Убий императора

11

21 септември, вечерта

Климент се прибра в къщата на форума на Бика по мръкнало. Месарите бяха затворили сергиите си, тълпите се бяха разотишли и само локвите черна засъхнала кръв и бръмчащите над тях мухи подсказваха за оживената търговия, кипяла тук съвсем доскоро.

Писарят влезе в кухнята, взе си хляб, сирене, маслини и сушено месо и се запъти към стаята си. Корсис и Невестулката ги нямаше. Сигурно се бяха отказали да го чакат и бяха излезли да разглеждат града.

Така беше още по-добре. Щеше да има време да събере мислите си и да поработи на спокойствие.

Климент затвори капаците на прозорците, запали няколко свещи, подостри едно от перата си, разбърка позасъхналото мастило и прилежно изглади с длан парче стар пергамент.

Трябваше да запише и помисли над това, което знаеше. Както и да реши как ще действа от тук нататък. Василий беше съвсем прав. Това беше Константинопол и наистина не можеше да има вяра на никого. Дори на бившия борец, който му беше помогнал на няколко пъти.

Посещенията в домовете на Евматий и Мануил бяха изяснили някои подробности от живота им, но това не му помагаше особено.

Вестарият беше лъгал жена си с прислужницата и кой знае още с кои други, съпругата му беше залитнала по Филон. И тя като брат си се прехласваше по дребния кочияш, но дали страстта ѝ беше толкова силна, че да реши да убие мъжа си? Едва ли. Още повече че след смъртта му по-голямата част от парите на Евмарий щяха да отидат при Коридон. Дали пък магистърът нямаше пръст в смъртта на вестария? На него му трябваха пари, за да плати на войниците си и да покрие разходите си по походите на изток. Дали затова бе взимал заеми?

Ами Мануил?

Кой е бил закачуленият посетител, който го е навестил вечерта, преди логотетът да бъде убит? За да строшат врата на лихваря, е трябвало да минат зад него. Което само потвърждаваше тезата, че който и да беше престъпникът, беше добре познат на жертвите си и те му имаха доверие. Същото се отнасяше и до Ингерн. Той се бе оставил да го отведат встрани от пътя, в пущинака, без да подозира каквото и да било.

Лъв и Роман също не изглеждаха съвсем чисти. Двамата може и да минаваха за приятели, но имаха основание да се мразят един друг. Дали Лъв обвиняваше Варда и брат му за смъртта на родителите си? Дали омразата не го бе тласнала да избива тези, които му бяха близки?

Роман също имаше основание да убие вестария, логотета и варягът. Дали двамата с Лъв не действаха заедно?

Климент въздъхна и потопи перото в мастилото.

Ами Василий? Той със сигурност е дължал пари на Мануил и не е харесвал Евматий. Варягът пък беше помрачил славата .му на непобедим воин. Но беше ли това достатъчно, за да ги убие? И как се съчетаваше със заговора срещу Михаил?

Не трябваше да забравя и Варда. Той сигурно страдаше по времето, когато е ръководил империята, а сега трябва да се подчинява на впиянчения си племенник. Вярно, беше близък роднина на Михаил, но това не значеше, че не ламти за още слава и власт. Варда чудесно се вписваше в образа на убиеца – образован и смел, за да замисли подобен заговор, и достатъчно близо до императора, за да може да извърши убийствата. Не беше ли кесарят единственият обут с ботуши по време на състезанията на Хиподрума? Не беше ли намерил Климент отпечатък от ботуш близо до мястото, където беше убит Ингерн? Това, разбира се, не доказваше нищо категорично, но даваше сериозна храна за размисъл.

И накрая беше папският легат Анджело Рици, който би дал мило и драго да разстрои работата на империята. Наистина, той не познаваше достатъчно добре града и хората около Михаил, но пък кой би заподозрял един свещеник?

Трябваше да помисли и за името, което си беше избрал убиецът. Изчислителя говореше доста за самия него. Имаше си работа с човек, който пресмяташе всеки риск и изчисляваше всичко до най-малката подробност. Докъде ли беше стигнал в сметките си?

Перото дращеше по мекия пергамент, изреченията се редяха едно след друго, но нещата не ставаха по-ясни.

Всичко се въртеше около Михаил и готвения срещу него преврат. Този, който стоеше отзад, наистина бе предвидил всичко и действаше по ясен, предварително съставен план. За това говореха изчезналите реликви, както и лъжепророците, които обикаляха града, сеейки смут.

Къде щеше да е следващият удар на Изчислителя? Поне в това отношение имаше малък напредък. Главоблъсканицата, съчинена от Дукум, му даваше възможност да предвиди какво замисля заговорникът. Съвсем скоро градът щеше да бъде сполетян от ново бедствие. Пожар или наводнение. След което щеше да се разбере за изчезналите реликви и градът да бъде обхванат от паника.

Можеше ли да предвиди къде ще удари убиецът? Трябваше да предупреди останалите "стълбове" да внимават къде ходят и с кого се срещат. Макар че те и сами знаеха това.

Какво още?

Всички от близките на императора имаха причини да се мразят един друг и да търсят отмъщение за отминали дела. Но така беше в двора на всеки владетел и едва ли щеше да го доведе до някъде. Климент си спомни за комита Еспор и безцеремонното му издигане в Плиска, както и омразата, която то водеше със себе си. Значеше ли, че той иска да седне на мястото на Борис?

Писарят уморено прекара ръка през челото си. Трябваше ясно да запише въпросите, чиито отговори търси, вместо все повече и повече да се оплита в това кълбо от омраза, страх и предателства.

Той взе нов пергамент, придърпа свещта по-близо и започна от начало.

1. Защо Изчислителя беше убил Дукум?

2. Кой и защо беше убил лекаря Гайнас?

3. Защо жертвите на Изчислителя са го оставили да ги изненада и не са се съпротивлявали?

4. Кой беше откраднал реликвите?

5. Кога щеше да удари отново престъпникът?

6. Кой беше Изчислителя?

Писарят загледа написаните въпроси и почувства, че му става по-добре. Намираше се на територия, която познаваше и където знаеше какво да прави. А и някои от отговорите вече бяха ясни. Убитите не се бяха съпротивлявали, защото познаваха убиеца си. Което значеше, че той е от близките на Михаил. Реликвите бяха откраднати, за да се всее паника и над града да се струпат катаклизми и бедствия.

За начало не беше зле. Но оставаше да намери отговорите и на останалите въпроси.

Климент се нахрани, занесе чиниите в кухнята и си наля чаша студена бира от завитата с кърпа кана. Корсис и Невестулката още не се бяха върнали, но той не се притесняваше за тях.

Писарят се върна в стаята си, подкъси фитилите на свещите, за да не димят, и се зае отново с опитите си да сложи известен порядък в мислите му.

Трябваше да намери някаква закономерност, нещо в престъпленията, което да го насочи по вярната следа.

Защо Изчислителя се бе опитал да го убие? За Дукум вече беше ясно. Кавханът беше разбрал за плановете на убиеца и е трябвало да умре, за да не проговори. Но какво целеше със смъртта на Климент. И как едноокият беше разбрал кога ще пристигне в Константинопол?

Това отново го водеше към обкръжението на Михаил. Някой от тези, които минава за негови най-верни приятели и поддръжници, го беше предал и заговорничеше против него. Само някои от тях би могъл да знае за писмото на Борис, в което се съобщаваше, че праща писаря на мястото на Дукум.

Ами преговорите? Защо князът искаше мир, а нахлуваше и опожаряваше селата по границата? Нещо тук не се връзваше!

Пергаментът свърши, пламъците на свещите припукваха, бирата беше изпита. Климент внезапно се почувства уморен, главата го болеше. Той легна на леглото, зави се с плаща си и моментално заспа.

Малко по-късно Корсис и Невестулката се върнаха от разходката си из града. Двамата бяха уморени и доволни. Бившият джебчия не спираше да коментира църквите, манастирите и дворците, които беше видял, както и богато облечените търговци и видни граждани.

– Казвам ти, направо ме сърбят пръстите! Тук златото наистина все едно се въргаля по земята. Защо ли ми трябваше да обещавам на господаря никога да не крада! Щяхме да станем богати, да знаеш!

Корсис само поклати глава, качи се и надникна в стаята на писаря. Завари господаря си заспал на леглото, зави го внимателно и загаси догарящите свещи.

22 септември

Близо до една от сергиите, на които се продаваше месо, стана неочаквана среща. За изненада на писаря, тръгнал с помощниците си към портата Гироломне, там беше и монсеньор Анджело Рици, който с отвращение оглеждаше една накацана с мухи овнешка плешка.

– Как можеш да продаваш подобни гадости? – попита той и сбърчи острия си нос. – В Рим за подобна стока ще те хвърлят в Тибър.

– Че тогава върви си пазарувай в Рим! Кой те кара да се вреш тука? – отвърна продавачът и предизвикателно се изплю в краката на духовника.

Свещеникът пребледня, черните му очи заблестяха, но преди да се нахвърли върху месаря, забеляза Климент и помощниците му.

– Тук всички са истински престъпници! Душите им са почерни и от ада и точно там ще отидат! – троснато обяви той и дръпна Климент за ръкава. – След като съдбата така или иначе пресече пътищата ни отново, нека разменим няколко думи продължи той. – Размислих над това, за което си говорихме последния път.

Писарят не отговори. Ако имаше нещо да казва, папският легат щеше да го каже. Щом си беше направил труда за "случайната среща", значи наистина имаше нещо предвид.

– Много е горещо напоследък – оплака се Рици и избърса мършавия си зачервен враг. – И задушно. Не е като в Рим, където времето... – нунцият не довърши, а само махна с ръка. – Относно желанието на вашия княз, защо мисли, че византийците ще го удовлетворят?

– Той не мисли нищо такова – отговори Климент и отведе събеседника си в сенките, далеч от миризливите сергии на месарите. – Такава е волята му. И ще отиде при този, който я изпълни.

– Но той няма да получи патриарх от Константинопол! – нунцият едва сдържаше гнева си. – Фотий никога няма да се съгласи на подобно нещо!

– Това не е моя работа! – сухо отговори писарят. – Аз просто изпълнявам поставените ми задачи.

– Слушай тогава какво ще ти кажа – легатът спря и хвана Климент за ръката. – Знам, че разчитате на това, че императорът е кръстник на владетеля ви. Но не е толкова просто. Този град е обречен! Не виждаш ли какво става? Поличби и земетресения предричат края на Аморийската династия! Чуй какво говорят пророците по площадите. Ако Михаил падне, ще се окажете въвлечени в интриги и сплетни, от които няма да знаете как да се измъкнете! Докато Рим е сигурен и непоклатим като скала!

– Сигурно е така! – съгласи се Климент. – Но ако Михаил падне, и с Фотий ще бъде свършено. А следващият патриарх може да се окаже по-благоразположен от него.

– Съмнявам се! – Рици подръпна едната си буза. Легатът явно не беше размишлявал върху въпроса от тази гледна точка. – Едва ли някой ще се съгласи да имате самостоятелна църква?

- Е, трябва само да изчакаме и да видим това, нали?

Малко остана папският нунций да тропне с крак от ярост. Но все пак това беше монсеньор Анджело Рици и той умееше да се владее. Дори и тогава, когато положението се изплъзваше от пръстите му.

Двамата повървяха мълчаливо около минута, преди свещеникът да капитулира.

– Добре – каза накрая той. – Ще предам желанието на княза ви на папата. Той ще знае как да постъпи. Но искам да ми обещаеш, че ако се съгласи на това, което искате, ще забравите за византийската патриаршия!

Климент разпери ръце.

– Не мога да обещая такова нещо. Но съм сигурен, че ако изпълните желанието на княз Борис, той ще постъпи точно както искате. Едва ли щеше да пише на светия отец в Рим, ако намеренията му не бяха сериозни.

Лицето на свещеника засия за миг, в очите му проблесна искра на задоволство.

– Има и друго – каза много по-свойски той и намигна на писаря. Сега, след като бяха уредили спорния въпрос, папският легат мислеше, че може да се държи по-свободно. – Някои неща, които се шушукат тук-там и които ще ви помогнат още повече да оцените стабилността на Рим. Чул си за убийствата, нали?

Климент трепна, но прикри реакцията си в енергично кимане с глава.

– Говори се – нунцият се приближи още по-близо до писаря и го стисна за лакътя, – че убиецът е някой от обкръжението на Михаил! Някой от най-близките приятели на императора се е прицелил в трона му! Чакай! Чакай! Той махна с ръка, за да спре думите на Климент. – Това, което не знаеш, е, че Михаил не е течно такъв, за какъвто се представя! – Рици примижа от доволство при вида на учудената физиономия на писаря. – Да, той само се прави на глупав пияница. Много му е удобно да прикрива решенията си зад виното и после да се извинява с него, ако се наложи. Но истината е, че не прави нищо, преди да го е обмислил добре и преди да го е обсъдил с онзи така наречен патриарх – легатът изговори името с отвращение Фотий!

– Какво се опитваш да ми кажеш? – Климент започваше да разбира накъде бие римлянинът, но искаше да го чуе от собствената му уста.

– Това, което искам да ти кажа – Рици спря и се скри още по-дълбоко в сенките, е, че Михаил знае, че срещу него се готви заговор. Нищо чудно да подозира и кой точно седи зад всичко това. И е напълно възможно той да е този, който избива собствените си приятели!

– Сферата я няма! – подпрян на грубата дървена стълба, Невестулката бършеше челото си, докато шепнеше в ухото на господаря си.

Правеха се на работници, изпратени да почистят портата. Съпроводени от двама войници, който Фотий им беше зачислил и разполагащи със заповед, подписана лично от патриарха, Климент, Невестулката и Корсис не срещаха никакви затрудненията от гарнизона, охраняващ вратата. Стражите бяха доволни, че някой се е сетил за тях и портата им и помогнаха при изправянето на високите стълби.

Единственият проблем беше, че наистина трябваше да почистят съоръжението, а командирът на гарнизона Агатон държеше лично да провери какво са свършили. Той явно не знаеше за магическото кълбо, защото не беше забелязал изчезването му.

– Хубаво е като видиш какъв ред цари в империята – изду бузи Агатон и сложи ръце на кръста си. – Когато преди около месец инспекторът по безопасността дойде на проверка, не вярвах, че ще се случи нещо повече. Но ето, въпреки че беше едноок – засмя се на собствената си шега офицерът, – е забелязал, че портата има нужда от почистване!

Климент също се качи на нея и докато с парцал в ръка бършеше бюстовете, а Невестулката и Корсис метяха боклуците и стържеха пилешките курешки, огледа мястото, където бе стояла сферата на Бизант. Нямаше никакво съмнение, че реликвата е била отнесена наскоро. Върху малкия триножник, на който бе стояла, все още нямаше натрупана мръсотия, както върху всичко наоколо.

Писарят приклекна и бавно прокара пръст по ръбовете на триножника. Ясно напипа вдлъбнатините, които кълбото бе оставило върху позеленялата мед, но не откри следи от нищо, което да го е придържало закрепено за нея. Който и да бе отнесъл реликвата, просто се бе качил върху портата и я беше взел. Климент и за миг не се усъмни, че това е така нареченият инспектор по безопасността. Който всъщност е бил мъртвият вече едноок просяк Фидипид.

Сферата беше открадната и нямаше съмнение кой и как е извършил това. Дали едноокият я беше предал на Изчислителя? Или реликвите бяха останали скрити някъде в къщата на просяците? Може би наистина трябваше да проверят, както предложи Невестулката.

Няколко часа по-късно, уморени и изцапани, но съпроводени от благодарствените възгласи на войниците, тримата българи най-после си тръгнаха.

Изоставиха стълбите и парцалите си в една от страничните улички и се отправиха към форума на Константин. Около малкия параклис в подножието на колоната отново имаше богомолци, които оживено говореха и надничаха през решетките. Климент и помощниците му се смесиха с тълпата, приближиха до малките прозорчета и се вторачиха в петте кошници с хляб. Корсис започна да брои на пръсти, но писарят го тупна през ръцете. Само това оставаше. Заради тях някой да разбере, че част от парчетата липсват.

Нямаше грешка. В петте кошници имаше само по единайсет сиви къса. Някой бе посегнал и на тези реликви.

– Господарю! – прошепна Невестулката. – Огледах катинарите на вратата. Изглеждат непокътнати, около ключалките няма драскотини. Който и да е откраднал хляба, е имал ключ от параклиса.

Климент сложи пръст на устните си и последван от двамата си помощници, забърза обратно към "Света София". Трябваше да каже на Фотий какво е открил.

Патриархът го нямаше в църквата. Сприхав йеродякон обясни на чужденците, че негово светейшество е излязъл по важни дела, но не го е упълномощил да дава повече сведения. След което безцеремонно им обърна гръб и си отиде.

Климент изпрати двамата си помощници да намерят нещо за обяд, а самият той бавно започна да се разхожда из прохладния двор на църквата. Седна на малка дървена пейка под високите дървета и се замисли какво да предприеме от тук насетне.

От една страна, не го интересуваше какво става във византийската столица. Гърците можеха да се избиват един друг колкото си искат, да предизвикват земетресения, пожари и наводнения, да свалят или възкачват императори. Това не беше негова работа. Но не можеше да отрече, че разследването го вълнува. Самолюбието му бе погъделичкано както от исканията на Василий и Фотий да разкрие убийците, така и от собственото му желание да докаже на византийците, че е по-добър от тях. По някакъв странен начин се чувстваше привлечен от кървавия мрак, който бавно и сигурно се спускаше над Константинопол. От тъмните ангели, шумът от чиито крила му се струваше, че може да чуе, от шеметния порив на смъртта, която не се спираше пред ранг, богатство и власт.

Прав ли бе Фотий да мисли, че откраднатите светини наистина могат да навлекат бедствията, от които пазят града?

Всъщност това нямаше значение.

Писарят не можеше, а и не искаше да се меси в Божиите работи. Ако Иисус беше решил да накаже надменните византийци, кой беше той, че да се бърка? Дали Изчислителя не бе просто инструмент в Божиите ръце?

По навик Климент стана и закрачи по покритите с кръгли речни камъни пътеки. Не усещаше лекия бриз, който се носеше между клоните на дърветата, не изпитваше облекчение от прохладата на сенките. Умът му бе зает с друго.

Възможно ли бе папският нунций да е на вярна следа? Това, което той му беше подметнал, не изглеждаше лишено от логика. Ако Михаил беше разбрал, че срещу него се готви преврат, нищо чудно сам да отстраняваше тези, които заговорничат. Но от друга страна, защо прибягваше до толкова сложен сценарий, след като просто можеше да ги арестува и да се разправи с тях, без да дава обяснения на никого. Нещо тук не беше както трябва! Макар че идеята беше интересна и заслужаваше внимание.

Климент се протегна, костите му изпукаха, той се прозя като котарак. Първо трябваше да разбере дали кърпата с лика на Христос е изчезнала. От това зависеха много неща. А единственият начин да достигне до нея бе да проникне като крадец в подземията на големия императорски дворец.

Стълбището пред двореца на кесаря Варда се спускаше с меки извивки към бяла, покрита с фин отъпкан пясък алея. От двете страни растяха старателно оформени кипариси, от живия плет се носеше миризма на жасмин, рози и лавандула. Въпреки това сенките, които те хвърляха, и високият фонтан в средата на двора не успяваха да се преборят с ярко напичащото слънце, което се бе издигнато високо в безоблачното небе.

Кесарят го нямаше в дома му. Напудрен слуга, облечен във фина туника, обточена със сребристи кантове, любезно информира писаря, че господарят му е при императора, където ще прекара целия ден. От думите му ставаше ясно, че императорът не смее да отиде и до тоалетната, без преди това да се посъветва с господаря на дома.

– Дали любезният гостенин ще изчака, или ще предпочете да потърси кесаря в двореца на Михаил? – попита слугата и си позволи едва забележима иронична усмивка.

Според него беше изключено някой да допусне особа като Климент в императорския двор, но дори и да си го мислеше, напудреният не го каза на глас. За сметка на това попита дали може да помогне с още нещо и остана учуден, когато получи положителен отговор.

– Нямам време сега да ходя до двореца да търся Варда! – троснато отговори Климент, от чийто поглед не бе убягнала усмивката на придворния. Може би ти трябва да го направиш, стига да те пуснат там – не се сдържа писарят. – Беше важно да говоря с господаря ти. Важно за него, не за мен. Но щом го няма, ще го потърся друг път.

Стреснат от думите на неучтивия чужденец, слугата започна да се извинява, когато от към къщата се чу глас:

– Доведи госта в главния салон и ни сервирай плодове и нещо освежително, Лизий – на стълбите се появи Петрон. – Това че брат ми го няма, не означава, че трябва да се държиш грубо. Още по-малко с чужденци. Добре си дошъл – обърна се гъркът към Климент. – Може би аз ще мога да ти бъда от помощ вместо брат ми. Нали нямаме тайни един от друг – Петрон намигна и без да дочака отговора, се скри в сенките на входа.

Климент последва византиеца. Дали той наистина можеше да замени брат си?

Дворецът на Варда не отстъпваше по нищо на този на императора. Таваните бяха високи и изрисувани със сцени от Стария завет, по стените висяха тежки гоблени и пана, тъкани със златни и сребърни нишки, върху излъскания шарен мрамор на пода бяха постлани меки арабски килими. Дръжките на вратите и прозорците бяха от чисто злато, слънцето се отразяваше в скъпоценните камъни на полилеите и хвърляше весели отблясъци по стените, от чиито дебели камъни лъхаше хлад.

Петрон прие госта си в обширна зала, полегнал на кипарисова лежанка, надвесена над плетена дървена маса, на която Лизий тъкмо сервираше нарязани изстудени плодове и разредено вино, в което плуваха късчета пъпеш и грозде.

Въпреки небрежната поза и богатата обстановка, Петрон изглеждаше напрегнат. Бръчки набраздяваха челото му, от устата му бе останала само тънка безкръвна линия, очите му бяха присвити. Патрицият силно стискаше пръстите на едната си ръка, които бяха побелели от напрежение.

Петрон изчака слугата да се оттегли и внимателно да затвори вратата след себе си, посочи на Климент лежанката срещу себе си и тихо, гледайки в пода, попита:

– Дошъл си при брат ми, за да му кажеш с какво се занимавам ли?

Климент отпи от превъзходното вино, завъртя го в устата си, примижа и каза:

– Не точно. С теб имаме договорка и няма да я нарушавам. Освен ако не установя, че ме мамиш, разбира се.

– А за какво тогава си дошъл? – Петрон присви очи още повече и се вторачи в госта си.

Вместо да отговори, писарят разклати виното в чашата си. Бе дошъл да се срещне с Варда и въобще не се бе сетил за Петрон. Дали по-малкият брат нямаше да му свърши по-добра работа? Може би имаше повече логика да се довери на него вместо на кесаря. Все пак той получаваше българско злато и макар под натиск, сътрудничеше. Освен това Петрон бе по-запознат със ставащото в подземния свят на Константинопол, нямаше много скрупули и бе достатъчно умен, за да разбере какво става и до какво може да доведе то. Ако Михаил паднеше, той и брат му също нямаше да се задържат дълго на постовете си и щеше да им се наложи да напуснат прекрасния дворец, който обитават, да не говорим, че можеше да им се наложи да спасяват живота си. Имаше и още един довод, който щеше да накара византиецът да се заеме със задачата – пари!

– Не знам дали мога да ти се доверя – започна от далеч писарят. – Става дума за нещо, което изпълнявам по молба на патриарх Фотий.

– Какво иска тази пепелянка? – Петрон не изглеждаше очарован. – Неговата работа не е ли да води проповеди в "Света София", да размахва кадилницата и да не си пъха гагата в светските дела?

– Сигурно е така – съгласи се Климент. – Но е открил някои неща, които го притесняват и които могат да доведат до последици, неприятни както за него, така и за императора и най-близките му.

– Какви неща? – Петрон облиза устни и се размърда на мястото си. Какви последици?

Без да навлиза в подробности, Климент обясни на събеседника си за изчезналите реликви и за проклятието, което може да се стовари над града. Не спомена нищо за Дукум и заговора, но Петрон бе достатъчно умен, за да си даде сметка за какво става дума.

– И две от реликвите наистина са изчезнали? – византиецът не изглеждаше особено притеснен. – Това сигурно ли е?

Климент кимна.

– Толкова сигурно, колкото това, че стоиш тук пред мен. Сам проверих кошниците и кълбото. Няма ги! Ако и кърпата с лика на Христос е изчезнала...

– Значи Фотий е притеснен? Не исках да го обиждам одеве – Петрон махна с ръка. – Старият лисугер е надушил нещо, нали? Заговор ли има? Заговор срещу императора?

– Така мисли.

– Знаех си! – гъркът удари с юмрук по дланта си. – Знаех си, че нещо се мъти! Убийствата, земетресението, проповедниците и слуховете, които се носят из града! Но за какво ти е брат ми?

– Исках да го помоля да ни помогне да проникнем в криптата на църквата на големия дворец. Да проверя дали е изчезнала и кърпата с образа на Спасителя.

– Това е абсурд! – махна с ръка Петрон. – Там не може да припари никой, дори и Фотий. Избрани хора се пускат само на най-големите празници и то надзиравани лично от императора и стражите му. И златното ковчеже никога не се отваря!

– Трябва да намерим начин да влезем в криптата... – думите на писаря увиснаха във въздуха.

Събеседникът му изглеждаше шокиран.

– Искаш да ти помогна да ограбиш най-ценните реликви на империята? Може и да ми плащате за сведения, но никога няма да участвам в това! И като заговорихме но темата, трябват ми пари! И то бързо.

– Няма да има повече пари! Нито сега, нито по-късно! Не разбираш ли? – Климент се наведе към събеседника си. – Ако Михаил падне, с теб и брат ти е свършено! Ще трябва да бягате от Константинопол. Има ли къде да отидеш? Някъде, където ще се чувстваш наистина в безопасност? Някъде, където няма да се будиш нощем и да се вслушваш дали по коридора не върви убиец?

– Недей да ме плашиш! – изрева Петрон и виното в чашата му се разплиска. Вратата се отвори и в процепа се появи притесненото лице на Лизий, но господарят му го отпъди с махване на ръка. – Няма да участвам в подобна кражба!

– Но ние няма да крадем. Само ще проверим дали кърпата е на мястото си. Ако е там, значи няма място за притеснения. Ако я няма...

– Значи другите реликви са изчезнали... – замислен разтърка брадичката си византиецът. – И ако установим, че тази също я няма, можем да отидем при Михаил и да му кажем, че вероятно е жертва на заговор.

– Точно така! Съгласи се писарят. – А той със сигурност ще знае как да се отблагодари на този, който му донесе новината. На теб в случая. Може би рискът си струва?

В очите на Петрон проблеснаха алчни искрици.

– Аз също ще ти платя, независимо какъв е резултатът.

Византиецът забарабани е пръсти по облегалката до себе си.

– Значи искаш да ти помогна да влезеш в криптата на църквата в големия дворец и да отвориш златното ковчеже, в което се пази кърпата на Иисус. Само това?

Климент кимна.

Византиецът полежа още малко замислен, барабанейки с пръсти по тъмното дърво. В главата му бушуваше буря от мисли, предположения и надежди. Истината бе, че Петрон спешно имаше нужда от пари. Последните му операции на Хиподрума и някои други места, където приемаха високи залози, бяха изтънили кесията му почти до скъсване. А беше взел и кредити от хора, които не можеха да чакат безкрайно. Брат или не на кесар, трябваше да се издължи, ако не искаше да пострада.

– Добре, съгласен съм! Гъркът се надигна леко и подаде ръка на писаря. Ще ти помогна, но ще ме оставиш аз да отнеса новината на Михаил. Нито ти, нито Фотий ще говорите с императора преди мен. И искам заплащане три пъти по-високо от обичайното. Все пак работата е рискована.

– Не мога да ти дам дума от името на Фотий, но ще направя каквото мога – стисна подадената ръка Климент. – А за парите не се безпокой. Половината ще получиш още днес, останалите – след като се убедим дали реликвата е на мястото си или не.

– Чудесно! – Петрон потри доволно ръце. – Трябва да знаеш следното.

Петрон вещо обясни, че е слизал няколко пъти в криптата и добре знае къде е ковчежето с лика на Христос. Трудностите бяха много, но преодолими. Първата беше как да влязат в черквата. За щастие гъркът знаеше таен тунел, водещ от двореца направо в една от нишите на "Света Богородица Фароска". Той бил построен, за да могат в случай на нужда императорът и семейството му да се скрият в църквата или да ходят да се молят, без да ги безпокоят. За целта щеше да им се наложи да отключат вратата на тунела, която била на скрито място. Климент предложи Невестулката да се справи с този проблем, но Петрон възрази. Приел вече веднъж идеята за "обира", както той го наричаше, византиецът искаше всичко да мине гладко. Ключ за вратата пазели императорът, началникът на имперските конюшни Василий и кесарят Варда.

– Няма защо да молим Михаил и Василий за помощ – подсмихна се Петрон. – Но брат ми ще ни "услужи" с ключа, не се съмнявам в това, още повече че няма да знае, че го прави.

След като проникнат в църквата, Невестулката можеше да се пробва да отключи вратата на криптата и следващата зарешетена малка портичка, зад която бяха светините. Най-трудно щеше да е отварянето на златното сандъче, в което се пазеше реликвата.

Тук твоя човек няма да успее да се справи, колкото и да е ловък. Сандъчето е така направено, че за да се отключи, трябва да се поставят три ключа от трите му страни, които да се завъртят едновременно. Това се прави от императора, патриарха и кесаря – уточни Петрон. – Може да има и други капани, за които да не подозирам. Сега разбираш ли за какво става дума?

– Ти ще "заемеш" ключа на брат си. Аз ще искам неговия от Фотий и се надявам той да ми го даде. Но как ще стигнем до този на императора?

– Той прилича на този, само че е златен – Петрон свали кесията от кръста си и извади от нея малък изящен ключ. – Михаил е суеверен и непрекъснато го носи със себе си. Закачен е на колана му. Ще направим дубликат и на някое от угощенията които дава, ще го изчакаме да се напие и ще разменим двата ключа.

Климент скептично поклати глава.

– Мислиш ли, че ще стане?

– Бихме могли да пробваме. Но ако имаш по-добри идеи, съм готов да ги изслушам – ядно отговори братът на Варда.

Писарят си тръгна със смесени чувства от посещението при Петрон. От една страна, византиецът се оказа безценен помощник с блестящи идеи, от друга – имаше чувството, че се замесва в нещо, което няма да завърши добре. Алчният поглед на гърка, който заблестя, след като осъзна, че ще бъде необезпокояван в пълната с богатства крипта, не хареса на Климент. Знаеше, че не може да има вяра на Петрон, но нямаше към кого другиго да се обърне. Още повече че той щеше да осигури два от четирите необходими ключа и да ги заведе до тайния тунел, свързващ двореца с църквата.

Искаше му се да се поразходи, да се разсее и да сложи мислите си в ред. И да поговори с някого, който не е въвлечен в интриги, убийства, кражби и заговори. Време беше да посети Ирина, която започваше да му липсва все по-силно.

Реши да мине покрай Южната стена, за да е по-близо до морето. Може би то щеше да донесе поне малко хлад.

Макар да наближаваше краят на септември, слънцето не спираше да грее, а морският бриз и сенките бяха единственото спасение от жегата.

Климент заобиколи Хиподрума, мина покрай манастирите на свети Сергий, свети Атанасий и свети Тома, спусна се към портата на пристанището Констоскалион и продължи покрай стената.

Имаше чувството, че пропусна нещо, че нещо му се изплъзва като невидима нишка, която трепти във въздуха, но той чува само звукът ѝ, без да може да я види. Унесен в мисли, писарят не усети кога стигна най-западната част на града. Пред него се издигна златната порта, чиито високи крила блестяха ослепително на яркото слънце.

Макар да бе минавал и друг път от тук, Климент спря да разгледа това поредно чудо на града. Знаеше, че вратата се отваря само когато императорът се връща триумфално след победа и трябва да поведе войските си по улиците на града. През останалото време беше отворен само дървеният портик, през който спокойно можеха да преминават хора и товари. Вратата беше висока поне шест метра, на крилата ѝ бяха монтирани златни плочи с барелефи, изобразяващи победите на предишните византийски императори. Сега от вътрешната страна на портата лежеше тежка верига, също позлатена, но тук-там ожулена и ръждясала. Над нея се издигаха три стражеви кули от червени тухли и камъни, подсилени по ъглите с метални подпори. На върха на портата величествено се издигаше статуя на Нике – Богинята на победа, в колесница, теглена от няколко слона.

"Защо пък точно слонове?" разсеяно си помисли писарят, докато подминаваше златното съоръжение и тръгна по страничната уличка. Обстановката му се стори странно позната. Макар манастирът "Света Анна" да бе по-надолу но улицата, бе сигурен, че е идвал тук и преди. Миг по късно всичко дойде на мястото си. Пред къщата на едноокия просяк Фидипид пазеха двама войници. Те бяха подпрели копията си на стената и надигаха мях с вино между сладките приказки. Климент ги подмина колкото се може по-бързо, без да поглежда към къщата, където бяха извършени толкова убийства.

Писарят дълго чука на дървената врата с железни пирони, преди една сърдита послушница да му отвори. Тя го изгледа изпитателно от главата до петите и го попита какво иска. Климент, предварително намислил какво да отговори, обяви, че носи вести за сестра Ирина от България във връзка с убийството на баща ѝ и иска да говори с нея. Монахинята поклати глава, съгласи се да предаде известието на игуменката и безцеремонно затвори вратата пред носа на писаря, оставяйки го да чака в пека на улицата.

Следите от земетресението бяха напълно разчистени. Отломките бяха събрани и изхвърлени, падналата мазилка – възстановена, стъклата на прозорците сменени. Само килната камбанария на църквата подсказваше за наскоро отминалото бедствие, но около нея беше издигнато дървено скеле, по което като мравки пъплеха работници. Скоро и тя щеше да бъде поправена.

Писарят се повъртя малко пред затворената порта и бавно започна да се разхожда по улицата, търсейки сянката на манастирската стена. Бяла и висока, тя се издигаше малко над главата му, горната и част беше от гланцирани зелени керемиди, които блестяха на силното слънце. Следвайки извивките на улицата, стената завиваше, опирайки в съседния двор. Точно в края ѝ имаше друга врата, малка и тясна, но достатъчна, за да мине през нея човек.

Климент изтри потното си чело с длан и тръгна обратно. Макар и далеч от центъра, улицата беше оживена. Търговци, селяни и занаятчии, повели мулетата си пред пълните със стока каруци, бавно се насочваха към вътрешността на града, надявайки се да продадат товарите си. Войници, тръгнали да сменят караулите; граждани, връщащи се с покупки от пазара и забързани калфи се разминаваха със свещеници, монахини и дякони, потящи се в черните си раса. Носеше се чаткане на копита, подвиквания и смях, миришеше на прах, животински изпражнения и напечен път.

Най-накрая врата на манастира се отвори и същата намусена монахиня застана на прага. Зад нея, цялата поруменяла, плахо надничаше Ирина.

– Игуменката разреши десет минути и нито секунда повече! Когато свършите, просто почукай на вратата – каза послушницата и побърза да се скрие обратно зад дувара.

Усмихната, Ирина прекрачи прага и застана срещу Климент. Двамата се гледаха втренчено, без да знаят какво да си кажат, но погледите им говореха повече от всякакви думи.

Накрая византийката се усмихна на сила и закачливо попита:

– Е, кой е убил баща ми?

Доволен, че има за какво да говори, Климент задъхано започна да разказва, размахвайки несръчно ръце. Историята му се оказа не много стройна и накъсана на места, но всеки път, когато погледнеше зачервеното от вълнение лице на събеседничката си, той имаше чувството не че върви по земята, а се носи във въздуха, лек и безтегловен като птичка. Този път разказа цялата история, без да скрива нищо, дори къде е чашата от черепа на Никифор, която всички бяха издирвали.

– И сте посекли убиеца на баща ми? – тихо попита накрая Ирина.

– Да! Точно под Мадарския конник. Корсис го промуши, а след това му отряза главата! Ако не беше дошъл навреме, сега нямаше да съм тук – отговори Климент и въпреки жегата потръпна при ужасяващия спомен за това, как се бе измъкнал на косъм от смъртта.

– Тогава ти благодаря! В очите на византийката имаше сълзи, но тя смело погледна писаря. – И на теб, и на помощника ти. Сега ще спя по-спокойно. Поне знам, че баща ми е отмъстен! Съжалявам само, че е трябвало да се излагаш на опасност.

Климент искаше да каже нещо, да избърше сълзите от лицето на любимата си, да и каже, че за нея е готов да извърши още по-героични дела, но думите не искаха да излизат от устата му, а тялото му беше като вкаменено.

Виждайки смущението му, Ирина се усмихна през сълзи и посочи вратата на манастира.

– Трябва да побързаме! Майката игуменка не обича някой да нарушава нарежданията ѝ. А след земетресението стана още по-сприхава от преди. Ядосва се за най-малкото нещо. Не спира да повтаря, че Бог ни наказва за греховете ни. – Ирина поклати глава. – И новините, които получи преди малко, я уплашиха още повече. Всички са много развълнувани от това, което ни разказа просякът.

– Какъв просяк? – застана нащрек Климент. – Какво е разказал.

– Сутринта на вратата потропа един прокажен, който търсеше нещо за ядене. Пуснахме го в кухнята и му дадохме каквото беше останало от вчерашната вечеря. След като се нахрани, ни разказа клюките от града. Как всичко е по вина на Михаил, че императорът е виновен за земетресението и тепърва ни предстоят подобни изпитания. Говореше много убедително. Но това, което най-много притесни майката игуменка, а честно казано, и всички нас е, че според него някои от реликвите, пазещи града, са изчезнали и няма да ни пазят повече...

Климент замръзна на място и понечи да хване Ирина за ръката, но се спря в последния момент. Откъде прокаженият знаеше за изчезналите светини?

- Каза ли какво е изчезнало? – попита той и нервно се огледа настрани. Нима Изчислителя беше стигнал до последния етап от плана си? Това значеше, че няма никакво време. Ако искаше да помогне на Борис, на Ирина и на себе си, трябваше да побърза.

- Защо те интересува толкова? Ти не живееш в Константинопол? Няма от какво да се боиш!

- Просто ми отговори на въпроса! Тонът на Климент не търпеше възражение. – Ако искаш да помогнеш и на двама ни.

– Не! Прокаженият просяк не каза нищо повече – отсече византийката, почувствала се засегната от думите на писаря.

Климент въздъхна, спря и се обърна към любимата си.

- Историята е дълга и не знам дали ще мога да ти я разкажа. Аз самият не съм сигурен, че знам всичко в нея. Но по един или друг начин може да се окаже, че касае и теб, и мен, и излизането ти от манастира. Наистина е важно да си спомниш дали просякът е споменал конкретни реликви.

– Сигурна съм, че не е! Сестра Анастасия, която се грижеше за него, ни осведоми най-подробно за думите му – византийката щеше да продължи с обясненията, но неочаквано дръпна Климент за ръкава. – Ето го! Човека, за когото ти говорех!

Задната врата на манастира бавно се отвори и от там се подаде заметната с качулка глава. Чу се звукът на клепало, каквото ползват прокажените, а след миг, оглеждайки се внимателно, просякът затвори вратата след себе си и тръгна по улицата към центъра на града. Само яркото слънце, което грееше в очите му, и това, че бяха в сенките, попречи на прокажения да види Климент и Ирина.

– Трябва да разбера кой е! – писарят искаше да остане при Ирина, но разбираше, че това е шанс, който не може да изпусне. Изчислителя беше ползвал просяци и преди и нищо чудно този да го заведеше при господаря си. – Трябва да разбера къде ще отиде!

– Свърши каквото е необходимо, а после се върни при мен – с неочакван плам отговори Ирина и стисна ръката на писарят. – Ще те чакам!

Прокаженият се движеше пъргаво и на писаря му бе трудно да го следва. За негов късмет въпреки силното обедно слънце улиците бяха пълни с народ и скоро той смело излезе от сенките.

Просякът, изглежда, бързаше за някъде. Макар да минаха покрай няколко църкви и манастири, около стените на които бяха насядали множество негови събратя, той не се присъедини към тях. Хлопането на клепалото му проправяше път като на император, защото никой не искаше да рискува да се зарази от болния.

Малко след като пресякоха един от мостовете над река Ликус, се случи малък инцидент. Каруца, водена от два вола, изскочи внезапно на пътя и едва не премаза просяка.

– Внимавай къде караш, идиот! – развика се той, размаха дървената си тояга като меч и шибна с нея едно от животните. След това бързо отскочи встрани, за да избегне камшика на човека на капрата и следван от ругатни и закани, продължи пътя си.

Прекосиха целия град. Минаха под хвърлящия сенки акведукт на Валент, подминаха кръстовидната църква "Свети Апостоли", манастира на "Христос Пантократор" и се насочиха към портата Платея.

Нима беглецът искаше да напусне Константинопол? Или идваше от Пера?

Просякът стигна до вратата и се мушна в ходника. Климент го последва и миг по-късно пред него се ширнаха равните води на Златния рог. Прибоят тихо се разбиваше в брега, в небето се носеха чайки, няколко войници играеха с костени зарове.

От прокажения нямаше и следа.

Слисан, Климент се огледа на всички страни, но този, когото преследваше, сякаш се бе изпарил във въздуха.

– Току-що през вратата мина един прокажен. Видяхте ли накъде отиде? – попита той играещите войници, но те само му махнаха с ръка да ги остави на мира.

– Не можем да следим за всички дрипльовци, които минават от тук. Имаме по-важна работа! – отговори му един от стражите, а останалите го подкрепиха с бурен смях.

Климент приближи войника, хвана го за яката на кожената куртка и го раздруса.

– Пак питам! Къде отиде прокаженият!

Не можеше тази нова нишка да изчезне така неочаквано, както се бе и появила.

Вместо да отговори, стражът го блъсна в гърдите, а останалите захвърлиха заровете и извадиха мечовете си.

Климент също посегна да извади своя, но в същи мит се чу нечии силен глас:

– Какво става тук?

Началникът на гарнизона, спартарият Стилихон, бе дошъл да нагледа войниците си. Той разпозна Климент и мрачна усмивка се разля но лицето му.

– Пак ли ти? Може би е по-добре да оставя да те убият!