Убийство на игрището за голф

ГЛАВА XIIПОАРО ДАВА НЯКОИ ПОЯСНЕНИЯ

— Защо измерихте това палто? — запитах аз любопитно, докато вървяхме бавно по нажежения път.

— По дяволите! За да видя колко е дълго — отговори невъзмутимо моят приятел.

Раздразних се. Поаро имаше неизлечимия навик да прави тайни от нищо. И това винаги ме дразнеше. Млъкнах и започнах да следвам собствените си мисли. Думите на мадам Рено, отправени към сина й, които отначало не ми бяха направили впечатление, сега отново прозвучаха в главата ми, изпълнени с ново значение: „Значи ти не отплува?“ — беше казала тя и след това беше добавила: „В края на краищата сега това няма значение.“

Какво е имала на ум? Думите бяха загадъчни, важни. Възможно ли е мадам Рено да знае повече, отколкото ние смятаме? Тя беше казала, че не знае нищо за тайнствената мисия, с която съпругът й бе натоварил сина й. Но дали не се преструва? Дали не би могла да ни даде пояснение, дали мълчанието й не е част от грижливо и предварително обмислен план?

Колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че съм прав. Мадам Рено знаеше повече, отколкото бе решила да казва. Изненадана, че вижда сина си, тя за момент се беше издала. Бях убеден, че са й известни, ако не убийците, то поне мотивът за убийството. Но някакви многозначителни съображения я караха да мълчи.

— Потънал сте в мисли, приятелю — отбеляза Поаро, като прекъсна размишленията ми. — Какво ви интересува толкова много?

Отговорих му, сигурен в доводите си, макар че очаквах той да се присмее на подозренията ми. За моя изненада обаче той кимна замислено.

— Съвсем сте прав, Хейстингс. От самото начало съм убеден, че мадам Рено премълчава нещо. Първо подозирах, че тя, ако не е вдъхновила убийството, то поне е била съучастница.

— Вие сте подозирал нея? — извиках аз.

— Но разбира се. Нейната печалба би била огромна — фактически при това ново завещание тя единствена печели. Така че от самото начало й обръщах повече внимание. Може би сте забелязал, че прегледах китките й. Исках да видя дали случайно не се е вързала сама и не си е запушила устата сама. Видях обаче, че няма шега и че въжетата наистина са били стегнати така, че са прерязали китките й. Това изключи възможността тя саморъчно да е извършила престъплението. Все още обаче беше възможно да е била съучастница или подбудителка. Нещо повече — историята, както тя я разправи, ми беше странно позната — мъжете с маски, които не бе могла да познае, споменаването на тайната — всички тези неща аз ги бях чувал или чел преди. Имаше още една малка подробност, която затвърди увереността ми, че тя не говори истината. Ръчният часовник, Хейстингс, ръчният часовник!

— Пак този ръчен часовник! — Поаро ме гледаше с любопитство.

— Разбирате ли, приятелю! Схващате ли?

— Не — отвърнах аз малко нацупено. — Нито схващам, нито разбирам. Заплитате се в проклетите си тайни и е безполезно да ви моля за обяснение. Винаги обичате да пазите по една бомба за последния момент.

— Не се нервирайте, приятелю — каза Поаро с усмивка. — Ще ви обясня, ако желаете. Но на Жиро нито дума, чувате ли? Той ме третира като незначителен старик! Ще видим! Аз бях достатъчно честен да му подскажа нещо. Ако не го вземе пред вид — негова си работа.

Уверих Поаро, че може да разчита на моята дискретност.

— Добре! Хайде да впрегнем в работа малките сиви клетки. Кажете ми, приятелю, кога според вас е станала трагедията?

— Ами че в два часа сутринта или някъде по това време — казах аз удивен. — Спомняте ли си какво ни каза мадам Рено, че докато мъжете били в стаята, тя чула как часовникът ударил два.

— Точно така. И именно поради тези думи на мадам Рено вие, следователят, Бекс и всеки друг не поставяте под въпрос времето на престъплението. Но аз, Еркюл Поаро, заявявам, че мадам Рено лъже. Престъплението е станало поне два часа по-рано.

— Но лекарят…

— След като е видял тялото, той само е казал, че смъртта е настъпила седем до десет часа по-рано. Приятелю, по някаква причина е било наложително да изглежда така, като че ли престъплението е станало по-късно. Чел сте, нали, че разбит часовник регистрира точния час на престъплението? За да не трябва мадам Рено да доказва твърдението си за времето, някой е преместил стрелките на ръчния часовник на два часа и след това е разбил часовника с всички сили о пода. Но както се случва често, собствената им хитрост ги надлъгала. Стъклото се счупило, но механизмът на часовника останал неповреден. Това е най-голямата им несполука, която пък веднага ми подсказа две неща: първо, че мадам Рено лъже; второ, че трябва да има някаква съществена причина да се манипулира с времето.

— Но каква може да бъде тази причина?

— А, именно това е въпросът! Именно в това се състои и цялата мистерия. За сега не мога да го обясня. Има само едно нещо, което ми изглежда свързано с престъплението.

— И какво е то?

— Че последният влак е напуснал Мерлинвил в дванадесет часа и седемнадесет минути.

Проумях бавно.

— Така че ако престъплението е станало два часа по-късно, всеки, напуснал градчето с този влак, би имал непоклатимо алиби!

— Великолепно, Хейстингс! Улучихте го!

Подскочих.

— Но ние трябва веднага да питаме на гарата! Не може да не са забелязали двама чужденци, отпътували с този влак! Веднага трябва да отидем там!

— Така ли мислите, Хейстингс?

— Разбира се. Да вървим още сега!

Поаро охлади моя жар, като ме докосна леко по ръката.

— Разбира се, приятелю, вървете, ако искате, но ако отидете, не бих ви посъветвал да разпитвате за отличителните белези на двама чужденци.

Аз го погледнах, без да разбирам, и той каза нетърпеливо:

— Хайде, хайде, не ми разправяйте, че вярвате във всички тези приказки за мъже с маски и т.н.!

Думите му така ме смаяха, че не знаех какво да кажа. Той продължи невинно:

— Нали ме чухте да казвам на Жиро, че всички подробности по това престъпление ми изглеждат познати? Това предполага две неща: или че който е планувал първото престъпление, е планувал и престъплението в нашия случай; или че първото престъпление е останало в паметта на нашия убиец и той го е повторил с всичките му подробности. Ще мога да се изкажа по въпроса определено, след като… — той спря.

Аз обмислях.

— Но какво ще кажете за писмото на мосю Рено? В него определено се споменават тайна и Сантяго!

— Без съмнение в живота на мосю Рено е имало някаква тайна. От друга страна, според мен Сантяго се споменава, за да насочи мисълта ни на друга страна — възможно е и мосю Рено да е бил под същото влияние и тази дума да е била използвана, за да не му позволи да подозира хората около себе си. Бъдете сигурен, Хейстингс, заплахата е съществувала не в Сантяго, а тук, във Франция.

Той говореше толкова мрачно и толкова убедено, че убеди и мен. Все пак дръзнах да му възразя за последен път:

— Ами угарката и кибритената клечка намерени до тялото? Какво ще кажете за тях?

На лицето на Поаро се изписа истински смях.

— Поставени са били там! Напълно обмислено са били поставени, за да заблудят Жиро или някои от неговата порода! А този Жиро си има своите трикове, но те са трикове на дресирано куче. Толкова е самодоволен: часове наред е пълзял по корем и какво казва: „Вижте какво намерих.“ И след това се обръща към мен: „Какво виждате тук?“ А аз му казвам самата истина: „Нищо.“ И Жиро, великият Жиро, се смее и си мисли: „О, той е побъркан, тоя старец!“ Но ще видим…

Ала аз се бях върнал към главните факти.

— Следователно… цялата тази история за мъжете с маските…

— Е измислена.

— А какво се е случило в действителност?

Поаро сви рамене.

— Това може да ни каже само един човек — мадам Рено. Но тя, не желае да говори. Нито заплахи, нито молби ще я трогнат. Забележителна жена, Хейстингс. Още щом я видях, разбрах, че имам работа с жена с необикновен характер. Отначало, както ви казах, бях склонен да подозирам, че тя има връзка с убийството. След това си промених мнението.

— Какво ви накара да го сторите?

— Спонтанната й и истинска скръб при вида на тялото на съпруга й. Можех да се закълна, че страданието във вика й е истинско.

— Да — казах аз замислено. — Човек не греши при такива неща.

— Извинете ме, приятелю, но човек винаги може да сгреши. Вземате една велика актриса — когато тя играе трагедия, вие не й ли вярвате! Не, колкото и дълбоко да беше моето убеждение, аз се нуждаех и от друго доказателство, преди да си позволя да повярвам. Големият престъпник може да бъде голям актьор. В случая аз съм толкова сигурен не защото съм поразен от нейното чувство, а поради неопровержимия факт, че мадам Рено наистина припадна. Аз обърнах клепачите й и проверих пулса й. Нямаше лъжа — припадъкът беше истински. Това ми показа, че скръбта й е истинска, а не изиграна. Освен това не е безинтересно да се посочи, че не беше необходимо мадам Рено да демонстрира необуздана скръб. Тя вече беше получила пристъп при вестта за смъртта на мъжа си, следователно нямаше нужда сега да симулира припадък при вида на тялото му. Не, мадам Рено не е убийцата на мъжа си. Но защо лъже? Излъга ни за ръчния часовник, излъга ни за маскираните мъже, излъга ни и за едно трето нещо. Кажете ми, Хейстингс, как бихте обяснили отворената врата?

— Ами… — казах аз гузно — предполагам, че е пропуск. Забравили са да я затворят.

Поаро поклати глава и въздъхна:

— Така го обяснява Жиро. Аз не съм доволен от това обяснение. Тази отворена врата означава нещо, макар сега да не мога да отгатна какво. В едно съм съвсем сигурен — те не са излезли през вратата. Излезли са през прозореца.

— Какво?

— Точно така.

— Но в лехата под прозореца няма следи.

— Няма — а трябваше да има. Слушайте, Хейстингс, градинарят Огюст, както го чухте, е насадил нови цветя в лехите предишния следобед. В едната леха има много следи от големи подковани обуща, а в другата няма никакви — разбирате ли? Някой е минал по този път, някой, който, за да заличи следите си, е загладил повърхността на лехата с гребло.

— А откъде са взели греблото?

— Откъдето са взели лопатата и ръкавиците — каза Поаро нетърпеливо. — Никак не е било трудно.

— Но защо смятате, че са излезли през прозореца? Не е ли много по-вероятно да са влезли през прозореца, а да са излезли през вратата?

— Разбира се, че е възможно. И въпреки това ми се струва, че са излезли през прозореца.

— Смятам, че грешите.

— Възможно е, приятелю.

Размишлявах върху новите заключения, на които ме наведоха разсъжденията на Поаро. Спомних си, че сам се бях чудил защо той толкова много държи на цветната леха и на ръчния часовник. Тогава забележките му ми се бяха сторили без значение и едва сега, за първи път, осъзнах как забележително и от колко малко подробности той беше разкрил по-голямата част от тайната, обкръжаваща убийството. Отдадох със закъснение дължимото на своя приятел.

— Междувременно — казах аз замислено, — въпреки че знаем много повече, отколкото знаехме, не сме по-близо до разрешаването на загадката кой е убил мосю Рено.

— Не — каза Поаро бодро, — всъщност дори сме се отдалечили от това разрешение.

Фактът като че ли го правеше особено доволен и аз го погледнах учудено. Той отговори на погледа ми и се усмихна.

Неочаквано ми просветна.

— Поаро! Мадам Рено! Сега разбирам. Тя прикрива някого.

От спокойствието, с което Поаро прие моята забележка, разбрах, че тази мисъл вече му беше минала през ум.

— Да — каза той замислено, — прикрива някого или защитава някого. Едно от двете.

Когато влязохме в хотела, той с жест ми нареди да не му говоря.