Убий императора

4

19 септември

Седнал зад голямата си резбована маса, кесарят Варда тръсна глава. Свещта догаряше върху медната си поставка – два ангела с вдигнати ръце, пламъкът ѝ трептеше, хвърляйки неясни сенки върху изопнатото лице на кесаря.

Варда разсеяно наплюнчи пръсти и загаси фитила. Ранното лятно слънце изгряваше, изпълвайки стаята със светлина, под прозореца се чуваха гласовете на ранобудните птички, които го приветстваха с песента си.

Кесарят се протегна и изпъна крака. Искаше му се и той като слънцето да прогони с такава лекота мрака, който бавно се събираше около него. Имаше чувството, че откакто Михаил започна да управлява сам, отхвърляйки съветите му, по тялото му полепва мъгла, отначало бяла и пухкава, която се сгъстява все повече и повече, превръщайки се в черен пашкул, готов да го погълне.

Варда въздъхна и уморено се взря в документите пред себе си. Повечето от тях носеха печата на императорския примикюр[40] Химерий, както и лично написаните от чиновника бележки, подчертани с червено мастило.

Положението не беше добро. Не беше никак добро!

Парите в хазната намаляваха, заплатите на войниците не се изплащаха навреме, а в последните три месеца въобще бяха спрени. Постъпленията от данъците също намаляваха, управителите на теми криеха приходите си, манастири, църкви и храмове не се отчитаха редовно с постъпления. Търговията западаше, никой не искаше да работи, харчеха са огромни средства за внос на зърно, вино и платове. Войната с арабите струваше безбожно скъпо, новите мечове, щитове, шлемове, кораби и други оръжия изцеждаха и малкото останало злато. А Михаил не се интересуваше от всичко това. Глезеше любовницата си със скъпи дрехи и бижута, искаше най-доброто за нея и приятелите си, организираше пищни пиршества, където виното се лееше като река, поръчваше скъпи ризници и позлатени шлемове, обличаше се само в сърма и коприна, обшити с бисери и скъпоценни камъни. А колко залагаше на Хиподрума...

Химерий специално беше отбелязал в докладите си: ако продължаваше да харчи с това темпо и не направи нищо, за да напълни хазната си, Михаил щеше да е разорен до края на годината.

Варда направи бърза сметка: сега бяха средата на септември, значи оставаха по-малко от четири месеца.

Разбира се, имаше и още. Цените непрекъснато се вдигаха, улиците бяха пълни с просяци и бедняци, по-дребните търговци се разоряваха, както и селяните, които напускаха земите си и идваха в града. Което водеше след себе си нови проблеми. Но най-лошото беше, че сред войската се надигаше недоволство. Ветераните, които се бяха били в долините на Сирия и Дамаск, бяха проливали кръвта си за империята, сега обикаляха недоволно около стените на града, дрънчейки с медните си щитове в очакване на заплатите си. Победоносния! Поход на магистър милитум Коридон се бе превърнал в заплаха, дебнеща пред вратите на Константинопол. А Михаил правеше всичко по силите си, да направи нещата още по-трудни.

"Накрая стигнахме до края на света в пустинята", беше казал Есхил в "Прикованият Прометей" и точно там се чувстваше и кесарят. Макар че и в пустинята имаше оазиси.

Варда се протегна отново и по устните му се плъзна лека усмивка. Може би така беше по-добре. Нещата следваха естествения си път и слабите щяха да паднат, за да отстъпят място на по-силните: Кесарят не можеше да се примири, че бе загубил влияние над необуздания си племенник и властта се е изплъзнала между пръстите му. Власт, при която Варда бе император не само на думи.

Кесарят не беше суетен. За него нямаше значение каква титла носи. Важното беше всички да знаят, че той е този, който притежава истинската власт. Да го знаят, да се страхуват от него и да му се подчиняват.

Кесарят въздъхна отново. Тези времена вече бяха минало...

Някой почука и преди Варда да отговори, вратата се отвори и в стаята влезе сестра му Теодора. Очите на майката на императора бяха зачервени, сякаш цяла нощ не е спала или е плакала, зелената ѝ туника стоеше накриво, от лицето ѝ лъхаше безпокойство.

– Случило ли се е нещо? – кесарят стана и предложи тапициран с кожа стол с високи подлакътници на гостенката си. – Какво те води насам?

Теодора седна внимателно на стола, сякаш се страхуваше да не го счупи, придърпа робата около обутите си в златни чехли крака и уморено тръсна глава.

- Вчера вечерта бях при Михаил. Опитах се да му говоря – майката на императора безпомощно завъртя очи. – да му помогна. Все пак той ми е син. И се страхувам, че не върви по добър път... Сам видя как се държа с българските пратеници. Още се изчервявам, като си спомня. И това не е най-лошото... Чувам слухове, носят се клюки... за заговори... че Господ е отвърнал очи от него и града... че ще падне от трона...

– Какво каза той? – остро попита Варда, макар отговорът да му беше ясен предварително.

– Присмя ми се! – Теодора закри с шепи лицето си, за да скрие сълзите си. – Собственият ми син ми се присмя пред приятелите си и ме изгони! Цяла нощ не съм мигнала. Какво ще правим, Варда!

– Виж това! – кесарят ѝ подаде през масата изписания с цифри пергамент. – Михаил вече е опасен не само за себе си! Ако падне, ще повлече всички ни.

Уморена, майката на императора разтърка очи и се взря в отчета. Устните ѝ започнаха да се движат безмълвно, пръстът ѝ няколко пъти се плъзга нагоре-надолу по фината кожа. Накрая Теодора вдигна уплашеното си лице към по-големия си брат.

– Какво ще правим?

За кой ли път Варда въздъхна.

– Това не може да продължава! Ще трябва да направим това, което се налага да направим, преди някой друг да ни е изпреварил! Трябва да спасим династията! Стига вече да не е късно.

– Но той ми е син! – проплака Теодора. – Не ме карай да заставам срещу собственото си дете!

– Трябва да разбереш – нямаме друг избор! – твърдо каза Варда. – Видя отчетите. Знаеш какви слухове се носят из града. Михаил не може да бъде опазен от самия себе си. С него е свършено, ако не направим нещо! – кесарят стана и сложи ръка на рамото на сестра си. – И на мен не ми е приятно, но трябва да действаме решително. Разбираш ли?

Теодора се изправи. От очите ѝ капеха сълзи, но въпреки това кимна с глава. След което се обърна и тичешком напусна стаята.

Доволен, Варда се отпусна на стола си. В крайна сметка нещата можеше да тръгнат и в желаната от него посока. Точно както го беше изчислил.

Леглата в къщата, която им беше отредил императорът, бяха меки и удобни, натъпкани с пух, а завивките – от фина вълна.

Въпреки това Климент не можа да спи добре. Събитията от изминалия ден и собствените му мисли му тежаха, споходиха го неспокойни сънища, в които пияният император се опитваше да го убие, размахвайки срещу него патерицата на едноокия просяк, докато Климент търсеше затворената в кула без врата Ирина.

Писарят се буди няколко пъти през нощта, става, пи вода, докато накрая, малко преди да се развидели, се унесе в тежък, неспокоен сън. Събуди се късно с мътна глава, сълзящи очи и схванат враг. Стана, изми лицето и ръцете над поставения върху един от сандъците меден леген и бавно се облече.

Слънцето се бе издигнало, засипвайки града с нажежените си лъчи, по небето нямаше нито един облак. Беше топло, задушно и влажно, точно както беше предрекъл Корсис предишната вечер, и тепърва предстоеше да стане още по-горещо. Климент се поколеба, но накрая облече кожения си елек върху тънката риза и тръгна да търси нещо за ядене.

Завари и двамата си помощници в кухнята. Корсис се бе надвесил над вдигаща пара паница, пълна с надробен хляб и мляко, Невестулката дялкаше къса пръчка, опитвайки се да направи свирка.

Писарят поиска хляб, сирене и маслини, сипа си чаша мляко и унило започна да се храни. Предстоящият ден не се очертаваше от най-приятните. Трябваше да потърсят войниците и лекаря, за които беше говорил Стилихон, а след това да се заемат и с основаната си задача – преговорите за подписването на новия договор. Климент нямаше опит в подобни начинания и се колебаеше. Ядеше унесено храната, без да усеща вкуса ѝ, когато Корсис го извади от мислите му.

– Рано сутринта имахме посетител – каза той. – Императорът ни кани в ложата си на игрите в Хиподрума, които ще започнат на обяд. Ще присъства целият двор, също императрицата и патриархът. Според пратеника ни се оказва голяма чест.

– Това може да е извинение за поведението му вчера – предположи Невестулката. – Вероятно по този начин Михаил иска да се извини за скандалното посрещане.

Климент направи гримаса. Едва ли императорът се интересуваше дали е наранил чувствата му.

– Нали ще отидем всички, господарю? – примоли се Невестулката. – Чувал съм, че Хиподрумът на Константинопол е достоен да си съперничи със седемте чудеса на света.

– Ами, ти Корсис? – писарят постави празната си чаша на осеяната с чворове чамова маса. – Искаш ли и ти да дойдеш.

– С най-голямо удоволствие. Аз пък съм чувал, че състезанията с колесници са нещо, което не трябва да се изпуска по никакъв начин.

– Така е! Императорът е голям почитател на зелените и понякога сам се качва зад конете. А колесничарят Филон е един от фаворитите му и негов много близък личен приятел.

– Ще има надбягване, нали? – разтревожи се Невестулката.

– Ще има със сигурност – успокои го Корсис и извади малък пергамент. – Пратеникът остави програма. Игрите ще се открият с рецитация на поезия, след това ще има борба между мечка и кучета, певецът Мегакъл ще ни зарадва с песните си, след което следва надбягването с колесници и гвоздеят на програмата – гладиаторски борби.

- Нима в Константинопол има гладиатори? – с известно съмнение понита Невестулката. – Не знаех за подобно нещо.

– Всъщност това е борба без оръжия, но почти без правила. Целта е да се победи противника, не да се убие. Един от най-близките на императора, началникът за конюшните му Василий, навремето е бил непобедим борец.

– Той ще участва ли?

– Съмнявам се. Освен ако Михаил не поиска отново да види любимеца си на терена – Климент се облегна на стола и скръсти ръце зад главата си. Настроението му се беше оправило. – Всъщност Константинополският Хиподрум не е от най-безопасните места на света.

Помощниците му се спогледаха учудено.

– Като оставим настрана, че често има смъртни случаи в тълпата, именно от там е започнало едно от най-големите въстания във Византия. Заради него император Юстиниан, същият, който издигнал черквата "Света София", за малко да се прости с трона си. Всъщност старата църква била опожарена именно при бунта.

– Какво е станало? – понита Корсис и се намести удобно. Помощникът на писаря обичаше да слуша историите, които господарят му разказва, когато е в настроение.

– Това показва докъде може да доведе пристрастието към различните състезания – започна Климент. – Всъщност не съм прав. Въстанието започнало заради непосилните данъци, въведени от Юстиниан, но поводът за избухването му наистина бил провалено състезание. В началото на януари 532 година на Хиподрума се стигало до безредици. Сините и зелените започнали да се нападат за това, кой от техните колесничари е заслужавал да спечели състезанието. Зелените твърдели, че са измамени, сините им се подигравали, че са загубили. Тълпите се сбили, настъпил хаос, имало неколцина убити и от двете страни. За да въдвори ред, императорът заловил водачите и на сините, и на зелените и ги осъдил на смърт, което не се харесало на привържениците им. Те неочаквано се обединили, нападнали затвора и освободили осъдените, които се скрили в една църква, търсейки закрила. По улиците започнали вълнения, издигали се барикади. За да успокои хората, Юстиниан организирал нови игри, на които обявил, че ще помилва провинилите се. Вместо да се укроти, тълпата се разлютила още повече и нападнала императорската ложа. Владетелят едва успял да се измъкне, и то само благодарение на коридора, свързващ двореца му с Хиподрума. Въодушевени, бунтовниците започнали да плячкосват града, надавайки викове "Пика!", което на гръцки значи "Побеждавай" – така кръстили и бунта по-късно – Климент си наля още мляко и отпи, за да прочисти гърлото си. – Нещата бързо излезли от контрол. Някои от видните граждани и сенатори, недоволни от управлението на Юстиниан, подкрепили бунтовниците, които набирали все повече сила. На петия ден един от племенниците на предишния император – Ипатий, бил коронован за нов император. Градът бил подпален и разрушен. Разказват, че Юстиниан толкова се уплашил, че решил да бяга. Приготвил цялото си съкровище и смятал да отплава начело на флотилията си, когато жена му, Теодора, категорично отказала да тръгне с него. Казала му нещо от сорта, че трябва да се покаже като истински император и или да победи, или да умре с чест.

– Чувал съм, че е била проститутка и танцьорка, преди да се ожени за Юстиниан – обади се Корсис.

– Така е, била е най-известната хетера в цялата империя. Но е била и безстрашна жена – потвърди писарят.

– Леле – ухили се Невестулката. – Тия византийци знаят как да си живеят!

– Теодора отказала да напуска града, което накарало императора да действа по-решително. Била извикана редовна войска, предвождана от двамата най-известни пълководци по това време – Велизарий и Мундо...

– Ама че, име – Мундо... обади се Невестулката, но Корсис му махна с ръка да мълчи.

- Те обградили бунтовниците и успели да ги избутат на Хиподрума мястото, откъдето започнало всичко. В крайна сметка там и завършило. Войниците на Велизарий и Мундо избили всички. Казват, че били около 30000 човека! Самозваният император Ипатий също бил заловен и екзекутиран, а Юстиниан запазил трона си. След това построил града отново, включително и църквата "Света София", която превърнал в най-големия храм в света. Легендата разказва, че като я завършил, се изправил на площада пред нея, протегнал ръце на изток и извикал: "Соломоне, надминах те!".

– Соломоне? – Невестулката учудено завъртя очи.

– Според Библията еврейският цар Соломон издигнал най-големия храм, сътворяван за Бог в Йерусалим, и скрил в подземията му невиждани чудеса – обясни Климент.

– Трябва повече да се чете – присмя се на другаря си Корсис.

– Я си гледай мечовете и не ме учи какво да правя! – сопна му се Невестулката и се обърна към писаря. – И какво станало след това. С Теодора най-вече?

– Нищо особено – засмя се Климент и разпери ръце. – Както се казва в приказките, двамата живели дълго и щастливо.

– И аз навремето мислех да си взема за жена една проститутка – замислено каза Невестулката. – Те имат железни нерви, а и изкарваше добри пари. Свикнали са на всичко и трудно могат да бъдат впечатлени. А и щеше да ми казва за по-богатите си клиенти... Както и да е – махна с ръка той. – Минали работи.

– До началото на борбите има много време. Какво ще правим дотогава? – практично попита Корсис, докато бършеше устата си.

– Ще отидеш в имперската канцелария. Ти си войник, ще се оправиш там по-добре от нас. Опитай се да разбереш къде можеш да намериш Пети полк. Трябват ни двама войници от там. Братята Антемий и Евтропий. Охранявали са Дукум, когато се е пребил. Ние с Невестулката ще посетим регистраторът на смъртни случай Гайнас. Той е огледал тялото на кавхана. Ще се видим тук малко преди обяд, за да се приготвим за игрите.

Навън градът още се събуждаше. Слънцето припичаше все по-силно, над покривите с крясъци прелитаха чайки, закъснели метачи избутваха нечистотията от улиците в задръстените канавки. Търговците бяха разпънали сергиите си, около които обикаляха сънливи продавачи и предлагаха прясно изпечен хляб, разредена бира, резени сушено месо и питки, намазани с мед и масло.

Разделиха се на старата стена на Бизантион. Упътен от писаря, Корсис сви вдясно, докато Климент и Невестулката продължиха напред. Изкачиха се по склона от източната страна на "Света София", подминаха Магнаурската школа и завиха наляво покрай църквата на "Света Ирина", наближавайки стария Акропол. Кварталът беше населен предимно с търговци, които бързо се движеха насам-натам в шарените си дрехи и шапки с пера, понесли кошници, денкове и вързопи. Спуснаха се покрай стената и стигнаха почти до края на града, където се издигаше черквата на "Свети Димитър".

Тя бе сравнително малка, на един етаж, с високи стъклени прозорци и купол, боядисан в зелено. Близо до нея се издигаше дълга постройка от дебел дялан камък и малка къща, прилепена към задната ѝ страна.

Климент си пое дълбоко дъх и почука на избелялата от времето, боядисана някога в бяло дъбова врата на моргата, по средата на която беше закачен меден, позеленял от времето кръст.

Чуха се стъпки и след миг отвътре се подаде главата на млад мъж с кожена престилка, която стигаше от гърдите до глезените му. На ръцете си новодошлият носеше ръкавици, косата му бе прибрана под плетена сива шапка, от него се носеше мирис на сяра и мента.

– Ти ли си Гайнас? – Невестулката пристъпи напред и пъхна палците под колана си.

– Кой пита? – озъби му се мъжът и свали ръкавиците си. – Ръцете му бяха с почернели палци и изгризани до кръв нокти.

– Аз съм български пратеник – обясни Климент. – Преди около месец кавханът Дукум, който беше на посещение в града, е паднал от коня си и си е строшил врата. Трупът му е бил донесен тук. Искам да знам какво точно се е случило!

Мъжът въздъхна и се почеса по главата.

– Всъщност аз не съм Гайнас - каза накрая той. – Казвам се Руфин и съм му помощник. Гайнас още го няма.

– Често ли закъснява? – писарят се опита да влезе в моргата, но Руфин не мърдаше от мястото си.

– Всъщност е странно – събеседникът им се облегна на старата дървена каса, а по престилката му останаха няколко люспи боя. – Обикновено идва преди мен. Не си спомням да е закъснявал някога.

– И защо го няма?

Вместо отговор мъжът само повдигна рамена.

– Къде живее този Гайнас? – намеси се Невестулката. – Явно ще трябва да го извадим от леглото му.

– Живее ей там – показа пристройката към моргата Руфин и облиза устни. – Тъкмо се чудех дали да не ида да го потърся. Той ми е забранил да ходя в дома му. Казва, че това го дразни.

– Е, тогава ние ще отидем да го подразним! – Климент се обърна и с широки крачки тръгна към къщата. Цялата история беше започнала да му омръзва. – Гайнас! Хей, Гайнас! Вкъщи ли си! Аз съм българският пратеник Климент! Трябва да поговорим – писарят удари с юмрук по дъбовата врата на къщата на лекаря. За негова изненада, тя изскърца, отвори се и откри тъмен коридор, по куките на който беше закачено наметало с кърпена качулка и протрит елек.

– Гайнас? Тук ли си? – писарят внимателно пристъпи в смълчаната къща.

– Нещо съвсем не е наред – отбеляза Невестулката и бавно тръгна след господаря си. Зад тях Руфин притеснено пристъпяше около прага, чудейки се дали да влезе, или да остане на прага.

– Той може да се разсърди, че го безпокоим – притеснено извика помощникът, но бъркаше. Нищо повече не може да разсърди лекаря.

Намериха регистратора на смъртни случаи в стаята, която му служеше едновременно за трапезария и кабинет. Гайнас лежеше върху голямата си дървена маса, пред него имаше чаша за вино и преобърната паница. Зеленчуци и парчета месо се търкаляха по напоената с кръв покривка. Отзад, точно под тила, главата на регистратора беше разбита. На пода, близо до стола на мъртвеца се търкаляше оръжието, с което бе извършено убийството – тежък свещник от мед.

– Божичко, какво е станало тук? – пребледнял, Руфин, който все пак беше влезнал, се държеше за вратата. – Мъртъв ли е?

– Нали си му помощник, би трябвало да знаеш – озъби му се писарят, приближи се до регистратора и пипна с два пръста врата му. От хладния допир до изстиналата плът му се догади, но Климент успя да преодолее усещането. – По-мъртъв не може и да бъде!

– Но как... Защо... – младежът се срути на един от столовете до стената, захлупи лицето си в шепи и се разтресе неудържимо.

– Дай му вода или нещо по-силно – нареди писарят, докато оглеждаше стаята за следи.

Невестулката взе чашата от масата, напълни я с вино от тъмна стъклена гарафа и я подаде на Руфин. Той вдигна чашата с треперещите си ръце, поднесе я към устата си в опит да отпие, но тя се изплъзна от ръцете му и се разби в каменния под. Виното, червено и искрящо, потече между камъните като струйки кръв.

– Какво направи! – изруга Невестулката, но преди да успее да направи каквото и да било, Руфин скочи и побягна от стаята.

– Къде хукна, нещастнико! – извика след него помощникът на писаря, но никой не му отговори.

– Остави го – махна с ръка писарят. – Като се успокои, ще се върне. По-добре оправи тази бъркотия.

Докато Невестулката, мърморейки, бършеше пода и изхвърляше парчетата от счупената чаша, Климент обиколи къщата. В спалнята откри непокътнато легло, няколко ката чисти, кърпени дрехи и заключен сандък. Малката кухня беше препълнена с билки, сушени цветя и парчета корени, нахвърляни из цялата стая. Регистраторът на смъртни случай бе поддържал чисто, но бедно домакинство.

Този, който го беше убил, едва ли бе имал за цел да го ограби.

Климент поклати глава и се върна в стаята. Беше виждал и преди подобни жилища. Те принадлежаха на педантични в работата си хора, който изпитваха удоволствие от професията си, без да ламтят за постове и слава.

– В спалнята има заключен сандък – каза той на Невестулката. – Виж дали можеш да го отвориш.

Лавиците бяха пълни с медицински рецепти, описания и чертежи на хирургически инструменти и някои популярни молитви, които да се четат след смъртта.

Сандъкът в спалнята също не им помогна много. Невестулката почовърка малко в ключалката му с един от ножовете, които взе от кухнята, катинарът щракна и се отвори. В сандъка имаше няколко медицински трактата, два от които превод от арабски, таблици за пропорциите на човешкото тяло, свитъци за употребата на различни билки и свитък за лечебните свойства на мандрагората и как тя трябва да се вади от земята и да се съхранява.

Преодолявайки страховете си, Климент се върна при мъртвеца. Дръпна лекаря назад на стола, пазейки се от кръвта по главата, и внимателно пребърка джобовете му. Намери остро ножче, с каквото обикновено си служат касапите за прерязване на сухожилия, няколко пакетчета с кафеникъв прах, дребни монети и изкривена калаена лъжица.

Писарят се изправи и чак тогава забеляза, че в лявата си ръка убития стиска парче пергамент. Той беше скрит в дланта на Гайнас и затова не я бе забелязал веднага. Климент с мъка разтвори вкочанените пръсти и вдигна находката си срещу светлината.

– Какво е това – полюбопитства Невестулката.

Писарят внимателно разгледа пергамента.

– Виж – развълнувано посочи той. – Това е печатът на Дукум!

– Какво пише?

– Чакай – Климент се приближи до прозореца. – Много странно – каза той и се почеса по главата. – Това са четири имена. Алп Кубар, Алп Тун Бури и Алп Албасий.

– И какво значи това? – попита Невестулката. – И защо всички се казват Алп.

– Хайде стига, Невестулке! Дори ти би трябвало да знаеш за какво става дума! Това не е име – отговори Климент. – Алп значи бог. Били са помощници на Тангра. Нали се сещаш – писарят щракна с пръсти, – от езическата религия. Нямаха ли си крадците Божество, което да ги закриля и да им помага нощем?

– Алп Гутан! – извика помощникът му. – Вярно! Чувал съм за алповете. Но защо Дукум ги е написал на този пергамент и какво правят в ръката на един мъртъв византийски лекар?

– Това не е трудно да се предположи – махна с ръка Климент. – Предполагам е станало така: Гайнас е намерил пергамента в джобовете на Дукум, взел го е, опитвайки се да разбере за какво е писал кавханът. Явно и вчера вечерта се е занимавал с пергамента, когато убиецът го е изненадал.

– Защо през нощта? Може да е било и тази сутрин.

Климент посочи свещника с догорелите свещи и закрачи из стаята.

– Алп Кубар... Алп Тун Бури... Алп Албасий... – повтаряше си той. – Кои бяха тези богове? Албасий беше на подземния свят, сигурен съм, но останалите...? И защо Дукум ги е написал и държал в себе си? Трябва да помисля, но не сега. Гайнас трябва да е водил регистър на смъртните случаи. Или бележки. Не мога да повярвам, че не оставил нищо след себе си.

– Може да са в самата морга – предположи Невестулката. – да отида ли да проверя?

– Ще отидем заедно. Тук няма повече какво да намерим.

– Ами Гайнас?

Писарят погледна трупа на лекаря.

– Това не е наша работа. Руфин трябва да съобщи за смъртта и да се погрижи за погребението му. Освен ако не е имал други близки.

Вратата на моргата зееше отворена, от помощника на убития нямаше и следа. Климент и Невестулката внимателно се спуснаха но каменните стълби и се намериха в дълга, но ниска зала, от чиито каменни стени лъхаше студ. Слънчевите лъчи не проникваха в подземието, на дългите гранитни маса лежаха няколко трупа, завити небрежно със захабени чаршафи. До стената бяха изправени дървени ковчези, двама мъртъвци лежаха в други два, поставени в задната част на помещението, до главите им горяха запалени свещи. Една-единствена факла пукаше на стената, по ъглите се стелеше мрак. Миришеше на мърша, лекарства и мухъл.

– Неприятно място! – Невестулката разтърка ръце, сякаш иска да се сгрее.

– Напомня на всички ни какво ни чака. Което не е много утешително – писарят се опитваше да не гледа умрелите и сенките, които играят по лицата им. – Ако има нещо, трябва да е там – той посочи груба дървена маса, затрупана с вдъхващи ужас триони, клещи и други инструменти. – Ето, това ни трябва – писарят издърпа дебел кожен регистър с подвити краища и го отвори. – Днес е 19 септември 867 година. Дукум се е пребил преди около два месеца и половина, което значи съвсем в началото на юли – говореше сам на себе си писарят, докато разгръщаше страниците.

– Какво значи това?! – Стилихон, спартарият от портата на Платея, стоеше на вратата, зад гърба му плахо надничаше Руфин. – Кой ви дава право да се бъркате в делата на империята? Никой не ви е позволявал да влизате тук и да четете каквито и да било документи!

– А защо не? Или има нещо, което искаш да скриеш? – не му остана длъжен писарят. – да не би младежът, който така срамежливо се подава зад гърба ти, да не е казал, че регистраторът на смъртни случай Гайнас е мъртъв?

– Каза ми! И затова съм тук! – Стилихон приближи писаря и издърпа регистъра от ръцете му. – Но това не значи, че ще оставя някакви чужденци да правят каквото си искат с архивите ни!

– Просто искаме да проверим как е умрял кавханът Дукум – обади се и Невестулката.

– Той беше високопоставен български поданик! Нямате право да криете нищо от нас! – избухна писарят. – Ако кесарят Варда, не дай Боже, падне в Плиска и си строши врага, няма ли да искате да знаете какво е станало? Или наистина криете нещо?

– Говорите нелепости! – спартарият трясна дебелата книга върху дървения пот. – И ще ви го докажа! Искате да знаете какво е станало с Дукум?! Нека проверим заедно!

Византиецът разтвори регистъра и започна да го прелиства. Останалите се надвесиха над рамото му.

– Ето! – каза накрая той и посочи със загрубелия си пръст няколко реда, изписани с дребен, нечетлив почерк. – Тук пише: "Дукум, български пратеник в двора. Докаран на 2 юли, късно вечерта мъртъв, след падане от кон. По тялото има синини, характерни за такива случаи. Строшени два прешлена на врата, което е довело до смъртта. Най-вероятна причина за това е падане от кон." – спартарият шумно хлопна регистъра. – Сега доволни ли сте?!

Климент замислено кимна с глава.

– Доволни сме. Но бих искал да поговоря и с Руфин. Може той да си спомня нещо повече.

– Нищо не помня, защото тогава бях болен – веднага обяви младежът и се изчерви. – Страдам от хроничен главобол и този ден не можех да се надигна от леглото. Гайнас спомена след това за българина. Подобни инциденти се случват често, но рядко с толкова високопоставени личности. Още по-малко пък чужденци, та затова го запомних. Обсъждахме липсата му на късмет и колко е тъжно това да дойдеш в Константинопол, за да си строшиш врата.

– И това е всичко?

- Да.

– Ами лекарят? Няма ли да разследвате кой го е убил?

– Това е моя работа. Мисля, че повече нямате работа тук – грубо отговори спартарият. Предупреждавам те, българино! Не ме интересува чий пратеник и приятел си! Не си ври повече носа там, където не ти е работа! Ти си имаш своите задачи, аз си имам моите!

Писарят отново кимна с глава.

– Тогава си тръгваме – обяви той и добави на себе си. – Дано Корсис е имал повече късмет.

Корсис не бе имал никакъв късмет. В имперската канцелария му отказаха всякаква информация относно това как е разквартирувана византийската войска. Един от чиновниците дори го обяви за шпиони, след което помощникът на писаря напусна по възможно най-бързия начин.

Въпреки неуспеха, той не се отказа. Отиде в близката кръчма "Свети Георги и змеят", посещавана от войници и офицери. Присламчи се към една от групичките и щедро започва да поръчва вино, което новите му приятели пресушаваха с изключителна бързина. Най-накрая един от тях, висок мъж с гола глава и златна обица, му каза, че приятелите му от търсения от него полк са заминали за Палестина.

Корсис се върна умислен вкъщи, където завари писарят и Невестулката и им разказа за резултата от проучването си.

– Наистина странно – обобщи ситуацията Климент. – Регистраторът на смъртни случай Гайнас е убит точно когато отиваме да го потърсим, а двамата войници, станали свидетели на престъплението, са пратени далеч в чужбина. Чудя се какво ли значи това.