Убийство на игрището за голф

ГЛАВА IIЗОВ ЗА ПОМОЩ

Беше девет и пет, когато слязох за закуска. Приятелят ми Поаро, точен до секунда, както винаги, белеше второ яйце.

Посрещна ме със сияеща усмивка.

— Нима спахте добре! И сте се възстановил от ужасното пътешествие? Чудо просто — почти сте точен тази сутрин. Пардон, но връзката ви се е изкривила. Позволете ми да я сложа отново в ред.

На друго място съм описал Еркюл Поаро. Изключително човече! Ръст един и шейсет, глава — яйцевидна, малко наклонена на една страна, очи, излъчващи зелена светлина, винаги когато Поаро се вълнува, строги мустачки на военен, държание — въплъщение на достойнството. Обличаше се спретнато и контешки. Той беше страстен почитател на спретнатото облекло. Да види украшение, забодено накриво, или петънце прах, или раздърпана риза за него беше мъчение и единственото, което облекчаваше страданията му, беше да му се позволи да поправи трагедията. „Ред“ и „Метод“ бяха неговите богове. Той презираше веществените доказателства като отпечатъци от пръсти и цигарена пепел и твърдеше, че такива доказателства сами по себе си никога не могат да помогнат на детектива да разреши някой проблем. След това, абсурдно самодоволен, се почукваше по яйцевидната глава и отбелязваше щастливо: „Истинската работа се извършва тук, вътре. Малките сиви клетки — винаги помнете малките сиви клетки, приятелю.“

Седнах и небрежно отвърнах на Поаро, че едва ли бих нарекъл пътуването по море от Кале до Дувър „ужасно събитие“.

— Нещо интересно да е дошло тази сутрин?

Поаро поклати недоволно глава.

— Още не съм прегледал пощата, но днес вече не пристига нищо интересно. Големите престъпници, престъпниците, работещи методично, днес вече не съществуват.

Той поклати глава отчаяно, а аз се изсмях.

— Кураж, Поаро, щастието няма да ви измени. Прочетете писмата си. Откъде да знаете, на хоризонта може да се задава големият случай.

Поаро се усмихна и като взе красивото ножче за хартия, с което разрязваше писмата си, отвори няколко от пликовете, оставени край чинията.

— Сметка. Още една сметка. Причината е, че на стари години ставам екстравагантен. Аха! Бележка от Джап.

— Така ли? — Наострих уши. Джап беше инспектор от Скотланд Ярд и неведнъж ни беше предоставял интересни случаи.

— Той просто ми благодари (както си му е обичаят) за малката помощ, която му оказах при случая Ебъристуит. Щастлив съм, че можах да му услужа.

Поаро продължи спокойно да чете писмата си.

— Предложение да изнеса лекция пред местната бойскаутска организация. Графиня Форфейнък би била благодарна, ако отида да я посетя — предполагам, че си е загубила кученцето. Стигнахме до последното писмо. Ах!

Погледнах го, защото гласът му беше променен.

Поаро четеше внимателно. След минута ми хвърли листа.

— Това е нещо извънредно, приятелю. Прочетете го сам.

Писмото беше написано на хартия, каквато произвеждат в чужбина, с едър характерен почерк.

Под подписа имаше набързо надраскано, почти нечетливо изречение: „За Бога, елате!“

Върнах писмото на Поаро и почувствах, че сърцето ми е забило по-бързо.

— Най-сетне! — казах аз. — Това тук наистина е нещо извънредно.

— Вярно е — съгласи се Поаро замислено.

— Вие, разбира се, ще отидете — продължих аз. Поаро кимна. Той беше потънал в мисли. Накрая се реши и погледна часовника. Лицето му беше много сериозно.

— Виждате ли, приятелю, работата не търпи отлагане. Експресът за Франция тръгва от гара Виктория в единадесет. Не се вълнувайте. Имаме достатъчно време. Можем да си позволим десет минути, за да обсъдим въпроса. Вие ще дойдете с мен, нали?

— Ами…

— Сам ми казахте, че вашият работодател няма да има нужда от вас през следващите няколко седмици.

— Добре. Но този мистър Рено подчертава, че въпросът е строго поверителен.

— Не ми говорете — аз ще се справя с мосю Рено, Между другото, защо ми се струва, че знам това име?

— Има един много известен южноамерикански милионер. Неговото име е Рено. Не знам дали става дума за същия.

— Без съмнение. Ето защо споменава Сантяго в писмото си. Сантяго е в Чили, а Чили е в Южна Америка! Напредваме чудесно! Забелязахте ли последното изречение? Какво впечатление ви направи то?

Помислих.

— Ясно е, че той е писал писмото напълно спокоен, но след това спокойствието му е изменило и импулсивно е надраскал отчаяното последно изречение.

Моят приятел поклати глава енергично.

— Грешите. Нима не виждате, че подписът е изписан с черно мастило, а изречението след него — със съвсем бледо?

— Е? — казах аз объркано.

— Боже мой, приятелю, използвайте малките сиви клетки! Нима не е явно? Мосю Рено е написал това писмо. Препрочел го е, нищо не е зачеркнал. След това не импулсивно, а напълно съзнателно той е прибавил последните думи и дори е лепнал няколко петна на листа.

— Но защо?

— По дяволите! За да има този ефект върху мен, който има върху вас.

— Какво?

— Ами да — за да е сигурен, че ще отида. Като е препрочел писмото си, останал е недоволен. То не му се е сторило достатъчно убедително.

Поаро млъкна и след това добави тихо — очите му блестяха с онази зелена светлина, която винаги издаваше вътрешна възбуда.

— И така, приятелю, щом последното изречение е било добавено не импулсивно, а напълно хладнокръвно и след трезв размисъл, случаят наистина е много спешен и ние трябва да стигнем във Франция колкото е възможно по-скоро.

— Мерлинвил — промърморих аз замислено, — мисля, че съм чувал това име.

Поаро кимна.

— Тихо местенце, но много изискано. Намира се между Булон и Кале. Мосю Рено има и къща в Англия, доколкото знам.

— Да, доколкото си спомням, тя се намира на Ратлънд Гейт. Освен това притежава и голямо имение някъде в Хартфърдшиър. Но всъщност аз не знам много за него — той не се появява често в обществото. Доколкото ми е известно, има акции в някои от банките в Сити и е прекарал по-голямата част от живота си в Чили и Аржентина.

— Добре, ще чуем подробностите от самия човек. Хайде да си събираме багажа. Всеки ще носи по едно куфарче, а до гарата ще вземем такси.

В единадесет часа ние потеглихме от гара Виктория за Дувър. Преди да тръгне, Поаро изпрати на мосю Рено телеграма с точния час на пристигането ни в Кале.

На парахода оставих Поаро сам, защото знаех, че моят приятел не обича да го безпокоят, докато размисля. Времето беше божествено, морето гладко и затова не ме изненада усмивката на Поаро, когато слязохме в Кале. Там ни чакаше разочарование, тъй като никаква кола не дойде да ни посрещне, но Поаро си го обясни с това, че телеграмата е закъсняла.

— Ще наемем кола — каза той бодро. Няколко минути по-късно ние подскачахме по посока на Мерлинвил в най-разнебитеното такси, което можеше да се намери на света.

Бях в превъзходно настроение, но моят приятел ме наблюдаваше унило.

— Вие сте в онова странно приповдигнато настроение, което шотландците наричат „фей“, Хейстингс. Това предвещава нещастие.

— Глупости. И така да е, вие нали не сте в добро настроение?

— Не съм, страхувам се.

— Страхувате се от какво?

— Не знам. Но имам предчувствие, а не знам какво.

Той говореше толкова сериозно, че аз въпреки всичко притихнах.

— Имам чувството — каза Поаро бавно, — че това ще бъде сложно дело, дълго, с много опасности, трудно разрешимо.

Смятах да му задавам други въпроси, но навлязохме в градчето и шофьорът намали скоростта, за да запита откъде да минем за вила „Женевиев“.

— Направо, мосю, карайте през града. Вилата е на малко повече от километър извън града. Ще я забележите непременно — тя е голяма, с изглед към морето.

Благодарихме на човека и продължихме. На едно място пътят се разклоняваше и ние спряхме да дочакаме един селянин, който се тътреше по пътя към нас, за да запитаме накъде да завием. Близо до нас се виждаше виличка, но твърде малка и полусрутена, за да бъде вилата, търсена от нас. Докато го чакахме, портата се разтвори и на пътя излезе една девойка.

Селянинът дойде до нас, шофьорът се подаде през прозорчето и го запита за посоката.

— Вила „Женевиев“ ли? Още няколко метра в дясно по пътя, мосю. Ако не беше завоят, щеше да се вижда и оттука.

Шофьорът му благодари и отново запали колата. Бях очарован от девойката, която все още стоеше на прага и ни наблюдаваше. Аз съм почитател на красотата, а нейната красота не можеше да остане незабелязана. Много висока, с форми на млада богиня, със златни къдри, светнали на слънцето, тя беше една от най-красивите девойки, които бях виждал в живота си. Продължихме да се люшкаме по лошия път и аз се извърнах, за да я погледам още малко.

— В името на Зевса, Поаро! — възкликнах аз. — Видяхте ли тази млада богиня?

Поаро повдигна вежди.

— Започва се! — промърмори той. — Вече видяхте богиня…

— Но, по дяволите, не приличаше ли това момиче на богиня?

— Възможно е, не съм забелязал.

— Не може да не сте я забелязал!

— Приятелю, двама души рядко виждат едно и също нещо. Вие например видяхте богиня. Аз… — той се поколеба.

— Вие какво?

— Единственото, което аз видях, беше момиче с тревожни очи — каза Поаро сериозно.

В този момент колата спря пред голяма зелена порта и ние двамата възкликнахме едновременно. Пред портата се беше изправил внушително един полицейски сержант. Той протегна ръка и ни препречи пътя.

— Не можете да минете, господа.

— Но ние трябва да се видим с мосю Рено — викнах аз, — имаме среща с него. Това е неговата вила, нали?

— Да, мосю, но…

Поаро се наведе напред.

— Но какво?

— Мосю Рено е бил убит тази сутрин.