Убий императора

9

20 септември

Следобедното слънце бе прогонило минувачите. Улиците бяха празни, повечето магазини и сергии бяха затворени, дори продавачите на вода се криеха в сенките.

Климент се върна в "Света София", но не намери Корсис и Невестулката. Приятна прохлада изпълваше черквата, златните ѝ мозайки блестяха като истински слънца, огромната зала бе почти празна. Службата бе свършила отдавна, а богомолците се бяха разотишли. Само тук-там пред иконите стояха или бяха коленичили хора, които се молеха безмълвно, свещеници с черни раса бавно се движеха по мраморния под.

Писарят поседна в един от резбованите тронове до стената, загледа се в огромния полилей с над петстотин свещи и тежката му верига, закачена за една от стените. Колко ли души бяха необходими, за да го повдигнат? Всъщност това едва ли ставаше на ръка. Климент бе сигурен, че някъде в утробата на църквата се крие механизъм, който да вдига и спуска светещото чудовище от злато, кристали и бисери.

– На поклонение ли идвате, господарю? Търсите ли нещо по-специално? – Нисък слаб мъж с прошарена брада и сплъстена власеница седна в трона от ляво на писаря, приведе се напред, стиснал в ръка потъмняла от пот кожена торба, и заговорнически му намигна.

Климент го изгледа озадачено.

– Тук имам различни неща, които да ви спасят от нещастия, беди и лош късмет – разклати торбата непознатия и тя зловещо издрънча. – Малко от косата на свети Харалампий[59], която пази от земетресение, наводнение и чума. Тук – мъжът бръкна в торбата и извади от там малка кутийка – пазя нокът от Панталей Пътник. Той ще ви пази при пътешествия и от наводнение. Имам и става от пръста на света Марина, която защитава от огън и мълнии.

– И дори да предположим, че всичко, което предлагаш, е истинско, защо си мислиш, че имам нужда от него? – попита писарят.

– Как да не е истинско? – възмути се продавачът на реликви. – Всичко е съвсем истинско! Виждате ли този печат – той вдигна торбата си и показа от долу на кожата два кръстосани кръста. – Това е знак от църквата, че имам право да продавам реликви, и е автентично.

Климент въздъхна.

– А що се отнася до другия въпрос, направо го намирам за смешен! Нима не знаеш какво става в последно време? Светът не върви на добре, помни ми думата! Не сте ли виждали пророците? – непознатият бързо се огледа. Всички знаят, че ни чакат беди и злощастия! Защото императорът е загърбил Иисус и се кланя на други богове. Защото е пияница и сега е изгонил и жена си! Затова Господ ни прати земетресение. И това е само началото! Изсъска продавачът. Задават се пожари, бури, потоп, болести и войни! Затова благоразумните хора, какъвто вие ми изглеждате, се подготвят предварително. Ако искате, имам и парче от пищяла на свети Антоний Велики. Той пази от всякакви болести – мъжът извади красива кутийка от слонова кост, украсена със символи. – Или това е муска, в която има парче от дрехата на архангел Гавриил - вестител и тълкувател на Божиите тайни и един от седемте главни ангела – продавачът разлюля на пръста си сребърна верижка, в края на която имаше закачена желязна капсула с изографисан кръст върху нея. – Осветена е от патриарха и носи късмет! Давам я само за две номизми.

Нещо в дрънкулката привлече Климент. Той се наведе напред и я разгледа внимателно. Желязото изглеждаше старо, макар верижката да беше нова, краищата на кръста, вдълбан в обкова, бяха ръждясали. Дали наистина щеше да му донесе късмет в тълкуването не на Божиите, а на хорските дела?

Писарят въздъхна и бръкна в джоба си. Макар сигурно да ставаше дума за измама, имаше нужда от всичко, което може да му помогне.

– Давам ти една сребърна монета – каза той и завъртя парата между пръстите си. – Макар че и това ти е много за боклуците, които продаваш. И по-добре се махай от тук, докато не съм викнал охраната на храма!

Без да се пазари, продавачът грабна сребърната монета, подаде му верижката с парчето от дрехата на архангел Гавриил и бързо се отдалечи.

Кесарят Варда пусна стрелата, която тихо избръмча и се заби в мишената с глух звук. Попадението не бе точно в средата, но Варда беше доволен. Въпреки заседналия живот, който водеше и рядкото участие в сражения, още не беше загубил войнските си умения.

Кесарят облегна лъка на дървената ограда, протегна се и костите му изпукаха. Кой знае, можеше скоро да му се наложи пак да развърти меча.

Варда се усмихна под мустак и погледна магистър Коридон и жена му Зоя, които го аплодираха, седнали в леките си столове, тапицирани с овча кожа. Искаше да говори поверително с магистъра, но този глупак бе довел и жена си. Може би слухът, че тя е мъжа в къщата, щеше да се окаже верен.

– Прекрасен изстрел! – Коридон се надигна от мястото си и се доближи до кесаря, следван от жена си. – Ще ми се и аз да можех да стрелям толкова добре.

– В наши дни това вече не се цени – скромно възрази кесарят. – Днес е по-важно да можеш да пиеш, отколкото да въртиш меча.

– Който не знае какво е срам, заслужава не само порицание, но и наказание – цитира Цицерон магистърът. – А напоследък се нагледахме на доста такива хора.

– Начело със самия император – жлъчно добави жена му.

– Тихо! – вдигна ръка Варда и погледна слугите, които помагаха на импровизирана им следобедна закуска. – Думите ви могат да се изтълкуват като държавна измяна!

– Да не би да казвам нещо, което да не е истина?! – сопна се Зоя. – Ако имаше повече хора като мен, които да не си затварят очите пред това, което става, положението щеше да е различно!

– Не споря, че нещата наистина не вървят по най-добрия начин – съгласи се кесарят, – но Михаил е наш император и трябва да му се подчиняваме.

– Пияница! Какъв император може да е този развратник?! – лицето на Зоя почервеня от гняв. – Дай му на него да се налива по цял ден с вино и да се търкаля с някоя пачавра като сатир! Това не е император, а посмешище!

– Стига! – Варда сложи ръка на рамото на жената. – Не искам да слушам повече такива думи! Ядосана си от това, че прогони дъщеря ти и взе за жена детето на Ингерн.

Зоя само изфуча.

– Успокой се! – намеси се и Коридон и хвана съпругата си за ръката. – Разстроена си повече, отколко трябва.

– Остави ме! – издърпа ръката си Зоя. – Що за мъже сте вие?! Виждате накъде вода империята този пропаднал човек и не искате да направите нищо! Навсякъде се шири корупция, никой не спазва законите, чиновниците крадат, хората изнемогват! Дори Бог е отвърнал очи от нас! Ах, защо не съм мъж! – удари по отворената си длан с юмрук тя. – Но аз няма да оставя нещата така! Няма да оставя този вмирисан на вино похотливец да унижава публично моята Евдокия! Ако трябва, сама ще се разправя с него!

– И как точно ще стане това? – присмехулно попита кесарят.

Вместо да отговори, Зоя стана, вдигна подпрения на оградата лък, нагласи една стрела в тетивата и без да се цели, я пусна.

– Ето така! – показа попадението си в центъра на сламения кръг жената на логотета. – Едни изстрел и ще се освободим завинаги от това нищожество!

Кесарят дълго гледа забитата стрела, след което се обърна към двамата си гости:

– Виждам, че намеренията ви са сериозни. Може би наистина трябва да поговорим. Но преди това ще освободя слугите.

Климент се потеше в тежките официални дрехи от шита кожа, в които го издокара Невестулката. На раменете му беше метнат елек с бродерии в златно, червено и сребърно, тъмният му панталон го спарваше, високите ботуши го караха да се чувства като спънат. Парадният меч се удряше в краката му на всяка крачка, кръглата шапка от фина ярешка кожа го караше да се поти. Единствената му надежда бе, че скоро ще мръкне и вечерта ще донесе поне малко прохлада със себе си.

Предстоеше му посещение при императора.

– Изглеждате много добре, господарю! – не спираше да го хвали помощникът му. Не по-зле от всеки византиец, в префърцунената му роба.

"Тя поне му пази хлад" – нещастно си помисли Климент и се зарече като се върне в Плиска, да поговори сериозно с Борис по темата.

Императорът го прие във Влахернския дворец, съвсем близо до северозападния ъгъл на защитната стена. Макар и по-малка, сградата бе значително по-пищна от всичко, което писарят видя до този момент.

За Климент бе изпратен отряд войници, всички в парадни униформи, които го поведоха през широките мраморни стълби на двореца, украсени със статуи на светци, грифони, мечки, лъвове и орли и го въведоха в просторна зала, осветена от факли, поставени така, че да хвърлят отблясъци, които караха златните мозайки да потрепват като живи. Стълбите бяха пълни със стражи в дълги посребрени лорики и копия в ръце, които зорко оглеждаха всеки новодошъл. Очевидно Михаил бе чул слуховете, които се носят по негов адрес, и взимаше предпазни мерки.

Климент мина под висок свод, обсипан с блещукащи като звезди планински кристали и нарисувани от двете му страни ангели пазители, мина по дълъг коридор, по чиито стени беше показано изкушението и падението на Адам и Ева, прекоси просторна зала с под от червен мрамор и вретеновидни колони и стигна до позлатена врата, пред която на пост стояха офицери, стегната с блестящи нагръдници.

Залата, в която ги прие императорът, бе малка, но създаваше чувство за уют. Около колоните от лазурит бяха поставени позлатени дървени лежанки, отрупани с копринени възглавници, и удобни маси пред тях. Стените бяха украсени с мозайки и гоблени, някои толкова големи, че избродираните на тях елени и рисове изглеждаха като чудовища. Дръжките на прозорците и вратите бяха от чисто злато, от пода грееше огромна звезда, направена от големи късове яспис, ахат и опал. Атмосферата предразполагаше повече към приятно отпускане, отколкото към делова работа.

– Радвам се да се видим отново – усмихна се Михаил, когато му представиха Климент, потисна една прозявка и добави: – Не си правете прибързани изводи от предишната ни среща, тогава не бяхме на себе си, за което се извинявам. Надявам се за в бъдеще нещата да тръгнат по-добре, както подобава между две толкова велики стани като нашите.

Климент кимна учтиво, Варда прикри една усмивка, а Теодора изглеждаше горда от сина си.

– Предлагам, ако е удобно, утре сутринта да се срещнете с майка ни и кесаря Варда, за да обсъдите новия договор. Ако постигнете съгласие, ние ще го разгледаме още веднъж и ако сме доволни, ще го подпишем! Съгласни ли сте?

След като писарят, кесарят и Теодора дадоха съгласието си за предстоящата среща, императорът доволно плесна с ръце.

С това официалната част приключи.

Императорът настани Климент на маса, вдясно от себе си. Паж, облечен в лъскава дреха със звънчета, му представи един по един присъстващите. Тук бяха кесарят Варда, протостраторът Роман и магистър Коридон, страторъг Лъв, Василий, който свойски смигна на Климент, и дори колесничарят Филон, за когото също бе предвидено ложе все едно е важен патриций. Единствената жена бе майката на императора Теодора, но Климент се интересуваше много повече от брат ѝ Петрон. Докато ги представяха един на друг, византиецът сухо подаде ръка и гледайки някъде над рамото му, подхвърли обичайните любезности.

След като Климент, в чиято чест бе вечерта, се здрависа с всички присъстващи, Михаил се настани на висок подиум от мрамор, небрежно полегна пред богато отрупана маса и след като всички заеха местата си, лениво плесна с ръце. Зазвуча тиха музика, между масите се появиха облечени в ефирни дрехи девойки, които започнаха да сипват на гостите от блюдата пред тях или да пълнят чашите им с вино.

– Съжалявам за предшественика ви – седящият до Климент Лъв направи тъжна физиономия, но очите му бяха твърди като камък. – Разбрах, че е бил добър военачалник. Няколко пъти говорихме с него за различни тактики. Описа ми как е притиснал бунтовниците срещу княза ви в някаква река...

– Хеброс.

– Точно така, Хеброс! – страторъг кимна с глава. – Описа ми всичко най-подробно! Как подредил конницата, как разделил пехотата и къде оставил част от нея в засада. Как след битката е унищожил идолите, които бунтовниците носели със себе си. Обсъждаха го и с Варда – страторът посочи кесаря. – Навремето той отговаряше за реликвите в Константинопол. Но Дукум се беше справил майсторски! И аз съм използвал неведнъж подобна стратегия – много е важно да се познава мястото, където се провежда битката, и да се отчитат особеностите на терена!

– Не вярвайте на всичко, което ви казва Лъв. Нашият стратор много обича да се хвали – Роман вдигна чашата си за наздравица. – Макар да не може да му се отрече, че спечели няколко битки.

– Обичам бойното поле! – Лъв пое дълбоко въздух, ноздрите му се издуха. – Обичам миризмата на желязо, кръв и гръцки огън! Мога да я разпозная навсякъде.

– Щом си толкова добре с обонянието, по-добре стани куче на императора! – присмя му се Василий.

– Той вече е! – обади се Филон, който изглеждаше вече на градус. – Не престава да му се подмилква и да върти опашка. Остава само да му сложат нашийник. – Златен! – добави кочияшът и силно се изсмя.

Лъв почервеня, надигна се на мястото си, но видя предупредителния поглед на Роман и се отпусна обратно.

– Ти по-добре си гледай конете и състезанията – ядно отговори страторът. – Личи си, че си научил обноските си на пистата. Държиш се като прост селянин, какъвто наистина си! Може да си добър с конете, но това е единственото, с което можеш да се похвалиш.

– Не е единственото! – захили се Филон. – Мога да пресуша наведнъж и това!

И без да чака, той надигна чашата си и не я свали от устата си, докато не погълна всичкото вино в нея.

– Не само ти, всички можем! – провикна се Михаил и вдигна високо златния си бокал. – До дъно!

– До дъно – отговориха му останалите и също пресушиха чашите си.

– Ами убийствата? – Климент се наведе към Лъв. – Кой може да стои зад тях?

Преди статорът да успее да отговори, Варда, който неусетно се беше приближил, се намеси в разговора.

– Който и да е, ще плати жестока цена за тях! Императорът е много разстроен от случилото се. Най-добрите му агенти се занимават със случая!

"Дали знае за мен?" – помисли си писарят, а на глас каза:

– Дано скоро да успеят да се справят.

– Най-важни са подробностите! Това казвам аз! – обади се Роман и спусна краката си на земята. – Сигурен съм, че в крайна сметка убийствата ще се окажат свързани с нещо, за което съвсем не подозираме.

– Какво имаш предвид? – Лъв гледаше приятеля си озадачено.

– Нима знаем всичко за Евматий, Манул и дори за Ингерн? – попита Роман. – Всеки от нас крие различни тайни. Всеки от нас се занимава с неща, които крие от останалите или те не им обръщат внимание.

– Говори за себе си! – обади се Филон и всички избухнаха в смях.

– Наистина е така – съгласи се Варда и приседна на лежанката до Роман. – Ето, например, Мануил изпитваше страст към конете. Беше готов да язди няколко дни, за да види някой наистина добър жребец. Имаше няколко коня, с които участваше на състезанията в Хиподрума. Други остави само за разплод.

– Точно така – съгласи се Роман. – Искам да кажа, че Мануил може да е убит заради конете си или нещо друго, свързано с навиците му, за които не подозираме.

– Евматий пък обичаше да събира скъпи и красиви вещи продължи кесарят. – Имаше най-богата колекция от колани, закопчалки за наметала и свещници. Имаше вкус към тези неща. Последните два сребърни свещника, които беше купил, бяха истинско произведение на изкуството. Или Ингерн с неговите оръжия? Всъщност малцина знаеха всичко за него. Особено за миналото му.

– Но кой все пак може да ги е убил? – върна се към същността на въпроса Климент.

Събеседниците му вдигнаха рамена.

– Никой не знае! – каза Роман. – И тримата ни бяха приятели.

– Така ли? – обади се отново Филон, който явно не беше преглътнал обидата. – А защо не кажеш, че покойният логотет Мануил се издържаше, като даваше заеми с висока лихва? И беше завлякъл доста хора, включително и нашия добър севаст Лъв?

– Затваряй си мръсната уста, преди да съм ти я затворил аз: – Лъв стана от лежанката си, но се олюля и седна обратно на нея. – Преди да говориш за другите, помни, че Мануил и вестарият Евматий не искаха ти повече да караш колесницата на зелените? Че искаха да те сменят с Диокъл! Който е много по-добър от теб!

– Какво ли разбирате от управление на колесници! Присмя му се Филон, но личеше, че новината не му е приятна. – Мога да победя Диокъл по всяко време!

– Прекрасна компания сме, нали? Засмя се пресилено Роман, а Варда поклати глава и стана. – да пием за стълбовете на империята! До дъно!

Всички отново надигнаха чашите, а робите побързаха да ги напълнят отново.

С напредването на вечерта музиката зазвуча по-силно, в средата на залата излязоха танцьори, жонгльори и акробати, които бяха силно аплодирани при всеки успешен номер. Обстановката се разведри, присъстващите започнаха да се местят от маса на маса, понесоха се смях и кикот.

Климент се опитваше да привлече вниманието на Петрон, но колкото и да правеше знаци на брата на Варда, той не му обръщаше внимание.

За сметка на това Василий, настанен също близо до императора, не спираше да му намига усмихнато, давайки да се разбере, че няма търпение да дойде време за вечерната им експедиция.

Следвайки примера на някои от другите гости, които се бяха изправили и се разхождаха, Климент също стана и взел чашата си с вино за прикритие, се направи, че разглежда една от мозайките, показваща как Херкулес се бори с Немейския лъв. В същото време бавно пристъпяше към масата на Петрон, дебнейки момента, в който той ще остане сам. Братът на Варда и Теодора дълго разговаря със севаста Лъв, все още почервенял от доскорошната си препирня с Филон, но най-накрая се надигна от мястото си и се запъти към останалите. Няколко танцьорки се залюляха между масите, чупейки телата си в кръшни извивки, гостите заръкопляскаха въодушевено. Използвайки удобния момент, Климент приседна до Петрон и бързо каза:

– Трябва да поговорим!

Византиецът го изгледа с мътен поглед, избърса устата си с длан, хлъцна и поклати глава.

– Нямам какво да говоря с теб! – след това се изправи, с мъка задържайки се на крака. – Отивай там, откъдето си дошъл, и кажи на страхливия си княз да не ме търси повече! А сега ако обичаш, ме извини – отивам да се изпикая!

Климент проследи с поглед нахалния византиец, след това стана и бавно го последва.

Петрон не се беше отдалечил много. Пеейки фалшиво, той зави на ляво по коридора, кимна на войниците и подпирайки се на стената, се спусна по страничните стълби, мина през няколко свода и се запъти към баните. Спря пред квадратен басейн, чиито води се отразяваха в белите теракотени плочки по стените, запретна туниката си и започна да се облекчава в него.

- И аз мога като императора! – завалено извика той и размаха свободната си ръка. – Никой повече няма да ми казва какво да правя, къде да ходя и какво да говоря!

Петрон знаеше, че съдбата се е отнесла несправедливо с него. Трето дете в издигнато семейство на арменеца Мимиконян, той непрекъснато трябваше да се съобразява с по-големия Варда и красавицата Теодора. Брат му винаги беше на първо място. За него бяха най-добрите учители, най-доброто оръжие, най-голямото внимание. Той беше умен, атлетичен и смел, а Петрон винаги оставаше в сянката му. В неговата и тази на сестра си.

Теодора получаваше най-хубавите дрехи, около нея винаги се въртяха обожатели, кой от кой по-перспективен, красив и богат. Докато накрая се омъжи за бъдещия император – Теофил.

Петрон се изплю в басейна. Омръзнало му бе да се съобразява с брат си и сестра си. Още от малък разбра, че ако иска да получи нещо, ще трябва да си го вземе сам. Никой нямаше да му го поднесе на тепсия като на Варда и Теодора. Научи се да се промъква тайно, да подслушва, да шпионира и след това да изнудва жертвите си. Отначало това бяха незабелязани детски лудории и произшествия, след това станаха младежки прегрешения, докато постепенно Петрон се превърна в човек, който знае пикантните тайни на много хора и е готов да ги продаде или за други, още по-страшни тайни, или за злато. Колкото повече, толкова по-добре. А най-хубавото от всичко беше, че жертвите му така и не разбираха откъде им е дошло. Дори собствените му брат и сестра.

Властта, до която се домогнаха Варда и Теодора, му отвори вратите на най-високо ниво. Изведнъж Петрон се оказа значим, търсен и харесван. Жени, които до скоро го подминаваха, без да му обръщат внимание, сега започнаха да му се предлагат сами и той вкара не една и две в леглото си. Още повече че наивните матрони имаха навика да споделят доста пикантни неща, докато бяха между завивките.

Мъжете също започнаха да търсят приятелството му, да го канят в дворците си и да дават вечери в негова чест. Надяваха се чрез него да се домогнат до брат му и сестра му или, защо не, до самия император. Участва и във войните на Теофил с арабите, където се оказа, че има дарбата на стратег и пълководец. Старият император го оцени по достойнство, а Петрон му спечели няколко важни битки. Въпреки това не се отказа от старата си практика – където и да ходеше, се обграждаше с армия от невидими шпиони и доносници, които му казваха всичко интересно, което се случва. Научаваше дори пикантни неща от спалнята на императора, които бяха по-опасни за него, отколкото за Теофил.

Петрон започна много да внимава в какво и с кого се замесва. Знаеше къде да отиде, с кой е добре да говори и на чия жена може да обърне внимание. Постепенно се превърна в човек, който минава за мил и отзивчив, човек, който може да помогне при решаването на даден проблем или поне да даде добър съвет.

Не мислеше, че е подлец или ли предател. Просто предлагаше на пазара добре търсена стока и който предложеше повече, я получаваше. Не беше той виновен, че хората се забъркват в различни скандали, които дори не успяват да прикрият. Винаги действаше през посредници, които не знаеха кой е той и самите те ползваха посредници. Единственото изключение бе направил за българите, защото ставаше дума за много, много пари. Не можете да рискува да ги повери в ръцете на друг и оттогава живееше в страх някой да не го издаде и въздъхна от облекчение, когато кавханът така услужливо падна от коня и се спомина. Но явно преди това бъбривият Дукум бе разкрил срещите им. Което го излагаше на риск.

Петрон не се и съмняваше, че ще съумее да се измъкне от всяка ситуация благодарение на информацията, с която разполага. Но ако името му се споменеше публично, мнозина щяха да се запитат дали не е бил той човекът, изнудвал ги преди време. Да започнат да си спомнят кога и какво са му казвали и това да предизвика скандал. Не дай Боже брат му или императорът да го заподозрат.

Петрон бързо се прекръсти, докато обмисляше тази възможност. Нямаше да допусне това да се случи!

– Знам тайни, които могат да катурнат Михаил от мястото му! Така че... – византиецът се залюля опасно над ръба на басейна и се ухили на отражението си във водата.

Притаен зад една колона, Климент напрегна слуха си. Дали Петрон щеше да каже някоя от тайните, които знаеше?

Вместо това византиецът се обърна, загащи се и хлъцна отново. Цялата предница на туниката му беше мокра.

Климент изскочи от прикритието си, сграбчи византиеца за робата и го надвеси над басейна.

– Не можеш да наричаш князът ми страхливец и това да ти се размине! – очите на писарят хвърляха гневни искри. – Получил си достатъчно пари от него, за да се отнасяш с уважение!

– Или какво? – присмехулно отговори византиецът. – Ще ме убиеш? Давай! Заколи ме! Или ме удави! – разкрещя се Петрон, след което започна да се смее с глас. – Императорският дворец е най-подходящото място за това!

– Не ме разбра! – изсъска му писарят и го стисна още по-силно. – Ще отида при Михаил и ще му кажа как си продавал тайните му! Колкото и да е пиян, това едва ли ще му хареса!

Петрон пребледня.

– Няма да посмееш!

– И защо не? За какво си ми, след като не мога да те използвам повече? Михаил ще ми е благодарен.

- Ах, защо не е като едно време, когато с брат ми командвахме империята! – извика Петрон Тогава едва ли щеше да смееш да ми говориш по подобен начин!

Климент само вдигна рамена.

– Какво искаш? – византиецът вече не изглеждаше пиян. – Може би се държах малко рязко по-рано. Пийнал съм повече. Не искам да се караме.

– Аз също – писарят дръпна събеседника си обратно на плочите и го пусна. – Както казах и по-рано, просто искам да поговорим.

– Питай! – византиецът оправи туниката си, облиза устни в опит да се усмихне. – Този път дори няма да ти взема пари.

– Кой избива приятелите на императора?

– Ти луд ли си? – Петрон завъртя очи. – Откъде мога да знам? Никой няма представа кой е убиецът!

– Някой е прерязал гърлото на веспария Евматий, строшил е врата на логотета Мануил и е заклал бъдещия му тъст Ингерн. И ти ми казваш, че не подозираш нищо?

– Точно така! Знам това, което знаеш и ти. И тримата са познавали убиеца си и не са се съпротивлявали. Може да е всеки!

– Не ми помагаш много! Може би все пак ще е по-добре да поговоря с Михаил!

– Стига, българино! – в гласът на Петрон прозвуча паника. – Как мога да ти кажа нещо, което не знам?!

- Ами останалите? Така наречените "стълбове на империята"? И за тях ли не знаеш нищо?

Византиецът преглътна.

– За тях мога да ти говоря цяла вечност. Някои са приятели на Михаил от детинство, други са го очаровали с разказите си и виното, което могат да изпият. Всички се умилкват около него само за да извлекат изгода, но ще го напуснат в момента, в който се появи някой по-силен. Какво искаш да знаеш? Клюки, слухове, интриги?

Писарят кимна.

– Добре тогава – Петрон се ухили. – Нека го кажем така – всички до един не са цвете за мирисане. Например прехваленият ни Василий, когото Михаил обича да повтаря, че обича като брат. Бил е във вашата страна над дванайсет години, знаеше ли? Никой не знае какво е правил там, с кого се е забъркал и на кого какво дължи. Беше дълго време борец на арената, никой не можеше да му излезе насреща. Така хвана окото на Михаил. Императорът го искаше в отбора си на зелените. Не се обичаха с Ингерн. Варягът не можеше да се примири, че някой минава за по-добър с меча от него – Петрон сви рамена. – Коридон също мрази Василий, можеш да се досетиш защо. Василий е параван на императора, да се среща с любовницата си. Беше на Хиподрума, сам видя какво произтече от това. Знаеш ли, че Мануил беше лихвар? Държеше всеки с някакви суми. Никой не знае как е натрупал богатството си. Непрекъснато върти сделки, които не винаги са особено почтени. Измамил е не един и двама, дори великият ни премъдър патриарх Фотий – Петрон се изхили. – Навремето искаше да се ожени за дъщерята на Коридон, но той го изхвърли от дома си. От тогава двамата се ненавиждат. Беше много близък с Филон. Според мнозина по-близък, отколкото е нормално за двама мъже. Но ти видя Филон, този смешник, който си мисли, че е хванал господ за брадата само защото императорът му обръща внимание. Преди правеше мили очи и на статора Лъв, който е истински войник. Сега двамата се ненавиждат. Което ще рече, че не подбира – мъже, жени, за него няма значение.

– И това е всичко?

– О, има още много! – Петрон разпери ръце, залитна и с мъка се задържа на крака. – Всеки мрази всеки и е готов да му забие нож в гърба в първия удобен момент. Варда ненавиждаше Евматий, защото ограничаваше достъпа му до императора. Кесарят особено се дразнеше, че вестарият не го пита кога и какви пари да харчи от съкровищницата, за която отговаря. Мразеше се с Мануил, защото отказваше да му дава подкупи. Нашият лихвар няколко пъти му е намеквал за това, но Варда не искаше и да чуе. Ами Евматий? Вярно, че е мъртъв, но приживе не събираше много любов. Беше красавец и се възползваше от това. Вдигаше полите на жените, без да се интересува за кого са женени. Последно се говореше, че е любовник на жената на Лъв. Тя се спомина преди няколко години. Трябва да ме разбереш, българино – Петрон примижа, сякаш устата му е пълна с мед. – Тук всеки пост носи със себе си неограничени възможности и облаги. И всеки гледа да избута другите, за да може той да се издигне по-високо.

– Ами Пулхерия – смени темата Климент. – Какво можеш да ми кажеш за нея.

– Сестрата на императора? – Петрон изглеждаше учуден. – Защо се интересуваш от нея?

– Бях в къщата на Евматий. Говорих със съпругата му и видях мястото, където е бил убит. Тя остави в мен някои съмнения. Разбрах, че му е изневерявала, а и той на нея. Пулхерия наследява не малка част от парите му. Питам се – Климент се доближи съвсем близо до византиеца и усети киселия мирис на вино, който се носеше от устата му, – дали не е убила вестария, след като е разбрала за изневерите му? Така с един изстрел улучва два заека – отървава се от развратния си мъж и става богата наследница.

– Пулхерия убийца? – смехът на Петрон отекна под мраморния свод. – Ти не се чуваш какво говориш! Прелюбодейка? Да! Развратница като брат си? Също да! Но да убие Евматий? Това е изключено!

– Може да не го е направила тя, а Филон! Пулхерия му е пращала бележки. Възможно е вечерта, когато вестарият е бил убит, да го е повикала. Само тя е знаела къде е мъжът ѝ, както и това, че ще бъде сам.

– Значи си дочул някои по-пикантни слухове? – ухили се пиянски Петрон, но веднага пак стана сериозен. – Пулхерия и Филон са любовници, тук си прав. Но няма как да са убили нашия вестарий. Вечерта, когато са му прерязали гърлото, двамата са били в къщата на кочияша. Изкарали са си доста приятно.

Климент разочаровано сви устни. Една от теориите му се беше сгромолясала.

- Коридон мрази ли императора?

– Разбира се, че го мрази! Ти нямаше ли да го мразиш, ако ти отказва триумф за блестящите победи, не плаща на войниците ти и за капак се разведе с дъщеря ти? - Петрон бавно се затътри до една от пейките в нишата и уморено приседна на нея. – Трябва да помисля – каза той. – Не съм сигурен какво замисля нашият магистър милитум, но можеш да си сигурен, че едва ли е нещо хубаво. Но да убива приятелите си? Съмнявам се!

– Чух, че жена му била истинска амазонка.

– Зоя ли? – византиецът махна с ръка. – Тя е по-свирепа и от харпия! Държи мъжа си изкъсо, не му дава да мръдне и на сантиметър. Разправят, че след последната му победа, в шатрата на Коридон завели най-красивите арабски пленнички. Една от тях дори била принцеса. Били готови да направят всичко, за да спасят себе си и семействата си, Разбираш ли? Всичко! – Петрон намигна похотливо. – Но преди магистърът да успее да се наслади на прелестите им, Зоя влетяла в шатрата и ги прогонила. Шибала ги с пръчка из целия лагер, чак докато не избягали – византиецът не успя да сдържи смеха си. – Така че, да – Зоя е човек, с когото не е добре да си имаш работа, когато ти е ядосана.

– Може ли тя да стои зад убийствата?

Петрон подпря бузите си с юмруци и се умисли.

– Не знам какво да ти отговоря – каза накрая той. – Тя мрази Михаил, както и приятелите му, но да ги избива? ... Наистина не знам.

– Жената на Евматий ненавижда Мануил – внезапно се сети Климент. – Дори се радва, че е убит.

– Има защо веднага отговори събеседникът му. – Преди да се омъжи за Евматий, Пулхерия беше влюбена в един от съветниците на Михаил – Теофан. Беше мъж на възраст, един солиден такъв, с правилни черти и красива брада. Но тя си го хареса. Ходеше след него като пале вдигна рамена Петрон. – Младежки увлечения. Та този Теофан беше задлъжнял много на Мануил, който не спря да го притиска да му върне парите. Заплашваше го с публичен позор и разорение. Накрая Теофан се самоуби – преряза си вените, а Пулхерия намрази логотета. Банална история.

– Икономът му Птоломей твърди, че Мануил никога не е притискал длъжниците си.

Петрон силно се изсмя.

– Не е притискал длъжниците си? Така ли ти каза? – византиецът не спираше да се смее. – Това наистина си го бива! Да взимаш пари от Мануил беше по-лошо, отколкото да сключиш сделка с дявола, повярвай ми! Той заплашваше, изнудваше, и то не само с груба сила. О, не! Ако не му се издължаха навреме, жертвите му първо бяха бити, след това същото се случваше с някого от семейството им. Ако и след това парите не се върнеха, следваха крути мерки – отвличания, рязане на уши и пръсти, чупене на ръце и крака. Трябвало е да слезеш в подземията на логотета. Разправят, че там имал специално обзаведени килии, в които държал и измъчвал най-упоритите си клиенти – Петрон потръпна, сякаш осенен от стар спомен. – А въпросният Птоломей изпълняваше ролята на палач и мъчител!

– Може ли той да е убил господаря си?

– Възможно е. За него разказваха, че му доставяло удоволствие да измъчва провинилите се пред Мануил. Но от друга страна, му беше верен до смърт. Навремето е бил роб, който логотетът освободил. Отнасяше се с него като със син... Макар че може ли някой да знае какво става в главата на човек като този.

– На мен ми направи впечатление на скромен младеж.

Петрон го изгледа с учудване.

– Предполагах, че си по-оправен – каза той. – Но не се притеснявай. Птоломей е успял да заблуди не един и двама с кроткия си вид.

– Ами Дукум? – раздразнено попита писарят. – Него защо го убиха? Какво е открил кавханът? За кого работи едноокият просяк?

Петрон отново облиза устни и разтри врата си.

– Не знам за какъв просяк говориш. Българинът не ми е казвал нищо. Само задаваше въпроси.

– И какви бяха те?

– Подпитваше ме за различни хора. Мисля, че беше надушил нещо. Отначало искаше да знае кой може да го подкрепи за договора, но след това се интересуваше кой е с Михаил и кой не, какви са отношенията му с двете Евдокии и останалите от най-близкото му обкръжение. Питах го дали не знае нещо конкретно, но той само клатеше едрата си глава и не казваше нищо.

– Съвсем нищо?

– Съвсем. Последния път, когато се видяхме, беше много развълнуван. Твърдеше, че е на път да свърши поставените от вашия княз задачи. Всъщност тогава искаше да знае нещо странно. Попита ме дали познавам някой, когото наричат Изчислителя.

Не се наложи да чакат дълго Василий. Византиецът дойде малко преди полунощ, облечен в черна дреха, под която играеха мускулите му. В пояса му бяха затъкнати три кинжала, които той се похвали, че може да използва достатъчно добре и в близък бой, и при хвърляне. Дори да беше пил на вечерята при императора, изглеждаше бодър както винаги. Той хвана писаря за ръка и го отведе в един ъгъл.

– Имам чувството, че двамата с Петрон нещо заговорничите – каза той и намигна. – И двамата изчезнахте за дълго по едно и също време, а след това братът на нашия кесар се върна бял като платно. Какво ли толкова го е уплашило?

– Нямам представа! Видях го по коридора, но нищо повече.

Василий го изгледа с лукав поглед и поклати глава.

– Щом не искаш да ми кажеш, недей. Но да знаеш, че ще следя изкъсо и двама ви! – византиецът размаха заплашително пръст. – По-добре да се съсредоточим върху това, което ни предстои. – Василий хвърли на масата парче пергамент с груба скица върху него. – Елате тук – викна той Невестулката и Корсис. – Трябва да съм сигурен, че сте разбрали всичко. Това – посочи той картата – е къщата заедно с двора. От север опира в стената на града, така че от тази страна няма от какво да се притесняваме. Предлагам следното: с Климент да се прехвърлим от тук – бившият борец показа източната стена. – Вие двамата ще минете от другата страна. В двора няма постове, защото просяците не предполагат, че някой може да ги нападне, но трябва да бъдем внимателни. Взел съм това – Василий вдигна тежка торба с избило от едната ѝ страна тъмно петно кръв. – Това е месо с мишемор. Ще го хвърлим предварително през стената. Ако има кучета.

Невестулката кимна с уважение.

– И аз съм ползвал подобна тактика – каза той. – Но предпочитах да упоявам кучетата, не да ги убивам.

– Не можем да рискуваме – поглади брадичката си Василий. – Трябва да действаме бързо и тихо. Иначе ще довтаса стражата и ще развали малкото ни празненство – той отново посочи скицата. – Къщата има два входа, един отпред и един отзад. Заедно с Климент ще поемем предната врата, другата е за вас. Щом разбием вратите...

– Няма нужда да ги разбиваме – прекъсна го писарят. – Невестулката ще ги отключи.

– Ще можеш ли? - скептично попита Василий.

– Още няма измислена ключалка, която да ми се опре!

– Чудесно! – потри ръце бившият борец. Така ще стане още по-лесно. Влизаме в къщата, намираме едноокия и го стискаме за гърлото. Преди това избиваме всички останали. Те ще спят. Да се надяваме, че повечето ще са пияни. Щом можем да влезем тихо, ще ги изненадаме и ще ги изколим в леглата им. Колкото сме по-бързи, толкова по-лесно ще се справим.

- Да ги изколим? Всичките? Та това са само просяци? Защо да ги избиваме? - намеси се Корсис, който досега бе мълчал.

Климент кимна в знак на съгласие, а Василий се усмихна.

– "Вашият приятел" е убил Дукум и се е опитал да очисти и вас. След това е намушкал другаря си просто за да е сигурен, че няма да го издаде. Не бих казал, че е обикновен просяк. Както и тези с него. – Василий се изправи в целия си ръст и сложи ръцете си на кръста. – Ще ви кажа нещо, което научих на арената. И по-добре го помнете тази вечер, ако искате да останете живи. Ако не си безмилостен към противника си, ако покажеш само миг колебание, си загубен. Ако мислите, че можем да влезем в тази къща, пълна с убийци, опитвайки се да хванем водача им и надявайки се те просто да се разбягат или да проявят разбиране, ще сме трупове! Трябва да ги избием до един, още преди да са разбрали какво ги връхлита, да им прережем тихо гърлата, иначе ние ще сме тези, които ще умрат.

– Можем да ги зашеметим и да ги вържем - предложи Корсис.

– Може и така – съгласи се Василий. – Но ви предупреждавам – не се церемонете с никого, ако искате да излезем живи от тази къща. Мога ли да разчитам на вас?!

Климент кимна с неохота, Корсис преглътна сухо, но също поклати глава в знак на съгласие, Невестулката се присъедини към тях.

– Но едноокият трябва да остане жив на всяка цена – каза писарят. – Него не трябва да убиваме.

– Разбира се! – съгласи се Василий. – Поне докато не ни каже това, което знае. Пък после ще видим.

Писарят и помощниците му се преоблякоха в тъмни дрехи, сресаха косите си и ги покриха с шапки, препасаха къси мечове, които да не им пречат, докато се прехвърлят през оградата, затъкнаха кинжалите, а Невестулката сложи и малък нож в ботуша си.

Улиците на града бяха пусти и тъмни, нагретите през деня къщи, църкви и храмове бавно изстиваха, във въздуха се носеше миризмата на море. Движейки се в близо до къщите, за да не бъдат забелязани от нощните патрули, четиримата притичаха през форума на Бика и водени от Василий, се запровираха през страничните улички. Подминаха манастира на свети Андрей и света Анна, заобиколиха отдалеч Втората военна порта, преминаха по улиците като сенки и най-накрая стигнаха до защитната стена. Тук трябваше да са много предпазливи, защото можеше да срещнат оставени на караул войници, но Василий, който бе разучил пътя по-рано през деня, ги преведе между къщите без произшествия.

Имотът, където се бе установил едноокият, бе чудесно подбран. Отделен с висок дувар от останалите, той даваше възможност всеки, който се доближава до него, да бъде наблюдаван, като в същото време се намираше достатъчно близо до няколко малки улички, което го правеше идеален за бягство в случай, че обитателите му трябва да се измъкнат бързо.

Нападателите се спряха под близката порта, изчакаха луната да се скрие зад облак и когато мракът обгърна всичко, един след друг бързо прекосиха улицата, долепяйки се до оградата на къщата. Василий извади торбата си и тръгна, обикаляйки около стената и хвърляйки през нея отровното месо. Не чуха нищо, но за всеки случай изчакаха известно време, за да се уверят, че като се озоват във вътрешната страна на двора, няма да бъдат неочаквано нападнати.

Разделиха се на две. Невестулката и Корсис тръгнаха на едната страна, Василий и Климент – на другата.

Писарят следваше едрия византиец, който въпреки високия си ръст, стъпваше леко и безшумно. Василий спря, даде знак с ръка на Климент да се приближи и му помогна да се изкатери но стената. Писарят възседна дувара, огледа се и се прехвърли от другата страна. Сърцето му започва да бие по-силно в гърдите, сетивата му се изостриха, ушите му зашумяха от прилива на адреналин. Напрегна очи, за да види къде са Корсис и Невестулката, но не можа да различи нищо. Миг по-късно Василий беше до него. С прибежки стигнаха до входа, миг по-късно към тях се присъединиха двамата помощници. Бившият крадец приклекна пред вратата, порови в ключалката и след малко тя се отвори с тихо щракване.

– Дайте ми минута, да отворя и отзад, преди да влезете – прошепна Невестулката и приведен се затича след Корсис към задната част на къщата.

Вместо да чака, Василий се плъзна бавно покрай стената и използвайки огромната си сила, се издърпа над черчевето на прозореца. След това се пусна, падна леко на земята и вдигна ръце с разперени осем пръста. Явно в тази стая имаше осем човека. Следващият прозорец предизвика повече емоции. Византиецът завъртя глава, опита се да покаже нещо, крепейки се само с едната си ръка, но се изпусна и шумно падна на земята.

Някъде залая куче. Отговори му друго, но от къщата не се чу никакъв звук.

– Той е вътре! – прошепна византиецът, след като се върна при Климент. – Познах го по превръзката. Заедно с него има още трима души и една жена. Аз ще се заема с тези от първата стая, ти ще трябва да се справиш с Фидипид. Ще можеш ли?

Климент кимна, побутна тихо вратата и двамата пристъпиха в смълчаната къща.

Планът им се провали веднага. В тъмния коридор, без да виждат къде стъпват, те се блъснаха в легнало на пода тяло. Един от просяците лежеше зад вратата. Преди да осъзнаят какво става, той скочи на крака и блъскайки се шумно в стените, побягна с крясъци.

– До тук с изненадата – промърмори Василий, хвърли се напред и извика. – Ти на ляво, аз на дясно!

Без да чака втора подкана, писарят извади меча си и се затича напред по тъмния коридор, опитвайки се да запази равновесие в мрака. Къщата се изпълни с шумове, понесоха се ругатни и викове, чу се дрънчене на оръжие.

Климент влетя в стаята, където спеше Фидипид. Блъсна някого на земята, инстинктивно отби нечий удар, размаха меча си, който се вряза в нечие тяло, и трескаво се огледа.

Ярка лунна светлина влизаше през широките прозорци и огряваше помещението. Макар и предупредени, просяците още не се бяха окопитили. Едноокият тъкмо се надигаше от единственото легло в стаята, сипейки проклятия, нечии сенки се очертаваха на сивите стени, чу се женски писък.

От дъното на къщата се понесоха викове и ругатни, но писарят нямаше време да се замисля какво означава това. Той скочи напред в полумрака, стисна Фидипид за гърлото и го удари с дръжката на меча си по главата. Просякът се свлече обратно, а жената до леглото се хвърли виейки върху Климент, опитвайки се да издере очите му. Той я блъсна силно в стената, обръщайки се навреме, за да избегне един нож, насочен към стомаха му. Друг просяк се хвърли срещу него и макар Климент да отскочи назад, острието го преряза през гърдите. Въпреки това не почувства болка. Писарят се стовари в леглото до Фидипид, наръга нападателя си в корема и скочи отново на крака.

Разбирайки, че губят битката, останалите побягнаха към вратата, но там се сблъскаха с Невестулката – с изваден меч в ръка. Виждайки, че и този път за бягство е отрязан, просяците се втурнаха към прозорците и изскочиха през тях. След миг в стаята бяха само Климент, помощникът му, Фидипид, свляклата се до стената хълцаща жена и двата трупа.

– Добре ли сте, господарю? – попита Невестулката, докато вадеше от торбата си и палеше катранена факла. – Хванахте ли едноокия?

Климент понечи да отговори, но в този миг в стаята нахълтаха Василий и Корсис. С разкривено лице, по което факлата хвърляше страшни сенки, с меч в ръка и блеснали очи, византиецът приличаше на човек, тръгнал да пролива кръв.

– Хванахте ли го? – задъхано извика и той, след което бързо се насочи към леглото, което му посочи писарят. – Много добре! Оттатък има трима убити. Другите се измъкнаха, но важното е, че хванахме този, за когото дойдохме. Дайте ми въже!

Преди византиецът да успее да върже лежащия в леглото мъж, жената, която досега кротуваше до стената, се хвърли пищейки към него, размахвайки малък крив нож. Василий замахна с меча си, ножът полетя в страни, а нападателката падна обратно на пода.

– Тази пък коя е? – попита той. – Може би трябва първо да вържем нея. – Огромният византиец се наведе над жената и започна да омотава ръцете и краката ѝ. – Ако се измие и облече, може дори да стане красива – мърмореше той, докато затягаше въжетата.

Писарят приклекна до леглото и разтвори ризата си. По гърдите му личеше розова резка, тук-там по нея бяха избили капки кръв, но нямаше за какво да се притеснява. През желязното цилиндърче, което пазеше парчето от дрехата на архангел Гавриил, минаваше светла бразда. Амулетът бе поел удара и го беше спасил.

Без да се замисля повече за чудното си избавление, Климент внимателно раздруса Фидипид за рамото. Просякът изстена, отвори единственото си око и се хвана за главата.

– Кои сте вие? Какво искате? – изхленчи той, докато трескаво оглеждаше нападателите си.

– Много добре знаеш кои сме! – сряза го Климент. – Това, което искаме, е да ни кажеш кой те пусна по следите ни?!

В окото на просяка заблестя омраза, примесена със страх, но той не отговори. Само се отпусна обратно в леглото и тихо каза:

– По-добре ме убийте и да приключваме! Нямам какво да кажа!

– Можеш да си сигурен и това ще стане! – Василий бе свършил с жената и се надвеси заплашително над леглото. – Но дотогава има доста време. И ако не искаш да говориш, накрая ще чакаш смъртта като избавление.

– По добре да умра, отколкото да попадна в ръцете му – отговори едноокият. Нищо не може да ме уплаши в сравнение с него.

– С кой? От кого се страхуваш? – Климент седна на стола до леглото. – Ако ни помогнеш, ние можем да те пазим!

– Да ме пазите? – изсмя се просякът. – Не можете да ме опазите от Изчислителя. Той има хора навсякъде, а ръката му е дълга. Ще ме намери където и да се скрия! Аз съм лесен, но освен мен ще избие и всичките, които познавам. Така или иначе съм загубен, по-добре да мълча. Поне тях мога да избавя.

– Кой е Изчислителя? – не се предаваше писарят. – Кажи ми и няма да има от какво да се страхуваш.

– Как да ти кажа нещо, което не знам? – отговори Фидипид. – Никога не съм го виждал. Само чувах гласа му – тих и дълбок като гроб. Но така или иначе ви казах достатъчно!

– Ще запееш друга песен, като те дам на палача си – Василий грубо дръпна просяка за рамото. Той няма да те разпитва учтиво като този тук! Щом веднъж те стисне с нажежените клещи, невидимия ти Изчислител и всичките му заплахи ще ти се сторят детска песен! Ставай! И си сложи ръцете зад гърба, за да ги вържа.

Фидипид въздъхна, бавно сложи краката си на пода, след което се изправи, а главата му клюмна на гърдите. Неочаквано едноокият блъсна с рамо Василий, изтръгна се от хватката му, удари Невестулката, който изпусна факлата си, и побягна към най-близкия прозорец.

– Хванете го! – успя да извика изненадано Климент, когато нещо изсвистя във въздуха, проблесна на лунната светлина и Фидипид се свлече със стон на земята.

– Независимо дали е тъмно или не, никой не може да се измъкне от моя летящ кинжал! – Василий се полюляваше доволно на пети.

Писарят се наведе над падналия. Кинжалът се бе забил под една от плешките му, от устата на Фидипид бавно течеше гъста, тъмна кръв.

Климент обърна умиращия на една страна и прошепна:

- Кой е Изчислителя? Как се свързвахте?

- Той ще те намери! И тогава адът ще се стовари върху теб, близките ти и всички в този град! Окото на просякът просветна за миг, след което потъмня.

Фидипид беше мъртъв.

– Е, поне повече няма да е заплаха за никого – Василий побутна трупа с крак.

- Не трябваше да го убиваш! Трудно сдържащ гнева си, Климент понечи да сграбчи византиеца: – Как сега ще разберем кой е Изчислителя?

– И трябваше да го оставя да избяга? – бившият борец поклати глава. – Така или иначе нямаше да ни каже нищо повече. Само щяхме да си изгубим времето!

– Сега всички нишки са прекъснати! Как ще продължим от тук нататък?

– Това е твоя работа. Ти си по разрешаването на загадките, не аз. Все ще измислиш нещо – прозя се Василий. – А сега, ако не възразявате, отивам да си легна. Достатъчно ми се насъбра за тази вечер.

И като се поклони комично на присъстващите, Василий се оттегли с бодра крачка.

– Надут глупак! Мисли си, че всичко се решава като на арената! – писарят седна на леглото на мъртвия Фидипид и ядно удари дюшека с юмрук. – Все ще измислиш нещо! – иронично повтори той думите на византиеца. – Как да измисля, като уби единствения свидетел, който можеше да ни помогне?!

– Той е прав, господарю – Невестулката плахо сложи ръка на рамото на Климент. – Ако не го беше убил, едноокият щеше да се измъкне и кой знае какво щеше да забърка още. И със сигурност щеше да предупреди въпросния Изчислител, проклет да е! Сега той поне не знае, че сме по петите му!

- Слаба утеха! - въздъхна писарят и се изправи. – Но може би така е по-добре. Поне Дукум е отмъстен и знаем, че Изчислителя, който и да е той, стои в дъното на това, което се случва.

– Трябва да се махаме колкото се може по-бързо от това място! – намеси се с тревога в гласа Корсис. – Тук има поне седем трупа и ще изпаднем в доста неловко положение, ако стражата ни намери.

– Прав си – съгласи се Климент. – Ще си тръгнем, но не и преди да претърсим наоколо. Може би ще намерим нещо, което да ни подскаже в каква посока да продължим.

– Ами тя? – Корсис показа вързаната на пода жена. – Какво ще правим с нея?

– Ще я вземем с нас – реши писарят. – Може и да знае нещо.

– Тогава да побързаме! – Невестулката се огледа припряно наоколо. – Корсис, ти виж в другата стая, аз ще проверя тук. И по-добре загаси факлата. Няма нужда да привличаме ненужно внимание.

Помощникът на писаря кимна, пусна факлата на пода и я стъпка, след което безшумно излезе.

Все още разочарован от случилото се, Климент се надвеси на мъртвия Фидипид. Може би в джобовете на едноокия щеше да намери нещо, което да му помогне?

Оказа се разочарован. У просяка нямаше нищо, което да му помогне. В джобовете на мъртвеца имаше няколко монети, мръсна кърпа и парче връв. Нищо, което да го насочи към Изчислителя.

– Господарю! Трябва да видите това! – Невестулката изсипа върху леглото на просяка потъмянала кожена кесия. – Намерих я под завивките! Сигурно много е държал на нея, щом е лежал отгоре ѝ.

Върху захабените завивки се търкаляха няколко златни и по-дребни монети, красив пръстен с изумруд и парче пергамент. Помощникът на Климент го вдигна срещу влизащата през прозореца лунна светлина.

– Пише нещо, но не разбирам нищо! - каза той и подаде парчето на господаря си. – Можете ли да го разчетете?

Климент погледна написаното и ахна.

– Това са български руни – невярващо каза той. – Но какво правят в кревата на един византийски убиец?

Преди помощникът му да успее да му отговори, някой заблъска по входната врата.

– В името на императора, отворете! Чу се силен глас зад оградата.

– Това е стражата! Трябва да бягаме! - Корсис се беше върнал. – Не трябва в никакъв случай да ни хванат тук.

Климент бързо мушна парчето пергамент в джоба си и съпровождан от двамата си помощници, тръгна към задната част на къщата. От другата страна се чуха удари. Разбрали, че никой няма да им отвори, войниците разбиваха вратата.

– Оставете жената! – каза писарят. – Трябва да бягаме.

– Бързо! Бързо! – подканяше ги Невестулката, който поведе малката група. – Ще излезем през задния вход.

Едва успяха да се измъкнат от къщата, когато предната порта поддаде и след миг дворът се изпълни с войници, носещи факли. Командирът им извика на обитателите да излязат с вдигнати ръце и след като от думите му не последва нищо, изпрати войниците си напред.

– Огледайте добре и двора! – нареди той. – Не искам някой да се измъкне!

Тримата бегълци се хвърлиха към малка портичка в задната част на оградата. Пред нея растеше висок зелен храст, който щеше да ги прикрие за момент.

– Сега, сега! – Невестулката се приведе над вратата и опита да я отвори. – Катинарът е ръждясал – констатира той. – Ще отнеме малко време!

– Побързай! – прошепна Климент и стиснал амулета си, се помили горещо да не ги открият.

Двама от войниците, понесли факли, се появиха зад ъгъла на къщата. Те ги вдигнаха високо над главите си и огънят освети малкия заден двор.

– Не виждам никой – каза единият от тях. – Но по-добре да проверим.

Двамата бавно тръгнаха покрай стената, мушкайки с копията си в храстите и оглеждайки короните на дърветата. До мястото, където се криеха писарят и помощниците му, оставаше не повече, от метър, когато от къщата се разнесе вик:

– Всички насам! Тук е пълно с трупове!

Двамата войници се спогледаха и хукнаха обратно, без да чуят тихото изщракване. Невестулката най-после се бе справил с катинара.

– След вас, господарю – бившият крадец показа отворената врата и тримата бегълци бързо се промушиха през нея.

Архангел Гавриил ги беше спасил отново.