред – кълбото със златен плащ, стои името на Алп Кубар – Бог на мълнията, гръмотевицата и огъня. Обзалагам се, че въпросното кълбо, което и да е то, липсва. А да се запали пожар, не е толкова трудно.

– Но дори и всичко да е така, както предполагаме, какъв е смисълът от него?

– Убийствата започнаха. Земетресението също. Вече съм сигурен, че има заговор. И Дукум го е разкрил. Въпрос на време е да стане наводнение и пожар. Да не говорим, че през лятото често има порои и бури, които съвсем лесно могат да се представят като божие наказание. След като това се случи, изчезването на реликвите ще стане публично достояние и градът ще бъде обхванат от паника, а императорът обвинен за всичко, което се случва. За Изчислителя ще е лесно да се разправи с Михаил и да заеме мястото му.

– И какво трябва да направим? - попита Невестулката.

– Да разберем кои са другите две изчезнали реликви. Някой ги е откраднал и ние трябва да открием кой.

- Дори и теорията да е вярна скептично се намеси Корсис, – както сам каза не веднъж, Константинопол е пълен с всякакви светини. Как ще разберем какво и къде да търсим?

– Така е, но знам точния човек, който ще ни помогне – каза Климент и стана от масата. Но преди това трябва да посетим кесаря Варда и майката на императора Теодора. Да не забравяме, че имаме и друга работа за вършене. Трябва добре да се подготвим за срещата.

Представителите на Михаил ги чакаха в една от залите на Големия дворец. Прозорците бяха затворени, за да не влиза лятната жега в хладното помещение с мраморен под и каменни стени. В средата беше поставена дълга лакирана маса, по която бяха наредени подноси със смокини, фурми, захаросани плодове и ядки. Между тях стояха няколко високи тъмносини гарафи, пълни с разредено, добре охладено вино. Пред столовете, обшити с плюш и високи резбовани облегалки, имаше чаши от чисто сребро с изящни плетеници на цветя по дръжките и проблясващи рубини. Стените бяха голи, облицовани с камъни, чиито нишки слюда проблясваха под слънчевите лъчи.

Облечен с дълга светлосиня туника, поръбена със сребро, поставил на главата си шапчица, отговаряща на ранга му, кесарят Варда ги посрещна с изправяне на крака. Пред него бяха натрупани свитъци и пергаменти, които писарите му припряно подреждаха между украсените с херувими мастилници.

До Варда, стиснала тънките си устни, се беше разположила Теодора. Облечена с проста бяла роба, пристегната на кръста с фин златен колан, майката на императора изглеждаше крехка, красива и недостъпна. На ушите и се люлееха обици с бисери, в унисон с огърлицата на врата и.

Теодора не намери за нужно да стане, за да приветства гостите, а само небрежно кимна с глава, сякаш участваше насила в срещата и предпочиташе да е някъде другаде.

Варда сърдечно се здрависа с Климент и помощниците му и им помогна да се настанят на местата си срещу него.

- Щастливи сме да приемем пратениците на нашия добър приятел и духовен син на императора княз Михаил - каза Варда, наричайки Борис с името, което му беше дал византийският владетел при покръстването му. Надявам се срещата ни да бъде ползотворна и за двете ни държави, а Господ да ни насочи по правия път, по който да изберем мира пред войната.

- Амин! - добави Теодора и се прекръсти набожно, а всички останали последваха примера ѝ.

Климент също поднесе почитанията си, изказа радостта си от подобряването на отношенията между двете държави, както и желанието на владетеля му да сключи тридесетгодишен мир и преговорите започнаха.

В дълго и изпълнено с красиви думи и фрази слово Варда отчете желанието на империята да живее в мир със съседите си, за да може да се съсредоточи върху войната с арабите. В замяна на това гърците искаха българската лека конница да се включи в армията им.

– Вашите коне и вашите стрелци с лък са ненадмината! – обяви Варда. – Участието им на изток ще ни помогне да се справим с арабите и прогнилия им халифат!

Климент внимателно отклони предложението. Той обясни на кесаря, че конниците са основната част на българската войска и ако заминат на изток да се бият на страната на ромеите, няма кой да защитава собствените им земи.

– Постоянно сме подложени на нападения – аргументира се той. – Сърбите ни атакуват от запад, моравците само чакат сгоден случай да ни ударят, печенеги и кумани редовно минават границата, за да плячкосват.

Все пак, за да спазват добрия тон на срещата, писарят обеща малоброен отряд български конници да се включи във византийската армия като помощна войска, но Варда не изглеждаше доволен от отговора.

След това започнаха да обсъждат крепостите по границата и коя на кого да принадлежи, но отново не можаха да постигнат съгласие.

Византийците искаха повечето от укрепленията за себе си, което бе напълно неприемливо. Варда дори заговори за гръцки гарнизон във Филипополис, на което Климент се противопостави твърдо и решително. Мекият тон и заучените фрази бяха забравени, преговарящите повишиха глас, припомняха срамни случки и събития както от едната, така и от другата страна.

Накрая, за да предотврати назряващия скандал, Варда дипломатично предложи да си дадат половин час почивка.

Теодора използва паузата, за да напусне залата, слуги напълниха чашите на Климент и Варда, които станаха и бавно започнаха да се разхождат около масата. Кесарят търсеше помирителен тон, защото договорът беше важен и за него. Той заразпитва Климент за клюки от Плиска, поиска да узнае докъде е стигнал строежът на базиликата, с интерес изслуша разказа на Климент за изчезналия бокал и намирането му. Разговорът неусетно се пренесе към пратениците на Ватикана, които бяха донесли чашата, а от там и към папския нунций монсеньор Анджело Рици, който се подвизаваше в града от няколко месеца. От разказа стана ясно, че Варда и брат му Петрон познават свещеника от предишно тяхно посещение в Рим. Кесарят говореше с възхищение за двореца на нунция и красивите му градини около Тибър, където те с Петрон били чести посетители.

– Няма да си кривя душата – каза Варда. – Анджело е чудесен приятел и домакин, но сега е наш враг. Пратен е от папата да сплетничи срещу Фотий, когото ненавиждат в Рим. Откак е дошъл, се е забъркал в няколко прения с нашите свещеници, но иначе е отличен духовник. Сега, доколкото разбирам, иска да свика събор тук, в Константинопол, на който да заклейми Фотий като еретик. Това е немислимо!

– Може би бихте могли да се справите, ако имате някой силен християнски владетел във ваша подкрепа – опипа почвата Климент. Той не беше забравил желанието на Борис да има независима църква.

– Но кой? – Варда вдигна рамена. – Френските крале са католици. Немците и те. Останалите ще кажат каквото им наредят. Може би можем да използваме влиянието си в Моравия, но това съвсем не е достатъчно.

– Ами ние? – лукаво попита писарят. Ние бихме могли да ви окажем сериозна подкрепа.

Кесарят спря и сериозно изгледа събеседника си.

– Мислех, че и вие клоните към Рим – тихо каза той. – Князът ви е писал на папа Николай, той ви е пратил двама от най-добрите си свещенослужители. Дори потирът, за който ми разказа и който Борис толкова обича, е от Рим! Гръцките свещеници бяха изгонени от земите ви и заменени от латински.

– Но това може да се окаже временно – Климент се доближи до събеседника си и го подхвана под ръка. – Борис иска самостоятелна църква. И ще е с този, който му я даде!

– Изключено! – веднага отсече кесарят, но в очите му премина сянка от съмнение. – Фотий никога няма да се съгласи.

– От кога патриархът решава политиката на Византия? – попита Климент и мило се усмихна.

Кесарят се усмихна в отговор и поклати глава.

– Значи това иска князът ви... – византиецът премисляше внимателно получената информация. – Ще му е трудно да постигне това, което е замислил, но не ми се струва невъзможно. Макар че сега моментът не е от най-подходящите да се дават каквито и да било обяснения...

– Заради убийствата ли? Попита Климент.

Варда кимна.

– Заради убийствата! Всички сме много уплашени. Няма да си кривя душата – нещата не вървят никак добре и не знам кой и как ще оцелее в кризата – кесарят въздъхна. – Вчера, като стана пожара, бях в една от стаите на Влахернския дворец. Михаил ме покани на тържеството по случай сватбата си, разбира се, но минах само за малко. Такива празненства вече не са ми по вкуса. Трябваше да взема някои документи от Влахерна. Като започна пожара, в първи момент си помислих, че убиецът е дошъл за мен. Изпаднах в паника! Избягах навън през една от страничните врати и крещях като обикновен коняр! Варда уморено изтри челото си. Всички сме много изнервени и напрегнати. Включително Михаил. Ще трябва да се случи нещо съвсем неочаквано, за да може да предявиш исканията си пред императора и той да ги одобри.

– Колко неочаквано?

Преди кесарят да му отговори, Теодора се завърна на то буреносен облак в залата.

– Няколко български отряда са преминали границата и са опожарили селата ни! Говори се за войска, поела към Константинопол! – гневно обяви тя. За какъв мир говори вашият владетел?

Варда изгледа невярващо сестра си, след това хвърли пълен с негодувание поглед на писаря и извика:

– Преговорите се прекратяват! Трябва да разберем какво точно става! – след което следван от останалите чиновници, бързо напусна залата, оставяйки смаяния Климент и помощниците му сами.

Размахвайки позлатената кадилница от амвона в патриаршеската църква "Света София", Фотий водеше службата по навик, мислейки за съвсем други неща. Думите се лееха от устата му автоматично, краката му сами знаеха накъде да тръгнат и кога да спрат. Облечен в бял ленен стихар, чиито нежни ръкави се подаваха изпод тежкия, извезан със злато и сърма фелон, с посипаната със скъпоценни камъни митра на главата и чудесен епитрахил през гърдите, Фотий беше въплъщение на истински патриарх. Въпреки това, ако някой можеше да надникне в главата му, щеше с почуда да установи, че мислите му съвсем не са богоугодни, както подобава на благ духовник, а се щурат в различни посоки, лутат се като в мъгла и поставят въпроси, чиито отговори още са забулени за негово светейшество.

"Как може Михаил да е толкова безотговорен?" – това се питаше час по час Фотий и на бузите му избиха червени петна, а челото му се осея с капки пот.

Нима не разбираше императорът, че с действията си бе стигнал до ръба на пропаст, а всяка следваща крачка щеше да го сгромоляса? И което бе по-лошото, да повлече още много хора със себе си. Моментът за това бе изключително неподходящ. Най-после, след почти два века промени, гонения и репресии, иконоборчеството бе победено, а вярата върната в правия път. Майката на императора Теодора, да се свети името ѝ, пое нещата в свои ръце и постави изображенията на светците там, където им беше мястото – в църквите. Но постигнатото беше много крехко и можеше лесно да бъде разрушено, ако неразумният Михаил, който се интересуваше повече от собственото си удобство и наслади отколкото от църквата, бъдеше свален. Патриархът прекрасно помнеше изстъпленията на предишния император Теофил, който гореше икони в камината си във Влахенския дворец вместо дърва, изчегъртваше стенописите от църквите и преследваше с диво настървение тези, които не го следваха в начинанията му. За щастие Теофил умря, Михаил го наследи, а Фотий стана патриарх.

За свещеника императорът бе идеален владетел. Не се бъркаше в църковните работи, за които слушаше майка си и от които не разбираше, даваше достатъчно злато, когато се наложеше, и искаше от патриарха сведения само за интригите в града и империята, без да се интересува какво става в душите на поданиците му. Фотий беше повече от доволен. Пред будния му ум не бяха поставени прегради и той спокойно можеше да направи това, което иска – да изведе православната църква на първо място в света, което ѝ се полагаше по право. Засега усилията му се увенчаваха е успех, макар онова куче в Рим, Николай, да не ги признаваше и дори да го беше анатемосал.

Фотий се усмихна под гъстите си вежди. Префърцуненият папа не знаеше с кого си има работа! Патриархът също го анатемоса, след което обедини под крилото си всички, които заслужаваха да се нарекат православни. Негова беше заслугата за покръстването на моравците, които служеха като буфер между империята и алчните западни царства. И най-важното – беше покръстил българите, а князът им прие името на императора. Нещата вървяха от добре по-добре.

А сега бяха на път да се срутят. Михаил отблъскваше всички от себе си, създаваше проблем след проблем, настройваше враждебно дори най-близките си приятели. Не стига това, ами се появи убиец, който не се съобразяваше с ранг и положение, а градът изглеждаше като прокълнат. Страхуваше се, че той може да е следващата жертва. И то да падне не под ударите на безименния убиец, нарекъл себе си Изчислителя, а да стане жертва на интригите на Ватикана. Монсеньор Анджело Рици можеше лесно да организира убийството му в собствения му град. Нунцият вече се бе доказал като ловък интригант. Нищо не пречеше да премахне Фотий, който толкова пречеше на него и скъпоценния му папа, и да припише убийството му към останалите.

Патриархът въздъхна. Трябваше да се направи нещо и то бързо, иначе нещата можеха да приемат неприятна посока. Фотий много добре знаеше, че след патрициите все още има мнозина, които съжаляват за връщането на иконите в църквите, наричайки тайнствата и ритуалите, които не разбират, "идолопоклонничество" и които се нуждаеха от съвсем малко, за да се опитат отново да върнат ужаса от времето на Теофил.

Това не трябваше да се допуска! И той, патриарх Фотий, нямаше да го допусне! Беше достатъчно силен, знаеше достатъчно чужди тайни, за да се изправи срещу някой от най-могъщите хора в империята и за щастие разполагаше с поддръжници, които да го подкрепят.

"Има много неща, които могат да се направят" – каза си патриархът, войнствено размаха кадилницата и тръгна обратно към амвона.

Михаил трябваше да бъде запазен на трона си, а всеки заговор да бъде разкрит в зародиш и унищожен! А ако това случайно не можеше да стане, Фотий и само Фотий трябваше да подготви заместника на Михаил. Само така щеше да е сигурен, че православната вяра няма да попадне в неподходящи ръце. Но преди това трябваше да разкрие убийствата в столицата.

Патриархът се обърна отново, този път към смълчалото се мнозинство, завъртя кадилницата за последен път и направи кръстен знак, благославяйки събраните миряни.

В следващия миг погледът му срещна този на българския пратеник Климент.

– И си сигурен, че си разчел правилно знаците и Боговете? – Фотий задаваше въпроса за трети път.

Климент кимна с глава.

– Изчезнали са три реликви, като всяка от тях ще доведе до бедствие – потвърди отново той. – Липсващите хлябове открих случайно сам, но за иконата с лика на Христос и кълбото се надявах на вашата помощ.

– По дяволите! – патриархът не ругаеше често, но сега случаят беше особен. – И мислиш, че ни предстоят наводнение и пожар?

– Както и още убийства – съгласи се писарят. – Този, който стои зад всичко това, няма да спре до тук.

– Ох, да му се не види! – патриархът се строполи на най-близкия стол и се хвана за сърцето. – Знаех си, че има заговор! Но не съм си представял подобно нещо!

– Този, който организира всичко, действа много хитро - обясни Климент. – След като предизвика бедствията, ще разкрие, че реликвите са изчезнали, и всички ще го приемат като знак, че Господ е извърнал очи от града и императора. След това ще е детска игра Михаил да бъде свален. А и земетресението му дойде като по поръчка.

– Ами ако наистина е свързано със светините? – лицето на Фотий пребледня. – Ако Бог наистина е отвърнал очи от нас?

Климент вдигна рамена.

– Не бих се учудил. И градът ви, и императорът ви са далеч от представите ми за християнството. Но зад всичко това стои човек и аз смятам да разкрия кой е той. Точно както ваше светейшество се съгласи.

– Не бързай! Не бързай! Трябва да помисля! – патриархът махна с ръка и си наля чаша вода, която изпи на големи глътки. – Може да не си разбрал всичко до край. Може би, като открадне светините, престъпникът се надява градът наистина да бъде сполетян от бедствия.

– Може и така да е, но това не променя факта, че зад ставащото има зла мисъл!

– Аз съм духовник – Фотий изтри устата си с ръка. – Подобни неща са възможни. Все пак това са някои от най-свещените ни предмети.

– Значи знаете за какво става дума? – Климент се наведе към събеседника си. – Тогава само трябва да проверим дали реликвите са по местата си. Ако са там, значи бъркам. Ако ги няма...

Думите му увиснаха във въздуха като неизказана заплаха.

– Прав си! – патриархът скочи на крака и плесна с ръце. Предишната му увереност и сила се бяха завърнали. – Трябва да проверим дали реликвите са по местата си.

– Къде са сферата и иконата?

Фотий се намръщи и изгледа събеседника си изпод вежди. Трябваше ли да се довери на този чужденец? И да го допусне до някои от съкровените тайни на империята? От друга страна, българинът бе свършил прекрасна работа. Щеше да се наложи да си сътрудничат, поне за известно време. Но ако отидеше прекалено далеч...

Патриархът въздъхна. Не искаше да си цапа ръцете с кръв. Харесваше Климент още от времето, когато му беше учител в Магнаурската школа. Но ако трябваше да избира между него и интересите на Византия...

– Сферата се намира на портата Гироломне в северозападния край на крепостната стена. Лесно ще я разпознаеш. Върху нея има бюстове на трима императори със златни плащове, инструктирани със скъпоценни камъни.

– "Ако след година нямаш мантия като моята, по-добре си върви там, откъдето си дошъл"! – цитира надписа на портата писарят. – Знам къде се намира, влязохме през нея на идване. Но не забелязах да има кълбо.

– Под бюста на средния император е скрита златна сфера, за която се твърди, че е намерена от Бизант при идването му на полуострова или че му е дадена лично от Аполон – Фотий седна отново. – Легендата разказва, че докато сферата е над вратата, градът ще бъде защитен от пожари, бури и светкавици. Ако е изчезнала и това се разбере... – патриархът не довърши.

– Ами иконата?

– Не е точно икона – Фотий се размърда на стола си. – Ако е това, за което мисля, и то е откраднато, значи проблемът е много, много по-сериозен.

Климент го изгледа неразбиращо.

– Знаеш ли историята за цар Авгар? – отговори му с въпрос патриарха.

Писарят поклати глава.

– Авгар живял по времето на Иисус. Бил управник на град Едеса – обясни Фотий. – Бил слушал много за Христос, повярвал в него и много му се искало да види пресветото лице на Господа. Като узнал желанието на царя, Иисус, който не можел да отиде в Едеса, взел парче плат и покрил главата си с него. След като го свалил, върху плата се били отбелязали чертите на лицето Му. Така създадения Свой образ Спасителят пратил на цар Авгар, за да може той да види лицето Му. Изпратил му и писмо, в което пишело: "Блажен си Авгаре, както и градът ти, наречен Едеса. Блажен си, защото, без да ме видиш, повярва в мен." – патриархът въздъхна. - Според записките на Дукум Бог да се смилил над душата му, става дума за образа на Иисус върху парче плат. Възможно е наистина да е имал предвид икона, но дълбоко се съмнявам. Сигурен съм, че е искал да посочи парчето плат с лицето на Спасителя. Казвам го не само защото изглежда по-логично във връзка с написаното от кавхана, но и защото се знае, че ако с реликвата се случи нещо, над града ще се изсипе проклятие под формата на земетресение, по улиците ще настане хаос, който ще предизвика поредица от убийства.

– Случвало ли се е?

– За жалост да. Този най-ценен плат с лика на Господ Иисус, най-бележитата между реликвите, които се почитат в двореца, е обграден с най-голямо внимание и се пази строго в златен съд. И докато всички други реликви се показват на вярващите по някое време, този плат, на който е изобразено лицето на нашия Изкупител, не показват на никого и пред никого не отварят съда, дори и за самия император. Това се прави, защото се знае, че някога съдът, в който се пази святата вещ, бил отворен и целият град бил обхванат от земетресение и убийства, които заплашили всички с гибел. Било показано чрез видение, изпратено свише, че това зло в Константинопол няма да престане, докато онзи плат, на който бил образът Господен, не бъде затворен на скришно място, далеч от човешките погледи. Затворили плата в златен съд, земята и хората се успокоили, земетресението и убийствата секнали. И от тогава до наши дни никой не е отварял съда, не е вадил кърпата от него и всички много внимават това да не се случи, защото вярват и се страхуват, че ако го отворят, земетресението и убийствата ще поразят всички. Реликвата се пази в подземията на църквата "Света Богородица Фароска" в големия дворец. Всички са чували историята, но малцина знаят къде се намира платът с образа на Спасителя. Да се стигне до него е напълно невъзможно.

– И сега някой го е откраднал?

– Не ми се иска да мисля, че това е възможно! – патриархът изглеждаше съсипан – Но ако е станало, земетресението наистина може да е пратено от Бог. Както и кървавите убийства на хората около Михаил, които се наричат "стълбовете на империята". Предстоят още земетресения и още убийства – Фотий пребледня и се прекръсти. – И което е най-лошото, означава, че или императорът се е побъркал, или някой от най-близкото му обкръжение стои зад това, което се случва.

– И аз така си помислих – каза писарят. – Но преди да се плашим взаимно с това, което предстои, ми се струва, че е най-добре да проверим дали реликвите наистина са изчезнали.

– Така е – съгласи се свещеникът. – Със златната сфера няма да бъде трудно. Трябва някой да се качи на вратата и да провери дали кълбото е там. Разбираш, че трябва да стане така, че хората да не разберат какво се случва. Ако се разчуе за изчезналите реликви, ще настане паника и ужасът ще завладее града. Трябва да действаме много внимателно.

Климент кимна.

– Що се отнася до плата със Светия образ, там нещата стоят по-сложно, да не кажа невъзможно. Трябва да проникнем в двореца и в църквата, което не е толкова трудно. Но след това трябва да намерим начин да слезем в подземията, да намерим криптата, където се държи ковчежето, и да го отворим.

– Имам човек, който може да се справи с всякакви ключалки.

– Не и с тези! Те са три, точно като Светата троица, и трябва да бъдат отворени едновременно!

– Ти си патриарх! – не се предаваше Климент. – Не можеш ли да измислиш нещо. Да кажеш на Михаил, че искаш да видиш парчето, защото си имал видение?

Фотий поклати глава.

- Никога няма да се съгласи! Императорът е суеверен и ще го е страх, че ще разгневи Бога с подобна постъпка. Преди няколко години бях забутал някъде моя ключ. Знаеш как става – прибираш го някъде и забравяш къде е. Само като чу, Михаил изпадна в ярост. Добре че ключът се намери бързо след това. Така че е изключено да се съгласи да пипаме реликвата. Още повече след това, което се случи на Хиподрума, и нещата, които се приказват по пазарите. Ще трябва да измислим нещо друго – патриархът сведе глава. – Единственият ни шанс е Варда. Само той има пряк достъп до покоите на императора и може би знае къде Михаил държи ключовете.

– Искаш да предложим на кесаря да ги открадне?

– Още нищо не искам, сине мой – свещеникът се наклони към Климент. – Нека не прибързваме. Първо провери дали златната топка е на мястото си. След това виж дали не си сбъркал при броенето на парчетата хляб под колоната на Константин. Едва след това ще мислим какво да правим с лика Христов. Но побързай. Усещам, че нямаме много време.

– Ще побързам – успокои го писарят. – Но ще ми трябват хора, стълби и някакъв документ, по силата на който да мога да се кача на вратата. Тамошната стража едва ли ще бъде очарована чужденец да се катери по портите на Константинопол.