Убийство на игрището за голф

ГЛАВА VВЕРСИЯТА НА МАДАМ РЕНО

Намерихме мосю Оте да ни чака в хола и се качихме по стълбите заедно, като Франсоаз вървеше пред нас, за да показва пътя. Поаро вървеше на зиг-заг — нещо, което ме учуди, и накрая прошепна с гримаса:

— Нищо чудно, че прислугата е чувала как мосю Рено се изкачва по стълбите — дъските скърцат така, че могат да събудят и умрелите.

От горната площадка започваше коридорче.

— Помещението за прислугата — обясни Бекс. Продължихме по главния коридор и Франсоаз почука на последната врата вдясно.

Слаб глас ни покани да влезем и ние минахме в голям слънчев апартамент с изглед към морето, което се виждаше — синьо и блестящо — на около половин километър разстояние.

На кушетката лежеше висока жена с удивителен външен вид, подпряна с възглавници. Доктор Дюран седеше до нея. Тя беше на средна възраст и косата й, някога черна, сега беше почти изцяло сребърна, но нейната жизненост и силата на личността й бяха нещо, което си личеше веднага. Човек разбираше, че се намира пред властна жена. Тя ни кимна с достойнство.

— Моля седнете, господа.

Седнахме, а секретарят на следователя отиде до кръглата маса.

— Надявам се, мадам — започна мосю Оте, — че няма да ви развълнуваме прекалено, ако ви помолим да ни кажете какво се случи снощи?

— Не се безпокойте, мосю. Зная да ценя времето, а ако искаме да намерим и накажем тези негодници, трябва да бързаме.

— Много добре, мадам. Мисля, че ще ви уморя по-малко, ако ви задавам въпроси, а вие се задоволите да им отговаряте. По кое време си легнахте снощи?

— В девет и половина, мосю. Уморена бях.

— Съпругът ви?

— Мисля, че около час по-късно.

— Изглеждаше ли ви разтревожен, или разстроен?

— Не, не повече от обикновено.

— Какво стана след това?

— Заспахме. Събудих се, защото една ръка ми затискаше устата. Щях да изпищя, но ръката ми попречи. В стаята имаше двама мъже. И двамата носеха маски.

— Можете ли да ги опишете, мадам?

— Единият беше много висок, с дълга черна брада, другият — нисък и набит. Неговата брада беше червеникава. И двамата бяха нахлупили шапките си над очите.

— Хм — каза следователят замислено. — Боя се, че брадата е прекалено много.

— Искате да кажете, че са носили фалшиви бради?

— Да, мадам. Но продължавайте.

— Ниският ме държеше. Той тикна парцал в устата ми и след това върза ръцете и краката ми. Другият се навеждаше над мъжа ми. Беше взел от тоалетната ми масичка ножа за разрязване на писма — той е като камичка — и го държеше, опрян в сърцето на мъжа ми. Когато ниският ме върза здраво, отиде при другия и двамата заставиха съпруга ми да стане и да ги придружи до другата стая. Почти губех съзнание от ужас, но се вслушвах отчаяно в разговора. Те говореха твърде тихо и не можех да чуя какво казваха, но разпознах езика — особения испански, който се говори в някои части на Южна Америка. Имах чувството, че искат нещо от съпруга ми, защото накрая се разсърдиха и повишиха малко глас. Мисля, че говореше високият. „Знаеш какво искаме, нали? — каза той. — Тайната! Къде е тя?“ Не зная какво отговори съпругът ми, но мъжът каза яростно: „Лъжеш! Знаем, че ти я притежаваш. Къде са ключовете?“

След това чух да се отваря чекмедже. В тази стая имаше един сейф — там съпругът ми пазеше доста голяма сума пари в брой. Леони ми каза, че сейфът е бил претърсен и парите са били взети, но явно двамата са търсили нещо друго, което не са намерили в сейфа, защото накрая чух как високият изруга и заповяда на съпруга ми да се облече. Малко след това някакъв шум в къщата като че ли го разтревожи, защото той избута съпруга ми в спалнята само по бельо.

— Извинете — прекъсна я Поаро. — Няма ли друг изход от съседната стая?

— Не, мосю, излиза се само през спалнята. Те изблъскаха съпруга ми, като ниският вървеше пред него, а високият след него — и все още държеше камичката в ръка. Пол се опита да се отскубне и да дойде при мен. Видях измъчения му поглед. Той се обърна към похитителите си: „Трябва да й говоря“ — каза той. След това, приближавайки към леглото, ми каза: „Всичко е наред, Елоиз. Не се бой. Ще се върна, преди да се съмне.“ Но въпреки че се опитваше да говори уверено, можех да видя ужас в очите му. След това мъжете го избутаха вън от стаята, като високият му казваше: „Помни — само звук, и си мъртъв.“

— След това — продължи мадам Рено — трябва да съм припаднала. Спомням си само момента, в който Леони вече разтъркваше китките ми и ми даваше бренди.

— Мадам Рено — каза следователят, — имате ли понятие какво са търсили убийците?

— Никакво, мосю.

— Знаете ли, че съпругът ви се е боял or нещо?

— Да. Бях забелязала промяна в него.

— Преди колко време?

Госпожа Рено помисли.

— Може би преди десет дни.

— Не преди това?

— Възможно е. Аз я забелязах преди десет дни.

— Запитахте ли съпруга си каква е причината?

— Веднъж. Той ми отговори уклончиво. Независимо от това бях убедена, че страда ужасно от нещо. Обаче той явно искаше да го скрие от мен и аз се опитах да се преструвам, че нищо не забелязвам.

— Знаехте ли, че той се е обърнал към частен детектив?

— Детектив? — възкликна мадам Рено много изненадана.

— Да, този господин — мосю Еркюл Поаро. — Поаро се поклони. — Той пристигна днес, защото е бил повикан от съпруга ви. — И като извади от джоба си писмото на мосю Рено, той го подаде на дамата.

Тя го прочете с израз на истинско удивление.

— Не съм имала никакво понятие. Явно съпругът ми е съзнавал, че го грози беда.

— Мадам, ще ви помоля да бъдете откровена. Има ли в живота на съпруга ви в Южна Америка някой инцидент, който може да хвърли светлина върху убийството му?

Мадам Рено се замисли дълбоко, но накрая поклати глава.

— Не мога да се сетя. Естествено, моят съпруг имаше много врагове — хора, които са му завиждали, но не мога да назова нещо по-специално. Не казвам, че няма такъв инцидент — просто аз не го зная.

Следователят гладеше брадата си безутешно.

— Можете ли да кажете точно по кое време е извършено насилието?

— Да. Ясно си спомням, че часовникът над камината удари два — тя кимна към часовника в кожен калъф, поставен в центъра над камината.

Поаро стана, разгледа внимателно часовника и доволен кимна.

— А тука — възкликна мосю Бекс — има ръчен часовник, съборен от тоалетната масичка на пода — от убийците, без съмнение, — и разбит на парченца. Хич и не са мислили, че часовникът ще свидетелства срещу тях.

Той внимателно събра парченцата от счупено стъкло. Неочаквано лицето му се промени в израз на пълно объркване.

— Божичко! — възкликна той.

— Какво има?

— Стрелките на часовника показват седем часа!

— Какво? — възкликна следователят смаян. Но Поаро, сръчен както винаги, взе счупената скъпоценност от смутения комисар и я поднесе към ухото си. След това се усмихна:

— Стъклото е счупено наистина, но самият часовник още върви.

Обяснението на загадката бе посрещнато с усмивка на облекчение. Следователят обаче се замисли за нещо друго.

— Но сега не е седем часът, нали?

— Не — отвърна Поаро тихо, — минава пет. По всяка вероятност този часовник избързва, нали, мадам?

Мадам Рено се беше намръщила от учудване.

— Вярно е, избързва — призна тя, — но никога не съм знаела, че ще избърза толкова много.

С нетърпеливо движение следователят ни накара да продължим с разпита.

— Мадам, външната врата е била намерена открехната. Почти сигурно е, че убийците са влезли през нея, но ключалката е съвсем здрава. Можете ли да обясните това?

— Много е вероятно съпругът ми да е излязъл да се разхожда, преди да си легне, и да е забравил да заключи вратата на връщане.

— Това възможно ли е наистина?

— Разбира се. Съпругът ми беше най-разсеяният човек на света.

Челото й беше леко смръщено, докато говореше, като че ли тази черта от характера на убития понякога я беше раздразвала.

— Струва ми се, че можем да направим едно заключение — отбеляза комисарят неочаквано — Тъй като мъжете са настоявали мосю Рено да се облече, мястото, където е била скрита „тайната“, се намира на известно разстояние оттук.

Следователят кимна.

— Да, далеко, но не твърде далеко, тъй като той е казал, че ще се върне до сутринта.

— Кога тръгва последният влак от гарата на Мерлинвил — запита Поаро.

— В 11 и 50 вечерта пристига, в 12 и 17 тръгва, но най-вероятно е да ги е чакала кола.

— Разбира се — съгласи се Поаро малко унило.

— Всъщност това може да бъде начин да ги открием — продължи следователят, като се ободри. — Кола с двама чужденци вътре не може да не е била забелязана. Великолепно го измислихте, мосю Бекс.

Той се усмихна на себе си и след това, като стана отново сериозен, каза на мадам Рено:

— Имаме и друг въпрос. Познавате ли човек на име „Дювин“?

— Дювин? — повтори замислено мадам Рено. — Не, в момента не мога да се сетя.

— Никога ли не сте чувала вашия съпруг да споменава човек с това име?

— Никога.

— Познавате ли някого с име „Бела“? — Докато говореше, той наблюдаваше втренчено мадам Рено, опитвайки се да открие по лицето й изненада, яд, но тя поклати глава съвсем естествено. Той продължи да пита:

— Знаете ли, че снощи вашият съпруг е имал посетител?

Сега видях, че по бузите й бавно пропълзя червенина, но мадам Рено отговори спокойно.

— Не, кой?

— Една дама.

— Така ли?

Следователят обаче не искаше да каже нищо повече. Никак не беше вероятно мадам Добрьой да е свързана с престъплението и той гледаше да не разстройва мадам Рено повече от необходимото.

Той направи знак на комисаря, който кимна, стана, пресече стаята и се върна със стъкления буркан, който бяхме видели в барачката. Оттам извади камата.

— Мадам — каза той тихо, — познавате ли това?

Тя извика леко:

— Да, това е моята камичка. — След това видя изцапаното острие и се дръпна назад с разширени от ужас очи. — Това… кръв ли е?

— Да, мадам. Съпругът ви е бил убит с това оръжие. — Той бързо прибра камата. — Съвсем ли сте сигурна, че тя е лежала снощи на вашата тоалетна масичка?

— Да. Това е подарък от сина ми. По време на войната той беше летец. Излъгал, че е по-възрастен — в гласа й прозвуча майчина гордост. — Камичката е направена от самолетна стомана и синът ми я подари като сувенир от войната.

— Разбирам, мадам. Това ни навежда на друг въпрос. Къде е сега вашият син? Необходимо е да му се телеграфира незабавно.

— Джак? Той е на път за Буенос Айрес.

— Какво?

— Да. Вчера моят съпруг му телеграфира. Беше го изпратил по работа в Париж, но вчера разбра, че ще му е необходимо да го изпрати без забавяне в Южна Америка. Снощи от Шербург за Буенос Айрес тръгваше кораб и съпругът ми телефонира на Джак да пътува с него.

— Не знаете ли по каква работа пътува той за Буенос Айрес?

— Не, мосю, не знам, но синът ми не отиваше само в Буенос Айрес. Оттам той щеше да пътува с влак до Сантяго.

Едновременно следователят и комисарят възкликнаха:

— Сантяго! Пак Сантяго!

В този момент, когато всички бяхме занемели при споменаването на града, Поаро се приближи до мадам Рено. Той беше стоял до прозореца като човек, който мечтае, и се съмнявам дали изобщо беше проумял какво става. Той застана до дамата с поклон.

— Извинете, мадам, мога ли да огледам китките ви?

Макар поучудена от такова искане, мадам Рено протегна ръце. Китките й бяха прорязани от жестоки червени белези — там, където въжето се бе впило в месото. Докато Поаро ги преглеждаше, на мен ми се стори, че в очите му изчезна онова малко пламъче на възбуда, което бях забелязал.

— Сигурно много ви боли — каза той и още веднъж лицето му придоби объркан израз.

Следователят вече говореше възбудено.

— Незабавно се свържете с младия мосю Рено по радиото. Жизнено необходимо е той да ни разкаже всичко, което може, за пътуването си до Сантяго. — Той се поколеба. — Бях се надявал, че той е някъде тук, мадам, за да ви спестим болката. — Той замълча.

— Искате да кажете — поде тя с нисък глас, — че ще се наложи аз да идентифицирам тялото на съпруга си?

Следователят наведе глава.

— Аз съм силна, мосю. Мога да понеса всичко, което се иска от мен. Готова съм още сега.

— О, утре също може, уверявам ви…

— Предпочитам да свърша с това днес — каза тя тихо и лицето й се сгърчи от болка. — Докторе, бихте ли ми подал ръка?

Лекарят се втурна да й помогне, наметнаха я с нещо и бавната процесия тръгна по стълбите. Мосю Бекс избърза напред, за да отвори вратата на барачката. След една-две минути мадам Рено се появи на прага. Тя беше много бледа, но решителна. Покри лицето си с ръка.

— Момент, господа, докато се опомня.

Махна ръката си и погледна тялото. Великолепното й самообладание, което я беше държало досега, изведнъж я изостави.

— Пол! — извика тя. — Съпруже! О, господи! — и като се люшна напред, тя падна безчувствена на земята.

В същия момент Поаро беше до нея, повдигна клепача й, пипна пулса й. Когато разбра, че наистина е припаднала, той се дръпна назад и ме хвана за ръката.

— Аз съм ненормален, приятелю! Ако някога някоя жена е говорила с любов и скръб в гласа, тази жена е мадам Рено. Значи моята теорийка е погрешна. Добре! Започвам отново!