Убийство на игрището за голф

ГЛАВА XГЕЙБРИЪЛ СТОНЪР

Човекът, който влезе в стаята, беше нещо удивително. Много висок, много добре сложен: спортна фигура, силно загоряло лице и врат — той просто се наложи над всички нас. Дори Жиро изглеждаше анемичен пред него. Когато го опознах по-добре, разбрах, че Гейбриъл Стонър е необикновена личност. Англичанин по рождение, той беше обиколил света. Беше ходил на лов за диви животни в Африка, беше пътувал в Корея, беше притежавал ранчо в Калифорния и беше въртял търговия по островите в Южните морета.

Той безпогрешно улучи мосю Оте.

— Предполагам, че вие сте съдия-следователят, който води разследването? Драго ми е да се запознаем, сър. Ужасна история. Как е мисис Рено? Как го понася? За нея трябва да е било ужасен удар.

— Ужасно, ужасно — каза мосю Оте. — Позволете ми да ви представя мосю Бекс, нашия полицейски комисар, и мосю Жиро, детектив от Париж. Този господин е мосю Еркюл Поаро. Мосю Рено го повикал, но той пристигна твърде късно, за да предотврати трагедията. Това е капитан Хейстингс, приятел на мосю Поаро.

Стонър погледна Поаро с известен интерес:

— Значи той ви е повикал?

— Следователно вие не сте знаел, че мосю Рено възнамерява да повика детектив? — намеси се мосю Бекс.

— Не, не знаех… Но ни най-малко не съм изненадан.

— Защо?

— Защото старецът се безпокоеше ужасно. Нямам понятие за какво. Той не ми се доверяваше. Не бяхме толкова близки. Но се страхуваше — и то как.

— Хм — каза мосю Оте. — Съвсем ли не знаете причината?

— Казах ви вече, сър.

— Извинете ме, мосю Стонър, но трябва да започнем с някои формалности. Името ви?

— Гейбриъл Стонър.

— Откога сте секретар на мосю Рено?

— От преди около две години, когато той се върна от Южна Америка. Запозна ни един общ приятел и той ми предложи тази работа. Беше забележително добър шеф.

— Разказваше ли ви за живота си в Южна Америка?

— Да, доста.

— Знаете ли дали той някога е бил в Сантяго?

— Мисля, че няколко пъти.

— Никога ли не ви е споменавал някакъв специален инцидент, случил се там? Нещо, което би могло да го изложи на вендета?

— Никога.

— Никога ли не ви е говорил за някаква тайна, свързана с пребиваването му там?

— Не мога да си спомня. И въпреки всичко имаше нещо тайнствено у него. Никога например не съм го чул да говори за детството си или за нещо, случило се преди да отиде в Южна Америка. Доколкото знам, родил се е във френска Канада, но никога не съм го чувал да говори за живота си там. Когато искаше, мълчеше като риба.

— Следователно, доколкото знаете, той не е имал врагове и вие не можете да ни дадете сведения за някаква тайна, заради която е бил убит?

— Вярно е, не мога.

— Мосю Стонър, чували ли сте някога името Дювин, свързан с мосю Рено?

— Дювин, Дювин — той повтори няколко пъти името замислено. — Не, не мисля. И въпреки това ми е познато.

— Познавате ли някоя дама, приятелка на мосю Рено, чието първо име да е Бела?

Мистър Стонър отново поклати глава.

— Бела Дювин? Това ли е цялото име? Любопитно. Сигурен съм, че го знам. Но в момента не мога да си спомня във връзка с какво го знам.

Следователят се изкашля.

— Нали разбирате, мосю Стонър, в случай като този не може да има въздържаност. Може би от уважение към чувствата на мадам Рено… към която, както разбирам, вие храните уважение и привързаност… бихте могъл… всъщност? — каза мосю Оте, оплитайки се безнадеждно в това изречение. — Не трябва да има абсолютно никаква въздържаност!

Стонър го гледаше втрещено и след малко по лицето му пролича, че е започнал да се досеща.

— Не ви разбирам добре — каза той тихо. — Какво общо има с това мисис Рено? Аз изпитвам огромно уважение и привързаност към тази дама. Тя е необикновена, чудесна жена, но не разбирам как биха могли да я засегнат моята въздържаност или моята словоохотливост?

— Дори ако тази Бела Дювин се окаже нещо повече от приятелка на нейния съпруг?

— Аха! — каза Стонър. — Сега ви разбирам. Но мога да заложа и последния си петак, че грешите. Старецът не поглеждаше фуста. Той обожаваше съпругата си. Те бяха най-преданата двойка, която познавам.

Мосю Оте поклати леко глава.

— Мосю Стонър, ние разполагаме с неопровержимо доказателство: любовно писмо, написано от тази Бела до мосю Рено, в което тя го обвинява, че се е отегчил от нея. Нещо повече, имаме и още едно доказателство, че преди да умре, той е имал интрижка с една французойка, мадам Добрьой, която е наемателка на съседната вила.

Секретарят присви очи.

— Чакайте, сър. Грешите. Познавам Пол Рено. Това, което казвате, е абсолютно невъзможно. Трябва да има друго обяснение.

Следователят сви рамене.

— Какво друго обяснение може да има?

— Кое ви кара да смятате, че се касае за любовна връзка?

— Мадам Добрьой е имала навика да го посещава вечер. Освен това, откак мосю Рено е дошъл да живее във вила „Женевиев“, мадам Добрьой е внасяла големи суми пари по банковата си сметка. Цялата сума възлиза на 4000 лири от вашите английски пари.

— Това е вярно — каза Стонър тихо. — Тези суми му изпратих аз по негово искане. Но не се е касаело за любовна история.

— А за какво?

— Изнудване! — каза Стонър остро, като удари с юмрук по масата. — Ето какво.

— Ах! — викна следователят, комуто това не можа да не направи впечатление.

— Изнудване — повтори Стонър. — Цицали са стареца с всичка сила. Четири хиляди за няколко месеца! Току-що ви казах, че той криеше някаква тайна. Явно е, че тази мадам Добрьой е знаела достатъчно, за да започне да го пече на ръжен.

— Възможно е — извика комисарят възбудено. — Напълно е възможно.

— Възможно ли? — изрева Стонър. — Не, сигурно е. Кажете ми, запитал ли сте мисис Рено за тая ваша измислица с любовните афери?

— Но, мосю… Не искахме да я тревожим ненужно.

— Да я тревожите ли? Ами че тя би ви се изсмяла в лицето. Казвам ви, тя и Рено бяха семейство за милиони.

— Аха, това ми напомня нещо друго — каза мосю Оте. — Доверявал ли ви е мосю Рено нещо за начина, по който е изготвил завещанието си.

— Знам всичко за завещанието му. Той ми го даде да го занеса на адвокатите, след като го беше съставил. Мога да ви съобщя имената на неговите адвокати, ако искате да видите завещанието. Те го имат. Съвсем обикновено. Половината наследява жена му, докато е жива, другата половина получава синът му. Още няколко отделни суми. Доколкото знам, оставил ми е 1000 лири.

— Кога беше изготвено това завещание?

— Ами преди около година и половина.

— Ще ви изненада ли много, мосю Стонър, ако чуете, че мосю Рено е направил още едно завещание, преди по-малко от две седмици?

Стонър беше явно страшно изненадан.

— Не съм подозирал такова нещо. Какво се казва в завещанието?

— Цялото негово огромно богатство остава, без ограничения, на жена му. Нищо не се споменава за сина му.

Мистър Стонър подсвирна продължително.

— Това е жестоко спрямо момчето. Разбира се, майка му го обожава, но обществото ще си помисли, че баща му не му се е доверявал. Това е голям удар по гордостта му. И все пак това доказва моите думи, че Рено и съпругата му са били в отлични отношения.

— Именно, именно — каза мосю Оте. — Възможно е да се принудим да променим становището си по някои точки. Разбира се, телеграфирахме в Сантяго и очакваме отговор оттам всеки момент. Много е възможно този отговор да ни помогне да си изясним нещата. От друга страна, ако вашето предположение за изнудване се окаже вярно, мадам Добрьой ще бъде в състояние да ни даде ценна информация.

Поаро се намеси:

— Мосю Стонър, този английски шофьор, Мастърс, отдавна ли служи при мосю Рено?

— Повече от година.

— Знаете ли дали някога е бил в Южна Америка?

— Напълно съм сигурен, че не. Преди да дойде да работи за мосю Рено, той беше много години шофьор у едно семейство в Глостършиър, което познавам добре.

— Следователно можете да гарантирате, че той е извън всяко подозрение?

— Абсолютно.

Поаро изглеждаше доста разочарован. Междувременно следователят бе повикал Маршо.

— Предайте моите почитания на мадам Рено и й кажете, че бих искал да говоря с нея. Помолете я да не си прави труда да слиза. Ще се кача аз.

Маршо отдаде чест и изчезна.

Ние изчакахме няколко минути и след това, за наша изненада, вратата се отвори и мадам Рено, смъртно бледа в траурното си облекло, влезе в стаята.

Мосю Оте й подаде стол, извинявайки се разпалено, и тя му благодари с усмивка. Стонър държеше ръката й с красноречиво съчувствие — явно беше, че не намира думи. Мадам Рено се обърна към мосю Оте.

— Искал сте да ме питате нещо?

— С ваше разрешение, мадам. Доколкото разбрах, вашият съпруг се е родил във френска Канада. Можете ли да ми кажете нещо за младостта му?

Тя поклати глава.

— Съпругът ми, мосю, почти никога не говореше за себе си. Знам, че идва от северозападната част на страната, но предполагам, че е имал нещастно детство — защото никога не говореше за това време. Ние живеехме изключително с настоящето и бъдещето.

— Имало ли е някаква тайна в предишния му живот?

Мадам Рено се поусмихна и поклати глава.

— Убедена съм, мосю, че няма нищо толкова романтично.

Мосю Оте също се усмихна.

— Наистина не бива да се увличаме по мелодрами. Има още нещо… — Той се поколеба.

Стонър се намеси нетърпеливо.

— Мисис Рено, те са си втълпили нещо невероятно. Те си въобразяват, че мистър Рено е имал някакви отношения с някаква си мадам Добрьой, която живеела в съседната къща.

Бузите на мадам Рено пламнаха. Тя отметна глава, след това прехапа устни. Лицето й потрепера.

Стонър я гледаше смаян, но мосю Бекс се наведе напред и каза тихо:

— Съжаляваме, мадам, ако ви причиняваме болка. Но имате ли някаква причина да смятате, че мадам Добрьой е била любовница на съпруга ви?

С болезнено ридание мадам Рено закри лицето си с ръце. Раменете й потръпнаха конвулсивно. Най-накрая тя вдигна глава и изрече на пресекулки:

— Може би.

Никога в живота си не бях виждал такова безпомощно учудване, каквото се изписа на лицето на Стонър. Той не знаеше какво да мисли.