Убийство на игрището за голф

ГЛАВА VIМЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Лекарят и господин Оте пренесоха изпадналата в безсъзнание жена в къщата. Комисарят гледаше след тях и клатеше глава.

— Горката жена — мърмореше си той. — Шокът беше прекалено голям за нея. За съжаление не можем да й помогнем. Сега, мосю Поаро, искате ли да видим мястото, на което е било извършено престъплението?

— Ако обичате, мосю Бекс.

Преминахме през къщата и излязохме през външната врата. Поаро отново, докато минавахме, погледна стълбите и поклати недоволно глава.

— За мен е невероятно, че прислугата не е чула нищо. Скърцането на стъпалата — при положение, че по тях са слизали трима души — би събудило мъртвите!

— Това е било посред нощ, недейте забравя. Тогава те са спали дълбоко.

Но Поаро продължи да клати глава, като че ли не приемаше напълно това обяснение. На завоя той спря и погледна къщата.

— Какво ги е накарало да опитат дали външната врата е отворена? Това е най-невероятното нещо, което може да им дойде на ум. Много по-нормално е било да се опитат да влязат през прозореца.

— Но прозорците на приземния етаж са с железни решетки — възрази комисарят.

Поаро посочи към прозореца на първия етаж.

— Това е прозорецът на спалнята, от която ние току-що излязохме, нали? А виждате ли, че тук има дърво и да се покатери човек по това дърво е най-простото нещо в света.

— Възможно е — съгласи се другият. — Но ако те се бяха покатерили по дървото, стъпките им щяха да се отпечатат в цветните лехи.

Видях колко е прав. От двете страни на стълбите имаше две големи овални цветни лехи с алени мушката. Въпросното дърво фактически беше пуснало корени в края на едната леха. До него не можеше да се стигне, без да се стъпи в лехата.

— Виждате ли — продължи комисарят. — На пътеките не могат да се отпечатат стъпки поради сушата, но пръстта в цветните лехи е мека и там работата е съвсем различна.

Поаро се приближи до лехата и я проучи внимателно. Както беше казал Бекс, пръстта беше гладка и мека. Никъде не се виждаше отпечатък.

Поаро кимна, като че ли убеден, и ние тръгнахме отново, но той неочаквано хукна назад и започна да разглежда другата леха.

— Мосю Бекс! — извика той. — Погледнете тука. Тук има много следи.

Комисарят се приближи… и се усмихна.

— Драги мосю Поаро, без съмнение това са следи от подкованите обувки на градинаря. А и да не беше така, те не биха имали значение, тъй като от тази страна няма дърво и следователно няма начин да се стигне до горния етаж.

— Вярно е — каза Поаро, явно разочарован. — Значи вие мислите, че отпечатъците не са от значение.

— Изобщо нямат значение!

Тогава за крайно мое изумление Поаро произнесе следните думи:

— Не съм съгласен с вас. Нещо ми подсказва, че отпечатъците от тези стъпки са най-важното нещо, на което сме попаднали досега.

Мосю Бекс не каза нищо, само сви рамене. Той беше прекалено учтив, за да каже какво мисли наистина.

— Да продължаваме ли? — запита той вместо това.

— Разбира се. Аз мога да се занимая с тези отпечатъци и по-късно — каза Поаро бодро.

Вместо да продължи по пътеката, която водеше до портата, мосю Бекс тръгна по една пътечка, която се разклоняваше на няколко места под прав ъгъл. Пътечката стана стръмна, зави вдясно от къщата — от двете й страни стърчаха някакви храсти — и неочаквано ни изведе на малко празно място, откъдето се виждаше морето. Недалеч имаше пейка и разнебитена барака. Още няколко стъпки по-нататък спретнати храстчета образуваха границата на вилната градина. Мосю Бекс се промуши през храстчетата и ние се намерихме пред широка, покрита с червен керемиден прах площадка.

— Ами че това е игрище за голф — извиках аз.

Бекс кимна.

— То още не е довършено. Надяваме се, че ще можем да го открием по някое време идния месец. Именно хората, които работят на игрището, намериха тялото рано тази сутрин.

Задъхах се. Малко вляво, досега останал незабелязан от мен, се виждаше дълъг тесен трап и успоредно с него, с лице към земята, лежеше тялото на мъж! За момент сърцето ми подскочи ужасно и ми се стори, че трагедията се повтаря. Но комисарят разпръсна видението, като пристъпи напред с рязко възклицание на раздразнение:

— Къде гледа полицията? Дадох им строги заповеди да не пускат тук никого, ако няма съответните пълномощия.

Човекът, легнал на земята по корем, извърна глава.

— Но аз имам необходимите пълномощия — отбеляза той и бавно стана.

— Драги мосю Жиро — извика комисарят, — нямах никаква представа, че сте пристигнал. Следователят ви очаква с голямо нетърпение.

Докато той говореше, аз разглеждах новодошлия с жаден интерес. Знаех по име известния детектив от парижката криминална полиция и ми беше страшно интересно да го видя. Той беше много висок, на около 30 години, с кестеняви коси и мустаци и поведение на военен. В държанието му се долавяше известна арогантност, която показваше, че той много добре разбира собствената си важност. Бекс ни представи, като каза, че Поаро му е колега. В очите на детектива се появи слаб интерес.

— Познавам ви по име, мосю Поаро — каза той. — На времето бяхте много известен, нали? Но методите сега са съвсем различни?

— Престъпленията обаче са си останали същите — отбеляза Поаро любезно.

Веднага видях, че Жиро се беше настроил враждебно. Той не искаше да го свързват с Поаро и ми се стори, че ако се натъкне на някоя важна следа, най-вероятно щеше да я запази за себе си.

— Следователят… — започна Бекс отново. Но Жиро го прекъсна грубо:

— Пет пари не давам за следователя. Важна ми е светлината. След половин час ще се стъмни. Знам всичко за случая и мисля, че спокойно мога да разпитам хората от къщата утре, но ако трябва да намерим следи от убийците, ще ги намерим тук. Вашите полицаи ли са изпотъпкали цялото място? Смятах, че в наши дни полицаите не са толкова невежи.

— Уверявам ви, че не са. Следите, от които се оплаквате, са на работниците, които откриха тялото.

Другият изръмжа отвратен.

— Мога да видя следи, които ми показват, че тримата са минали през храста — но те са хитри. Могат да се разпознаят стъпките на мосю Рено в средата, но стъпките от двете му страни са били грижливо заличени. В същност при тая суха земя много нещо не може да се види, но те не са искали да рискуват.

— Външните признаци — каза Поаро. — Това е, което търсите, нали?

Другият детектив се облещи.

— Разбира се.

Слаба усмивка се появи на устните на Поаро. Той щеше да заговори, но се въздържа. Наведе се към лопатата, която лежеше наблизо.

— Да, гробът е бил изкопан с нея — заяви Жиро. — Но това нищо няма да ви покаже. Лопатата е принадлежала на Рено и човекът, който е копал с нея, е носел ръкавици. Ето ги. — Той посочи към краката си, в които се валяха две изцапани с пръст ръкавици. — А и ръкавиците са били на Рено — или на неговия градинар. Казвам ви, мъжете, които са планирали всичко това, не са искали да рискуват. Рено е бил промушен със собствената му кама и е щял да бъде погребан със собствената му лопата. Те са разчитали да не оставят следи. Но аз ще ги надхитря. Следи винаги остават! И възнамерявам да ги намеря.

Но Поаро явно се беше заинтересувал от нещо друго — късо обезцветено парче оловна тръба, която лежеше до лопатата. Той я докосна предпазливо с пръст.

— И това ли също е принадлежало на убития? — запита той и ми се стори, че различавам лека ирония в гласа му.

Жиро сви рамене, за да покаже, че нито знае, нито иска да знае.

— Сигурно е лежало тук седмици наред. Във всеки случай то не ме интересува.

— Аз, напротив, намирам, че то е много интересно — каза Поаро с меден глас.

Разбрах, че той е решил да дразни парижкия детектив, и ако бе така — успя. Жиро се обърна грубо и като отбеляза, че няма време за губене, отново се приведе, за да изследва мястото.

Междувременно Поаро като че ли се сети неочаквано за нещо, върна се към вилата и натисна вратата на барачката.

— Заключена е — каза Жиро през рамо. — И без това в тази барака си държи боклуците градинарят. Лопатата не е била взета оттам, а от инструментите в къщата.

— Великолепно! — измърмори екзалтирано мосю Бекс към мен. — Тук е само от половин час, а вече знае всичко! Какъв човек! Без съмнение Жиро е най-великият детектив в нашето време.

Въпреки че вече мразех детектива от цялото си сърце, тайничко и аз се бях поддал. Този човек като че ли излъчваше деловитост. Не можех да не си помисля, че досега Поаро не се беше отличил особено, и това ме раздразни. Той като че ли се занимаваше с всякакви глупости, несвързани със случая. Ето и сега — неочаквано запита:

— Мосю Бекс, моля ви, кажете ми каква е тази линия, очертана с вар около гроба. Полицията ли я е направила?

— Не, мосю Поаро, направили са я работниците на игрището за голф.

— Мосю Рено без съмнение е играел голф?

— Да, той беше много запален. Главно благодарение на него и на неговите дарения сме пред привършване на игрището. Той дори участва в проектирането му.

Поаро кимна замислено. След това отбеляза:

— Не са направили добър избор — защо да погребват тялото на спортна площадка? Тялото е щяло да бъде открито още при първите копки.

— Именно! — извика Жиро тържествуващо. — Това доказва, че те не са познавали мястото. Великолепно непряко доказателство.

— Да — каза Поаро със съмнение в гласа. — Никой, който познава мястото, не би погребвал тялото тук… освен ако е искал то да бъде открито. Но това е абсурд, нали?

Жиро дори не си направи труда да отговори.

— Да — каза Поаро с недоволен глас. — Да… Без съмнение… Абсурд!