Убийство на игрището за голф

ГЛАВА XXVIIВЕРСИЯТА НА ДЖАК РЕНО

— Поздравявам ви, мосю Джак — каза Поаро, като топло стисна ръката на момъка.

Младият Рено бе дошъл при нас още щом го освободиха и преди да тръгне за Мерлинвил, за да отиде при Марта и майка й. Придружаваше го Стонър. Неговата жизненост странно контрастираше с вялото държане на момъка. Явно беше, че Джак е пред нервен срив. Той тъжно се усмихна на Поаро и каза тихо:

— През какво минах, за да я запазя, а сега — безполезно всичко.

— Едва ли можете да очаквате тя да приеме като цена вашия живот — забеляза му Стонър сухо. — Тя не можеше да не се появи, щом ви е видяла да се насочвате към гилотината.

— Ей Богу! И то как уверено се бяхте запътил — възкликна Поаро с пламъче в очите. — Ако бяхте продължил, на съвестта ми щеше да лежи и метр Гросие, който пък щеше да умре от яд.

— Той е добронамерено говедо — каза Джак. — Но много ме нервираше. Нямах му достатъчно доверие. Но, Боже мой! Какво ще стане сега с Бела?

— Ако бях на ваше място — заяви му Поаро откровено, — нямаше да се тревожа ненужно. Френските съдилища са твърде благосклонни към младостта и красотата и към престъпленията, извършени от любов. Някой умен адвокат ще си направи име, използвайки смекчаващите вината обстоятелства. Няма да бъде приятно преживяване за вас…

— Това не ме интересува. Разбирате ли, мосю Поаро, до известна степен аз наистина се чувствам виновен за смъртта на баща си. Ако не бях аз, ако не се бях обвързал с това момиче, той щеше още да бъде жив. А и проклетата ми небрежност — да взема неговото палто! Не мога да не се чувствам отговорен за смъртта му. Тя ще ме преследва винаги!

— Не, не — казах аз успокоително.

— Разбира се, ужасна е и мисълта, че Бела е убила баща ми — продължи Джак. — Но и аз лошо се отнесох към нея. След като се запознах с Марта и разбрах, че предишното ми увлечение е било грешка, трябваше да й пиша и да й кажа това честно. Но така ме плашеше перспективата от скандал, който да стигне до ушите на Марта — и тя да помисли, че в отношенията ми с Бела е имало нещо повече, отколкото имаше в действителност, че… с една дума, държах се като страхливец — надявах се, че всичко ще заглъхне от само себе си. Просто изчаквах, а не съзнавах, че влудявам горкото момиче. Ако наистина ме бе промушила, както е искала, щях да съм си получил заслуженото. Как дойде само тук — храбро момиче. Иначе щях да поддържам думите си до… края. — Той замълча, после избухна отново.

— Но защо старият се е разхождал по бельо и с моето палто по това време на нощта? Ето кое ме шашва напълно. Да речем, че е пратил двамата чужденци по дяволите, а мама може да е сбъркала часа, може да не са дошли в два… или… или да не би всичко да е измислено? Искам да кажа, да не би мама да е мислила… не може да бъде! Да не е мислила, че аз съм го убил!

Поаро бързо го увери в противното.

— Не, не, мосю Джак. По този въпрос нямайте грижа. Що се отнася до останалото, ще ви го обясня някой ден. Доста любопитна история. Но ще ни разкажете ли точно какво се случи в онази ужасна вечер?

— Няма много за разказване. Върнах се от Шербург, както ви казах, за да видя Марта, преди да замина за другия край на света. Влакът имаше закъснение и аз реших да си скъся пътя, като мина през игрището за голф. Оттам лесно можех да вляза във вила „Маргьорит“. Почти бях стигнал, когато…

Той спря и преглътна.

— Да?

— Чух ужасен вик. Не беше висок… някакво хълцане, задавен глас… но се уплаших. За момент останах на мястото си като прикован. След това заобиколих един храст. Луната грееше. Видях гроба и едно тяло, проснато по лице на земята, с кама в гърба. И после… после се огледах и видях нея. Тя ме гледаше, като да бях привидение — сигурно за привидение ме е взела отначало… беше замръзнала от ужас. След това извика, извърна се и избяга.

Той млъкна, опитвайки се да преодолее вълнението си.

— После? — подкани го Поаро тихо.

— Наистина не знам. За известно време останах там, зашеметен. После разбрах, че е най-добре да се махам от това място. Не ми хрумна, че някой може да ме заподозре, но се боях, че ще ме призоват за свидетел срещу нея. Както ви казах, отидох пеш до Сен Бове и оттам взех такси до Шербург.

Някой почука на вратата. Влезе прислужник с телеграма и я връчи на Стонър. Той я отвори. След това се изправи.

— Мисис Рено е дошла на себе си.

— А! — Поаро скочи. — Да вървим веднага в Мерлинвил!

Тръгнахме веднага. Стонър, по предложение на Джак, се съгласи да остане и да види какво може да се направи за Бела Дювин. Поаро, Джак Рено и аз тръгнахме с колата на Рено.

Стигнахме за четиридесет минути. Когато наближихме вила „Маргьорит“, Джак погледна Поаро въпросително.

— Дали бихте се съгласил вие да отидете пръв… да съобщите на майка ми, че съм свободен…

— Докато вие съобщите същото на мадмоазел Марта, а? — завърши изречението му Поаро с искрица в очите. — Разбира се, моля, същото щях да ви предложа и аз.

Джак Рено не чака повече. Като спря колата, той изскочи от нея и хукна по пътеката към вратата на вилата. Ние продължихме с колата към вила „Женевиев“.

— Поаро — подех аз, — спомняте ли си как пристигнахме тука първия ден? И ни посрещнаха с новината, че мистър Рено е убит?

— Да, вярно. И не беше чак толкова отдавна. Но колко неща се случиха оттогава — особено за вас, приятелю.

— Да, наистина — въздъхнах аз.

— Вие гледате всичко от сантиментална гледна точка, Хейстингс. Аз не. Да се надяваме, че мадмоазел Бела ще получи лека присъда — пък и в края на краищата Джак Рено не може да се ожени за две момичета едновременно! Говоря от професионална гледна точка. Това престъпление не е така гладко замислено и подредено, че да е радост за детектива. Мизансценът, планиран от Жорж Коно е наистина идеален, но развръзката не е! Мъж, убит случайно от жена в припадък на гняв — какъв ред виждате вие в това?

Щях да припадна от смях при това ново доказателство за странните разсъждения на Поаро, но в това време Франсоаз отвори вратата.

Поаро обясни, че трябва веднага да види мисис Рено и старицата го съпроводи по стълбите. Останах в салона. Доста време мина, преди Поаро да се появи отново. Но когато го видях, лицето му бе извънредно загрижено.

— Ето ви на, Хейстингс! Бури ни чакат, бури!

— Какво искате да кажете! — извиках аз.

— Трудно можех да го предположа — продължи Поаро замислено, — но жените наистина са неразгадаеми.

— Идват Джак и Марта Добрьой! — възкликнах аз, като погледнах през прозореца.

Поаро изскочи от стаята и пресрещна младата двойка на стълбите отвън.

— По-добре не влизайте. Майка ви е много разстроена.

— Знам, знам — каза Джак Рено. — Веднага ще се кача.

— Недейте, нали ви казвам! По-добре недейте!

— Но Марта и аз…

— Във всеки случай не вземайте мадмоазел със себе си. Качете се, ако трябва, но бъдете разумен и ме послушайте.

Един глас, разнесъл се от стълбата зад гърба ни, стресна всички.

— Благодаря ви за доброто намерение, мосю Поаро, но аз лично ще кажа какво желая.

Ние гледахме смаяни. По стълбите, облегната на ръката на Леони, слизаше мисис Рено. Главата й още беше превързана. Френската прислужничка плачеше и умоляваше господарката си да се върне в леглото.

— Мадам ще се убие. Това противоречи на всички заповеди на лекарите.

Но мисис Рено продължаваше да слиза.

— Мамо! — викна Джак и се втурна към нея. С един жест тя го отблъсна.

— Аз не съм ти майка! Ти не си ми син! Днес аз се отказвам от тебе!

— Мамо! — извика смаяният момък.

За момент тя като че ли се поколеба, трепна пред болката в гласа му. Поаро направи някакъв помирителен жест. Но тя веднага се съвзе.

— Кръвта на баща ти пада върху главата ти. Ти си морално отговорен за смъртта му. Ти го погуби, предаде го заради това момиче и с безсърдечното си отношение към другата доведе смъртта му. Махни се от къщата ми. Утре ще направя постъпки ти никога да не получиш нито петак от парите му. Справяй се с живота, както можеш, с помощта на жената, която е дъщеря на най-страшния враг на баща ти.

И бавно, мъчително, тя се върна в стаята си.

Стояхме занемели, напълно неподготвени за станалото. Джак Рено, изтощен от всичко, което беше преживял, се залюля и едва не падна. Поаро и аз веднага му се притекохме на помощ.

— Той е на края на силите си — промърмори Поаро към Марта. — Къде можем да го занесем?

— У нас! Във вила „Маргьорит“. Ние ще го лекуваме, мама и аз. Горкият ми Джак!

Занесохме момъка във вилата, и го оставихме отпуснат в едно кресло, все още зашеметен. Поаро полипа главата и ръцете му.

— Той е трескав. Дългото напрежение започва да му се отразява. Сега и тоя шок. Сложете го да си легне, а Хейстингс и аз ще повикаме лекар.

Скоро лекарят дойде. След като прегледа болния, той изрази мнение, че се касае само до нервна преумора. Ако му се осигурят почивка и тишина, ще се възстанови още на следващия ден, но ако възбудата продължава, заплашва го мозъчна треска. Добре би било някой да бди до леглото му през нощта. Като направихме всичко, за да се чувства Джак добре, оставихме го на грижите на Марта и на майка й и се отправихме към града. Отдавна беше минал часът за вечеря и двамата бяхме изгладнели. Първият ресторант успокои стомасите ни с отличен омлет и също така отлично печено.

— Сега — легло за през нощта — каза Поаро, когато най-сетне бяхме завършили яденето с шварц кафе. — Дали да проверим в „Хотел де бен“, стария ни приятел?

Без да се бавим, отидохме там. Да, господата могат да получат две удобни стаи с изглед към морето. След това Поаро зададе въпрос, който ме изненада.

— Пристигна ли една англичанка, мис Робинсън?

— Да, мосю. В малкия салон е.

— А!

— Поаро! — викнах аз, опитвайки се да го настигна. — Коя, за Бога, е мис Робинсън?

Поаро засия срещу мене.

— Уредих ви една сватба, Хейстингс.

— Но…

— Но! — Поаро приятелски ме блъсна през прага на салона. — Да не мислите, че в Мерлинвил ще разгласявам името Дювин?

И наистина посрещна ни Пепеляшка. Взех ръцете й в своите. Останалото казаха очите ми. Поаро се изкашля.

— Деца мои — каза той. — В момента нямаме време за чувства. Чака ни работа. Мадмоазел, успяхте ли да направите, каквото ви помолих?

Вместо отговор Пепеляшка извади от чантичката си предмет, завит в хартия, и мълчаливо го протегна на Поаро. Поаро разви хартията. Стреснах се: вътре се оказа камичката от самолетна стомана, която смятах за хвърлена в морето. Странно, как не обичат жените да се разделят с най-компрометиращите предмети и документи.

— Много добре, дете мое — каза Поаро. — Доволен съм от вас. Вървете сега и си почивайте. Хейстингс и аз имаме още работа. Ще се видите с него утре.

— Къде отивате? — запита девойката с разширени очи.

— Утре ще разберете.

— Защото ще дойда с вас, където и да отидете.

— Мадмоазел…

— Казах ви, че ще дойда с вас.

Поаро разбра, че няма смисъл да спори. Предаде се.

— Тогава елате, мадмоазел. Но няма да ви бъде интересно. По всяка вероятност няма да се случи нищо.

Девойката не отговори.

След двайсет минути ние тръгнахме. Вече беше съвсем тъмно, тежка задушна вечер. Поаро ни поведе вън от града, по посока към вила „Женевиев“. Но като стигнахме до вила „Маргьорит“, спря.

— Искам да се уверя, че Джак Рено е добре. Елате с мен, Хейстингс. Мадмоазел би ли искала да остане тук? Възможно е мадам Добрьой да каже нещо, което да я нарани.

Махнахме резето и тръгнахме по пътеката. Когато заобикаляхме, привлякох вниманието на Поаро към прозореца на първия етаж. Ясно изрязан, на пердето се очертаваше профилът на Марта Добрьой.

— А! — каза Поаро. — Сигурно в тая стая ще намерим Джак Рено.

Отвори ни мадам Добрьой. Тя ни обясни, че състоянието на Джак не се е променило, но че можем да се качим и да го видим, ако искаме. Поведе ни към спалнята по стълбите. Марта Добрьой седеше до масичка, върху която имаше нощна лампа, и бродираше. Когато влязохме, постави пръст на устните си.

Джак Рено спеше неспокойно, мяташе се, извръщаше глава, лицето му бе все още необикновено червено.

— Лекарят ще дойде ли пак? — прошепна Поаро.

— Ако го извикаме. Той спи — това е важното. Маман му даде да пие отвара, тя успокоява.

Тя отново седна над ръкоделието си, а ние излязохме. Мадам Добрьой ни придружи по стълбите. Откак знаех миналото й, разглеждах тази жена с дълбок интерес. Тя стоеше пред нас със сведен поглед, със същата слаба, загадъчна усмивка, с която си я спомнях. И неочаквано изпитах страх от нея, както човек може да изпита страх пред красива отровна змия.

— Надявам се, че не сме ви обезпокоили, мадам — каза Поаро учтиво, когато тя ни отвори да излезем.

— Съвсем не, мосю.

— Между другото — каза Поаро, като че ли сега му беше хрумнало, — мосю Стонър не е бил днес в Мерлинвил, нали?

Не можах да разбера защо зададе този въпрос — доколкото знаех, Поаро не се нуждаеше от Стонър. Мадам Добрьой отговори напълно спокойно:

— Не съм чула.

— Не се ли е срещал с мадам Рено?

— Как мога да знам това, мосю?

— Вярно. Но мислех, че може би сте го видяла да идва или да си отива, затова питам. Лека нощ, мадам.

— Защо… — започнах аз.

— Никакво „защо“, Хейстингс. За това ще има време по-късно.

Отново се намерихме с Пепеляшка и бързо тръгнахме към вила „Женевиев“. Поаро погледна през рамо осветения прозорец и профила на Марта, приведена над работата си.

— Поне него го пазят — измърмори той.

Когато пристигнахме във вила „Женевиев“, Поаро застана зад едни храсти вляво от пътеката, откъдето ние добре виждахме всичко, а нас никой не ни виждаше. Самата вила бе съвсем тъмна, без съмнение всички спяха. Бяхме почти под прозореца на спалнята на мисис Рено, който, както забелязах, бе отворен. Стори ми се, че Поаро е приковал поглед именно там.

— Какво смятате да правите? — прошепнах аз.

— Да наблюдавам.

— Но…

— Не очаквам нищо особено да се случи, преди да мине поне един час, ако не и два, но…

Думите му бяха прекъснати от дълъг, заглушен, прегракнал вик:

— Помощ!

Светлина блесна на стаята на първия етаж, отдясно на външната врата. Викът идваше оттам. Преди още да се помръднем, на пердето се очертаха две борещи се фигури.

— Хиляди дяволи! — изрева Поаро. — Тя е сменила спалнята си!

Като се втурна напред, той диво заудря с юмруци по вратата. След това хукна към дървото в цветната леха и се качи по него с ловкостта на котка. Последвах го в момента, в който той изчезна с един скок в отворения прозорец. Зърнах Дулси на клона зад себе си.

— Внимавай! — възкликнах аз.

— Да внимава баба ти — отряза ме тя. — Това за мен е детска игра!

Поаро беше преминал през празната стая и удряше с юмруци по вратата.

— Заключена е и зарезена отвън — изръмжа той. — Ще ни трябва време да я разбием.

Гласът на Пепеляшка, спокоен и безстрастен, прозвуча от прозореца.

— Ще закъснеете. Мисля, че единствена аз мога да направя нещо.

Преди да успея да я спра, тя скочи от прозореца като че ли в празното пространство. Хукнах и погледнах през прозореца. За свой ужас, видях я да се придвижва към осветения прозорец на ръце, заловила се за стрехата.

— Мили Боже! Ще се убие! — извиках аз.

— Забравяте. Тя е професионална акробатка, Хейстингс. Самото провидение я накара да дойде с нас тази вечер. Моля се само да стигне навреме. Ах!

Вик на безкраен ужас изпълни нощта в момента, в който девойката изчезна в другия прозорец и след това чухме ясния глас на Пепеляшка.

— Не, не си! Защото аз те държа — а ръцете ми са от стомана!

В този момент вратата на нашия затвор предпазливо бе открехната: Франсоаз. Поаро безцеремонно я отстрани и хукна към коридора, където вече се бяха събрали другите прислужнички.

— И отвътре е заключено, мосю.

Вътре някой падна тежко. След миг-два ключът се преобърна в ключалката и вратата бавно се отвори. Пепеляшка, много бледа, ни повика.

— Спасена ли е? — повелително запита Поаро.

— Да, стигнах тъкмо навреме. Беше вече изтощена.

Мисис Рено се бе облегнала с лакът на леглото. Задъхваше се.

— Едва не ме удуши — промърмори тя с мъка. Пепеляшка взе нещо от пода и го протегна на Поаро. Беше въжена стълба от коприна — много фина, но много здрава.

— Умно измислено — каза Поаро. — През прозореца, докато ние блъскаме по вратата. Къде е… другата?

Пепеляшка отстъпи и посочи. На пода лежеше фигура, покрита с някакъв тъмен плат. Една гънка скриваше лицето.

— Мъртва?

Пепеляшка кимна.

— Мисля, че да. Трябва да си е ударила главата в мраморната решетка.

— Но кой е това? — извиках аз.

— Убийцата на Рено, Хейстингс. Която едва не уби и мисис Рено.

Смаян, неразбиращ, аз коленичих и като повдигнах плата, се взрях в мъртвото красиво лице на Марта Добрьой.