Убий императора

5

19 септември

Хиподрумът боботеше като врящ казан. Разположени под памучни тенти или криещи се под собствените си шарени чадъри, трийсет хиляди зрители викаха, дюдюкаха и се смееха, смесвайки гласовете си с тези на събирачите на облози и продавачите, обикалящи между пейките и предлагащи вода с лимон, бира, изстудено вино, гевреци, фъстъци, сушени смокини, печено месо, броеници, икони, талисмани за късмет и сламени шапки. Войници с нажежени брони и почервенели лица стояха между редовете, молейки се за най-лекия полъх на вятъра или облак, който да закрие дори за миг напичащото слънце. Уредници и техните помощници, облечени в тънки зелени и сини туники, тичаха непрестанно между входовете, проверяваха билетите, настаняваха новопристигналите зрители, разрешаваха споровете за по-добрите места и предлагаха специални столове на тези, които могат да си го позволят.

Притиснати към каменната стена до входа на императорската ложа, Корсис и Невестулката гледаха като хипнотизирани. Наложи се писарят няколко пъти да дърпа помощниците си, за да им помогне да се опомнят.

Впечатляващ с двата си реда арки отвън, отвътре Хиподрумът бе още по-внушителен. Мраморни статуи на атлети стояха по широките, изпълнени с прииждащи зрители коридори, през които българите минаха, огромни каменни орнаменти на богове, препускащи коне, борци, певци и танцьори заемаха стените, сводовете бяха изрисувани с мозайки на плуващи в морето кораби, сирени и скачащи над вълните делфини.

Но това бе нищо в сравнение със самия Хиподрум. В източната част на огромното съоръжение императорската ложа се намираше точно над овалната, дълга четиристотин и широка сто и двайсет метра писта. По средата ѝ, върху дълъг каменен постамент, наречен "спина", се издигаше поредица от огромни монументи. Стените на арената бяха окичени със статуи и орнаменти, огромни каменни барелефи представяха конни състезания, борба и бокс, забравени герои и вплетени едно в друго ужасяващи чудовища.

Над всички се издигаше изсечения от розов гранит Египетски обелиск на Теодосий, взет от императора от храма "Карнак" в Луксор, на чийто заострен връх бе поставена бронзова сфера, светеща като слънце. Вляво от нея се намираха три по-малки по големина пирамиди от печени жълти тухлички. Близо до тях се издигаше прочутата змийска колона – три преплетени едно в друго влечуги, от устите на които се лееше вино, мляко и вода, които падаха в широк позлатен котел. Константин Велики бе накарал да донесат това чудо от светилището на Аполон в Делфи, а самата, висока шест и половина метра, колона, беше направена, както твърдяха легендите, от щитовете на победените перси във войните им с гърците.

– Какво е това? – втрещен попита Невестулката, сочейки с пръст статуята на огромен легнал мъж, положил боздугана до себе си, чието бедро бе голямо колкото обикновен човек.

– Това е Херакъл – тихо му отговори Климент, който също не можеше да откъсне поглед от бронзовия гигант. Макар и далеч, всеки детайл от тялото му се виждаше съвсем ясно, като да беше пред тях, включително лъвската кожа, с която бе наметнат, и свирепите му очи. Широката гръд, яките рамена, буйната коса, напрегнатите ръце, здравите мускули, които подчертаваха извърнатия му настрани гръбнак, бяха изработени от прочутия скулптор Лизимах, който никога повече не бе създал статуя прекрасна, като тази.

Вълчицата, хранеща Ромул и Рем, човек, борещ се с лъв, голям колкото къща, хипопотам по-висок от акведукта на Валент, чиято задница завършваше с люспеста опашка, слон като малка камбанария, който движеше хобота си, сфинксове – очарователни жени, в горната част завършващи като страховити лъвове, както и ужасяващата Сцила, гигантска жена, излъчваща сила и жестокост, от чиято вътрешност бълваха чудовища и се издигаха около състезателната арена.

С формата на сфера, тя беше толкова голяма, че зрителите от едната ѝ страна трудно различаваха седналите от другата. Застлана с мек, бял пясък, докаран специално от най-южните острови и внимателно пресят, така че да бъдат отстранени и най-малки камъчета, тя създаваше впечатлението за безкрайно море, около което като вълни се люшкаше развълнуваната тълпа. Над трибуните, със сложна система от макари и въжета бяха издигнати няколко напоени с вода платнища, по-големи и от най-големите корабни платна, които трябваше да пазят публиката от парещите лъчи на слънцето.

Ложата на императора бе пълна с хора. Михаил се бе отпуснал върху широка резбована лежанка, затрупана с възглавници, в сянката на тежък златен балдахин с пискюли. До него лежеше жена му Евдокия, облечена със зелена копринена роба, поръбена с пурпур. Черните ѝ коси бяха сплетени в сложна прическа, смарагди проблясваха от сребърните сандали на дългите ѝ крака, на ръцете ѝ блестяха пръстени и гривни. Въпреки това императрицата не изглеждаше доволна. Устните ѝ бяха побелели от стискаме, ръцете ѝ нервно мачкаха краищата на пурпурната ѝ възглавничка. Причината за яда беше очевидна – императорът я бе загърбил и разпалено говореше с друга жена, седнала на тапицирано столче до главата му – руса, със сини очи и силно пристегната по тялото туника. Блондинката не спираше да се смее, показвайки ред ослепително бели зъби, а едрите ѝ гърди се полюшваха подканящо всеки път, когато се наведеше да допълни с вино чашата на Михаил, който ги изпиваше с поглед.

Близо до нея, свил язвително устни, нервно потропваше с крак дребен, но изключително красив млад мъж, с напудрено лице, стиснал в ръката си дебел кожен бич. Час по час той подръпваше късата си черна брада, големите му като маслини очи бързо пробягаха по новодошлите, силно начервените му устни се кривяха, а ноздрите на правилния му нос се издуха презрително.

Майката на императора Теодора, застанала права от дясната страна на жена му, гневно стискаше юмруци и не откъсваше пълния си с яд поглед от сина си. Кесарят Варда, облечен в къса бяла туника и походни ботуши, изключително неподходящи за адската жега, нетърпеливо шептеше нещо в ухото ѝ, но Теодора не даваше вид, да го слуша.

Около императора и роднините му, върху ниски мраморни лежанки, покрити с плъстени възглавници, се бяха изтегнали още няколко човека. Роби и слуги предлагаха на гостите подноси с плодове, сирене и маслини и щедро наливаха охладено вино от извити стъклени гарафи.

– Кои са тези? – попита Невестулката, но преди да успее да отговори, към тях се втурна едър мъж с кафява коса и брада и сграбчи ръката на писаря, стискайки я с невероятна сила.

– Българи ли сте? – попита той на чист български и по лицето му се изписа лукава усмивка. – Аз съм Василий, началник на императорските конюшни. Прекарах в прекрасната ви страна шестнайсет години и никога няма да ги забравя! Първо живях в Бонония[41], след това в Плиска. Кой сте вие? Откъде идвате? Защо сте тук? Вярно ли е, че ханът ви се е покръстил? Наистина ли сте изградили базилика, голяма колкото "Света София"? Искате ли вино?

Климент измъкна ръката си от хватката на великана и го огледа с интерес. Ръцете му бяха широки и възлести, гърбът му напомняше този на полегналия Херакъл, а краката му изглеждаха като колони. Като повечето едри хора и Василий изглеждаше добродушен и открит, в очите му горяха весели искри, но писарят знаеше, че това впечатление може да бъде и измамно. Беше чувал за събеседника си. В немного далечното минало Василий се беше прославил като непобедим борец, императорът го бе харесал и издигнал в двора си. Бившият състезател бе показал превъзходен нюх, ориентирайки се в дворцовите интриги, издигайки се все по нависоко. Сегашната му тила – началник на императорската конюшня, всъщност беше с ранг на логотет, като едновременно с това му даваше много близък контакт с императора, който силно се интересуваше от коне.

– Българи сме – потвърди писарят. – Идваме от Плиска, аз се казвам Климент, това са помощниците ми Корсис и Невестулката. Ханът наистина се покръсти, построихме голяма базилика на мястото на стария храм на Тангра и не, не искаме вино.

– Ха така! – разсмя се Василий и се тупна по коляното. – Това се казва отговор! Стегнат, ясен и по същество. Ще се радвам да поприказвам с вас. Обичам езика ви, не е като сухия латински. Последно говорих с Дукум. Горкият, да го сполети такова нещастие! – византиецът поклати глава и махна на един от робите. След миг в ръцете па Климент и помощниците му се озоваха пълни до ръба чаши.

- Тук не се гледа добре на тези, които не пият – Василий намигна на писаря. – Императорът иска всички да са щастливи. А той разбира щастието по този начин – началникът за конюшните се засмя на глас. – Но вижте, игрите започват. Елате, ще ви настаня на добри места.

Климент и помощниците му последваха Василий, който ги заведе малко встрани и им предложи дървени пейки, застлани с дебели подложки и меки възглавници. Самият той придърпа тежката си лежанка с една ръка и се настани между българите.

Тълпата зашумя, гостите в императорската ложа притихнаха. Вратите в северната част на Хиподрума се отвориха и от там, предвождани от войници, които носеха знамена, биеха барабани и надуваха дълги медни тръби, се появиха четирима актьори. Групата мина тържествено през терена и застана пред императорската ложа. Барабаните млъкнаха, след тях и тръбите, войниците застанаха мирно.

Императорът се надигна бавно, разпери ръце, за да запази равновесие, златният му венец се килна на една страна. С несигурна стъпка Михаил стигна до края на балкона, опря се тежко на перилата и махна с ръка:

– Нека игрите започнат! – провикна се той, след което се върна обратно на мястото си.

Тълпата изрева, продавачите, които бяха спрели за миг да чуят думите на императора, отново се втурнаха между седалките, войниците надуха тръбите, удариха барабаните и се оттеглиха.

Четиримата актьори пристъпиха напред и се поклониха пред ложата. Дрехите им бяха еднакви – дълги туники, но в различни цветове – син, зелен, бял и червен.

– Уф! – намръщи се Василий. – И тук не може да се мине без политика[42]! Това няма да е истинско състезание.

– Зелените ще спечелят, нали?

– Да! Нали императорът ги подкрепя. Но ще видим какво ще стане после при надбягването с колесниците. Сините не се дават лесно дори когато на пистата е нашият приятел Филон – Василий посочи с очи дребният черен младеж, който се въртеше около императора. – Дано спечели, че ако ли не, после Михаил ще се мръщи цяла седмица.

"Синият" актьор излезе напред и се поклони. Шумът мигновено спря, чуха се само няколко окуражителни вика, които накараха Михаил да смръщи чело.

"По-защитен от земята не беше високият въздух.

Хвърлили – казват – око на небесното царство гиганти, те до самите звезди накамарили мощни масиви..."[43] – отекна като тръба гласът на мъжа над смълчания Хиподрум.

– Това са "Метаморфозите" на Офидий – позна стиховете Климент.

– Скука! – махна с ръка Василий и си взе чепка грозде. – Няма как, трябва да го изтърпим. Но после има борба с кучета и мечка! Казаха, че са докарали някакво огромно животно от Карпатите, но кучетата ще са поне дванайсет! След това ще ни се натресе Мегакъл, но свърши ли, идва хубавото – византиецът премлясна от удоволствие. – Надбягване с колесници и борби!

Рецитацията се понрави на Климент. Артистите един след друг пристъпяха напред и окуражавани от виковете на публиката, представиха части от "Илиада", "Енеида" на Вергилий и дори няколко басни от Езоп, които предизвикаха бурен смях.

В императорската ложа никой не следеше какво се случва. Михаил и русокосата бяха свели глави и се кискаха приглушено, Варда все така продължаваше да шепне на Теодора, останалите шумно разговаряха помежду си. Само колесничарят Филон бе изчезнал, до мястото му се търкаляше празна чаша.

Василий реши да запълни времето си, като обясни на Климент кои са присъстващите.

-Доколкото разбирам, си се запознал с майката на императора, Варда и брат му Петрон византиецът посочи троицата до Михаил, а Климент кимна. Гледай го как се е издокарал нашия кесар – в ботуши в тая жега! Ще ходи да прави преглед на войската с приятеля си Коридон. Не пропуска повод да ни покаже, че поставя работата над удоволствията. – Василий се усмихна снизходително, преди да продължи. – Русият зад императора, този с меча, е личният му телохранител Ингерн. Беше предводител на варягите[44], които се появиха преди години по голямата река, минаха през морето и се опитаха да превземат града – Василий се усмихна снизходително. – Много е добър с меча, макар да е малко тромав. Дъщеря му Евдокия – византиецът посочи русата жена да императора – е любовница на Михаил и моя жена – едрият мъж се ухили саркастично. – Майка му го накара навремето да се ожени за другата Евдокия – чернокосата, но той си харесва Токи и това е! Може да ти се види странно, но аз нямам нищо против. Това положение ми дава доста голяма свобода на действие и известно влияние над Михаил, който ми се чувства задължен. А и сестра му Текла – Василий посочи смугла жена с пищна жълта туника, която облегната на перилата съсредоточено слушаше рецитацията – няма нищо против да утешава разбитото ми сърце.

– Защо ми казвате всичко това? – попита писарят, който се чувстваше неудобно от този свободен разговор за съпруги, сестри и любовници.

– Стига, българино! – махна с ръка Василий и вдигна чашата си. – Много си притеснителен! Първо, нека си говорим на "ти". Все пак съм ти почти сънародник – съгласен ли си? – Климент кимна. – Чудесно! Нещата, които ти разказвам, не са тайна за никого. Сигурен съм, че ти самият ги знаеш не по-зле от мен. Да не говорим, че градът е залят от песни, стихове и пародии за императора, двете Евдокии, сестра му и мен самия – византиецът се прозя шумно.

– И това не те притеснява?

– А защо да ме притеснява? Ако на някой не му харесва, това си е негова работа.

Правейки се, че разбира, Климент поклати глава.

В същия момент в ложата избухна караница. Един от присъстващите – облечен в светла роба мъж със зелени очи, голям месест нос и бели, но криви зъби, говореше гневно на полегналия си съсед, който се бе надигнал на лакет и му отговаряше с насмешка. Разговорът постепенно премина в караница, гостите в ложата на императора се опитваха безуспешно да помирят спорещите. В суматохата един от робите, които поднасяха виното, се спъна и разплиска каната си. Няколко капки паднаха върху туниката на кесаря Варда, който вдигна ръка, удари роба през лицето и нареди да го хвърлят на арената. Никой не обърна внимание на инцидента. Погледите на всички бяха насочени към двамата патриции, които продължаваха да спорят ожесточено. Малко преди скандалът да прерасне в бой, те се засмяха и си размениха дружески прегръдки.

– Този с носа като чушка е протостраторът Роман – веднага обясни Василий. – Другият с мазната коса и черната брада е приятелят му Лъв. Двамата са неразделни от деца. Родителите на Роман загинали, когато той бил младеж, при пожар на борда на кораб, с който се връщали от Антиохия. Баща му беше наместник там и идвал в Константинопол да стане настойник на Михаил. След смъртта му мястото в Антиохия беше заето от Петрон, а Варда заграби имуществото на Роман под предлог да го пази от крадци. След години му го върна, но както можеш да се досетиш, не беше останало много. Според кесаря – заради данъците - Василий се ухили отново. – По-важното е, че Варда стана настойник на императора. А бащата на Лъв взе Роман под крилото си, оттогава датира дружбата между двамата. Двете момчета участваха заедно в походите и Роман се отличи като изкусен боец и стратег. Разправят, че Лъв му завиждал, но не знам колко е истина. След това в една от битките бащата на Лъв загина. Някой го прострелял фатално с арбалет и неочаквано Роман зае мястото му. Според някои слухове самият Роман убил благодетеля си, но Лъв няколко пъти публично е казвал, че не вярва в тях. След като стана стратор, Роман бързо се издигна и забогатя, за разлика от приятеля си. Двамата често се карат, но са като братя – не могат един без друг. Роман не харесва нашия кесар – Василий посочи Варда, който мълчеше мрачно до племенника си. – Подозира го, че е убил родителите му, за да заеме мястото на баща му като настойник на императора. Въпреки че не е пръв красавец, Роман е страшно конте, маже се с най-модерните помади. Винаги има някоя забавна случка под ръка и е душата на всяка компания. Жените са луди по него, макар вече да е на възраст и да почва да оплешивява.

– Ами Лъв? Той не му ли завижда?

– Може и да му завижда – неопределено отговори Василий. – Напоследък доста го е позакъсал. Казват, че взел много пари от логотета Мануил – византиецът се приведе към Климент и му зашепна. – Предложи ми да уредя някои от игрите, за да спечели. Знае, че още имам приятели сред борците. Отказах му, разбира се! Но от тогава хич не ме обича. Навърта се и около Филон. Онзи дребен красавец, който вече е слязъл да се подготви за състезанието. – Василий изтри избилата по лицето му пот в бяла кърпа. – Той е водач на колесница от зелените и понеже императорът им симпатизира, се надува, че още малко ще се пръсне. Всъщност не е лош колесничар, но прекалено много разчита на подкрепата на императора. Напоследък е станал надменен и безотговорен, сякаш само това, че Михаил е зад него, е достатъчно, за да спечели състезанието.

– А не е ли?

– Не! Трябва да се бори истински. На арената няма значение кой кого подкрепя. Но по-интересното е, че според мнозина Лъв се навърта около Филон, защото го харесва. Макар аз да мисля, че и на него е предлагал да мамят на пистата. – Преди да продължи, събеседникът му се огледа и после отново заговори. – Откак преди три години умря жената на Лъв, така и не си намери друга. Заобикаля се с млади и красиви младежи, които си назначава за ординарци. Пък и нашият Филон си е хубавец...

– И императорът не е против? – една пеперуда пърхаше лениво в жегата около главата на Василий, търсейки сянка, в която да се скрие.

– Защо да е против? – началникът на конюшните махна с ръка да прогони насекомото. – Лъв не пречи на никого, винаги може да разчита на него, а и какво става в спалнята на някой от приближените му едва ли интересува Михаил. Освен това Лъв е много добър с меча! Винаги е бил такъв. Дотолкова, че навремето обучаваше императора. Знае и много за запалителния, или както вие го наричате "гръцкия" огън. Все нещо го усъвършенства. Всъщност той го внедри и в наземните битки, не само при обстрела на корабите. Твърди, че може да разпознае мириса на огъня навсякъде във всичките му петнайсет разновидности. Всъщност той трябваше да стане Магистър Милетум – пълководец на източните армии. Но в последния момент вместо него предпочетоха Коридон, той е баща на съпругата на императора. – Василий посочи висок жилав мъж с къдрава черна коса, сини очи и малка, добре поддържана брадичка, застанал малко встрани от другите. – Друг път ще ти разправям подробно за него. Историята му е повече от любопитна. – Василий отново попи лицето си. – Казвам ти! Не ти трябва да се забъркваш с Варда или с брат му. И двамата са коварни като пепелянки! Винаги искат да са начело и да командват. Но ако има някой по-опасен и от тях, това е той – гъркът посочи с брадичка седналия на трона си патриарх. Фотий стоически се потеше в черното си расо, но на лицето му бе изписана блага усмивка, все едно се намира в рая. – От този трябва да се пазиш като дявол от тамян! И той наистина е умирисан целият на тамян, защото никъде не ходи без безценната си кандилница! – византиецът се взря с омраза в свещеника. – Това е Фотий, всепреподобният ни патриарх! Знае всичко за всички! И никой не смее да му се противопостави, дори императорът. Казвам ти, може да се представя за патриарх, но всъщност е дявол в расо! Но държи онези римски псета надалеч. Ядоса ги дотолкова, че го отлъчиха - Василий се усмихна злобно. – Как ти се струва това – главата на православната църква е анатемосан и отлъчен! До него, този с орловия нос е папският нунций – монсеньор Анджело Рици. Хлъзгав е като змия! Говори и се усмихва, все едно ти е пръв приятел, но ако интересите му го изискват, неговите или на папата, ще ти забие нож в гърба, без да се замисли и за секунда. Не подбира средства, за да се домогне до това, което иска. А то е да признаем, че римската църква стои над нашата и има правото да ни командва – византиецът презрително изсумтя. – Представяш ли си? Стигна до там, че да заговорничи с арианите![45]

– Защо ми казваш всичко това? – Климент се чувстваше объркан от желанието на византиеца да му сподели мислите си. – Едва ли разказваш на всеки срещат за интригите във византийския двор.

– Така е – съгласи се началникът на конюшните. – Не споделям с всеки. Но искам да те помоля за нещо, а за да го изпълниш, ще е нужно да си наясно с положението в двора – Василий сложи пръст на устните си и поклати глава. – Не сега. Не му е тук мястото и времето да говорим за тези неща. Но ще говорим – обеща той. – Скоро.

Събеседниците помълчаха, отпивайки от виното си. На арената рецитацията продължаваше, беше дошъл ред на червения да покаже уменията си. Въздухът беше натежал от жега, над трибуните се носеше леко бучене като от събуждащ се пчелен кошер. Започнала да се отегчава, публиката спря да обръща внимание на актьорите.

– Това май сме всички. – прозя се Василий. – Така наречените "стълбове на империята". Михаил много държи на нас. Макар помежду ни да царят подозрение, съперничество и омраза, до скоро всички се чувствахме добре заедно. Всеки по някакъв начин е обвързан с останалите и извлича полза от тях. Но преди известно време това се промени...

– Заради убийствата? – попита Климент.

– Заради убийствата! – потвърди византиецът и мрачно се взря в арената.

Рецитацията най-после завърши. Зеленият, точно както предрече Василий, спечели и бе удостоен с позлатен лавров венец, който той триумфално наложи на главата си и направи почетна обиколка на Хиподрума.

Тълпата го освирка, към победителя полетяха парчета от недоядени закуски, плодове и дребни монети. Сърдит, зеленият се обърна към трибуните, надупи се и вдигна долния край на туниката си. Отговори му нов залп оскърбления, дюдюкания и подигравки, но актьорът се оплези, показа неприличен знак с ръка и се прибра в най-близката врата.

– Това поведение е нетърпимо! – пискливият глас на Михаил се извиси над общата какофония. Императорът се изправи залитайки, тънката му ръка войнствено размахваше юмрук към публиката. – Защо тези хора нямат само един врат, за да заповядам да го отрежат! Не са доволни от победителя, така ли? – завика той яростно и изблъска майка си, която се опитваше да го успокои. – Като ругаят срещу него, те всъщност ругаят мен, защото много добре знаят, че подкрепям зелените. Ах, неблагодарна сган! Вместо да се радват, че съм им осигурил това зрелище... – императорът се обърна и започна да вика. – Агатоне! Къде си, Агатоне, да те вземат дяволите! Винаги, когато ми потрябваш, те няма!

Женствен мъж, със златна препаска, скиптър и потно чело изскочи отнякъде и припна към императора.

– Какво ще заповяда, ваше величество?

– Агатоне! Ти уредник на игрите ли си, или какво?

– Уредник съм! Уредник – бързо закима мъжът и приклекна, за да избегне ръката на Михаил, който замахна да го удари. – Знам цялата програма наизуст, подготвил съм и съм проверил всичко. Следва бой между мечка и кучета, ваше величество. Само чакам да дадете знак...

– Няма да дам знак! – тросна се императорът и легна отново на мястото си. – да видим дали това ще хареса на тези простаци, които освиркаха моя фаворит! Нека сега се попекат малко на слънцето. Ще пуснете мечката най-рано след час! Даже след два! Да видим как ще им хареса това?! – нареди Михаил и се провикна – Вино! Искам още вино!

– Не пи ли вече достатъчно? – почервеняла от гняв и срам, Теодора се доближи до сина си. – Излагаш и себе си, и мен!

– Така е ваше величество – намеси се и Варда. – Може би е по-благоразумно...

– Оставете го! Той не съзнава какво прави. Както винаги, когато се напие – гласът на Евдокия беше леден. Съпругата на императора се обърна бавно и студено изгледа русокосата си съперница. – Нека се забавлява с повлеканата си...

– Господарю, трябва да дадете... – Варда не успя да довърши.

Михаил вдигна зачервените си очи и бавно, с омраза изгледа майка си, вуйчо си и жена си. Главата на императора трепереше, брадичката му се тресеше, на края на устната му бе застинала капка вино.

– Кой е императорът тук? А?! Кой? – тежкият поглед на Михаил бавно обходи присъстващите, които се свиха в местата си. – Има ли някой претенции да е император? Може би се е случило нещо, за което не съм разбрал!? Кажете ми, ако е така!

– Разбира се, че ти си императорът! – Теодора се опита да успокои сина си и сложи ръка на рамото му. – Никой не се съмнява в това. Само искам да кажа...

– Не ме интересува какво искаш да кажеш! – Михаил грубо блъсна ръката на майка си и отново скочи на крака. Една от чашите падна и издрънча на мрамора. – Не ме интересувате нито ти, нито ти, нито ти! – той един след друг посочи Теодора, Варда и съпругата си. – Омръзна ми от вас и вечните ви съвети! Омръзна ми от непрекъснатите ви натяквания. Аз съм императорът! Гласът на Михаил проехтя в широката ложа, лицето му почервеня, жилите му се издуха. – Аз, а не вие! Запомнете го добре! Омръзна ми да ми казвате какво да правя, как да се държа и какво да обичам! Ще пия колкото си искам! И ще живея както си искам! А ако на вас не ви харесва, можете да се махате! И знаете ли какво – Михаил дръпна за ръката русата си любовница, която се изправи до него. – Омръзна ми да се крия. Да играя игрички и да се държа като влюбен паж. Затова ще се разведа! – Михаил предизвикателно изгледа всички наоколо. – Точно така! Ще се разведа и ще се оженя за Токи! – императорът прегърна любовницата си и се изсмя. – Не ме е срам да изрека пред всинца ви, че любя таз жена![46] А който не е съгласен, може да върви по дяволите!

Следващият час премина тягостно.

След крясъците на Михаил, съпругата му се изправи, поклони се изискано и се оттегли под предлог, че я боли глава. Хвърляйки гневни погледи, баща ѝ Коридон хукна след нея. Лицето на Теодора ту почервеняваше, сякаш я гори огън, ту пребледняваше като сняг, но колкото и да беше ядосана, майката на императора не посмя да каже нищо на сина си.

Варда отново започна да шепне напрегнато в ухото ѝ, но Теодора го отпъди с ръка, както се пъди досадна муха. Разговорите замряха, патрициите в ложата се оглеждаха притеснено, забравили за виното и изобилието на храна около тях.

Това ни най-малко не смущаваше Михаил, който се забавляваше чудесно. Императорът настани любовницата си на освободената от жена си лежанка, наля си още вино и започна да вдига тост след тост за "новата си съпруга". Самата Евдокия правеше всичко възможно, за да развесели още повече Михаил, непрекъснато се навеждаше към него да го целува и гали, кискаше се високо на шегите му и от време на време хвърляше победоносни погледи на останалите и баща си Ингерн, който се беше надул от удоволствие почти до пръсване.

Игрите също бяха прекъснати. Публиката не обърна внимание на забавянето, свикнала с капризите на участниците в състезанията, но след като мина четвърт час и по нищо не личеше, че подновяването предстои, започна да вика и дюдюка. Отначало вяло, но колкото повече обедното слънце напичаше тълпата, толкова по-изнервена ставаше тя. Започнаха да се чуват и викове срещу императора, които постепенно набираха сила. Тук-там по трибуните избухваха сбивания, наложи се войници да влязат между зрителите. Агатон час по час поглеждаше пясъчния часовник, който отброяваше поискания от императора час, но не посмя да каже нищо.

– Сега вероятно ще трябва да се разведа бе единственият коментар на Василий за ставащото около тях. Едрият византиец не изглеждаше кой знае колко разстроен. Той си наля чаша вино, пресуши я на един дъх, протегна се така, че костите му изпукаха, и поднови разговора от там, откъдето го бяга прекъснали.

– Значи питаш за убийствата?

Писарят кимна с глава.

– Двама от близките на Михаил са били убити!

– Точно така! Вестарият Евматий и логотетът Мануил. Единия са пронизали с нож в сърцето, на другия са строшили врата – потвърди Василий. – Евматий е заклан в лятната си къща, Мануил – в кабинета си.

– И никой не е видял нищо? Няма никакви следи?

– Не! Нямало е кой да види – обясни византиецът. – Вестарият обичаше да се усамотява в гората, логотетът не пускаше никой в кабинета си, който беше по-добре защитен от спалнята на императора! Наоколо е нямало никой, когато смъртта ги е навестила.

– И все пак – настоя писарят. – Слугите трябва да са пуснали посетител или вратарят да е отворил на непознат. И двамата са високопоставени сановници на Михаил. Имали са стражи за охрана. Никой ли не е видял нищо?

– Право да си кажа, не знам. Не съм се интересувал от такива подробности. Аз не съм много по тънките сметки – Василий сви ръката си, която се натегна като корабно въже и се усмихна. – Предпочитам да решавам проблемите по друг начин.

– Ами убитите? Разказа ми за живите "стълбове". Сега ми разкажи и за мъртвите.

– Ще ти разкажа, защо да не ти разкажа – Василий си наля още вино. – Евматий беше от Кападокия. Роден е в Мазака[47]. Баща му е бил търговец на коприна, майка му Анастасия – една от най-красивите жени в империята. Трябва да знаеш, че нашият Евматий беше личен хубавец. Среден на ръст, но добре сложен и с лице като нарисувано. Казват, че приличал на майка си. Когато бил на тринайсет години, баща му се разболял и умрял. Анастасия разпродала каквото могла и със събраните пари и сина си се преместила в Никея. Там се запознала с протостратора Констанс, който се влюбил в нея, и му станала любовница. Констанс бил женен и имал син – Лъв – византиецът посочи полегналия встрани от тях патриций. – Баща му полудял по Елия, отрупвал нея и сина ѝ с всякакви подаръци, пирувал с тях всяка вечер и съвсем забравил за семейството си. Разказвам ти всичко това, за да знаеш какви бяха отношенията в малката ни дружинка. Както може би се досещаш, Лъв въобще не харесваше Евматий. Но да карам по ред. При едно от посещенията си в Константинопол Констанс включил и Евматий в свитата. Така се запознал с Михаил, който по същото време бил горе-долу на неговата възраст. Но по-важното е – Василий се протегна и седна на лежанката си, – че сестрата на императора Пулхерия се влюбила в красивия младеж и измолила от брат си да го остави в столицата. Михаил направи Евматий свой съветник, макар никой да не е чул да му дава съвети. По-късно го ожени за сестра си. Макар че Евматий така и не можа да се научи да ѝ бъде верен. Слаб му беше ангелът, както се казва. За негово щастие Михаил не обръщаше особено внимание на това, че мами сестра му. Дори напротив – беше доволен. Така чувстваше, че не е единственият, затънал в грях, като изневерява на жена си. Евматий се замогна, издигна се. Накрая стана вестарий, което даде в ръцете му голяма власт и много пари. Почна да се държи надменно, все едно за Михаил съществува само той. Това дразнеше останалите. Мен също. Беше суетно, глупаво, надуто парвеню! – византиецът въздъхна и завъртя чашата в ръцете си. – А сега е мъртъв. Две седмици преди да го убият, Роман, подтикван от приятеля си Лъв, го обвини, че краде от хазната. Стана голям скандал. Малко остана да се сбият. Наложи се императорът лично да ги разтървава. В крайна сметка беше назначена проверка. Водеше я лично Варда. Сам се предложи като неутрален и на двете страни. Предполагам, че се е надявал да припечели за сметка на вестария.

– Как са го убили?

– Някой е почукал на вратата му, Евматий е отворил и са му забили кинжал в сърцето. Бързо, лесно и ефикасно.

– Ами посланието?

Василий тръсна глава, сякаш опитва да се съсредоточи.

– "Смъртен удар порази снагата ти." Бог знае какво значи това и защо убиецът го е сложил в ръката на жертвата си. Това е стих от Есхил. От някаква пиеса.

– "Агамемнон".

– Сигурно – сви рамена бившият борец. – След това се намери послание и в ръката на логотета Мануил – "Поразен си за втори път". Глупост някаква. Всичко това много изнерви Михаил. Той е много религиозен и навсякъде вижда знаци и поличби. Има си ритуали за всичко и се моли по няколко пъти на ден. Всяка седмица подарява дебела свещ от чист восък на някой храм. Плаща издръжка на сто монаха и възстанови някои от повредените стенописи в църквите, а други сам поръча.

– Не се държи много като набожен християнин – отбеляза писарят.

– Така е – съгласи се Василий, – но като оставим пиянството и прелюбодейството, няма в какво друго да бъде обвинен. А сега ще вземе и любовницата си за жена, така че и този проблем ще бъде решен. По-лошото е, че след убийствата стана сприхав, жесток, изпада в меланхолия, пие повече, съвсем забрави всякакво приличие. Мени настроенията си като жена в нервна криза Василий въздъхна. От това най-много си патим ние от обкръжението му.

– И вратът на Мануил с бил строшен в собствената му къща?

Византиецът се усмихна лукаво.

– Ще ти разкажа и за това. Намерили Мануил в стаята му, която трябва да знаеш, не беше каква да е стая. Логотегът се занимаваше с лихварство. Даваше големи суми на видни личности срещу сериозен процент. Доста се замогна от тази дейност. Държеше всичко в дома си, в бронирана стая с дебели решетки на прозорците и желязна врата. Не пускаше никой в нея.

– Но е пуснал убиеца си – отбеляза Климент и избърса челото си с кърпа. Дори в сенките жегата беше непоносима.

– Така е – съгласи се Василий. – В същата тази стая. Всъщност историята на Мануил е толкова оплетена, че не знам дали ще ми стигне цял ден да ти я разкажа. Но едно знам със сигурност – всички имаха причина да го мразят. Дори да го убият!

Василий се излегна отново и се загледа в арената, но мислите му бяха другаде.

– Разправят, че майката на Мануил – Мария – била вещица! Баща му, страторът Велизарий, бил много близък на предишния император Теофил, но след това двамата се скарали и Теофил го докарал до просешка тояга. Тук по някакъв начин се намества майката на магистър Коридон и става причина Велизарий и Мария да се разведат. Мануил израснал в бедност, по-късно баща му умрял. Теофил се разкаял за това, че се е скарал с Велизарий и назначил Мануил за свой ординарец. По това време се говорило, че мястото било обещано на брата на Коридон Псел, но той умрял малко преди да го заеме. Според клюките Псел всъщност бил отровен от майката на Мануил – Мария вещицата.

- Наистина заплетена история – подсвирна писарят.

- Чакай само да видиш! Има и още – засмя се Василий. – Мануил бързо си пробил път и показал завиден усет как да печели пари. Първата му сериозна сделка е с имоти, при която по някакъв начин успява да измами бащата на Лъв, който за малко не се разорява. И Лъв, и Роман мразеха Мануил, но често им се налагаше да взимат заеми от него. За което го мразеха още повече. Логотетът беше мрачна личност – потърка челото си началникът на имперските конюшни. – Потаен, лукав, никога не знаеш дали може да се вярва на това, което казва. Беше много подозрителен и не оставяше нищо на случайността. Поради бедността, в която беше живял като малък, беше станал изключително алчен и стиснат. Даваше пари, дори на най-близките си, срещу огромни лихви. Разорил е не един и двама.

– И Михаил допуска всичко това?

– Разбира се, че го допуска! Той ценеше Мануил, който, няма да си кривя душата, беше като Бог на финансовите спекулации. Самият император напечели не малко покарай него. Дори казват, че последните данъци, които Михаил въведе, били идея на Мануил.

– Ами останалите – полюбопитства писарят. – Не се ли опитахте да му се противопоставите?

– Че за какво? Казах ти вече – може и да се мразим, но държим един на друг. Виждаш каква е обстановката – Василий се почеса по бузата. – Императорът е този, който ни казва как, с кого и къде да живеем. Зависим от неговото благоволение и сме благодарни за това, което получаваме. Колко повече му се нравим, толкова по-добре се нареждат работите ни.

– Искаш да кажеш, че някой е убил Мануил и Евматий, защото им завижда за постовете?

Василий не бързаше да отговори. Бившият борец се наведе над един от сребърните подноси, разгони с широката си длан осите, които кръжаха около него, взе си парче месо, лапна го и замислено започна да дъвче.

– Мислих много и за двата случая. Евматий е намушкан в лятната си къща, вратът на Мануил е строшен в собствения му кабинет. Няма следи от борба. Който и да е убиецът, трябва да е познавал жертвите и те да са му имали доверие. Иначе и двамата са щели да се съпротивляват. Или е нямало да останат сами с посетителя, ако са му нямали доверие.

– Затова смяташ, че убиецът е някой от близките на императора? Някой от "стълбовете на империята"?

– Не само аз съм стигнал до този извод – Василий огледа останалите в ложата. – Всички се страхуваме за живота си. Питаме се кой ще бъде следващият. Вече нямам доверие на довчерашните си приятели.

– Но защо? Защо някой ще избива приятелите на Михаил и ще слага в ръцете им цитати от трагедия на "Есхил"?

– Не знам! – византиецът се отпусна тежко върху възглавниците. – Казах ти единственото, което ми идва наум – някой им е завиждал и е искал постовете и привилегиите им. Я донесете малко вино – провикна се той. – Гърлото ми пресъхна от толкова много приказки.

Най-накрая нароченият час изтече и широките врати на арената се отвориха. От там се появиха четирима души, всеки от тях с мъка удържащ ремъците на няколко животни, които повече приличаха на вълци, отколкото на кучета. След тях, върху платформа с колела, се появи дървена клетка с огромна черна мечка. Дори от мястото си на балкона писарят можеше да види колко голямо е животното, което пазачите му удряха с копията си, за да го разгневят още повече.

Въпреки възобновяването на игрите, публиката не се укроти. Виковете срещу императора не секнаха, чуваха се закани, размахваха се юмруци, тълпата не забрави, че е била накарана да чака дори когато пуснатата на свобода мечка с един удар откъсна главата на най-близкото куче.

Боят беше неравен и жесток.

Насъсквани от водачите си, кучетата заобиколиха мечката, опитвайки се да я нападнат в гръб – някои дори успяха, но огромното животно се справяше с тях, едно по едно. Скоро арената се изпълни с разкъсани животински тела, кръв и вътрешности, а мечката, с разкъсана козина там, където нападателите ѝ бяха успели да я захапят, се защитаваше седнала на задните си крака.

Напрежението постепенно спадна. Развълнувани от битката, зрителите насочиха енергията си към ставащото на терена, виковете срещу Михаил заглъхнаха.

В императорската ложа също настъпи оживление. Зачервен, Агатон събираше облозите на присъстващите, записвайки всеки от тях на малка дъсчица. Климент отказа да се включи в играта, но изненадващо Василий с лека ръка заложи сто златни монети за победа на кучета, които изглеждаха обречени. Михаил също се включи в залозите, но много по-благоразумно – за мечката.

Животното се бе облегнало на египетския обелиск и се бранеше срещу последните трима нападатели, които не спираха да скачат около него. Едно от кучетата блъсна мечката в ребрата, тя загуби равновесие и се строполи настрани, докато другите две се хвърлиха към гърлото ѝ. Огромният звяр се опита да се изправи, докопа единия от нападателите и успя да му разпори корема, но силите му очевидно привършваха. Второто куче се впи в гърлото на жертвата си, докато последното останало живо я захапа за гърба.

Мечката нададе отчаян рев, надигна се и опита да блъсне нападателите си в една от близките колони, но не успя и се строполи до нея. С последни усилия удари едното от кучетата, чупейки предния му крак, но това, което я бе захапало за гърлото, продължи бясно да дърпа.

Фонтан от кръв бликна от гърлото на мечката, ревът ѝ премина в глухо гъргорене, тя се опита отново да се надигне, но само потрепери и се строполи мъртва на земята.

Кучкарят обиколи триумфално Хиподрума с последните двама останали живи от любимците му, докато тълпата ги окуражаваше и хвърляше дребни монети и храна.

Няколко роби по препаски изскочиха на арената, натовариха труповете на животните в дървена каруца, а други посипаха локвите кръв с трици и пясък. Само след миг Хиподрума изглеждаше съвсем като нов, без нищо да подсказва за зловещата борба, разиграла се току-що.

– Мечката получи много рани. Виждаше се, че силите ѝ не стигат и няма да издържи – усмихнато обясняваше Василий, докато си прибираше печалбата. – Още вино за всички! – извика той. – да отпразнуваме победата!

След като робите приключиха с работата си, бързо издигнаха пред императорската ложа малка платформа, облицована в зелено. Под освиркванията на публиката на нея се възкачи Мегакъл – висок мъж в вирната брада и гъста черна коса, понесъл в ръката си лира, който, без да обръща внимание на виковете, се поклони на императора и гостите му.

– Сега – провикна се Агатон през дълга медна фуния – великият певец и музикант Мегакъл ще изпълни някои от най-прочутите си песни.

"Пуснете колесниците!", "Не искаме тази примадона!", "Викнете борците!" и други подобни викове заехтяха от трибуните, но Мегакъл се поклони отново, вдигна лирата си и запя.

Никога преди това Климент не бе чувал подобно изпълнение. Музиката се лееше от устата на певеца като пълноводна река, могъща и нежна, бавно заобикаляща камъните или бурно втурваща се напред през бързеите. Гласът на Мегакъл се оказа дълбок и плътен, скоро виковете от трибуните заглъхнаха и писарят се остави мелодията да го носи, представяйки си, че е в имението си във Филипополис заедно с Ирина, седнали в разцъфналата, пълна с цветя градина. Между листата леко подухваше ветрец, по поляната пред тях прелитаха птици и чудно красиви пеперуди, чуваше се отпускащ ромон на вода. Двамата с византийката се гледаха влюбено, Ирина се наведе напред и му поднесе устните си...

Някой силно възкликна, приглушени охкания и ахкания се носеха от всички страни.

В първия момент Климент не разбра какво става. Михаил и любовницата му лежаха заедно, преплетени в страстна прегръдка. Устните им бяха слети, робата на Евдокия се бе вдигнала високо, разголвайки стройните ѝ бедра. Едната ръка на императора бе бръкнала дълбоко в деколтето на любовницата му, другата обгръщаше рамената ѝ. Две чаши се търкаляха на мраморния под, тънка струйка вино се точеха по него като чужда кръв, песента на Мегакъл продължаваше да се лее все така лека и завладяваща.

– Това е възмутително! На игрите ли сме, или в публичен дом! Не мога повече да търпя това! – кесарят Варда скочи от мястото си и следван от брат си Петрон с широка крачка напусна балкона.

Теодора вдигна ръка, сякаш искаше да го спре, но не посмя да каже нищо. Текла все така гледаше отнесено, облегната на перилата, без нищо да я интересува, останалите смутено извръщаха погледи, бузите им бяха зачервени от изпитото вино или от срам.

Единственият, който запази присъствие на духа, бе Фотий. Патриархът невъзмутимо се надигна от мястото си, приближи до Михаил, хвана го за рамото и силно го разтърси.

Императорът вдигна зачервените си от вино и похот очи, изпълнени с гняв, че го прекъсват, но преди да успее да каже каквото и да било, духовникът го изпревари.

– Синко – мека каза Фотий, – време е да обявиш началото на надбягването с колесници. Всички го чакаме с нетърпение.

В същия миг, като по даден сигнал, Мегакъл свърши песента си.

Михаил се огледа, сякаш се събужда от сън, и объркано се взря в патриарха.

– Състезанието с колесниците – побутна го той. – Трябва да дадеш старта.

Теглени от коне, покрити със зелено, синьо, бяло и червено, на пистата излязоха четири квадриги[48]. Жокеите, сред които Климент разпозна и Филон, махаха на тълпата, която ги посрещна с бурен рев. Колесниците се събраха до северната порта, където се даваше стартът, конете риеха с копита в прахта, кочияшите си подхвърляха обидни забележки. Михаил се надвеси от балкона, вдигна високо бяла копринена кърпа, задържа я за миг над главата си и я пусна.

Щом кърпата полетя във въздуха, кочияшите дръпнаха юздите, размахаха камшиците и с викове подкараха квадригите. Първата обиколка конете набираха скорост, но с всяка следваща препуска все по-бясно и по-бясно. Колесниците летяха с такава скорост, че Климент бе убеден – няма да могат да вземат завоя и ще се разбият с грохот в стените. Дори присви очи, за да не види кървавата сцена, но колесничарите удържаха конете, кошовете им се приплъзнаха встрани, от главините на колелата започна да излиза пушек, но завоят бе взет сред бесните викове на зрителите.

С всяка обиколка скоростта се увеличаваше, колесничарите започнаха да се изблъскват един друг в желанието си да заемат по-добра позиция. Постепенно синият и зеленият взеха преднина, запотените им коне препускаха един до друг, удряйки телата си по завоите.

– Това е Диокъл – надвика шума Василий, сочейки синия. – Не се дава на нашия Филон.

Климент само кимна с глава, без да може да откъсне поглед от гледката. Точно в този момент изостаналият бял реши да предприеме опасна маневра. Малко преди завоя той рязко дръпна юздите, колелата му поднесоха силно в страни, но успя да влезе от вътрешната страна изравнявайки се със зеления.

Вместо да се смути, Филон вдигна камшика си и се опита да шибне с него съперника, който веднага се сниши в коша си. Любимецът на Михаил не се задоволи само с това. Използвайки малката си преднина, той засече пътя на белия, карайки конете му да се удрят един в друг и притискайки го все по-плътно към вътрешната преграда. Белият се опита да намали, за да изостане зад Филон, но в този момент зеленият зави рязко към него, колесницата на белия се удари в египетския обелиск, едното ѝ колело се строши, а кочияшът излетя от мястото си и се срина на земята.

Възползвайки се от суматохата и това, че противникът му е зает, Диокъл се опита да го изпревари, крещейки с все сила на конете си и неспирайки да размахва камшика. Филон обаче не беше вчерашен. Той също ускори, затваряйки синия от външната си страна, сниши се ниско над конете и с див вик ги пришпори напред.

– Много се засили, ще се разбие – извика Михаил, който скочи от мястото си и се надвеси над балкона. – Няма да може да вземе завоя или ще се сблъска с Диокъл! – продължи да крещи императорът.

Вместо да намали, Филон засили конете още повече, влезе в завоя и рязко дръпна юздите в лявата си ръка, така че вътрешните два почти спряха на място, докато другите продължиха да препускат. Колесницата се завъртя около себе си, вдигайки облак прах, едното ѝ колело се вдигна във въздуха, но миг след това отново падна на земята, а Филон с победен вик я подкара напред.

Препускането продължи и Климент не усета как скочи на крака, започна да крещи наравно с останалите, окуражавайки зеления, по челото му изби пот, ушите ми забучаха, сърцето му започна да препуска бясно като конете пред него.

Струваше му се, че времето е спряло, а сега най-важното е Филон да победи, без нищо останало да има значение. Няколко обиколки преди края червеният се отказа, изостанал далеч назад, а малко след това колелото на управляваната от Диокъл колесница се строши, но показвайки завидно майсторство, синият успя да удържи конете, без да се преобърне.

Останал без конкуренция, Филон намали и направи последните обиколки почти ходом, обирайки овациите на тези, които бяха заложили на него, за да спре най-накрая пред императорската ложа.

Въодушевен от победата, Михаил му хвърли кесия с пари, след което слезе на пистата, за да положи лично на главата на фаворита си златен венец и да го обяви за победител и цар на игрите.

Докато робите изнасяха трупа на белия и частите от разбитите колесници през портата Некра[49] императорът се появи на пистата. Тълпата отново зашумя, чуха се освирквания и викове, но този път по-слаби отпреди. Всички искаха да видят как победителят, който коленичи пред Михаил, ще получи наградата си.

Императорът вдигна високо златния венец, който заблестя на слънцето, и понечи да го положи на главата на Филон, когато земята се разлюля. Чу се страховит тътен, сякаш крепостните стени се срутват само за миг, статуите оживяха. Египетският обелиск застрашително започна да се люшка, удряйки се в съседните, огромната бронзова сфера на върха му се срути с грохот, змийската колона се наклони първо на едната, после на друга страна, млякото, виното и водата, които изтичаха от нея, се смесиха в тъмна пяна, която се изля на прашната арена. От трибуните се понесоха писъци, хора скачаха, бягаха и се блъскаха, опитвайки се да достигнат до изходите. Един от каменните барелефи се срути с грохот, чаши, шишета и делви полетяха на всички страни.

Пребледнял, Михаил залитна и изпусна златния венец, който падна върху коленичилия Филон, оставяйки кървави следи по лицето му.

Климент се хвана за парапета на балкона, до него Невестулката и Корсис го гледаха обезумели, в ложата настана суматоха. Всички се спуснаха към изхода, блъскайки се един друг. Лежанки и столове бяха преобърнати, по мрамора се търкаляха сандали, монети и парчета храна.

– Спасете императора! – провикна се Василий и с един скок се намери на парапета, който продължаваше да се люлее застрашително.

Ловък като маймуна, бившият борец се прехвърли на съседната колона, от там на близката статуя на Аполон и най-накрая скочи на пистата.

Земята продължаваше да се люлее, някъде започна да бие камбана, арената се огласи от стонове и викове за помощ. Полудяла, тълпата се блъскаше напред, премазвайки тези, които бяха пред входовете. Част от зрителите нахлуха на арената, опитвайки се да се измъкнат през страничните изходи, през които обикновено минаваха участниците в игрите, докато около тях падаха парчета от статуи, мазилка и камъни. Опънатите платнища се срутиха с грохот, въжетата им изплющяха като камшици, оставяйки кървава диря там, където се врязаха в тълпата.

Василий стигна до императора, който стоеше като вкаменен, все още с вдигнати ръце, и го издърпа далеч от клатещите се колони и тичащите хора. Миг по-късно към тях се присъедини и Ингерн заедно с още няколко от телохранителите на императора, които го заобиколиха с извадени мечове.

Чу се един последен тътен и най-накрая всичко утихна.

Климент продължи да стиска каменните перила все още под въздействието на шока от земетресението, очите му трескаво търсеха изход за спасение.

– Свърши ли, господарю? Свърши ли? – попита с умоляващ глас Невестулката. До него Корсис се бе вкопчил в една колона, кокалчетата на ръцете му бяха побелели от напрежението.

– Свърши! – обяви Климент и с нежелание пусна перилата. – Може да има вторични трусове, но те ще са по-леки. Добре ли сте?

Помощниците му кимнаха с глава, правейки няколко плахи крачки по успокоилата се земя. Агатон извика на робите да донесат вино и Климент с благодарност прие предложената му чаша. Тези, които бяха останали в ложата, също надигнаха своите с треперещи ръце, след което, криейки страха си под привидно веселие, започнаха да се шегуват със земетресението и падналата от върха на обелиска сфера.

– Добре че стана след като свърши състезанието, че иначе Диокъл щеше да види доста зор – каза Лъв, а останалите му отговориха с нервен смях.

В този момент в ложата се върна Михаил. Подкрепян от Василий и следван от Ингерн, императорът едва пристъпяше. Лицето му бе потно и бледо, косата разбъркана, ръцете му трепереха.

Михаил се отпусна на лежанката си, изпи на един дъх предложената му чаша с вино и поиска нова. Русокосата Евдокия веднага се хвърли да го утешава, но той я отблъсна. В ложата надвисна тягостна тишина.

– Всички ме изоставихте в момент на опасност – глухо каза накрая владетелят, без да погледне към никой. – Всеки път се кълнете, че ще дадете живота си за мен, а когато това се наложи, ме изоставихте!

– Но господарю, какво можехме да направим? ... – опита се да се оправдае Роман. – Всички бяхме толкова уплашени...

– Можехте да направите това, което направи той! – Михаил посочи облегналия се на близката колона Василий. – Можехте да се опитате да ме спасите, вместо да мислите само за собствените си кожи! Можехте... – императорът се задъха от гняв. – Никога няма да забравя това, което направи днес! – обърна се той към бившия борец. – За мен ти вече си повече от роднина, повече от брат! Каквото искаш, ще е твое! Което ми принадлежи, ще си го разделим! И никой повече няма да посмее да ти се присмива или да злослови срещу теб.

Никой, догдето съм жив и с очите си гледам земята,

никога никой при моето царство няма да вдигне

тежка ръка върху тебе, дори да е сам Агамемнон. [50]

– А вие – императорът махна с ръка към останалите. – Вие се махайте!