Убийство на игрището за голф

ГЛАВА XXIIНАМИРАМ ЛЮБОВТА

За момент останах като вкаменен, все още с фотографията в ръка. След това събрах всичката си храброст, за да се покажа равнодушен, и я подадох на Поаро. Погледнах го бързо. Забелязал ли беше нещо? За свое облекчение видях, че той не ме гледа. Дори да се бях държал неестествено, той не бе разбрал.

Той се изправи рязко.

— Нямаме време за губене. Трябва да тръгнем веднага. Всичко е наред — морето ще бъде спокойно.

В бъркотията около тръгването нямах време да мисля, но веднъж качил се на кораба и — далеч от наблюдателния поглед на Поаро, се стегнах и започнах да обмислям положението. Колко знае Поаро и защо държи да намери това момиче? Дали не подозира, че тя е видяла как Джак Рено извършва престъплението? Или подозира… но това е невъзможно! Девойката нямаше причина да се настройва срещу стария Рено, нямаше никакъв възможен мотив, за да желае смъртта му. Отново грижливо прехвърлих фактите в главата си. Сигурно е слязла от влака в Кале, където се бях разделил с нея в онзи ден. Нищо чудно, че не успях тогава да я намеря на кораба. Ако е вечеряла в Кале и след това е взела влака за Мерлинвил, трябва да е пристигнала във вила „Женевиев“ горе-долу по времето, споменато от Франсоаз. Какво е правила, след като е напуснала къщата, след десет? Или е отишла в хотела, или се е върнала в Кале. А след това? Престъплението е било извършено във вторник вечер. В четвъртък сутринта тя още веднъж е била в Мерлинвил. Напускала ли е Франция изобщо? Много се съмнявах. Какво я е задържало тука — надеждата да се срещне с Джак Рено ли? Бях й казал (както смятахме тогава), че той е в открито море, на път за Буенос Айрес. Сигурно е знаела, че „Ансора“ не е отплавал. Но за да знае това, трябва да се е видяла с Джак. Това ли искаше да каже Поаро? Нима Джак Рено, връщайки се, за да се види с Марта Добрьой, се е натъкнал на Бела Дювин, девойката, която така безсърдечно е отхвърлил?

Просветна ми. Ако случаят наистина е такъв, Джак има нужното му алиби. Но при тези обстоятелства — как да се обясни мълчанието му? Защо не каза открито какво се е случило? Дали се бои, че старите му връзки ще стигнат до ушите на Марта Добрьой? Недоволно поклатих глава. Та оная история е била толкова невинна, юношеско влюбване; размишлявах цинично, че не е много вероятно една французойка, без петаче в джоба, да отхвърли сина на милионера, който отгоре на всичкото я обича предано, без някаква по-съществена причина.

В Дувър Поаро се появи отново — стегнат, усмихнат — и пътуването ни до Лондон беше спокойно. Когато пристигнахме, минаваше девет и аз предполагах, че ще се върнем направо у дома и няма да предприемаме нищо до сутринта.

Но Поаро имаше други планове.

— Не трябва да губим време, приятелю. Новините около арестуването ще се появят в английските вестници чак вдруги ден, така че не трябва да губим време.

Не ми стана ясна логиката му, но се задоволих само да го запитам как смята да намерим девойката.

— Спомняте ли си Джоузеф Арънс, театралния агент? Не си ли го спомняте? Аз му помогнах да се оправи в онази историйка с японския борец. Хубавичко проблемче беше, някой ден трябва да ви го разкажа. Той без съмнение ще може да ни подскаже как да намерим, каквото търсим.

Трябваше ни известно време, за да се свържем с мистър Арънс и успяхме да го открием едва след полунощ. Той поздрави Поаро много топло и заяви, че е готов да направи всичко за нас.

— Малко са нещата, които не знам за актьорите — заяви той със сияеща сърдечна усмивка.

— Добре, мосю Арънс, желая да намеря млада девойка на име Бела Дювин.

— Бела Дювин. Името ми е познато, но в момента не го свързвам с нищо определено. В кой жанр играе?

— Това не знам — но ето ви снимката й.

Мистър Арънс проучва снимката няколко минути, след това лицето му светна.

— Готово! — той се плесна по бедрото. — „Дуо Дулсибела“, грешка няма!

— „Дуо Дулсибела“?

— Точно така. Те са сестри. Акробатки, танцьорки, певици. Доста добре я карат. В провинцията са някъде, ако не са на почивка в момента. Последните две или три седмици играха в Париж.

— Можете ли да ми направите тази услуга и да разберете къде точно се намират?

— Нищо по-лесно от това. Идете си в къщи и утре ще имате сведенията.

С това обещание се разделихме с него. Той удържа на думата си. Към девет часа на следващата сутрин ни изпрати набързо надраскана бележка:

„Сестрите Дулсибела играят в «Палас», в Ковънтри. На добър час.“

Без да се бавим, тръгнахме за Ковънтри. Поаро не започна да пита за сестрите в театъра, а се задоволи да купи билети за ложите за вечерното представление.

Представлението бе безумно отегчително — или може би настроението ми ме караше да се отегчавам. Японски семейства ходеха по въжета, мъже в зеленикави вечерни костюми и изящно пригладени лъскави коси подхвърляха непрекъснато шеги и танцуваха великолепно. Дебели примадони пееха с най-високите ноти, които човешкият глас може да вземе, един комик се опита да бъде смешен и не успя.

Най-сетне оповестиха излизането на сестрите Дулсибела. Сърцето ми се разтуптя до прилошаване. Ето я — ето ги и двете едната русокоса, другата — тъмна, еднакви на ръст, с къси набрани полички и много поклони. Напомняха две възхитителни деца. Започнаха да пеят. Гласовете им бяха свежи и красиви, доста слаби; маниерът на пеенето им беше кабаретен; но въпреки това пееха привлекателно.

Беше приятен номер. Те танцуваха спретнато, след това направиха няколко сложни акробатични номера. Текстовете на песничките им бяха остроумни и привлекателни. Когато завесата падна, ръкопляскаха им страшно. Явно „Дуо Дулсибела“ се ползваше с голям успех.

Неочаквано почувствах, че не мога повече да остана в залата. Че трябва да глътна малко чист въздух. Предложих на Поаро да си тръгваме.

— Разбира се, приятелю, вървете, вървете. На мен ми е забавно и аз ще остана до края. Ще се видим по-късно.

От театъра до хотела имаше само няколко крачки. Качих се в стаята, поръчах си уиски и сода и седнах, отпивайки от чашата си, взирайки се замислено в решетката на празното огнище. Чух вратата да се отваря и извърнах глава, смятайки, че Поаро се връща. След това скочих. На прага стоеше Пепеляшка. Тя заговори несигурно, дишаше тежко.

— Видях ви сред публиката. Вас и вашия приятел. Когато станахте да излизате, вече ви чаках отвън и ви последвах. Защо сте тук — в Ковънтри? Какво правехте тази вечер на представлението? Този човек с вас, той… детектив ли е?

Тя стоеше на прага, наметалото, което бе обвила около театралния си костюм, се свличаше от раменете й. Видях колко е бяло лицето й под грима, чух ужаса в гласа й. И в този момент разбрах всичко: разбрах защо Поаро я търси, от какво се бои тя, разбрах най-сетне какво ми говореше собственото ми сърце…

— Да — отвърнах аз тихо.

— Той… мене ли търси? — почти прошепна тя. След това, тъй като не й отговорих, се свлече до креслото и яростно и горчиво се разхълца.

Коленичих до нея, прегърнах я и отметнах косата от очите й.

— Не плачете, момичето ми, не плачете, за Бога. Тук сте в безопасност. Аз ще се погрижа за вас. Не плачи, мила. Не плачи. Аз знам… знам всичко.

— Нищо не знаете!

— Мисля, че знам. — След момент, когато риданията й поутихнаха я запитах: — Ти ли открадна камичката?

— Да.

— Нали затова искаше да те разведа из мястото? И затова се престори, че припадаш?

Тя отново кимна.

— Защо взе камичката? — запитах я аз най-накрая.

Тя отвърна наивно, като дете:

— Боях се, че върху нея ще има отпечатъци от пръсти.

— Но не помниш ли, че си носила ръкавици? Тя разтърси глава объркана и след това каза бавно:

— Ще ме предадете ли… на полицията?

— Мили Боже! Не.

Очите й потърсиха моите, тя ме гледа дълго и сериозно и след това ме запита тихо, тихо, като че ли се боеше от себе си.

— Защо не?

Странно място и странно време за обяснения в любов и Бог ми е свидетел, че никога не съм си представял любовта да ме спохожда в такова облекло. Но аз отговорих естествено и от сърце:

— Защото те обичам, Пепеляшка.

Тя сведе глава, като че засрамена, и промърмори през ридания:

— Не можеш… не можеш… само ако знаеше… — и след това, като че се опомни, ме погледна право в очите и запита: — Какво всъщност знаеш?

— Знам, че в онази нощ си отишла да говориш с мистър Рено. Той ти е предложил чек и ти с възмущение си го разкъсала. След това си напуснала къщата… — Тук спрях.

— Продължавай. Какво е станало после?

— Не съм сигурен дали си знаела, че Джак Рено ще идва същата тази вечер, или просто си чакала, надявайки се да го видиш, но си изчаквала. Може би просто си била нещастна и си тръгнала напосоки, но във всеки случай точно преди дванайсет още си била там и си видяла мъж на игрището за голф…

Отново замълчах. Когато тя влезе в стаята, истината просветна като мълния в главата ми, но сега картината се изрисува пред мене още по-убедително. Живо видях плата на палтото върху трупа на мистър Рено и си припомних учудващата прилика, която ме бе стреснала и за момент ме бе накарала да мисля, че мъртвият е възкръснал, само защото неговият син се бе втурнал в салона, където се бяхме събрали.

— Продължавай — каза девойката настоятелно.

— Предполагам, че той е бил с гръб към тебе — но ти си го познала или си мислела, че го познаваш. Походката, маниерите — те са ти били познати, както и палтото му. — Спрях. — В едно от писмата си до Джак Рено ти го заплашваш. Когато си го видяла там, твоят гняв и ревност са те подлудили — и си нанесла удара! Не вярвам, дори и за секунда, да си искала да го убиеш. Но си го убила, Пепеляшка.

Тя покри рязко лицето си с ръце и задавено промълви:

— Прав си… прав си… Сега, като ми говориш, виждам всичко. — След това яростно се извърна: — И ти ме обичаш? След всичко, което знаеш, как можеш да ме обичаш?

— Не знам — отвърнах аз уморено. — Мисля, че така става с любовта — тя не пита. Опитвах се да се съпротивлявам — от първия ден, в който те срещнах. Но любовта излезе по-силна от мене.

И тогава неочаквано точно когато най-малко можех да си представя, че тя пак ще заридае, тя отново се хвърли на пода. Хълцанията я задушаваха.

— О, не мога повече! Не знам какво да направя. Не знам накъде да тръгна. О, съжалете ме, съжалете ме всички вие, кажете ми какво да правя!

Отново коленичих до нея и я утешавах, както можех.

— Не се бой от мен, Бела. За Бога, не се бой от мен. Обичам те, наистина те обичам — но не искам твоята обич в замяна. Само ми позволи да ти помогна. Ако не можеш иначе, обичай него, само ми позволи да ти помогна, тъй като той не може да ти помогне.

Като че ли моите думи я бяха вкаменили. Тя вдигна глава и ме загледа.

— Така ли смяташ? — прошепна тя. — Смяташ, че обичам Джак Рено?

След това, полуразсмяна, полуразплакана, тя страстно ме прегърна и притисна сладкото си личице до моето.

— Не колкото тебе — прошепна тя. — Не колкото тебе!

Устните й докоснаха бузата ми и след това, като потърсиха моите устни, ме зацелуваха с плам и сладост, които ми се сториха неземни. Чувството, че с мен се извършва чудо — няма да го забравя, докато съм жив няма да го забравя.

Шум, дошъл откъм прага, ни накара да вдигнем глави. На вратата стоеше Поаро и ни гледаше.

Не се поколебах. С един скок го стигнах и извих ръцете му зад гърба.

— Бързо — казах на девойката. — Бягай оттук. Колкото можеш по-бързо. Ще го държа.

Като ме погледна, тя излетя от стаята. Държах Поаро с желязна хватка.

— Приятелю — каза той меко, — за такива неща много ви бива. Силният мъж ме стиска в менгемето на ръцете си и аз стоя, безпомощен като дете. Но цялата тази история е неприятна и мъничко комична. Хайде да седнем и да се успокоим.

— Няма ли да я преследвате?

— Боже, не, разбира се! Да не смятате, че имате работа с Жиро! Пуснете ме, приятелю.

Като продължавах да го наблюдавам подозрително, защото, признавам, никой не може да се мери с Поаро по хитроумие, аз го пуснах и той потъна в креслото, опипвайки нежно ръцете си.

— Вие сте силен като бик, когато сте разярен, Хейстингс! Много добре, смятате ли, че сте се държал прилично към стария си приятел? Показвам ви снимката на момичето, вие я познавате, но не казвате и дума.

— Не беше необходимо да знаете, че съм я познал — отвърнах аз с горчивина. Значи Поаро е знаел през цялото време! Нито за момент не го бях измамил.

— Тц-тц-тц. Вие не подозирахте, че аз знам. А тази вечер помогнахте на момичето да избяга, след като знаете с колко труд я открихме. Много добре! Хайде да се разберем — с мен ли ще работите, Хейстингс, или против мен?

Известно време не отговарях. Болно ми беше да скъсам със стария си приятел. Но явно е, че трябва да се обърна срещу него. Ще ми прости ли някога? Досега той бе така странно спокоен, но аз знаех, че в бъдеще ще трябва да разчитам само на себе си.

— Поаро — казах аз. — Извинявайте. Знам, че се държах неколегиално, признавам си го. Но понякога човек няма избор. А в бъдеще ще трябва да разчитам само на себе си.

Поаро кимна няколко пъти.

— Разбирам — каза той. Очите му вече не светеха присмехулно и той говореше с искреност и топлота, които ме изненадаха. — Значи така, приятелю? Дошла е любовта — не както сте си я представял, с атлазена дреха, а печална, с изранени стъпала. Е, предупреждавах ви. Когато разбрах, че сигурно това момиче е взело камата, аз ви предупредих. Може би си спомняте. Но вече е твърде късно. Кажете ми какво знаете?

Срещнах погледа му открито.

— Каквото и да ми кажете, не можете да ме изненадате, Поаро. Разберете това. Но ако смятате да подновите отново търсенето на мис Дювин, искам да проумеете едно нещо ясно. Ако смятате, че тя е замесена в престъплението или че тя е била тайнствената дама, посетила мистър Рено онази нощ, грешите. Аз се връщах от Франция с нея същия ден и същата вечер се разделих с нея на гара „Виктория“ в Лондон, така че е абсолютно невъзможно тя да е била в Мерлинвил.

— A! — Поаро ме гледаше замислено. — Ще се закълнете ли в това пред съда?

— Да.

Поаро стана и се поклони.

— Приятелю! Да живее любовта! Тя върши чудеса. Това, което измислихте тук, е фантастично. Дори Еркюл Поаро немее пред него!