Убийство на игрището за голф

ГЛАВА XIVВТОРИЯТ ТРУП

Без да чакам повече, хукнах нагоре по пътеката към бараката. Двамата мъже, които стояха на пост, ме пуснаха и, много възбуден, аз влязох.

Вътре беше сумрачно; бараката беше обикновена грубо скована дървена постройка за стари инструменти и съдове. Бях влязъл много енергично, но спрях още на прага, смаян от спектакъла, който се разиграваше пред мен.

Жиро пълзеше на четири крака, осветявайки с джобно фенерче всеки сантиметър на пода. Когато влязох, той вдигна глава смръщено, но след това лицето му се отпусна в нещо като добродушно презрение.

— Ето го — каза Жиро, размахвайки фенерчето към далечния ъгъл.

Тръгнах натам.

Мъртвецът лежеше по гръб. Беше среден на ръст, силно мургав, по всяка вероятност на около петдесет години. Беше облечен спретнато в тъмносин костюм, добре скроен и по всяка вероятност шит при скъп шивач, но не нов. Лицето му беше ужасно изкривено и отляво, точно над сърцето му, се виждаше дръжката на камичката, черна и блестяща. Познах я. Същата кама, която бях видял в буркана предишната сутрин!

— Очаквам доктора да дойде всеки момент — обясни Жиро, — въпреки че едва ли ни е необходим. Няма съмнение от какво е умрял човекът. Проводен е в сърцето и смъртта по всяка вероятност е настъпила моментално.

— Кога е станало това? Снощи ли?

Жиро поклати глава.

— Едва ли. Не че искам да подценявам медицината, но човекът е мъртъв повече от 12 часа. Кога казахте, че сте видял камата за последен път?

— Вчера сутринта, приблизително в десет часа.

— Тогава склонен съм да мисля, че престъплението е било извършено малко след това.

— Но хората непрекъснато минават покрай — тази барачка.

Жиро се изсмя неприятно.

— Чудесен напредък правите! Кой ви каза, че е бил убит тук?

— Ами… — почувствах се объркан. — Ами така реших.

— Ох, какъв великолепен детектив сте вие! Я го погледнете! Пада ли човек, пронизан в сърцето, по този начин: с крака събрани и ръце, отпуснати по тялото? Не. Възможно ли е човек да легне покорно по гръб и да чака да го прободат, без да вдигне ръка да се защити? Не е ли абсурдно? Но вижте тук… и тук… — той освети с фенерчето пода. В меката пръст видях странни неравни следи. — Той е бил довлечен тук, след като са го убили. Наполовина довлечен, наполовина донесен от двама души. Следите им не личат отвън, защото земята е твърда, а тук са се опитали да ги заличат, но единият от двамата, млади приятелю, е бил жена.

— Жена?

— Да.

— Но ако следите са заличени, откъде знаете?

— Тъй като колкото и да са се опитвали да ги изтрият, се виждат отпечатъци от женски обувки, които не могат да се сбъркат. И освен това, ето. — И като се наведе напред, той изтегли нещо от дръжката на камата и ми го показа: беше дълъг черен женски косъм, подобен на онзи, който Поаро беше взел от креслото в библиотеката.

Усмихвайки се леко иронично, Жиро отново уви косъма около дръжката.

— Да оставим нещата, както са — обясни той. — Това ще направи удоволствие на следователя. Е, да забелязвате нещо друго?

Наложи се да поклатя отрицателно глава.

— Погледнете ръцете му.

Погледнах ги. Ноктите бяха изпочупени и обезцветени, кожата — загрубяла. Но това не ми показа нищо. Погледнах Жиро.

— Това не са ръце на джентълмен — каза той в отговор на моя поглед. — Обратното — дрехите му показват, че е богат. Това не е ли любопитно?

— Много любопитно — съгласих се аз.

— Освен това на никоя от дрехите му няма марка на фирмата. Какво ми показва това? Този човек се е представял за друг. Той се е маскирал. Защо? Боял ли се е от нещо? Опитвал ли се е да бяга от нещо, преобличайки се? Засега не знаем, но знаем едно: той се е старал да скрие самоличността си толкова усърдно, колкото ние се стараем да я разкрием.

Той пак погледна тялото.

— Както и преди, на дръжката на камата няма отпечатъци от пръсти. Убиецът пак е носил ръкавици.

— Смятате тогава, че и в двата случая се касае за един и същи убиец? — запитах аз нетърпеливо.

Жиро придоби непроницаем израз.

— Няма значение какво смятам. Ще видим. Маршо!

Сержантът се появи на вратата.

— Мосю?

— Защо мадам Рено не е тук? Изпратих да я повикат преди четвърт час.

— Тя идва сега, мосю, придружена от сина си.

— Добре. Но ще ги пуснете да влязат един по един.

Маршо отдаде чест и отново изчезна. След минута се появи с мадам Рено.

— Ето госпожата.

Жиро пристъпи напред и се поклони леко.

— Оттук, мадам — той я поведе и след това неочаквано отстъпи настрана. — Ето човека. Познавате ли го?

Докато говореше, очите му се бяха впили в лицето й, опитвайки се да прочетат мислите й, отбелязвайки всяка промяна в държанието й.

Но мадам Рено остана съвършено спокойна, според мене — прекалено спокойна. Тя погледна трупа почти без интерес и във всеки случай — без призна че се вълнува или че го познава.

— Не — каза тя. — Никога в живота си не съм го виждала. Той ми е съвсем непознат.

— Сигурна ли сте?

— Съвсем сигурна.

— Не е ли той един от вашите нападатели?

— Не — тя като че ли се поколеба, поразена от тази мисъл. — Не, не мисля. Разбира се, те имаха бради… Фалшиви, както смята следователят… И въпреки това — не — сега вече тя като че ли окончателно се убеди в това, което говореше. — Сигурна съм, че този човек не е от нападателите.

— Много добре, мадам. Това е всичко.

Тя излезе с високо вдигната глава; слънцето осветяваше сребърните нишки в косата й. След нея влезе Джак Рено. Но и той, по напълно естествен начин, отрече да познава човека.

Жиро само изпръхтя. Не можах да разбера доволен ли е, или ядосан. Той повика Маршо.

— Доведохте ли и другата?

— Да, мосю.

— Въведете я тогава.

„Другата“ беше мадам Добрьой. Тя влезе възмутена, с яростни протести.

— Възразявам, мосю! Това е насилие! Какво общо имам аз с всичко това?

— Мадам — каза Жиро грубо. — Аз разследвам не едно убийство, а две. Много е възможно да се окажете вие убийцата.

— Как смеете? — изкрещя тя. — Как се осмелявате да ми отправяте такива обидни и безпочвени обвинения! Това е безчестие!

— Безчестие, а? А какво ще кажете за това? — навеждайки се, той отви косъма и й го показа. — Виждате ли това, мадам? — Той направи крачка към нея. — Ще ми позволите ли да видя дали е един от вашите косми?

С вик тя отстъпи назад; дори устните й бяха побелели.

— Фалшив е, кълна се. Не знам нищо за престъплението — нито за едното убийство, нито за другото. И всеки, който казва, че съм свързана с тях, лъже! Ах, Божичко, какво да правя?

— Успокойте се, мадам — каза Жиро студено. — Засега никой не ви е обвинил. Но ще бъде добре, ако отговаряте на въпросите ми без повече шум.

— Както кажете, мосю.

— Погледнете мъртвия. Виждала ли сте го преди?

Като се приближи — лицето й започна да възвръща цвета си, — мадам Добрьой погледна жертвата със смесица от интерес и любопитство. След това поклати глава.

— Не го познавам.

Беше невъзможно да се усъмним в думите й, тъй естествено бяха изречени те. Жиро й заповяда да си излезе с едно кимване на главата.

— Оставяте я да си иде? — запитах аз тихо. — Разумно ли е това? Без съмнение черният косъм е от нея.

— Не ме учете какво да правя — каза Жиро сухо. — Тя е под наблюдение. Нямам желание още да я арестувам.

След това, смръщвайки се, той отново се вгледа в трупа.

— Вижте.

— Бихте ли го окачествил като испански тип? — запита той неочаквано.

Внимателно изучавах лицето.

— Не — казах аз накрая. — Определено бих казал, че е французин.

Жиро изпръхтя недоволно.

— И аз също.

Той остана неподвижен за момент, след това с властен жест на ръката ми заповяда да се дръпна и отново коленичи, за да продължи да изучава пода на бараката. Беше чудесен. Нищо не му убягваше. Сантиметър по сантиметър проучваше пода, преобръщаше гърнета, разглеждаше стари чували. Разнищи една купчинка край вратата, но там се оказаха само дрипаво сако и чифт панталони и той ги захвърли отново с ръмжене. Заинтересуваха го два чифта стари ръкавици, но накрая поклати глава и ги остави. След това се върна към гърнетата, преобръщайки ги методично едно по едно. Накрая стана и замислено поклати глава. Изглеждаше объркан и учуден. Мисля, че беше забравил за присъствието ми.

В този момент отвън се чу шум, настъпи суетня и нашият стар приятел, следователят, влезе заедно със секретаря си, мосю Бекс и лекаря.

— Изключително, мосю Жиро — извика мосю Оте. — Ново престъпление! Явно е, че още сме далеч от разгадката. Тук има някаква страшна тайна. Кой е жертвата този път?

— Именно това никой не може да ни каже, мосю. Той още не е идентифициран.

Къде е тялото? — запита лекарят. Жиро се поотдръпна.

— Там в ъгъла. Както виждате, прободен е в сърцето. И то с камата, която е била открадната вчера сутринта. Смятам, че убийството е свързано с кражбата — но вие ще определите това. Спокойно можете да пипате камата, по нея няма отпечатъци от пръсти.

Лекарят коленичи край мъртвия, а Жиро се обърна към следователя:

— Сладко проблемче, нали? Но ще го разрешим.

— Значи, никой не може да го разпознае, — размишляваше следователят. — Възможно ли е да е един от убийците? Може да са се скарали помежду си.

Жиро поклати глава.

— Този човек е французин — бих могъл да се закълна, че е така…

В този момент ни прекъсна лекарят, който се дръпна назад с объркан израз на лицето.

— Казахте, че е бил убит вчера сутринта?

— Определих времето според кражбата на камата — обясни Жиро. — Разбира се, може и да е бил убит по-късно.

— По-късно? Трици! Този човек е мъртъв най-малко от четиридесет и осем часа, ако не и повече.

Ние се гледахме един друг, занемели от учудване.