Убийство на игрището за голф

ГЛАВА XVIIПРОДЪЛЖАВАМЕ РАЗСЛЕДВАНИЯТА

Разказах подробно за случая Беролди. Разбира се, разказът ми е по-пълен сега, отколкото тогава, когато си припомних делото и бях забравил много подробности. Въпреки това каквото си спомнях, беше точно. Случаят беше събудил голям интерес на времето и беше добре отразен в английските вестници, така че не ми беше особено трудно да си спомня най-важните неща.

Нещо повече — за момента, и в моята възбуда, ми се струваше, че всичко е ясно. Признавам си, че съм прекалено импулсивен и Поаро често ми е казвал, че не бива да бързам да правя заключения, но мисля, че в този случай имал известно оправдание. Бях поразен от факта до каква степен споменът за делото Беролди потвърждава разсъжденията на Поаро.

— Поаро — казах аз, — поздравявам ви. Сега всичко ми е ясно.

Поаро запали една от тъничките си цигари с обикновеното си спокойствие. След това ме погледна.

— И след като всичко ви е ясно, приятелю, какво точно ви е ясно?

— Ами че именно мадам Добрьой-Беролди е убила мосю Рено. Двата случая толкова си приличат, че няма никакво съмнение.

— Следователно вие смятате, че мадам Беролди е била оправдана поради съдебна грешка? И че фактически тя е била съучастничка в убийството на мъжа си?

Широко разтворих очи.

— Разбира се! Вие не мислите ли така?

Поаро се разходи из стаята, разсеяно постави един стол в правилно положение и след това каза замислено:

— Да, това е и моето мнение. Но в случая, приятелю, не бива да казваме „разбира се“. От техническа гледна точка мадам Беролди е невинна.

— Тя може би не е извършила онова престъпление. Но тя е престъпничката в нашия случаи.

Поаро седна отново и ме погледна, замислен повече от всякога.

— Следователно, Хейстингс, вие сте убеден, че мадам Добрьой е убила мосю Рено?

— Да.

— Защо?

Той така изстреля въпроса си към мен, че аз се стреснах.

— Защо ли? — заекнах аз. — Защо ли? — Ами защото… — и млъкнах. Поаро кимна.

— Виждате ли, веднага се препънахте. Защо мадам Добрьой (аз така ще я наричам, за да не объркваме нещата) ще убива мосю Рено? Няма дори подобие за мотив. Тя нищо не печели от смъртта му; нито като любовница, нито като изнудвачка. Няма убийство без мотив. Първото престъпление е различно по характер — там е имало богаташ, който е очаквал „да наследи“ съпруга й.

— Парите не са единственият мотив за убийство — възразих аз.

— Вярно е — съгласи се Поаро спокойно. — Има и други два мотива. Единият е любовната страст. Другият е нещо, рядко срещано: убийство за идеята — което обаче предполага, че убиецът не е добре психически. Към този тип убийства можем да отнесем манията за убийство и религиозния фанатизъм. Но мисля, че тук трябва да ги изключим като мотив.

— Да, но какво ще кажете за любовен мотив? И него ли можете да изключите? Ако мадам Добрьой е била любовница на Рено и е открила, че чувствата му към нея се променят, или ако нейната ревност е била събудена от нещо, не може ли да го е пробола в момент на гняв?

Поаро поклати глава.

— Ако — забележете, ако — мадам Добрьой е била любовница на Рено, не е имало време тя да му омръзне. И освен това вие не я познавате. Тя е жена, която може да симулира силна емоция. Тя е забележителна актриса. Но ако я разгледаме безпристрастно, животът й показва точно обратното. Ако проучим живота й, ще видим, че тя винаги е действала хладнокръвно и е пресмятала мотивите и действията си. Тя е участвала в убийството на мъжа си не за да се съедини с младия си любовник, а за да пипне богатия американец, за когото сигурно не е давала и пет пари. Ако тя извърши престъпление, ще го направи, за да спечели нещо. А тук печалба няма. Освен това как ще обясните изкопаването на гроба? Това е работа на мъж.

— Може да е имала съучастници — предположих аз, не желаейки да се откажа от теорията си.

— Имам и друго възражение. Говорихте, че двете престъпления си приличат. И по какво си приличат, приятелю?

Погледнах го втрещено.

— Ами, Поаро, вие ме наведохте на тая мисъл! Историята за мъжете в маски, „тайната“, документите!

Поаро се поусмихна.

— Моля ви, не се възмущавайте толкова. Аз нищо не отричам. Неизбежно е човек да не свърже двата случая. Но помислете за нещо много любопитно. Не мадам Добрьой ни разказва тая приказка, защото ако беше тя, всичко би било много просто. Разказва я мадам Рено. Може би тя е свързана с другата?

— Не мога да го повярвам — казах аз бавно. — Ако е така, мадам Рено е най-убедителната актриса в света, която е живяла някога.

— Тц-тц-тц! — каза Поаро нетърпеливо. — Пак слагате чувството пред логиката! Ако за един престъпник е нужно да бъде убедителен актьор, той ще бъде такъв. Но необходимо ли е наистина? Не вярвам мадам Рено да е била съюзничка на мадам Добрьой по няколко причини, част от които вече ви изброих. А другите са очевидни. Следователно елиминираме тази вероятност, което ни помага да се приближим до истината, а истината, както винаги, е любопитна и интересна.

— Поаро — викнах аз, — какво още знаете вие?

— Приятелю, сам трябва да направите заключението си. Фактите ви са на разположение. Използвайте сивите си клетки. Разсъждавайте — не като Жиро, а като Еркюл Поаро!

— Но сигурен ли сте?

— Приятелю, в много случаи съм бил пълен глупак, но не и в този.

— И вие знаете всичко?

— Знам онова, което мосю Рено е искал да открие.

— И знаете кой е убиецът?

— Знам един от убийците.

— Какво искате да кажете?

— Не се разбираме. Налице са две престъпления. Знам кой е виновен за първото, а за второто — е, признавам си, не съм сигурен!

— Но, Поаро, нали казахте, че онзи човек в бараката е умрял от естествена смърт?

— Тц-тц-тц! — Поаро винаги цъкаше, когато търпението му се изчерпваше. — Пак не разбирате. Може да има престъпление без убиец, но за две престъпления са необходими два трупа.

Неговата забележка ми се стори толкова неясна, че аз го погледнах тревожно. Но той изглеждаше напълно нормален. Неочаквано стана и тръгна към прозореца.

— Ето го.

— Кой?

— Мосю Джак Рено. Изпратих му една бележка във вилата с молба да дойде тук.

Това промени хода на мислите ми и аз запитах Поаро дали знае, че Джак Рено се е намирал в Мерлинвил в нощта на престъплението. Бях се надявал да уловя неподготвен приятеля си, но, както винаги, той знаеше всичко. И той беше разпитвал хората на гарата.

— И без съмнение не само ние сме имали такава идея, Хейстингс. Отличният Жиро — той сигурно също е разпитвал.

— Вие не мислите… — казах аз и спрях. — Не, това ще бъде прекалено!

Поаро ме погледна изпитателно, но аз не казах нищо повече. Току-що бях разбрал, че в момента с убийството бяха свързани пряко или непряко седем жени: мадам Рено, мадам Добрьой, дъщеря й, тайнствената посетителка и трите прислужнички — следователно, като се изключи старият Огюст, който едва ли беше в състояние да го направи, налице беше само един мъж — Джак Рено. А гробът беше изкопан от мъж.

Нямах време да разсъждавам върху тази ужасяваща мисъл, защото в стаята въведоха Джак Рено.

Поаро го поздрави делово.

— Седнете, мосю. Безкрайно съжалявам, че ви обърквам плановете, но може би ще разберете, че атмосферата във вилата не е много благоприятна за мен. Мосю Жиро и аз не се погаждаме достатъчно добре. Той не е особено учтив към мен и вие ще разберете, че не бих искал малките открития, които бих направил, да облагодетелстват него.

— Разбира се, мосю Поаро — отвърна момъкът. — Тоя Жиро е зле възпитано говедо и аз с удоволствие ще помогна нещо да се извърши за негова сметка.

— Тогава мога ли да ви помоля за една малка услуга?

— Разбира се.

— Моля ви, идете на гарата и вземете влака до следващата гара по линията Абалак. Попитайте в гардеробната дали двама чужденци не са оставили там раница в нощта на убийството. Гарата е толкова малка, че не могат да не си спомнят. Ще го направите ли?

— Разбира се — отвърна момчето, объркано, но готово да услужи.

— Както разбирате, моят приятел и аз имаме друга работа — обясни Поаро. — След четвърт час ще има влак и аз бих ви помолил да не се връщате във вилата, тъй като не желая Жиро да се досети за вашата поръчка.

— Добре, отивам направо на гарата.

— Момент, мосю Рено, има нещо дребничко, което ме учудва. Защо не казахте тази сутрин пред мосю Оте, че сте бил в Мерлинвил през нощта на престъплението?

Лицето на Джак Рено стана алено. С голямо усилие той се овладя.

— Сгрешил сте. Както казах на следователя тази сутрин, аз бях в Шербург.

Поаро го погледна с присвити очи като на котка, от които се излъчваше зелена светлина.

— Тогава съм направил странна грешка, защото същата грешка прави и персоналът на гарата. Те твърдят, че вие сте пристигнал с влака в 11:40.

За момент Джак Рено се поколеба и след това се реши.

— Дори и така да е! Надявам се, че няма да ме обвините в съучастничество в убийството на баща ми? — Той зададе този въпрос високомерно, с вирната глава.

— Бих искал да ми обясните причината.

— Тя е най-обикновена. Дойдох да видя годеницата си, мадмоазел Доброьй. Предстоеше ми дълго пътуване и аз не бях сигурен кога ще се върна. Исках да я видя, преди да тръгна, за да я уверя, че чувствата ми към нея не са променени.

— И видяхте ли я? — Очите на Поаро останаха приковани в лицето на момчето.

Преди да отговори, Рено мълча доста дълго. След това каза:

— Да.

— А след това?

— Разбрах, че съм изпуснал последния влак. Вървях пеша до Сен Бове, където намерих гараж и наех кола, която да ме докара до Шербург.

— Сен Бове? Та това са 15 километра. Доста дълго пътешествие, мосю Рено.

— На мене… На мене ми беше приятно да ходя пеш.

Поаро наклони глава, като че ли приемаше обяснението. Джак Рено взе шапката и бастуна си и тръгна. Веднага след него Поаро скочи.

— Бързо, Хейстингс. Ще го проследим.

На дискретно разстояние зад нашия дивеч ние го следихме по улиците на Мерлинвил. Но когато Поаро видя, че Джак Рено завива към гарата, спря.

— Всичко е наред. Захапал е въдицата. Ще отиде до Абалак и ще запита дали двама митични чужденци са оставили митична раница. Да, приятелю, всичко това го измислих аз.

— Вие сте искал да го отдалечите! — възкликнах аз.

— Вашите прозрения, Хейстингс, са удивителни! Сега, ако обичате, да отидем във вила „Женевиев“.