Убийство на игрището за голф

ГЛАВА XXIV„СПАСЕТЕ ГО!“

Пресякохме Ламанша с вечерния кораб и на следващата сутрин вече бяхме в Сен Омер, където беше затворен Джак Рено. Поаро посети мосю Оте, без да губи време. Тъй като не изглеждаше да има нещо против моята компания, аз го придружих.

След различни формалности ни заведоха в кабинета на следователя. Той ни поздрави сърдечно.

— Казаха ми, че сте се върнали в Англия, мосю Поаро. Радвам се да разбера, че погрешно са ме осведомили.

— Вярно е, че бях там, мосю, но само за няколко часа. Проучвах един страничен въпрос, но смятах, че той може много да ми изясни.

— И отгатнахте, а?

Поаро сви рамене. Мосю Оте кимна с въздишка.

— Боя се, че трябва да се примирим. Това животно Жиро, поведението му е отблъскващо. Но той без съмнение е умен! Не е много вероятно да е направил грешка.

— Така ли мислите?

Сега беше ред на следователя да свие рамене.

— Ако ще си говорим честно — всичко между нас, разбира се, — в състояние ли сте да стигнете до друго заключение?

— Ако ще си говорим честно, в цялата история има много неясни въпроси.

— Например?

Но Поаро не се остави да го подведат.

— Още не съм ги систематизирал — отбеляза той. — Направих само едно разсъждение от по-общ характер. Младежът ми беше симпатичен и ще ми е жал, ако действително се е провинил в това чудовищно престъпление. Между другото, той самият какво казва по въпроса?

Следователят се намръщи.

— Не мога да го разбера. Като че ли не е способен да се защитава. Изключително трудно го заставяме да отговаря. Задоволява се само да отрича всичко и се затваря в най-упорито мълчание. Утре ще го разпитвам отново, може би ще искате да присъствате?

Приехме поканата с готовност.

— Потресаващ случай — отбеляза следователят с въздишка. — Дълбоко съчувствувам на мадам Рено.

— Как е мадам Рено?

— Още не е в съзнание. Бедничката, това й е добре дошло, толкова много й се спестява по този начин. Лекарите казват, че състоянието й не е опасно, но че когато се съвземе, трябва да лежи съвсем спокойно. Дадоха ми да разбера, че не само падането, но и шокът от събитията са допринесли за състоянието й. Би било ужасно, ако съзнанието й се замъгли, но не бих се учудил, никак не бих се учудил.

Мосю Оте се облегна на стола си, клатейки глава с някакво тъжно задоволство, като че ли предвкусваше мрачната перспектива.

Най-сетне се опомни и се стресна:

— Добре че се сетих. Тази сутрин се получи писмо за вас, мосю Поаро. Чакайте да видя къде го сложих.

Той разрови книжата си. Накрая намери каквото търсеше и го връчи на Поаро.

— Изпратили са го до мен с молба да ви го предам. Но вие не бяхте оставил адрес и аз не знаех къде да ви го предам.

Поаро проучваше писмото с любопитство. То беше надписано с полегат непознат почерк, несъмнено женски. Поаро не го отвори. Пъхна го в джоба си и стана.

— Тогава до утре. Много ви благодаря за вашата любезност и приятелско отношение.

— Моля, няма защо. Винаги на вашите услуги.

На излизане се сблъскахме с Жиро, който изглеждаше още по-натруфен от по-рано и страшно доволен от себе си.

— Аха! Мосю Поаро! — викна той небрежно. — Виждам, че сте се върнал от Англия?

— Правилно виждате — отвърна Поаро.

— Както разбирам нещата, развръзката приближава.

— Съгласен съм с вас, мосю Жиро.

Поаро говореше потиснато. Неговото тягостно настроение очарова Жиро.

— Ама че безинтересен престъпник! Да не иска да се защитава. Направо необикновено!

— Толкова необикновено, че човек се замисля, а? — каза Поаро невинно.

Но Жиро дори не го слушаше. Той безгрижно въртеше бастунчето си.

— Довиждане, мосю Поаро. Доволен съм, че най-сетне сте убеден във вината на младия Рено.

— Пардон! Ни най-малко не съм убеден. Джак Рено е невинен.

Жиро го изгледа втрещено за момент, след това избухна в смях. И като почука с пръст челото си, каза:

— Смахнат.

Поаро изправи рамене. Опасна светлина блесна в погледа му.

— Мосю Жиро, по време на цялото разследване вие се държахте към мене съзнателно оскърбително. Необходимо е да получите един урок. Готов съм да се обзаложа с вас на петстотин франка, че ще намеря убиеца на мосю Рено преди вас. Приемате ли?

Жиро го гледаше безпомощно и отново промърмори: „Смахнат!“

— Хайде — подкани го Поаро, — съгласен ли сте?

— Не бих искал да ви вземам парите.

— Не си го слагайте на сърце — няма да ми ги вземете.

— Добре, приемам. Говорите, че аз съм се държал оскърбително. Да ви кажа ли, че веднъж-дваж вашето поведение пък раздразни мен?

— Щастлив съм да го чуя — рече Поаро. — Довиждане, мосю Жиро. Хайде, Хейстингс.

Докато крачехме но улицата, не казах нито дума. Сърцето ми беше свито. Поаро твърде ясно бе обявил намерението си. Повече от всякога се съмнявах в способността си да спася Бела от последиците на нейното действие. Ненавременната среща с Жиро бе амбицирала Поаро и той сега нямаше да спре.

Внезапно някой постави ръка върху рамото ми и като се обърнах, пред мене стоеше Гейбриъл Стонър. Спряхме и се поздравихме с него и той предложи да ни изпроводи до хотела ни.

— Какво правите тук, мосю Стонър? — запита Поаро.

— Човек трябва да е в помощ на приятелите си — отговори другият сухо. — Особено когато ги обвиняват несправедливо.

— Значи не вярвате, че Джак Рено е извършил престъплението? — запитах аз.

— Определено — не. Познавам момчето. Признавам, че в цялата история има едно-две неща, които ме объркват напълно, но независимо от тях и въпреки че той се държи като глупак, никога няма да повярвам, че Джак Рено е убиец.

Изпитах топла симпатия към секретаря. Думите му като че ли снеха товар от раменете ми.

— Без съмнение много хора мислят като вас — възкликнах аз. — Срещу него доказателствата са абсурдно малко. Бих казал, че няма съмнение, че ще го оправдаят — изобщо няма съмнение.

Но Стонър реагира далеч не както очаквах.

— Много бих дал да имам вашата увереност — каза той мрачно. Обърна се към Поаро. — Какво е вашето мнение, мосю?

— Мисля, че перспективите му са доста лоши — отвърна тихо Поаро.

— Смятате го за виновен? — запита Стонър остро.

— Не. Но смятам, че ще му бъде трудно да докаже невинността си.

— Той се държи дяволски странно — измърмори Стонър. — Разбира се, съзнавам, че в цялата тази история има много други страни, неразкрити още. Жиро не ги подозира, защото е външен човек, но всичко е твърде странно. Но по този въпрос колкото по-малко се говори, толкова по-добре. Ако мисис Рено иска да прикрие нещо, аз ще й се подчиня безпрекословно. Това си е нейна работа, а аз твърде много уважавам мнението й, за да се намесвам. Но не мога да разбера поведението на Джак. Може да се помисли, че той желае да бъде виновен.

— Но това е абсурдно — намесих се аз бурно, — първо, камичката… — спрях, защото не бях сигурен какво би ми позволил да разкривам в момента Поаро. Продължих, подбирайки грижливо думите си: — Ние знаем, че онази вечер камичката не е можела да бъде у Джак Рено. Мисис Рено знае това.

— Вярно е — каза Стонър. — Когато се съвземе, тя без съмнение ще ни каже това, и много други неща. Е, трябва да ви оставя.

— Момент — Поаро го спря с ръка. — Можете ли да уредите така, че да ми съобщят веднага, щом мисис Рено се съвземе?

— Разбира се. Това е лесно.

— Този довод за камичката е сериозен, Поаро — настоях аз, когато се качвахме по стълбите. — Не исках да бъда съвсем откровен пред Стонър.

— Много правилно. Каквото знаем, трябва да запазим за себе си, колкото е възможно по-дълго. Що се отнася до камичката, вашият довод едва ли помага на Джак Рено. Спомняте ли си, че тази сутрин, преди да тръгнем от Лондон, аз изчезнах за един час?

— Да?

— Опитвах се да намеря кой е направил сувенирите на Джак Рено. Не беше много трудно. Но, Хейстингс, по негова поръчка те са изработили не два ножа за разрязване на хартията, а три.

— Така че…

— Така че, като е дал единия на майка си, а другия на Бела Дювин, той е запазил третия — без съмнение за собствена употреба. Не, Хейстингс, боя се, че въпросът с камичката няма да ни помогне да го спасим от гилотината.

— Няма да се стигне дотам — извиках аз ужилен.

Поаро поклати глава несигурно.

— Вие ще го спасите — извиках аз, този път с надежда.

Поаро ме погледна безизразно.

— Не ми ли попречихте именно вие, приятелю?

— Но има и други начини — промърморих аз.

— А! Дявол да го вземе! Вие искате да върша чудеса! Не — не говорете повече. Нека видим какво пише в писмото.

И извади плика от вътрешния си джоб. Докато четеше, лицето му се сгърчи. След това той протегна лъскавия лист към мене.

— На тоя свят има и други страдащи жени, Хейстингс.

Почеркът беше неясен, явно бележката бе написана много набързо.

Върнах листа на Поаро, трогнат.

— Ще отидете ли?

— Веднага. Ще извикаме такси.

След половин час вече бяхме към вила „Маргьорит“. Марта бе на вратата и се втурна към Поаро, вкопчвайки се с две ръце в неговата ръка.

— Ах! Дойдохте — колко сте добър! Бях отчаяна, не знаех какво да правя. Дори не ми позволяват да го виждам в затвора. Страдам ужасно. Като луда съм. Вярно ли е това, което казват, че той не отрича? Но това е лудост! Не е възможно той да го е извършил! Никога няма да го повярвам!

— И аз не го вярвам, мадмоазел — каза Поаро любезно.

— Но тогава защо не говори? Не разбирам.

— Може би прикрива някого — отвърна Поаро, наблюдавайки я.

Марта се намръщи.

— Да прикрива някого? Имате пред вид майка си? Ах, от самото начало я подозирах! Кой ще наследи цялото това огромно богатство? Тя! Лесно е да носиш вдовишко було и да лицемериш! Казват, че когато арестували Джак, тя припаднала ей така! — Марта направи театрален жест. — Без съмнение мосю Стонър, секретарят, й е помагал. Те са страшно свързани, тия двамата. Вярно е, че тя е по-стара от него, но — какво ги е еня мъжете! Щом жената е богата…

В гласа й се долавяше горчивина.

— Стонър е бил в Англия — вметнах аз.

— Той казва, че е бил, но кой знае?

— Мадмоазел — намеси се Поаро тихо, — ако ще работим заедно, вие и аз, нещата трябва да са ясни. Първо, ще ви задам един въпрос.

— Да, мосю?

— Знаете ли истинското име на майка си?

Марта го гледа за момент, след това, като облегна глава върху ръцете си, се разплака.

— Хайде, хайде — каза Поаро, като я потупа по рамото. — Успокойте се, момичето ми. Виждам, че знаете. Сега втори въпрос: знаехте ли кой бе мосю Рено?

— Мосю Рено ли? — Тя вдигна глава и го загледа учудено.

— Аха, разбирам, че не сте знаела. Сега ме слушайте внимателно.

Стъпка по стъпка той я въведе в случая, почти както бе направил с мене. Марта слушаше като омагьосана. Когато Поаро свърши, тя пое дълбоко дъх.

— Но вие сте чудесен — великолепен! Вие сте най-големият детектив на света!

Бързо тя се смъкна от стола си и коленичи пред него в типично френски жест на самозабрава.

Спасете го, мосю! — извика тя. — Така го обичам! О, спасете го, спасете го, спасете го!