Убийство на игрището за голф

ГЛАВА XVСНИМКАТА

Думите на лекаря бяха така изненадващи, че за момент ние всички се объркахме. Този човек беше прободен с кама, за която всички знаехме, че е открадната само преди двадесет и четири часа, а доктор Дюран беше сигурен, че човекът е умрял преди най-малко 48 часа. Цялата работа беше направо фантастична.

Все още се съвземахме от изненадата, когато ми донесоха телеграма. Тя беше пристигнала в хотела, откъдето я бяха препратили във вилата. Отворих я. Беше от Поаро, който съобщаваше, че се връща с влака, пристигащ в Мерлинвил в 12:28.

Погледнах часовника си и видях, че имам достатъчно време да стигна до гарата, без да бързам, и да го посрещна. Убеден бях, че от извънредно голямо значение е той веднага да научи за новите и смайващи събития.

Явно, размишлявах аз, Поаро лесно е намерил в Париж онова, което е търсел. Това се доказва от завръщането му — били са му нужни само няколко часа. Запитах се как ли ще посрещне той новините, които имах да му съобщавам.

Влакът имаше закъснение и аз се разхождах безцелно нагоре-надолу по перона, докато изведнъж ми мина през ум, че мога да съкратя времето, като задам няколко въпроса — кой е напуснал Мерлинвил с последния влак вечерта, когато се е разиграла трагедията.

Приближих се към главния носач, човек интелигентен на вид, и лесно го убедих да ми каже нещо. Той беше много възмутен от полицията и твърдеше, че е срам за полицаите да позволят на такива вагабонти и убийци да се измъкнат ненаказано. Загатнах му възможността те да са напуснали градчето със среднощния влак, но той решително отхвърли тази идея. Беше сигурен, че не е имало чужденци. С влака в полунощ пътували само двадесет души, следователно той не е можел да не забележи двамата чужденци.

Не знам откъде ми дойде на ум — може би защото си припомних силната тревога в гласа на Марта Добрьой, — но запитах неочаквано:

— А младият мосю Рено, и той не пътуваше с този влак, нали?

— О, не, мосю. Би било смешно да пристигнеш и отново да заминеш след половин час.

Погледнах човека втрещено, защото имах чувството, че не го разбирам. След това ми стана ясно.

— Искате да кажете — подех аз с разтуптяно сърце, — че мосю Джак Рено е пристигнал в Мерлинвил същата вечер?

— Но да, мосю. Той дойде с последния влак който пристига в Мерлинвил вечер, в 11:40.

Главата ми се замая. Ето, значи, защо така силно се безпокоеше Марта. Джак Рено е бил в Мерлинвил в нощта на престъплението. Но защо не е казал? Защо, напротив, ни накара да повярваме, че е останал в Шербург? Като си спомних откровения момчешки израз на лицето му, не можех да се заставя да повярвам, че е свързан с престъплението. Тогава защо мълчи по такъв съществен въпрос? Едно нещо е сигурно, че Марта през цялото време е знаела. Оттук идеше тревогата й, жадните й въпроси към Поаро дали подозираме някого.

Размишленията ми бяха прекъснати от пристигането на влака и след минута аз вече приветствах Поаро. Малкият човек сияеше. Той беше толкова възбуден, че като пренебрегна моята английска сдържаност, ме прегърна топло още на перона.

— Скъпи приятелю, успях — успях великолепно!

— Нима? Щастлив съм да го чуя. Знаете ли последните новини оттук?

— Откъде да ги знам? Да не би да има нещо ново? Може би храбрият Жиро е арестувал някого? Може би няколко души? О, колко глупав ще изглежда след малко! Но къде ме водите, приятелю? Не отиваме ли в хотела? Необходимо е да се погрижа за мустаците си. Те са жалко увиснали от горещината. И без съмнение палтото ми е прашно. Освен това трябва да вържа отново връзката си.

Аз рязко прекъснах потока от думи:

— Драги Поаро, за нищо такова нямаме време. Трябва веднага да се върнем във вилата. Станало е второ убийство!

Никога не съм виждал човек така поразен. Поаро отвори уста. Вече нямаше безгрижие в неговото поведение. Той ме зяпна.

— Какво казахте? Второ убийство? Но тогава аз съм сгрешил. Провалил съм се. Жиро ще ми се подиграва — и ще бъде напълно прав!

— Значи не сте очаквал такъв развой на събитията?

— Аз? Нито за минута. Това разрушава напълно моята теория и разваля всичко… Но не! — Той спря рязко, удряйки се с юмрук в гърдите. — Невъзможно е. Не може да съм сгрешил! Фактите, подредени методично и в съответния ред, водят до едно единствено обяснение. Трябва да съм прав! Прав съм!

— Но…

Той ме прекъсна.

— Чакайте, приятелю. Трябва да съм прав, следователно това ново убийство е невъзможно, освен ако… Освен ако… О, чакайте, умолявам ви. Не говорете.

Той помълча една-две минути и след това, като си възвърна нормалното държание, каза с тих сигурен глас:

— Жертвата е мъж на средна възраст. Тялото му е било намерено в заключената барака близо до местопрестъплението. Човекът е бил мъртъв най-малко четиридесет и осем часа. Най-вероятно е да е бил прободен по начин, подобен на този, на който е станал жертва мосю Рено, макар че не непременно в гърба.

Сега беше мой ред да отворя уста. До този момент никога не бях наблюдавал Поаро в ролята на ясновидец. И почти неизбежно се усъмних.

— Поаро! — викнах аз. — Вие ме кодошите. Всичко това вече сте го чул.

Той ме изгледа укорно и сериозно.

— Бих ли направил такова нещо? Уверявам ви, че нищо не съм чул. Не видяхте ли как ме смая вашата новина?

— Но как, по дяволите, знаете всичко това?

— Значи правилно съм отгатнал? В същност знаех го. Малките сиви клетки, приятелю, малките сиви клетки! Те ми казаха. Само по този начин и по никой друг може да се разиграе второто убийство. Сега кажете ми всичко. Ако тръгнем наляво, ще можем да пресечем през игрището за голф и ще стигнем до вила „Женевиев“ много по-бързо.

Докато вървяхме по този път, аз му разказах всичко, което знаех. Поаро слушаше внимателно.

— Казвате, че камата е била в раната? Това е любопитно. Сигурен ли сте, че е същата кама?

— Абсолютно сигурен. Именно затова всичко е така невероятно.

— Няма невероятни неща. Може би съществуват две ками.

Повдигнах вежди.

— Не е ли това най-невероятното от всичко? Съвпадението би било прекалено.

— Както винаги, Хейстингс, говорите, без да мислите. Има случаи, в които две еднакви оръжия наистина не биха били възможни. Но не и в нашия случай. Камата е спомен от войната, изработена по поръчка на Джак Рено. Като си помислите, толкова ли ви се струва невероятно той да е поръчал две — една за собствена употреба?

— Но никой не спомена такова нещо — възразих аз.

В гласа на Поаро се долови отново професорската интонация:

— Приятелю, когато работите по някакъв случай, не вземайте пред вид само онова, което се „споменава“. Понякога няма причини да се споменават много неща, които може би ще се окажат важни. Освен това често съществуват чудесни причини тези неща да не се споменават. Можете да решите кое от двете съображения е играло роля тук.

Мълчах поразен, въпреки всичко. След още няколко минути стигнахме до знаменитата барачка.

Намерихме там всички свои приятели и след взаимни любезности Поаро се залови за работа.

Тъй като бях наблюдавал как работи Жиро, сега ми беше особено интересно да гледам Поаро. Той хвърли бегъл поглед на обстановката. Единственото, което го заинтересува, бяха дрипите — палтото и панталонът — на пода. Жиро се поусмихна презрително и като че ли забелязвайки това, Поаро отново захвърли дрехите на земята.

— Стари дрехи на градинаря? — запита той.

— Точно така — отвърна Жиро.

Поаро коленичи до тялото. Пръстите му бяха бързи, но методични. Той проучи плата на костюма, сам видя, че дрехите не носят марка на фирмата-производител. Разгледа обувките особено внимателно, също и черните, изпочупени нокти. Докато ги гледаше, той попита бързо Жиро:

— Забелязахте ли ги?

— Забелязах ги — отвърна другият. Лицето му остана неразгадаемо.

Неочаквано Поаро замръзна на мястото си.

— Доктор Дюран!

— Да? — приближи се лекарят.

— По устните на убития има пяна. Забелязали ли сте я?

— Признавам си, че не съм я забелязал.

— Сега забелязвате ли я?

— Да, разбира се.

Поаро отново изстреля един въпрос към Жиро.

— Вие без съмнение сте я забелязал.

Жиро не отговори. Поаро продължи. Камичката беше изтеглена от раната и поставена в буркан до тялото. Той я разгледа, след това грижливо разгледа раната. Когато вдигна глава, очите му излъчваха онази зелена светлина, която знаех така добре.

— Странна рана! Тя не е кървила. По дрехите няма петна. Острието на камата е леко обезцветено и това е всичко. Какво ще кажете, господин докторе?

— Мога само да кажа, че е анормално.

— Нищо анормално няма. Работата е изключително проста. Човекът е бил прободен, след като е умрял. — И като заглуши надигналите се гласове с едно махване на ръката си, Поаро се обърна към Жиро и добави: — Мосю Жиро, вие сте съгласен с мене, нали?

Каквото и да беше истинското мнение на Жиро, той прие положението, без да му трепне окото. Спокойно и почти презрително той отговори:

— Напълно съм съгласен.

Гласовете отново се надигнаха с изненада и интерес.

— Що за идея! — извика мосю Оте. — Да се промуши човек, след като е умрял! Варварщина! Нещо нечувано! Може би някаква неугасима омраза?

— Не — каза Поаро. — Бих казал, че това е направено напълно хладнокръвно — да се създаде впечатление.

— Какво впечатление?

— Впечатлението, което почти създаде — отвърна Поаро загадъчно.

Мосю Бекс размишляваше.

— Как е бил убит човекът тогава?

— Той не е бил убит. Той е умрял. Умрял е, ако не греша, от епилептичен припадък.

Това изявление на Поаро развълнува всички. Доктор Дюран отново коленичи и поднови прегледа си. Най-накрая се изправи.

— Мосю Поаро, склонен съм да вярвам, че сте прав. Бях заблуден от самото начало. Неопровержимият факт, че човекът беше пронизан с кама в сърцето, отвлече вниманието ми от всички други улики.

Поаро стана героят на деня. Следователят не скъпеше комплиментите си. Поаро ги приемаше благосклонно и след известно време се извини, като каза, че нито той, нито аз сме обядвали и че той иска да си отпочине след пътуването. Точно когато щяхме да излезем от бараката, Жиро се приближи до нас.

— Още едно нещо, мосю Поаро — каза той с мазния си ироничен глас. — Около дръжката на камата намерихме увито това: женски косъм.

— А! — каза Поаро. — Женски косъм? Интересно чий?

— И за мене е интересно — каза Жиро и като се поклони, ни остави.

— Упорит е, миличкият Жиро — каза Поаро замислено, докато крачехме към хотела. — Питам се, къде ли смята да ми подложи динена кора? Женски косъм — хм?

Поръчахме си обилен обяд, но Поаро беше доста разсеян и невнимателен. Когато се прибрахме в апартамента, помолих го да ми каже нещо за тайнственото си пътуване до Париж.

— С удоволствие, приятелю. Отидох в Париж, за да намеря това. — Той извади от джоба си малка, овехтяла изрезка от вестник. Беше репродукция от снимка на жена. Поаро ми подаде изрезката. Възкликнах.

— Познавате ли я, приятелю?

Кимнах. Въпреки че снимката е била направена преди много години и прическата беше различна, приликата беше очевидна.

— Мадам Добрьой! — възкликнах аз. Поаро поклати глава с усмивка.

— Не сте съвсем прав, приятелю. По онова време тя не се наричаше така. Това е снимката на известната мадам Беролди!

Мадам Беролди! Изведнъж си спомних всичко. Убийството, което беше заинтересувало целия свят.

Случаят Беролди.