Убийство на игрището за голф

ГЛАВА IСПЪТНИЧКА

Спомням си един добре известен виц, в който млад писател, решен да направи началото на разказа си действено, убедително и доста оригинално, за да прикове вниманието и на най-претръпналите редактори, съчинил следното изречение:

„По дяволите! — каза херцогинята.“

Колкото и да звучи невероятно, този мой разказ ще започне по подобен начин. Само че дамата, която възкликна „По дяволите!“ не беше херцогиня.

Беше началото на юни. Бях ходил по работа в Париж и се връщах със сутрешния влак за Лондон, където живеех заедно със стария си приятел — бившия белгийски детектив Еркюл Поаро.

Експресът за Кале бе необичайно празен — в моето купе имаше само един човек. Бях тръгнал от хотела доста набързо и сега проверявах дали съм събрал всичките си парцали, затова преди влакът да потегли, изобщо не обърнах внимание на своята спътничка. С тръгването на влака обаче нейното присъствие ми бе напомнено много рязко. Тя скочи от мястото си, свали прозореца и провря главата си навън, като само минутка по-късно седна отново с краткото енергично възклицание: „По дяволите!“

Аз съм старомоден. Смятам, че жената трябва да бъде женствена. Нервират ме съвременните млади невротички, които танцуват под звуците на джаза от сутрин до вечер, пушат като комини и езикът им може да накара дори продавачките на пазара да се изчервят от срам.

Вдигнах поглед, леко намръщен, към хубавичкото нахакано личице, увенчано от модна червена шапчица. Калпак от гъсти черни къдри покриваше ушите й. Реших, че е малко над седемнадесет, въпреки че лицето й бе покрито с пудра, а устните й — невъзможно алени.

Без да се сконфузи ни най-малко, тя отвърна на погледа ми и направи изразителна гримаса.

— Леле, шокирахме добрия господин! — отбеляза тя пред въображаема аудитория. — Извинявам се за езика си. Една дама не говори така, добре го знам, но, Боже мой, имам си причина! Знаете ли, че се загубихме с единствената ми сестра!

— Нима? — казах аз учтиво. — Колко жалко.

— Той не одобрява — отбеляза дамата. — Той не одобрява нищо — нито мене, нито сестра ми, а това не е честно, защото изобщо не е виждал сестра ми!

Отворих уста, но тя ме изпревари.

— Не казвайте нито дума! Никой не ме обича! Ще ида в градината да ям червеи! Ау! Съкрушена съм!

Тя се скри зад един френски вестник и след минута-две видях как погледът й крадливо се плъзна над страниците по мене. Колкото и да ме беше яд, не можах да не се усмихна. След минута тя вече беше захвърлила вестника и се смееше от душа.

— Знаех си, че не сте такъв простак, какъвто изглеждате! — викна тя.

Смехът й беше толкова заразителен, че аз не устоях, макар думата „простак“ никак да не ми беше по вкуса.

— Ето! Вече сме приятели! — заяви дяволчето. — Кажете колко ви е мъчно за сестра ми…

— Безутешен съм!

— Това се вика добро момче!

— Оставете ме да довърша. Исках да кажа, че макар да съм безутешен, мога много добре да понеса отсъствието й — поклоних се леко.

Но тази госпожица, чиито реакции не можеха да се предвидят, смръщи вежди и поклати глава.

— Я млъквайте. Пред тези думи предпочитам „достойно неодобрение“. Само си вижте лицето. То казва: „Тя не е от моята класа.“ Тука сте прав — макар че, знаете, днес е много трудно да се направи разлика между лека жена и херцогиня. Хайде сега пък, вие пак се шокирахте. От кой затънтен край са ви изкопали! Не че това ме интересува — не е лошо да има още хора като вас. Аз мразя нахалниците. Влудяват ме.

Тя енергично разтърси глава.

— И какво правите, когато сте влудена? — запитах аз с усмивка.

— Ставам истински дявол. Не ме интересува какво казвам, нито какво върша! Веднъж едва не видях сметката на един. Истина ви казвам. Щеше да си го заслужи напълно.

— Моля ви — помолих я аз, — не позволявайте аз да ви влудя.

— Няма. Харесвам ви, харесах ви от момента, от който ви видях. Но вие имате толкова неодобрителен вид, че никога не бих повярвала във възможността да станем приятели.

— Да, но станахме. Разкажете ми нещо за себе си.

— Аз съм актриса. Не, не е това, което мислите. Премятам се на сцената от шестгодишна.

— Моля? — казах аз объркано.

— Никога ли не сте виждал деца-акробати?

— О, разбирам!

— Аз съм родена в Америка, но съм прекарала по-голямата част от живота си в Англия. Сега подготвяме ново представление…

— Подготвяте?

— Сестра ми и аз го подготвяме. Малко песни и танци, малко шеги, тук-таме — откъси от старите представления. Съвсем нова идея — винаги улучва. Пари ще паднат от тая работа…

Новата ми позната се наведе напред и се разбъбри свободно — аз не разбирах и половината от онова, което ми разказваше. И въпреки всичко открих, че тя все повече ме интересува. Изглеждаше ми такава любопитна смесица от жена и дете! Беше много опитна и, както тя самата казваше, напълно способна да се погрижи сама за себе си. И все пак… имаше нещо напълно простодушно в отношението й към живота и искреното й желание да се сдобрим.

Минахме през Амиен. Името събуди у мен много спомени. Спътницата ми интуитивно долови какво става в душата ми.

— Спомнихте си войната, нали?

Кимнах.

— Бил сте на война, предполагам?

— Ами как не, веднъж ме раниха, а след Сом ме демобилизираха напълно. Сега съм нещо като частен секретар на един член на парламента.

— Леле! За това се иска акъл!

— Не. В същност имам страшно малко работа. Обикновено ми стигат само няколко часа дневно. Много е скучно. Не знам какво щях да правя, ако нямах странични увлечения.

— Да не би да събирате буболечки!

— Не. Живея в един апартамент с много интересен човек. Той е белгиец — бивш детектив. Има частна детективска агенция в Лондон и я върти изключително добре. В същност той е забележително човече. Неведнъж е бил прав, докато официалната полиция е грешила.

Спътницата ми ме гледаше с широко разтворени очи.

— Е, и това ако не е интересно! Обожавам престъпленията. Ходя на всички криминални филми. А когато има убийство някъде, чета всички вестници.

— Спомняте ли си случая „Стайлс“? — запитах аз.

— Чакайте да се сетя… за онази старица, която беше отровена? Някъде в Есекс ли?

Кимнах.

— Това беше първият голям случай на Поаро. Без съмнение, ако не беше той, убиецът щеше да бъде още на свобода. Тогава свърши чудесна работа.

Увличайки се, аз си припомних отделните епизоди на случая и завърших с неочакваната развръзка. Момичето слушаше като омагьосано. Даже бяхме така погълнати, че влакът стигна в Кале, преди да се опомним.

Извиках двама носачи и ние слязохме на перона. Моята спътничка протегна ръка.

— Довиждане и в бъдеще ще внимавам как говоря.

— Но нали ще ми позволите да се грижа за вас и на кораба?

— Аз може би няма да се кача сега. Трябва да проверя дали тая моя сестра не е изпуснала влака. Независимо от това, благодаря ви.

— Но нали пак ще се срещнем? Няма ли да ми кажете името си? — извиках аз след нея.

Тя ме погледна през рамо.

— Пепеляшка — каза тя и се изсмя.

Не знаех, че скоро ще видя Пепеляшка отново.